Душа России. И вот раскрылись наши души (Генка Богданова) / Стихи.ру

            Д У Ш А Р О С С И И

            Часть вторая: "И ВОТ РАЗКРЬІЛИСЬ НАШИ ДУШИ"

            /ПЕРЕВОДЬІ С РУССКОГО НА БОЛГАРСКИЙ ЯЗЬІК

СВЕТЛАНА МУРАШЕВА / РОССИЯ


Я ПРОСНУЛАСЬ

Я проснулась среди ночи,
А тебя со мною нет.
Ты мне снился, между прочим,
И читал во сне сонет.

Я внимала чудной рифме
И возвышенным слова
А потом, подобно нимфе,
Воспарила к небесам.

Пеньюар - цветком из газа,
Был прозрачен, как фата.
Зрит луна, как чудо страза
Спит ночная чернота.

И цикад шальные трели
Разливались по лугам,
Друг на друга мы смотрели
И летели к небесам.

Мы парили, будто в сказке,
Эхо где-то вдалеке,
Нескончаемые ласкиИ рука в твоей руке.

Я проснулась среди ночи,
А тебя со мною нет.
Ты мне снился, между прочим,
И читал во сне сонет.


АЗ СЕ БУДЯ ПОСРЕД НОЩИ

Аз се будя посред нощи.
Търся те – не си до мен!
Може би сънувам още?
Сонет четеше вдъхновен.

Слушах тези чудни рими,
възвишените ти слова,
като нимфите незрима,
щях в рая да се отзова.

Цветен пенюар ефирен -
прозира като було тънко.
Блесва лунен лъч немирен.
Сънен мрак чернее вънка.

Пеят палави щурчета
по ливадите, в полето.
Гледаме се, в смут обзети,
като , че летим в небето.

Ние – приказни герои.
Ехо мами ни далече.
Галят ме очите твои.
Заедно сме с тебе вече!

Аз се будя посред нощи.
Търся те – не си до мен!
Може би сънувам още?
Сонет четеш ми вдъхновен….

А ние на слънчице сме ненаситни.
А щом ни изкъпе ситен дъждец,
живовлякът ни се усмихва ласкаво.
От щастие пролетно грейва цветец.
Гали ни нежно Слънцето бляскаво

Я ГРУЩУ ДОЖДЕЛИВЬІМ СЕРДЦЕМ
Я грущу дождливым сердцем
И со мною небеса.
Я натёрла черным перцем
Линзослёзные глаза.
Серый купол поднебесья
Мне шарманку заведёт,
Вместе с ветром буйну-песню
Воет, будто бы, поёт.
В облаках опять прореха,
Залатаю лебедой...
Плачь, дырявая утеха,
А я рядышком с тобой!!!

ТЪГУВАМ С РАЗПЛАКАНО СЪРЦЕ

Аз тъгувам с разплакано сърце.
Тъгуват с мене сега небесата.
Сълзи се стичат по моето лице
и тъгата ми блести в очилата.

Небето мрачно над мене сивее.
Вместо вятърът буен, тъжна песен
латерната моя днес ще запее.
Не песен, а стон, от буря понесен!

В дрипавите облаци навъсени,
отлитат лебедите натъжени.
Плачат те с души разкъсани.
Как жадувам да си тука, при мене!

ЧАЙКА

Прохладой утреннею стайка,
Тебя с собою в даль зовет.
И только раненая чайка
Летит стремительно вперед.

Летит, пути не разбирая,
Последним криком душу рвет.
Ведь кто-то подстрелил играя,
А ветер тельце ввысь несет.

И не смогла она напиться,
И тих её печальный стон.
Разбилось сердце о водицу,
А крик безмолвьем заглушен.

Пусть небо синевою рая
Её страданья заберет.
Лишь тишиною поминая
Той птицы прерванный полет.

ЧАЙКА

Прохладата на утрото стаено
след себе си в безкрая те зове.
И само чайка със сърце ранено,
размахва устремно напред криле.

Лети, но път обратен не намира.
Простреля злоба клетото сърце.
Последен вик душата й раздира.
Подмята вятър лекото телце.

О, нека на небето синьо рая
страданието нейно да сбере!
И само тишина ще помни края
на скършените в полета криле

ДАВНО ИДЕМ С ТОБОЙ ПО РАЗЬІМ ТРОПАМ

Валерий Тёркин

Давно идем с тобой по разным тропам,
Что нам те встречи - тайно, невзначай...
Я вспомню давнее по крохам,
Таю в себе глубокую печаль.

Ах, как хотелось быть к тебе поближе,
Чтоб слышать голос, видеть милый лик.
Слова, как бусы на строку нанижем,
Чтобы сонетом он во тьме возник.

ОТДАВНА С ТЕБЕ ВЪРВИМ ПО РАЗЛИЧНИ ПЪТЕКИ
На Валерий Теркин

Отдавна вървим с теб по различни пътеки.
Какво ни дават срещите - тайни , случайни?
Ах, аз си спомням миналото ни нелеко!
Нося печал в сърцето, болезнени тайни.

Как бих искала с тебе да бъдем по- близо,
да видя ликът любим, да ти слушам гласа!
Думи нежни, като наниз скъп да нанижем,
както сонетът направи от мрак чудеса!

Я ЛЮБЛЮ ВАС БОЬШЕ ЧЕМ ВЬІ

Я люблю Вас еще больше, чем ВЫ.
Подарю Вам свои чувства взаймы,
Чтоб потом Вы возвратили долги,
И мы снова станем с Вами враги.

Я не я, не избран Вами теперь.
Вою волком, словно раненый зверь.
Не ручной, а привязался - напАсть.
Мне бы с этого навек не пропасть.

Я люблю Вас еще больше, чем ВЫ.
Вы спокойны, я страдаю, увы.
Словно камень я лечу в пустоту.
Пусть болит, пока болит - подожду.

АЗ ВИ ОБИЧАМ ПОВЕЧЕ

Аз обичам много по – силно от Вас.
Вземете от моите чувства заем!
И когато върнете дълга си,аз
зная, че отново врагове ще станем.

Вие не ме харесвате, разбрах!
Вия аз като вълк, като ранен звяр.
Неопитомен се привързах. От страх!
Докрай се остана със този товар!

Аз обичам много по – силно от Вас.
Спокойни сте вие, аз страдам, уви!
Лежа като камък в пустинята аз.
Ще чакам, сега боли. Нека боли!

АРОМАТОМ ЦВЕТУЩЕЙ СИРЕНИ

Ароматом цветущей сирени
Закружил меня солнечный май.
Возле дома, в её полутени,
Мир прохлады и запахов рай.

Почему моё сердце волнуешь?
Почему так сегодня грущу?
Ты мне щедро букеты даруешь,
Я соцветья на счастье ищу.

АРОМАТ НА ЦЪФНАЛИ ЛЮЛЯЦИ

С аромат на люляци сини
ме омая слънчевият май.
Около къщите, в градини-
свят на свежест и мирис на рай!

Защо, сърце, тъй се вълнуваш?
Защо е тази нелепа тъга?
С люляк щедро ти ме даруваш,
но цвят вълшебен търся сега.

СЧАСТЬЕ ПОЛОСАТОЕ

Как же не печалиться,
Коли есть причина?
Как же не отчаяться,
Коли есть кручина?

Вот прильну к окошечку,
Запою я песенку,
Рядом сядет кошечка -
Вот и станет весело!

