Анчар

Ангел Веселинов
В пустинята, сред прах горещ,
в пръстта от зноя разкалена,
Анчарът - часовой зловещ -
стои, сам в цялата Вселена.

Сред жадна степ във гневен ден
Природата го бе родила,
и корен, ствол, и клон зелен
с отровна сила напоила.

Отрова капе през кората
и стине в гъст, прозрачен клей,
след обедния пек когато
вечерна хладина повей.

Не идва птица тук, ни звяр.
Едничък вихърът сурово
връхлита страшния Анчар
и литва, напоен с отрова.

И ако облак в своя път
се заблуди и дъжд пророни,
във пясъка горчива смърт
ще капе от отровни клони.

Но в ден на зло човекът там,
човек изпрати с властно слово,
и в път покорно тръгна сам,
и върна се в зори с отрова.

И вейка с клюмнали листа
в едно донесе, с яден клей.
По бледното чело потта
на тънки струи леденей.

Под шатровия свод, в дъга
извит, издъхна у нозете -
отровен бедния слуга -
на всемогъщия владетел.

А царят смърт от тях направи -
стрели с отрова напоени -
и на съседните държави
изпрати гибел, разорение...


АНЧАР - А. С. Пушкин

В пустыне чахлой и скупой,
На почве, зноем раскаленной,
Анчар, как грозный часовой,
Стоит — один во всей вселенной.

Природа жаждущих степей
Его в день гнева породила,
И зелень мертвую ветвей
И корни ядом напоила.

Яд каплет сквозь его кору,
К полудню растопясь от зною,
И застывает ввечеру
Густой прозрачною смолою.

К нему и птица не летит,
И тигр нейдет: лишь вихорь черный
На древо смерти набежит —
И мчится прочь, уже тлетворный.

И если туча оросит,
Блуждая, лист его дремучий,
С его ветвей, уж ядовит,
Стекает дождь в песок горючий.

Но человека человек
Послал к анчару властным взглядом,
И тот послушно в путь потек
И к утру возвратился с ядом.

Принес он смертную смолу
Да ветвь с увядшими листами,
И пот по бледному челу
Струился хладными ручьями;

Принес — и ослабел и лег
Под сводом шалаша на лыки,
И умер бедный раб у ног
Непобедимого владыки.

А царь тем ядом напитал
Свои послушливые стрелы
И с ними гибель разослал
К соседям в чуждые пределы.