Той никога не подаряваше цветя,
пристигаше със тихите си стъпки.
Във шепите не носеше дори мечта
и в тишината шиеше си кръпките.
Той никога не влизаше във кръчма,
самотен вечер пиеше по сто ракия.
В душата сбираше по наръч съчки,
казваше, че сухото във тях е орисия.
Той никога не разговаряше високо,
в очите криеше неказаните думи,
не се усмихваше ни тясно, ни широко,
с крака си ровеше нападалите шуми.
Той никога не каза своето си име,
все по-често вярваше, че е безимен.
По-малко виждаше небето, че е синьо,
не беше, а изглеждаше съвсем наивен.
Той никога не търсеше, за да не губи,
по сивия таван не си измисляше звезди.
Звънец ако звънеше, щеше да се чуди.
И тогава самотата щеше да го заболи.