Замурлычет серая,
Подпоёт лохматая,
Ты на песни щедрая –
счастье полосатое.

РАИРАНО ЩАСТИЕ

Как да не тъгувам,
като има причина,
да не се отчайвам,
Като има мъка?
Но, ето, ще приседна
аз до прозорчето,
песен ще запея.
До мен е котето -
То ще ме разсмее.
Замъркай, сивичко,
запей, рошавичко!
На песни си щедро.
Ще ми стане ведро

="="="=

ВИТАЛИЙ БАХМУТОВ / РОССИЯ

ЦВЕТЬІЙ

Если позабудутся слова,
Превратятся все они в цвета!
Белый, красный, голубой -
Все цвета живут со мной!
Все они, - прелестный водопад,
Освежат, украсят Землю-сад!
Все они, - сладчайший аромат,
О любви и счастье говорят!

ЦВЕТЯ

Ако словата потънат в забрава,
в нежни цветя се превръщат тогава.
В бяло, червено, синьо, в цвят позлатен…-
всичките слова – цветя живеят в мен.

Всички те – като прелестен водопад,
къпят земята китна с капчици цвят.
С най-сладкият аромат словата – цветя
шепнат за щастието и любовта

НОЧНОЙ СВЕТ / СОНЬ І


Девушка в чёрном с блёсками платье
В комнате белой. Я за столом.
Я напишу рукою несмелой
Строчки, которые ей посвящу.
Что есть любовь, и что есть разлука,
Что есть судьба, и что не судьба.
Лепетом искренним и недозрелым
Девушку в чёрном я насмешу.
Я, от безумных идей утомляясь,
С чёрным сливаюсь, забыв обо всём.
То, что при свете логичным казалось,
Стало абсурдом, всё кувырком.
Долго ли плыть мне
в глубинах сознанья,
Долго ль искать мне потерянный рай?
Может в режиме утраты рассудка,
И прорастает рассудка зерно!
Вот и ушла моя девушка в чёрном.
Комнату белую вижу я вновь.
Я за столом. Я рукою не смелой
Труд свой, отбросив, пишу о былом.

НОЩНА СВЕТЛИНА / СЪН ПЪРВИ:

Сънувам девойка с черна рокля бляскава
в бялата стая . А до масата аз седя
и с ръката несмела пиша ласкави
куплети весели, които ще й посветя.

Какво е любовта и какво е раздяла?
Какво е съдбата и случайност кое е?
С чуруликане искрено, но недозряло,
девойката в роклята черна ще разсмея.

Уморен от безумната своя идея ,
аз се сливам с черното, забравил за всичко.
Онова, което по светло ще ме разсмее,
в мрака черен е абсурдно и непривично.

Дълго ли ще плува съзнанието ми в заблуда?
Дълго ли ще търси изгубеният мой рай?
В този сън бих могъл разумът си да загубя
но и зрънце разум в мен е поникнало,май?

Но ето, тръгна моята девойка в черно.
Аз същата бяла стая виждам навярно?
Пак съм до масата. С ръката си неумела
листите късам. И вече пиша по-смело.
            (пролетта на 2009г.).

СОН ІІ.

Повесил кто-то на крючок чёрный, чёрный плащ.
И мне явился под окно чёрный, чёрный кот.
Ну что ж, открою дверь ему, пускай кот в дом войдёт.
Пусть намурлыкает он мне, что каждый ночью ждёт.
На грудь мне прыгнет ловкий зверь,
Посмотрит мне в глаза.
Мгновенье, и летит душа
В далёкие края.

Края те - виртуальный мир, в котором нету дня
И нет привычного тебя, привычного меня.
Душа моя летит-бежит от повседневных дел.
И кажется душе, что нет здесь никаких проблем.

Но всё зависит от кота, который на груди.
И он царапает меня. И воскресают дни.
            (осень, 2000г.).

СЪН ВТОРИ

На закачалката някой черен плащ е закачил.
Пак под прозореца черен котарак се е появил.
Отварям вратата си, нека в дома ми да влезе!
Нека тихо помърка, нека да ми се поглези!

Ще скочи на гърдите ми - пъргаво, черно зверче.
Ще погледне в очите ми, душата ми ще понесе
към далечни краища. Там, във виртуалния свят.
Там, където няма дни, няма слънце, няма и цвят.

Няма ги обичайните грижи за теб, за мене.
Душата бяга от всекидневните ни проблеми….
Знам, завися от черният котарак на гърдите -
ще ме одраска и ще възкръснат отново дните!
/есента на 2000 г /

БЕЗСОНИЕ

Бросаю сахар-день
Я в чёрный кофе-ночь.
Мешаю свет и тень
Я ложкою-луной.
Пытаюсь заглушить
Я горечь на губах,
Но мне судьба испить
Ночные времена.

Сажусь писать о дне,
Припоминая сны,
Ищу я свет во мгле,
Но свет - отсвет луны.

День, ночь, как муж с женой,
Идут в моих стихах,
Но нет тебя со мной,
И ночь рождает страх.

БЕЗСЪНИЦА

Хвърлям в черното кафе - нощта,
бучка захар – светлия ден.
Бъркам сенки и светлина
с лунна лъжичка смутен.

В устата си горчивината
се опитвам да потуша.
Май изпитва ме Съдбата
само вечер? Дали не греша?

Сядам да пиша за дните,
сънищата си припомням…
Търся лъч сред мъглите,
но светлината лунна е скромна.

Ден и нощ, като жена и мъж
в стиховете си аз призовах.
Теб те няма. И изведнъж
нощта роди моя страх.

ЛЯТНА ПРИКАЗКА
Простудилось ночью небо.
Часто кашляло, хрипело.
И, наверное, от жару,
Небо молнией горело.

А из глаз небесных лились
Слёзы дождиком обильным.
И стучался в окна, двери
Выдох неба - ветер сильный.

Что же было б, если б доктор
Посетить забыл больного?
Что же было б, если б солнце
Не прошло пути дневного?

Высоко поднялось солнце.
Небо грозное согрелось,
Растопились в небе тучи.
Небо птицами распелось.

И земля легко вздохнула.
Травы к солнцу потянулись,
А весёлые ромашки
Солнца рыжего коснулись.

И залило на прощанье
Солнце землю жёлтой краской.
Я сижу и наблюдаю,
Наслаждаясь летней сказкой.

ЛЯТНА ПРИКАЗКА

Простуди се снощи небето.
Честичко кихаше, кашляше.
От температура обзето
гореше, мълнии мяташе!

От очите му се лееха
дъждовните сълзи обилни.
Врати със стон се люлееха
под небесни въздишки силни.

Какво би станало с небето,
щом доктор не го посетеше?
Или слънцето бе сърдито
и в пътя си днес не вървеше?

Вдигна се слънцето високо,
погрознялото небе огря,
облаците скри надълбоко,
и с птиците щастливо запя.

И леко въздъхна земята.
И главици вдигат тревите.
Сънцето докосват с челата
красиви бели маргарити.

При залез земята обсипа
с оранжеви краски слънцето.
Наслаждавам се до насита
на лятната приказка скрито!
19.07 2009г.)

ХМЕЛЬНОЕ ЛЯТО

Что же делать? Неизвестно.
Лето - это ведь чудесно!
Я сижу. Так-так. Сижу.
А напротив хмель. Гляжу.

