Не нося пръстени, а само обеци
(след сватбата халката си погребах).
Ушите ми продупчваха сплетни.
Сергията бе там. Във нея гледах.
Избирах си ги трудни по размер.
Златото изглеждаше ми много скъпо.
Ядосвах се когато някой беше взел
недостижимата, без свян, триръко.
Синджира с кръста в мамини оставих
(нали и до сега не ме е кръстила).
За първи път, когато го поставих,
ключалката му беше вече скъсана.
Не помня. Нямала съм още и една,
дарила ми е баба златни треперушки.
Разказваше – ушите ми пробила е сама
(и нямало е пистолети, нито пушки).
В Неделя (а и тя така се казваше),
денят, във който ходи се на църква.
Не бях покорна. Но не ме наказваше,
в мен само трепета да не помръква.
Но помня. Миг преди да се спомине,
свали си мъчно обеците и подаде.
В сърцето треперушките прибрах.
Разбрах, че слънцето умира и по пладне.
Не нося пръстени, а само обеци.
Едничките ми скъпоценни са от баба.
На детските трептенето понякога боли.
Търпя. Тогава слънцето при мен посяда.