Иванка (Ваня) Данева.
е главен редактор на Радио Димитровград. Завършила е Пловдивския университет
“Паисий Хилендарски”- специалност физика, и журналистика в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Нейни стихове са публикувани в различни литературни сборници.
Автор е на стихосбирките: “Откъсване на ябълка”- 1995 г. и “Условна присъда”- 1998 г. и на публицистичната книга „В епицентъра на прехода” -2007 г. Член на Съюза на независимите писатели в България.
Иванка /Ваня/ Данева.
Главный редактор на Радио в Димитровград, Южная Болгария. Она закончила Пловдивский Университет “Паисий Хилендарский” по специальности физика, и Софийский Университет “Святой Климент Охридский” по специальности журналистика. Ее стихи опубликованы в различных сборниках стихотворений. Автор сборников
“Надкусывание яблока”-1995 г. и “Условный приговор”-1998 г. и «В эпицентре перехода», публицистика -2007 г. Член Союза независимых писателей Болгарии.
На майка ми
Мамо, колко е тихо
в този късен следобед...
Наоколо няма никой.
А си набрала лобода
и си разточила баница:
може да дойде някой.
Мургаволика страница,
къпана в биволско мляко
нощта ли само ще чука
на вратата отворена?
В мислите ти бълбука
Спомен – вода отровена.
И си набрала лобода
в този късен следобед,
а все не идва никой.
Мамо колко е тихо.
Ситен смях ниже кълвачът.
Пълно беше в къщи.
До портата ни изпрати.
Сега сънуваш завръщане.
Матери
Авторизированный перевод с болгарского
Ольги Мальцевой-Арзиани
Какая тишина вокруг тебя.
После обеда. И никого нет рядом...
Пустой очаг. Прохлада.
А ты любому гостю будешь рада.
Быть может, странница придет
Темноволосая,
в молоке буйволицы
вымывшая косы...
А может ночь лишь
в дверь твою стучится,
слеза непрошеная
Трогает ресницы.
Готова стряпать, печь,
кормить с любовью...
Лишь тишина
звенит под твоим кровом.
Нет никого.
В мечты погружена
Что мы вернемся.
И отступит тишина!
***
Обичам да е март
Да бъде късно следобед
и да вали.
Да чувам кълновете
как напират
с властна нежност...
Да ме събуди
тихото цъфтене.
Да чувствам
как самата се възраждам
и как се пука
старата черупка в мене.
***
Как мне приятен март
Особенно чудесно
предвечерие.
И дождь идет.
Я слушаю, как ветви
полнятся непреодолимой
нежностью...
Хочу, чтоб разбудил
меня
аромат цветения,
чтоб я почувствовала,
как возрождаюсь я
от сна
и как разбивается
во мне
старая скорлупа…
***
Душата ми е като зърно
в шепите на ледения вятър,
далеч от топлината
на земята.
А времето му е вече
да покълне…
***
Душа моя словно зерно
В ладонях ветра ледяного,
столь далеко от нежного
тeпла земного…
А прорости зерно
должно было давно!
Страх
От години към небето ме тегли.
Оттогава научих
да слагам граници –
предел за болка,
за надежда, за любов…
Защото след отровата
горчивото не се усеща.
Научих нови светове да виждам
в света, в светлината…
Заключвам ги, а ключа хвърлям
в най-дълбокото на вира.
Защото ме е страх:
вселената е безгранична,
как ще си намеря мястото?
Страх
Меня годами тянет в небеса.
С тех пор я научилась
возводить повсюду
границы –
предел для боли
и надежды, и любви…
ведь после яда
горечь мы не ощущаем.
Я научилась видеть новый свет
в мерцании, в свечении…
Его я запираю на замок,
а ключ бросаю в глубину
подземных родников,
поскольку страх
меня одолевает:
вселеная
такая безграничная,
где мне найти
местечко для себя?
***
Втурна се в съня ми -
слънчев лъч, пробил
дъждовните облаци.
И душата ми засия.
Стоплена.
Наоколо е дъждовно
и мрачно.
Търсят мишена
студените погледи.
Кой ще ми прости
толкова светлина…
Вече съм будна,
а в мен всичко
прелива от топлина.
Господи, моля те,
запази светлината!
Аз от хиляди години
съм готова
за дъждовното разпятие.
***
Ворвался в мой сон
Солнечный Луч,
Пробил облака
дождевые.
Душа засияла
Средь пасмурных туч:
Пусть сердятся
Взгляды косые!
Как на распятии из дождя
Веками меня терзали.
Но Свет подарили мне
Небеса,
Лучи на меня нанизали.
Кто же простит мне
И свет, и тепло?
Проснулась,
Восторг храня!
Господи,
Как же мне повезло,
Ты спас среди бурь меня!