Хмель навис над головою
Темноватым плотным слоем
Может мне на пруд сходить,
Чтобы лень в нём утопить?
Не охота, не хочу.
Я на хмель гляжу, гляжу.
Лучше вы ко мне идите,
Вы со мною посидите!
Лето ж хмельно, лето - хмель,

А работа ведь не зверь!
Хоть немножко отдохнём,
Отдохнувши, в путь мотнём.
В путь по жизни не простой…
Лето, я сейчас с тобой!
            (лето, 2003г.).

ОПИЯНЯВАЩО ЛЯТО

Какво да правя? Не ми е известно.
Лятото наистина е чудесно!
Стоя си аз. Да, да, стоя си така!
А насреща ми – хмел. Протягам ръка.

Точно над главата ми хмелът виси,
разстелил сенки като тъмни коси.
Май на езерото и аз ще вървя,
и в него леността си ще потопя.

Нямам желание! Не искам това!
Тука хмелът ще гледам. И затова,
ако ще идвате вкъщи ,вие при мен
ще стоим под хмела през целият ден.

Опияняващо е това лято,
на слънце, леност и на хмел богато!
Работата не е звяр да избяга.
Човек има нужда и да посяда.

Отпочинали, пак на път ще вървим.
Но сега , лято, нека с теб поседим!

ЛЕТО

Лето - сонная собака.
Лень наводит на меня.
Подошла к ногам и села.
И охота отлетела:
Я забыл про все дела.
И готов я день-деньской,
С неуёмною тоской
Всё глядеть на дальни дали,
Что с собою в путь позвали
К вожделенным берегам,
К неизведанным морям.
(лето, 2003г.).

ЛЯТО

Лятото – куче сънливо,
май с мързел и мен зарази?
В нозете ми седна лениво,
и ентусиазмът ми порази.

Всякакви дела забравих.
И ето ме - ден, подир ден,
на тъгата си се оставих,
все гледам напред устремен.

Зоват ме в далечината
мечтани от мен брегове,
моретата непознати
и скитниците ветрове.

Наслаждавам се до насита

на лятната приказка скрито!

19.07 2009г.)

КАНУТ ПАСХИ И ПАСХА 2007 ГОДА

Как зима не лютовала,
А весна у нас настала!
И до полного распада
Доведён был чёрный снег.

Мы весну давно сзывали,
Масленицу поджигали,
И по лужам топотали.
Наступи, весенний век!

Но зима не отступила,
И в апреле подарила
Вьюгу снежную прохожим.
Увеличился разбег!

Но наутро снег растаял,
Ведь Христос свой гроб оставил.
Больше в мире смерти нет!
Помни это, человек!

ВЕЛИКДЕН

Както и зимата да се люти,
при нас вече пролет настана.
Черният сняг напълно стопи,
кокиче цъфти на поляна.

За Сирница огън запалихме,
отдавна ние пролет чакахме,
по ливадите весело тичахме,
пролетно време дочакахме.

Но зимата лесно не отстъпи,
а април „дари” ни вихри снежни.
Кратката радост платихме скъпо,
порои разляха ручеи нежни.

Но на съмване снегът се стопи.
Христос отново възкръсна за нас.
Няма, няма смърт! Повярвай ми ти,
животът се възражда в този час!

ПЕТЪР ГЕОРГИЕВИЧ ГОЛУБКОВ / УКРАЙНА

НАША ЖИЗНЬ

Ты – материк, где всё до нас поделено на зоны,
Где долгий год, где холода, и где дожди сезонны…
Ты – островок, где каждый час вершится чудо света,
Где сладкий миг, в котором «Да!», где лишь весна и лето!..

Тот островок - достался тем, кто «числится» влюбленным,
А материк – остался всем, любовью обделенным…

НАШИЯТ ЖИВОТ

Материк си ти, на който всичко е разделено на зони.
С най - дългите години, със студове и дъждовни сезони.
Ти си островчето, където всеки час върши чудо в света,
където сладкият миг на „ДА!” е всички пролети и лета.

Островчето е достъпно за тези, които са влюбени.
А материкът - остава за всички, от любов погубени.

РАСТАВАНИЕ

Не жалей!.. Я - уже не жалею...
колько можно любовью болеть?!.
Позади уже - все "юбилеи"...
И вулкан бы - не смог вечно "тлеть"...
И не жди запоздалых признаний!..
Каждый - сделал уже всё, что мог...
Ты - больнейшее из наказаний,
Что послал, за грехи мои, Бог...

РАЗДЯЛА

Не тъгувай! Не тъгувам по теб и аз.
Всички „юбилеи” са вече зад нас.
Колко дълго за любов се жалее?
И вулканът даже вечно не тлее.

Не чакай признание!Нито лъжа…
Да, всеки направи, каквото можа.
Но ти понесе присъдата строга,
която за греха прати ми Бога.

ПОСЛЕ ЗАГСА

Что ж, привыкай, СУПРУГА милая –
К огню ночей, к рутине дней,
И к непривычной той фамилии,
Что оказалась и твоей…

СЛЕД БРАКОСЪЧЕТАНИЕТО

Е, какво, свиквай, мила съпруго, тука
към нощи огнени, и дневната скука!
И към непривичната фамилия моя,
която от днес се оказва и твоя…

ДИВНЬІЙ МИГ

О, дивный миг стихосложенья!..
Ты - результат перемноженья
Рифм, мыслей и воображенья,
Что ищет в душах отраженья…

ЧУДЕСЕН МИГ

О , чуден миг! Ражда се стихотворение!
То е резултат от сложно умножение -
рими, мисли, чувства и въображение,
които търсят във душите отражение

ЛИЦОМ К ЛИЦУ

"Лицом к лицу - лица не увидать. Большое видится - на расстоянье.
Когда кипит морская гладь - корабль в плачевном состояньи."
            (Сергей Есенин "ОБРАЩЕНИЕ К ЖЕНЩИНЕ", 1924г)

Лицом к лицу – ЛЮБОВВЬ не испытать,
В порыве страсти, ласки и признаний…
Силу ЛЮБВИ – увы, дано понять
Сквозь лет , побед и болей расстояния…

Лицом к лицу – СТИХОВ не услыхать,
В плену у споров, ссор и перепалки…
СТИХ - через ВЕК заставит нас вздыхать
И восхищаться!.. (Поздновато, жалко…)

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ

„Лице, в лице – лицата се не виждат. Голямото се вижда от разстояние.
Когато е бурна морската повърхност – корабът е в плачевно състояние”
/ Сергей Есенин „ Обръщение към жените”,1924 г/

Лице в лице – Любовта не изпитваме
в пориви страстни,в ласки и признания…
Силата на любовта, уви , разбираме
след време, победи, и растояния.

Лице в лице – Стиховете не чуваме
в плен на спорове, кавги, омерзнение.
Стиховете след век пораждат въздишки,
възторзи…Но, жалко , със закъснение!

ОДИНОКАЯ

Любовной страстью на заре опалена –
Хранишь ты вкус ее в мечтаньях затаенных,
И, на признанья всех «слегка влюбленных» -
Один ответ: «А я – слегка не влюблена…»

САМОТНАТА

Любовната страст, от изгрев обжарена
и нейният вкус, пазиш в мечтите си тайни.
На чужди признания „ леко сме влюбени”,
отговаряш: А аз съм леко невлюбена…”


Л Ю Д М И Л А Л А Р К И Н А / РОССИЯ

ПИСЬМО АНГЕЛУ

Ангел мой, где задержался?
Что задумался в пути?
Может ты от боли сжался,
И устал меня вести?

