Трамваят беше със съдби препълнен,
промушвахме се във деня забързани,
от слънцето разбрали,че е съмнало,
мечтите от съня си неотвързали.
Качи се и жената с цвят на минало,
гласът и прекатури тишината:
- Ще бъдете от Господа помилвани,
смилете се над мене и децата!
И мозъкът и пусна безотказно
кошмарите от филмовата лента.
Говореше във унес, с поглед празен,
въпросите крещяха от безцветност.
- Кажете и да млъкне! - истеричност
от първите седалки се надигна.
Гневът се спъна в своята първичност,
засрами се преди да е изригнал.
А тя разрови тинята със думи,
неосъзнала днешната си роля.
Облечена в невинност и в безумие,
извика с глас, наточен в остра воля:
- Защо търпиш? Заспа ли, мили Боже?
Какво очакваш още да направим?
До кокала опрял е вече ножа,
следи от кръв душата ни оставя...
Спирачка вместо отговор простена.
Трамваят спря, вратите си отвори
и Лудата, в света си потопена,
излезе със мъглата да поспори.