Боса пътека към тебе обратно ме връща,
тръни постлани наместо постеля за двама,
бягах от теб, но душата ми все те прегръща,
тайно от мен, от минутата дето те няма.
Луди години, спрели и чакат накрая,
заедно с многото тъжни, горчиви минути,
всяка от тях ми напомня, че още не зная,
думите скитащи в нищото, глухо нечути.
Старите корени струпани близо край пътя,
нещо ме викат по име, отде ли ме знаят.
И те ми разказват за тебе и тайната скъпа,
как си се врекла пред тях, че ще чакаш безкрая.
Боса пътека към тебе обратно ме връща,
тръните станали рози, надежда за двама,
тихо бера от цвета им, в копнеж те прегръщам,
ложе ще бъдат, в което при теб да остана.