Ты развеял мне сомненья,
Отведя печали, прочь;
На себя ты взял терпенье,
Силясь грешнице помочь...

Ты хранишь меня любовью,
И молчишь, не дав ответ…
Заслонив меня собою,
От обидчиков и бед…

ПИСМО ДО АНГЕЛ

Къде се забави, Ангеле мой?
За какво се замисли в пътя свой?
От болка ли сърцето ти се сви,
че закъсня и не ми се яви?

Ти разсея всяко съмнение,
въоръжи се ти с търпение.
Вкуси от моята тиха тъга,
на грешницата подаде ръка.

Да ме обичаш, ти продължаваш.
Ти мълчаливо мъдрост ми даваш.
Закриляш ме, Ангеле, с гърдите.
от обидите и от бедите!

ЛАНА ЩАЙН / Донченко Светлана Геннадьевна /

СВЕЧА ПАМЕТИ И ГОРЕСТЬ

ГОРИ СВЕЧА! ТВОЙ СВЕТ СВЯТОЙ
ЗАПОЛНИТ КУПОЛ НЕБА СКОРБЬЮ!!!
И ЛУЧ ВСЕЛЕННОЙ-ЗОЛОТОЙ,
ПОМОЖЕТ ЖИТЬ С ВЕЛИКОЙ БОЛЬЮ!!!

СВЕЩ ЗА ПОМЕН И ЗА ТРАУР

Гори свещ, гори! Святата ти светлина
със скръбта изпълва куполът небесен!
Лъчът златен, из вселената понесен,
ще ни помогне да живеем със скръбта

ГУБАРЕВА ГАЛИНА МИХАЙЛОВНА / РОССИЯ


А ВЬІ ИЩИТЕ НАС
Посвящается погибшим в теракте в Домодедово 24.01.11

Нас нет…
А вы ищИте нас.
Уходим мы раскосыми путями.
Восстанет солнце в свой рассветный час,
Но нас уже не будет между вами.

Вращается планета,
Снег идёт,
Взлетают в небо самолёты, птицы.
А мы отправились в последний свой полёт,
Туда, где зарождаются зарницы.
А где-то он…
Тот, кто отдал приказ,
Тот, кто убил, насытившись смертями!
Он и поныне где-то между вами.
Нас нет!
А вы ищите нас=

А ВИЕ ТЪРСИТЕ НАС
/Посвещава се на загиналите във взрива на летище Домодедово на 24.01.2011 г/

Нас вече ни няма!А ни търсите вие.
Но пътища прекъснати пред нас се вият.
Ще се ражда пак слънце в изгревният час,
но ние, не можем да се върнем при вас!

Върти се планетата. И пада пак сняг.
Самолети и птици ще излитат пак.
За последен път разтворихме крилата,
отлитаме там, дето грее зората.

А къде е този, който заповед даде?
Убиецът, който живота окраде!
Сега ненаказан той живее сред вас.
А нас ни няма. Вие скърбите за нас!

ИРИНА СВЯТОСЛАВОВНА КАХОВСКАЯ (КАЛИТИНА)/ РОССИЯ

Окно распахиваю в сад
И в полусне еще качаюсь,
Но птичье пенье подмечаю
И пряный флоксов аромат,

И козье стадо на горе,
И яблок матовость из сада,
И тень от листьев винограда,
Разросшегося во дворе.

И, щурясь в солнечном луче,
Как крылья расправляю руки,
Соединяя грусть разлуки
С теплом ладони на плече.

И, в обреченность облачась,
Тку гобелен из листопада,
Тумана, рос и звездопада,
Вплетая год и день, и час

Еще тепло ладони той
Добавлю с капелькою лета
И нити солнечного света,
И мед душистый и густой,

И синь бездонную небес,
И нежность трепетного чувства,
Немного радости и грусти,
И пахнущий весною лес.

Плетенью близится конец.
И я внезапно понимаю,
Что ничего не добавляю
К тому, что создал наш Творец.

ПЕСЕНТА НА БЪЛГАРСКА ДЕВОЙКА

Прозорците аз отварям навън.
Все още ме люлее полусън.
Разбужда ме песента на птички
и аромат на флокс и парички.

Слиза стадо кози от баира
весело бърза да се прибира.
На двора всичко е разцъфтяло.
Дъжд от ябълков цвят е валяло.

Лозови листи са се привели,
сплитат от сянката си дантели.
Гали ме слънцето с ярки лъчи,
а аз притварям пред него очи.

Като криле разтварям ръцете.
С болка по тебе трепна сърцето.
Още чувствам ръцете ти топли!.
А след раздялата, с тихи вопли,

облякох тъга вместо премяна…
Време е май да седна пред стана?
В гоблена ще втъка листопада,
мъглата, росата и звездопада.

Години в него ще са събрани
и топлината на твоите длани.
Вплитам години, дни , часовете,
и подареното ми от теб цвете.

Капчица лято тук ще прибавя.
За слънчев лъч место ще оставя.
На кехлибарен мед аромата,
на бездънно небе синевата,

на чувствата трепетни нежността,
и малко радост, и малко тъга,
мирис на пролетна, свежа гора…
е всичко, което със теб ме събра.

Но, ето, чувствам, близко е края.
И вече чувствам, и вече зная,
всичко, което след нас остава,
само Творецът наш го създава.

ВЕРНУСЬ В ТОТ ДОМ…

Вернусь в тот дом, где детству нет конца...
И вечный полдень тянется и длится...
Дождь и сирень, и скрип от половицы...
И голос мамы, и рука отца...

Гамак в саду и заросли жасмина,
Шар золотой, поникший от жары...
Салфетки кружево на горлышке кувшина...
Все ждет меня... ждет до своей поры.

ЩЕ СЕ ВЪРНА В ТОЗИ ДОМ

Ще се върна в моят роден дом!
Там детството е безконечно,
а денят нараства мълчешком.
Още помня онова вечно
скърцане в дъските на пода,
мирис на люляк, дъждовете
гласът на мама- мила, строга,
на скъпият татко ръцете.
Помня люлката в градината,
разцъфтялият жасминов храст,
салфелка плетена на каната,
златното балонче помня аз,
клюмнало в жегите големи…
Там всичко скъпо ме очаква,
чака с трепет своето време.

КАК МЕТЕТ ПО ЗАКОУЛКАМ

Как метет по закоулкам,
Площадям и переулкам -
Дико, рьяно, дробно, гулко,
Налетая на дома...

Беспощадна злая стая,
Гончих вьюги, растерзает,
Заметет и закопает...
Ай, да, Матушка-Зима!

Догрызает лед с окошка
Наша кошка, не спеша,
Вдруг затихла, не дыша -
Пес залаял заполошно...

Оглянулась, все в порядке -
Батарея, хвост, диван,
С чайной ложкой мой стакан,
Книги, пальма в желтой кадке...

Но, откуда беспокойство?
Что на улицу зовет?
Ну, не март же, ну не кот?
Просто вечное изгойство

Пробудилось невпопад...
То-то вьюга сыплет крупкой...
Греет бок кошачья шубка -
Не спешит под снегопад.

