Не плачи с пресъхнали сълзи.
Всеки носи своята пустиня,
от която само пари и тежи
всяка нощ осъмнала във синьо.
В утрото тогава все е пусто
и бордюрът има остри ръбове,
вятърът фучи и сякаш късно е,
да отвориш всичките си кръгове.
А сърцето свито е в юмруче,
струва ти се, че дори не бие
и копнееш някой бистър ручей
в него и като живеца да попие.
Не плачи! Самотата е с лице
в скитник, търсещ своя дъжд.
До мига докоснат той ще спре.
Само миг е той и винаги е къс.
Виж, оазисите в него са мираж.
Пясъка остава дълго във очите
и твоят, моят, даже всеки страх
все гнезди на края на мечтите.