Нощта е по-лукава днес от пепелянка,
извива се, да пречи на звездите.
Нарочно с тъмното им прави сянка,
защото искам да валят в очите ми.
А после намира път, по мене лази
и все отляво се завива на кравай.
В мастиленото как да се опазя -
единствено навярно Дявол знай.
Просъсква и подсказва спомени,
в които мрежа са изплели грешките.
Захапва ме и пуска всички корени,
а те са въглени - от най-горещите.
Опарена съм, все да ги почиствам,
мехурите се стичат по сърцето ми.
За миг когато видя се пречистена,
на втория сълзи невяра по лицето ми.
За кой ли път нощта е пеплянка,
а аз притихнала съм вече до земи,
за кой ли път от миналото всяка сянка
иска нещо, а аз и казвам – На, вземи!
Нощта си знае - имам за раздаване,
до там, докато и то не се изпепели.
Тогава тя ще види своето удавяне
в очите ми, където ще валят звезди.