Лучше - теплый подоконник
Или нежиться в кровати...
Спину греть хозяйке, кстати,
Если только не прогонит

Как скребется, будто мыши,
То завоет, то застонет,
То мяукает в истоме...
Все. Мы спим. Метель не слышим.

ПО УЛИЦИТЕ БУРЯТА ВИЛНЕЕ

Буря вилнее в улички скрити,
по площади и кътчета спящи.
Върху къщите с ярост налита -
диво, усърдно, грозно ехтяща!

В стаята - безпощадно студена,
хрътката – виелица се скита,
замита я с метла вледенена.
Ех, ти, Майчице – Зима сърдита!

Облизва бавно лед от стъклата
прелюбопитната наша котка.
Кучето залая в тъмнината,
а котката притихна кротко.

Огледах се, всичко беше наред-
батерия, маса, стол и диван,
голяма саксия с палма отпред,
книги, лъжичка и чаят в стакан…

Но безпокойството откъде е?
На улицата какво ме зове?
Е , не е март, и котарак не е.
Това неспокойно мое сърце!

Пробуди се съвсем не на време.
Виелицата сипе ситен сняг.
В топлата шуба котката дреме,
не бърза да ходи на двора пак.

Добре е тук, на топлият перваз.,
или да се търкаля в кревата.
- Гръбчето си грея, стопанке, аз,
не ме гони навън в тъмнината!

Скърца! Сякаш мишка изгладняла
ту изписка скръбно, ту притихне.
Ту пък котки вият до премала…
Вече спим. А бурята ще стихне.

ЮРИЙ МУХИН / РОССИЯ

СВЯТАЯ РУСЬ

Святая Русь не государство.
Святая Русь - её народ.
Она пережила коварство
И смело шла на эшафот.
Россия вышла из общины.
РодинаМолилась в горе у креста.
В лихую трудную годину
Россия слушала Христа.

Собрала сонм святых и падших
И храмы к Небу возвела,
Ковала меч, пахала пашни.
По миру шла о ней молва.

О том, что Русь дика и пьяна,
О том. что вольная душой
О том, что русского Ивана
Объехать можно по кривой.

Россия добрая, простая,
Юродивая и горда,
Достойная порога рая,
В ней внутренняя красота.

Святая Русь живёт в иконах,
Их лики смотрят нам в сердца.
Ведут по тропам незнакомым
К порогам Вышнего Творца.

СВЯТАТА РУСИЯ

Святата Русия, не е просто държава.
Святата Русия е нейният свят народ.
Русия и коварството с чест преживява,
и стои изправена смело пред ешафод.

Русия, необятната наша Родина,
се молеше в години на мъка пред кръста.
И в най – тягостните си, и трудни години
Русия пак остана послушна на Христа.

Тя събра тълпата от светци и паднали
и с любов ги поведе към небесният храм.
Кова мечове, жъна ниви за гладните.
Но клеветяха я грозно по света голям:
За това, че Русия е дива, пияна,
и за това , че е волна, безгрижна душа,
и за това още , че руснакът, Ивана,
кривна от „правият” път,но напред все вървя…

О, нашата Русия е добра и земна!
Говорят, че е смахната, но горда тя е!
Душата на Русия е чиста, неземна,
достойна е да мине през прага на Рая!

Святата Рус в икони живее навеки!
Очите им гледат в чистите наши сърца.
Извеждат ни те по непознати пътеки
към прага на Твореца, обвит в светлина.

СИМФОНИЯ БОЖЕСТВЕННАЯ
Рассказывают, что часто даже коммунисты в годы ВОВ на бой шли с Богом. У многих были кресты нательные и иконки, которые им на прощание давали жёны и матери. Их памяти и посвящаю это стихотворение

Симфония Божественного звука,
Овеянная утренней прохладой,
Напомнит вдруг о будущей разлуке.
Земное там навряд ли что-то надо?

Стихает в блеске солнца увертюра.
Средь звёзд вершит себя душа вселенной,
Раздаривая рифмы трубадурам,
Сливая ноты в музыке бесценной,

Взмывая ввысь в мир горний величаво.
Прощанья эпилог уводит в вечность.
Овеянные воинскою славой
Уходят со смиреньем в бесконечность

И воспаряет страждущий ко Богу.
Архангел дирижирует оркестром.
Оттаивает сердце понемногу:
Жить сущему под палочку маэстро,

Петь "Аллилуйя" о Христе воскресшем,
Печаль земную обращая в радость.
Симфония как память о восшедшем
Благословляет истину и святость.

БОЖЕСТВЕНА СИМФОНИЯ

Разказват, че даже комунисти в годините
на Великата отечествена война тръгвали
на бой с молитва към БОГ. Много от тях
имали скрити до сърцето си кръстчета и
иконки, които на прощаване им дали же-
ните и майките им. В тяхна памет посве-
щавам това стихотворение.

Симфония Божествена от звуци чудни,
окъпани в прохладата на утрин бяла
напомняше за тежка бъдеща раздяла.
Но кой ли е готов за миговете трудни?...

Стихва увертюрата в слънчева позлата.
Дарена с римите на трубадури земни,
сляла се с нотите на музика безценна,
към звездното небе издига се душата.

Извисявайки се величаво към небето,
към вечността, епилогът на раздялата
отвежда войни, окъпани със славата
и те смирено тръгват към небитието.

Отвеждайки страдалците към Бога в Рая,
чудният оркестър Архангел дирижира.
Отпуска се сърцето и покой намира,
че от Маестрото с палката зависи края.

Те пеят „Алилуя”. В Христа ще възкъснат
и земната си мъка в радост ще превърнат.
Благославящите святост ще прегърнат,
Симфонията чува, който носи кръста!

НАТАЛИЯ КАРЕТНИКОВА/РОССИЯ

МОЯ РУСЬ

Светлая – пресветлая Русь!
Величает тебя народ.
Здесь живой воды я напьюсь,
Погляжусь в зеркало вод.

Как чудесен, велик простор
Рек, озер и твоих полей!
Как прекрасны вершины гор
Несравненной страны моей!
Степи здесь золотой каймой,
Разнотравье лугов, цветы…
Отчий край, край любимый мой,
О тебе все мои мечты!

Нежных песен твоих грусть
От рожденья в моей крови.
О, святая земля - Русь,
О тебе все думы мои!

МОЯ РУСИЯ
Светла моя – пресветла Русия!
Величае те любовта народна.
От тебе жива вода ще отпия,
отразена в огледалото водно.

Велик е просторът! И са чудесни
реките, езерата, тези поля,
планините и звездите небесни,
несравнима моя по хубост страна!

Степите твои са златни кенари,
зелени поляни и дивни цветя…
Бащин край, край на дедите ми стари,
моя любов, вълшебна моя мечта!

Нежните песни, твойта орисия,
от рождението си нося в кръвта.
Свята моя земя, Свята Русия,
За тебе са всичките мои слова!

С ЛЮБОВЬЮ ИЗ РОССИИ

Юный март явится к вам
С красно-белой мартеницей,
К вашим сёлам, городам.
В ожиданье первой птицы,

Он вам, братья, принесёт
Из России всем приветы.
Здравствуйте, друзья – поэты,
И болгарский весь народ

Нас в союз народов братских
Навсегда объединил
Неподкупный дух славянский.
А Мефодий и Кирилл

Дали письменное слово,
Чтобы легче стало жить.
Будем счастливы, здоровы!
Будем дружбой дорожить!

