В тишината сваляме си маските,
беззвучно, като връщането у дома.
Шумът облизал вече е окраските,
наситени от пъстрата ни суета.
На тихото отива му да бъде тъмно,
почиват си от неразбиране очите.
Изминатото все така е стръмно,
но можеш да говориш със звездите.
Ако ти омръзне, ред е да поплачеш,
тишината тихо ще те разбере.
Или като едно подхвърлено петаче
ще те приюти във топлите ръце.
Във себе си ти можеш да поровиш,
за грешки, спомени, дори мечти.
После с тях хей тъй, да си поспориш,
да разбереш, че всичко не боли.
А може би ще си запалиш и свещичка,
стъпвайки на пръсти като в храм.
В тишината е красиво, може всичко.
Там си себе си, но си безкрайно сам.