С ЛЮБОВ ОТ РУСИЯ

Младият март пристига при вас
с червено-бели мартеници.
При вас села, градове в захлас
чакат вече първите птици.

От Русия братски привети,
март е понесъл, братя, за вас.
Поздрав, приятели – поети!
НаБългария – поздрав от нас!

Народите ни в съюз братски
завинаги е обеденил
неподкупният дух славянски.
Братята Методий и Кирил
ни дариха с писмено слово,
да живеем ние по-леко
да сме щастливи и готови
да пазим дружбата навеки.

ЧТО О БОЛГАРИИ Я ЗНАЮ?

Что о Болгарии я знаю?
Я не была там никогда,
Но для меня она – родная,
Мы породнились навсегда!

И в мирной жизни, и в бою -
Нет на земле той дружбы краше!
Как братья, все в одном строю,
Сражались рядом предки наши.

Прошло над миром много гроз,
Промчались горести и беды…
С букетами болгарских роз
Мы наши празднуем победы!

КАКВО ЗНАЯ ЗА БЪЛГАРИЯ?

Какво за България зная?
Аз никога не съм била там.
Но скъпа ми е България,
с нея сме близки навеки, знам!

И в мирни години, и в боя,
няма в света дружба по- свята.
Като братя, единни в строя,
бяха дедите ни в борбата.

Много бури люляха света,
Минаха мъки, беди страшни…
С букет български рози в ръка,
празнуваме победите наши.

Я ПОМНЮ!

Мы в детстве слали из Москвы
В Болгарию конверты.
Ответы нам писали вы.
Мы ждали их, поверьте!

Болгария давала нам
Черешню, виноград, томаты;
Вино, что было, как бальзам,
И источало ароматы.

Когда больная я бывала,
И ничего не лезло в рот,
Мне мама кружку подавала,
А в ней болгарский был компот.

Я принимала, как леченье,
Друзей болгарских вкусный дар.
Компот давал мне облегченье.
Благодарю за то болгар!

И вот я выросла большая…
Я на высоких каблуках.
Мне мама ездить разрешает
Смотреть концерты в Лужниках.

И там с Болгарией я снова:
На сцене вижу Димитрова.
Поёт, как соловей, Эмил.
Он так красив и очень мил!

В его ансамбль «Сине-белые»
Влюблялись все девчонки смелые.
А всех мужчин свела с ума
Лили Иванова сама!

Для нас кумиром был без споров
Там Бисер Киров, а Киркоров
Не только пел, в России жил,
Он нам Филиппа подарил!

Прошли года, Но свежи темы
Про розы и про хризантемы.
Пусть не иссякнет наше братство,
Ведь в нём всё главное богатство!

АЗ ПОМНЯ

Някога,в детството си, пращахме от Москва
в България до своите връстници писма.
А вие ни отговаряхте с желание.
Повярвайте, чакахме тези послания.

България щедро ни даваше домати,
череши, грозде, вино – балсам с аромати.
А когато бях болна и нямах апетит,
мама ми даваше чашка с български компот.

За мен този български дар бе лечение.
Благодарна бях, носеше облегчение.
Веднъж, с високи токчета, вече голяма,
сама, на концерт в Лужники, пусна ме мама.

И ето, с България се срещнах отново!
На сцената, виждам, пее Емил Димитров.
Ах, как пееше като славейче Емил!
А беше той и красив, и чаровен и мил!

В него и в ансамбълът му „ Синьо - белите”
влюбихме се всички - и скромните и смелите.
А на всичките мъже беше взела ума
с глас вълшебен Лили Иванова сама.

Наш кумир беше и певецът Бисер Киров,
България ни дари и с Филип Киркоров.
Минаха години, но свежи са темите,
За розите български и хризантемите…

Нека навеки пребъде нашето братство!
Нали в него е скрито безценно богатство!

ЮРИЙ КУТЕНИН

Я РУССКИЙ!
         РОДИНУ ЛЮБЛЮ!
            И ПЕРЕД БОГОМ ПРАВ!

Россия - коридор...? А русский - коридорный...?
Обидно слышать эти мне слова.
Простите этот слог зазорный...
За нами ведь - красавица Москва!

А перед лучшей из столиц
Не снимет шляпу кто?
И голову кто не уронит ниц...?
Лишь тот - кто ничего не видел.

И Бог которого обидел...
Я возмущен, но не сержусь.
Я - русский! Этим я горжусь!
И пусть собой я представляю
- генов сплав.

Я - русский! Родину люблю!
И перед Богом прав!

РУСАК СЪМ! ОБИЧАМ РУСИЯ!
            И ПРЕД БОГА СЪМ ПРАВ!

„Русия е коридор! Камериер е руснакът!”

О, Господи, колко ме обиждат подобни слова!
Простете за срамния стих! Зад нас е Москва-
            красавицата, най – хубавата столица в света!
Кой не й сваля шапка? Кой пред нея не свежда глава?

Само този, който нищичко още не е видял,
или този, който обижда с презрение Бога!
Руснак съм, да!И с това аз винаги съм се гордял!
Възмутен съм! Но не се сърдя. Не съдя строго.

И нека да ви се представя - от добри гени сплав!
С Родината си се гордея ! И пред Бога съм прав!

РУССКАЯ ГЛУБИНКА
Как много в этом слове для меня

Вновь в низинах туман серебрится,
И о встрече запел соловей.
Вновь ночная прохлада струится,
И загадочный шепот теней.
В этот час мне всего суеверней.
Заклинания слыша твои,
Я на встрече закатной, вечерней
Поклоняюсь вечерней любви.
Этот час - разве может приснится!?
Вижу - плечи укрытые в плед,
Глаз бездонных, призывных зарницы,
Огневых поцелуев наш бред.

ДЪЛБОКАТА РУСКА ДУША-

Колко много значат за мене тези слова!
В низините отново мъглите сребреят.
И за нашата среща славеят запя.
Отново прохладата нощна се лее,
а сянката загадъчна мрежа простря.

В такива мигове съм тъй суеверен,
сякаш чувам твоите заклинания…
Аз посрещам нежният залез вечерен.
Кланям се пред Любовта с обожание.

Ах, този час, нима го сънувам все пак?
Виждам рамената ти покрити със шал,
Очите бездънни греят в нощния мрак.
И пожар от целувките е в нас запламтял!

АРКАДИЙ БЕЛКИН / КАНАДА

СЕДЕМНАДЦАТИЛЕТНИЕ

Был вечер выпускной -а завтра
Под утро -страшная война
И в миг от орудийных залпов
Разорвалась на клочья тишина
И в небе тучей самолеты
И бомбы, бомбы -словно град.
И приказал мальчишкам ротный:
"Стоять - и ни на шаг назад".
Стояли.Выстояли.Знали
И верили,что победят...
А в сорок пятомв школьном зале -
В живых -один из всех ребят.

СЕДЕМНАДЕСЕТГОДИШНИТЕ

Вечерта беше зрелостният им бал.
На съмване пламна войната страшна.
В този миг, оръдеен залп закънтял,
раздра покоят като дрипа прашна!

Самолети – тъмни облаци в небето ,
сипят бомби, бомби…смъртоносен град!
И заповяда ротният: - Момчета,
на поста стойте! Ни крачка по-назад!

Стояха те на пост. И устояха!
Знаеха и вярваха: Ще победят!...
В четирдесет и пета се събраха
пак останалите живи от класа.

Празнуваха победата щастливо -
беше краят на ужасната война.
Момчетата? Едно бе само живо!
И то без време в боевете побеля.

ИВАНУШКА - ДУРАЧОК

Да, слишком засиделся на печи
Иванушка по кличке дурачок.
Теперь хоть плачь, хоть истошно кричи -
Уже прошел чудес последний срок

И никакие в мире волшебства -
Ни рыбки разные, ни серый волк, ни конь -
Иванушкам, не помнящим родства,
Помочь не смогут победить огонь

Драконов стоголовых на Руси,
Бесстыдно пожирающих людей.
Их что проси, что вовсе не проси -
Злодей - во всех обличьях он злодей.

А ты сиди и дальше, мужичок -
Иванушка - российский дурачок

ИВАНУШКА -ГЛУПАКЪТ

Да, твърде дълго се заседя на печката
човекът , с прозвище Глупакът Иванушка.
Дори да плаче и дори да вика сега,
вече изтече крайният срок за чудеса.

И на света никакви магии познати –
ни златната рибка, ни кончета гърбати,
нито сивият вълк от приказките добри
ще помогнат с магия да не го изгори

този огън на руските стоглави лами,
който днес безсрамно руските хора гори.
Сега дори и да моли, и да не моли,
злодеят Иванушка си остава злодей.

Е, стой си далече, при печката, селянче,
глупако Иванушка! Да се сърдиш не смей!

РАССТОЯНИЯ

Какие между нами расстояния –
Часы, и километры, и года...
Не будет встреч, не будет расставаний
И лишь сердцами вместе мы всегда.
Но сквозь туманы, сквозь шторма и ветры
Твой голос пробивается ко мне.
И значит на огромном этом свете
С тобой мы на одной волне.

РАЗСТОЯНИЯ

Колко много неща ни разделят:
часове, километри, пътеки…
Няма срещи и няма раздели!
И зная, с теб ще бъдем навеки
само в сърцата си. Но долита
и през бури, през мъгли, ветрове,
гласът любим с тъга неприкрита.
И значи, в този огромен наш свят
разстояния не ще ни делят.

         ПРЕДЧУВСТВИЕ

Опять не сбудется мечта,
Опять уйду, понурив голову
И чтоб потешить свою гордость,
Шептать себе - она не та.
Не та, которую в душе
Боготворил все это время.
И вновь наступит отрезвленье...
И безнадежно все уже

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Отново не ми се сбъдна мечтата!.
Отново си тръгвам навел главата.
И може би, за да смиря гордостта,
шепна на себе си: „Не е била ТЯ!”

Не е тази, която в душата си
толкова дълго съм боготоворил.
Ето, отново идвам на себе си,
че е немислима срещата открил.

МАЙ СОРОК ПЯТОГО .

Май сорок пятого.Какое счастье в мае –
Пришла победа и войне конец.
А все не верится и нам и маме,
Что не вернется с фронта наш отец.

Он был убит в проклятом сорок первом
И не сыскать могилу с обелиском -
И вот для нас весь мир тоскливо-серый
От похоронки - в городок сибирский.

Май сорок пятого! Мы все победе рады,
Но радость наша пополам с бедой -
Салюты праздничные и парады,
А мама стала в сорок лет седой.

МАЙ, ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА

Май, четиридесет и пета! Какво щастие през май!
Дошла бе великата победа. И на войната – край.
Нито ние, нито мама повярвахме, че в този час
от фронта не ще се завърне баща ни вкъщи, при нас.

През проклетата четиридесет и първа бил убит.
До днеска ние не знаем дали е под кръста зарит!
И оттогава сив и мрачен за нас е целият свят,
тъжен като онзи ден на смърттаму в сибирският град.

Май, четиридесет и пета.Победа празнуваме!
Паради, салюти - щастливи сме и се вълнуваме.
Но в сърцата си радост и болка споделяме ние!
а мама, четирсетгодишна, косите си бели крие.

ВОЕНВРАЧ НАДЕЖДА .

Памяти военврача Надежды Розенфельд,
погибшей при освобождении Болгарии от нацистов.

Поля войны - как ноющая рана.
Поля войны - свидетели немые.
Здесь похоронен военврач второго ранга,
Простая девушка из города Немиров.
От берегов многострадальной Волги
И до отрогов древнего Пирина
Был путь у медсанбата долгим,
А так дойти хотелось до Берлина.
Не довелось - атаковали медсанбат,
Но враг отброшен был, поспела помощь.
Немало полегло в тот день солдат -
Луна была кровавой в эту полночь.
И на земле Болгарии всегда
Над их могилой - обелиском гордым
Горит и светит красная звезда -
Как память благодарного народа.

ВОЕННИЯТ ЛЕКАР НАДЕЖДА

В памет на Надежда Розенфелд ,
загинала при освобождението на
България от фашистити в 1944 г.

Полята на войната са пулсираща рана.
полята на войната са свидетели неми.
Тук погребана лекарка-втори ранг остана,
скромна девойка от Немиров с мечти големи.

На многострадалната Волга от бреговете,
до планинските вериги на древният Пирин-
медицинският батальон мина през боевете.
А така мечтаеше да стигне чак до Берлин!

Не се получи! Атакуваха лазарета.
Врагът бе отблъснат. Пристигна на време помощ.
Много ранени войници… Животи отнети..
Луната грееше кървава в тази полунощ.

Вечно на българската земя освободена,
върху братските могили като паметник горд,
ще свети и грее ярко звездата червена –
като паметта на този благодарен народ.

СЬІН ПОГРАНИЧНИКА

Григорию Левину - солдату и поэту

"Самый ранний восход,самый поздний закат" -
Так потом написал этот юный солдат.
"И рванулась война через все рубежи",
Подминая его беззаботную жизнь.
Шел мальчишка от самой границы страны,
По ночам ему снились тревожные сны -
Как горела застава и убит был отец
И, казалось, всему наступает конец.
Шел и шел, продираясь сквозь чащу лесов,
Заглушая в душе безысходности стон.
Но потом ему все-таки повезло -
Вышел он к партизанам в глухое село,
Стал он сыном отряда, потом - сыном полка.
До Берлина дорога была далека.
А когда наступил час победы святой,
Ему некуда было возвращаться домой.
На руины заставы он пришел как герой -
Поклониться отцу и заставе родной.
Но с тех пор в его сердце, словно клятва, звучат:
"Самый ранний восход, самый поздний закат".

СИНЪТ НА ГРАНИЧАРЯ
На полковник Григорий Левин – войник и поет

«Най – ранният изгрев е най- късният залез»
Така написа после този млад войник.
« През всички рубежи се юрна войната…»
Загърбил своят безгрижен живот за миг,
тръгна той от границата на страната.

Нощем сънуваше тревожни сънища:
баща му – убит,а заставата гори!
Струваше му се - всичко в ад се превръща!
Вървеше, вървеше през гъстите гори.

В душата си всеки стон заглушаваше.
Провървя му все пак.Верен път поело,
след дългият път отдих заслужаваше,
намери партизани в глухото село.

Стана син на отряда- И полкови син.
Когато дойде час за победата свята,
след дългият и опасен път до Берлин
той си нямаше покрив свой над главата.

Домът му бе руини. Младият герой
пред баща си и заставата се поклони.
Като клетва в сърцето му, без миг покой,
вечно в живота му онзи стих ще звучи:
«Най – ранният изгрев е най- късният залез»

ВОЙНА .
О как сильны воспоминанья детства!
Как будто все произошло вчера -
Война. Сибирь. И зимняя пора
И похоронка нам - и не на что надеяться.
И плачет мама в безутешном горе -
Совсем еще не старая вдова.
И, от младенчества ушедшие едва,
Свое сиротство мы познали вскоре.
Прошли года - все помню хорошо.
Война, война - зарубки на душе.
И мы отца домой не ждем уже -
И лишь мечтаем, чтобы он пришел.

ВОЙНА

Силни са още детските спомени!
Вчера ли беше?!-мисля с вълнение.
Войната! Сибир. И зимното време.
Нечакано от нас погребение!

Плаче мама в безутешната мъка,
останала съвсем млада вдовица..
Не дочакали с детството разлъка,
ние познахме съдбата на сираци.

Война, война – белези в душите ни!
Минаха години, но помня ясно аз.
Ние баща си вече не чакаме,
но мечтаем да се завърне при нас.

БОЛГАРИЯ В СЕРДЦЕ МОЕМ

Я никогда в жизни не бывал в Болгарии - так уж получилось и не моя в том вина. Но с Болгарией меня связывает довольно много. В молодости, увлекшись живописью, я увидел в музее картину известного русского художника Верещагина "На Шипке все спокойно". Я заинтересовался сюжетом картины и благодаря этому узнал о событиях 70-х годов 19 века, когда русские войска под руководством генерала Скобелева освободили Болгарию от многовекового османского ига. И наиболее яростные сражения шли именно в районе горы Шипка. И в Болгарии до сих стоят памятники русскому царю Александру II, генералу Скобелеву и героям Шипки.
Когда я начал заниматься литературой, я познакомился со стихами болгарского поэта Николы Вапцарова. Они мне очень импонировали, так как напоминали о творчестве моего любимого поэта Владимира Маяковского. Затем я узнал, что Вапцаров за свою подпольную антифашистскую деятельность в 1942 году был расстрелян нацистами. В тюрьме, перед казнью он написал замечательные - лирические и мужественные - стихи своей жене. Потом я узнал, что дочь болгарского народа, корреспондент "Комсомольской правды" Лилия Карастоянова воевала на Украине, в партизанском соединении Ковпака. Она геройски погибла в бою и была посмертно награждена орденом. В одном из небольших городов на границе и Украины и Белоруссии ей поставлен памятник.
В освобождении Болгарии от фашистов принимал участие 3-й Украинский фронт. Хотя боевые действия длились всего несколько дней, в этих боях погибло свыше 12 тысяч советских воинов. И среди них родственница нашей семьи, военный врач, капитан Надежда Розенфельд. За свою недолгую жизнь она обороняла Одессу и Севастополь, участвовала в Сталинградской битве и освобождении Киева. Она погибла при защите полевого госпиталя от проникших в тыл фашистов, возле небольшой болгарской деревушки. После войны болгарские пионеры разыскали ее захоронение, поставили на могиле памятник и сообщили об этом на Украину ее брату, который вскоре приехал поклониться праху своей сестры. С Болгарией меня связывает и еще одно семейное обстоятельство. Мой отец погиб в первые месяцы войны, но его старший брат, который был на фронте с начала войны, участвовал в освобождении Болгарии и потом еще два года служил там в рядах Советской Армии. Его часть располагалась в городе Пловдив - том самом, где поставлен памятник советскому солдату-освободителю, памятник "Алеше". Мой дядя часто с теплом и благодарностью вспоминал этот радушный болгарский народ.
Я никогда не был в Болгарии - но Болгария всегда в моем сердце.
БЪЛГАРИЯ В МОЕТО СЪРЦЕ
   Никога в живота си аз не съм бил в България. Просто така се получи и за това аз нямам вина. Но с България ме свързват толкова много неща. В младостта си се увличах по живопис. В музея видях картината на известния руски художник Верешагин „На Шипка всичко е спокойно” Заинтересувах се от сюжета на картината и благодарение на разказаното за него се запознах със събитията през 70-те години на 19 век, когато под ръководството на генерал Скобелев руските войски освободили България от многовековното османско иго. И най-вече за яростните сражения, които са се водили именно в подножието на връх Шипка. В България и до този момент се извисяват паметниците на руският цар Александър ІІ , генерал Скобелев и героите на Шипка.
Когато започнах да се занимавам с литература, се запознах със стиховете на българският поет Никола Вапцаров. те много ми импонираха, защото ми напомняха за творчеството на моят любим поет Владимир Маяковски.. после разбрах, че за своята активна антифашистка дейност през 1942 година Вапцаров е бил разстрелян от фашистите. В затвора, преди разстрела, той е написал забележително – лирическо и мъжествено стихотворение за своята жена. По – късно научих и това, че дъщерята на българския народ, кореспондент на „Комсомолска правда” Лилия Карастоя-нова е воювала в Украйна, в партии-занските отряди на Ковпак. Тя геройски загинала в бой и била посмъртно наградена с орден. В едно от малките градчета на границата между Украйна и Белорусия е издигнат за нея паметник.
В освобождаването на България от фашистите е взел участие и Трети Украински фронт. независимо от това, че боевете продължили едва няколко дни, в тях загинали повече от 12 000 съветски войни. И сред тях е била родственицата на нашето семейство, военната лекарка капитан Надежда Розенфельд. През своят кратък живот тя отбранявала Одеса и Севастопол, участвала в Сталинградската битка и освобождението на Киев.Тя загинала при отбраната на полевият лазарет от проникнали в тила фашисти край малко българско селце . След войната български пионери издирили погребаните защитници и на гроба й поставили паметник. След това съобщили за това на брат й в Украйна, който наскоро слет това пристигнал в България, за да се поклони пред праха на сестра си.
С България ме свързва още едно семейно обстоятелство. Моят баща е загинал още в първите месеци на войната, но по-големият му брат, който бил на фронта от началото на войната, участвал в освобождението на България и след туй още две години служил там в редовете на Съветската армия. Неговата част била разположена в град Пловдив – точно там, където е поставен паметника на съветския войн Альоша. Чичо ми често и с благодарност говореше за този радушен български народ.
   В България аз никога не съм бил, но България завинаги ще бъде в моето сърце!

НА РУСИЯ И РУСКИТЕ ХОРА –
            С ЛЮБОВ !

Любовта към Русия и нейните прекрасни хора, запали у мен баща ми още в най ранната ми възраст.
След всичко, което научих за великата Русия в училище и в живота за нейната роля в борбите за българската свобода, национална независимост и духовнен просперитет,аз я обикнах завинаги от цялото си сърце .
Прекланям се пред класиците на руската литература, а Пушкин и Есенин са любимите ми руски поети.
Дълбок поклон пред Ольга Мальцева – Арзиани и останалите организатори на Международният конкурс за поетични преводи, в който имах щастието да се включа като автор, а сега и като преводач на руска съвременна поезия!
Този конкурс се превърна в здрав и красив мост, по който премина душата ми през граници и разстояния, за да открие нови приятели и съмишленици, великолепни хора и талантливи поети.
Те спечелиха сърцето ми и искреното ми възхищение с красивите си поетични творби,с голямата си любов към България и с безкористната всеотдайност, с която превеждат и популяризират творчеството на съвременните български поети.

ГЕНКА БОГДАНОВА
България, град Ямбол
   2011 година