Почти сериозно

 
 
          П_О_Ч_Т_И   С_Е_Р_И_О_З_Н_О
 
 

          ©   ХРИСТО    МИРСКИ,   2002



          - - - - -
 

          СЪДЪРЖАНИЕ  НА  ТОЗИ  РАЗДЕЛ


     Балада за жената като такава
     Цървули
     Алгоритъм
     Доцент
     Ода за хурката на баба
     Дивото зове
     Моите придобивки
     Все по-често срещам знаци


          - - - - -


          БАЛАДА ЗА ЖЕНАТА КАТО ТАКАВА

     Жена — това е нещо твърде женско;
     жената, може би, е негативен мъж?
     Жената, казал бих, е нещо тъй английско —
     звучи приятно, лесно и ... неясно.

     Жената можеш да сравниш със всичко:
     тя нежна е кат’ палав слънчев лъч,
     ала извърнеш ли се малко настрани,
     изчезва той, съвсем като жена.

     Красива и примамлива, ала бодлива като роза;
     като нощта потайна, пълна със загадки;
     тя грее като слънцето, ала изгаря като него;
     като дете е непосредствена, и ... глупава като дете.

     Омайва, казват, като руйно вино,
     а сутринта главата те боли.
     Тя като въздуха е жизнено необходима —
     изгаряш с нея, както в кислород!

     Но някой учени глави твърдят,
     че ако дишаш в много кислород,
     еуфория настъпвала тогава —
     такова нещо, средно, между лудост и любов.

     Като луната тя сияе — със отразена светлина;
     като Вселената е вечна и безкрайна.
     И като майката-земя е плодородна:
     какво засееш, туй пониква — зависи от сеяча.

     Като тревата тя е гъвкава и нежна,
     ала, настъпиш ли я, се прекършва и увяхва.
     Хъм, зависи — казват, че след по-обилен дъжд
     отново се възправяла, окъпана и девствена отново!

     Тя като праскова е сочна, апетитна;
     и като майка любеща — добра;
     като пчеличка — неуморна, работлива;
     ... като змия коварна, уви, да!

     Жената е като парите: ако ги нямаш — търсиш,
     ако пък имаш много — хич не ги цениш;
     тя като гравитацията е необяснима,
     ала на нея се крепи светът!

     Жената можеш да сравниш със всичко.
     Със всичко, само <не> с мъжа!
     Мъжът е логика, рационалност, разум;
     жената — страсти, ентропиен генератор!

     О, спрете, философи и софисти!
     О спрете, прагматици, и идеалисти,
     или пък реалисти. Спрете вий, мъже!
     Послушайте жени: сегашни, бъдещи и бивши:

     Жената несравнима е с мъжа.
     Прекрасно, значи тя е несравнима!
     Жената трябва да е винаги жена.
     И, може би, в това е красотата на жената,
     защото красотата също е жена,
        или обратното,
           или дори едно и също.

     01.1977

          - - -

          ЦЪРВУЛИ

     Вчера купих си цървули,
     щото вятър взе да брули,
     а и дъжд студен забръска —
     като че ли е зимъска.

     Не че много са на мода,
     ала не пропускат в`ода,
     а приличния чепик
     стана вече твърде шик.

     Във туй мръсно кално време
     на цървула не му дреме
     и е истинска находка
     при таз’ синоптична сводка.

     Днес във локвите си джапам
     и около мене зяпам
     как народа навред щъка
     и разглежда ми патъка.

     Някой пита притеснено:
     н`е ли ми е тъй студено
     да се скитам аз по друма
     на крака с таз’ твърда гума?

     Друг ме пита колко ч`ини
     и къде е магазина,
     щото който си разбира
     бърза да се екипира.

     Трети само ми се чуди —
     тъй де, от какви подбуди
     се разхождам по цървули —
     цъка с език и се пули.

     Но на мене не ми пука
     какво мисли комшулука,
     че не ми е според джоба,
     нито хляба, нито боба.

     Наближава люта зима,
     всеки харчи колко има —
     зимнината да скалъпи,
     дорде пролетта напъпи.

     Аз, понеже имам малко,
     колкот’ и да ми е жалко,
     щом е подивял пазара,
     по цървули ще я карам.

     1996

          - - -

          АЛГОРИТЪМ

     Сутрин ставам и се питам:
     що живея тази vita
        във мизерия затънал —
        що бях сял, що съм пожънал,
           та не стига вече за храна?

     Ежедневният ми ритъм
     буреносно ме връхлита
        и, изгубил веч’ надежда,
        ми поднася неизбежно
           шок след шок за цялата страна!

     По пазара като скитам
     почнах вече да залитам,
        че от глад ми премалява,
        но, щом друго не остава,
           карам пак на хляб и на вода.

     Гладория страховита
     целия народ помита;
        всичко вече сме опасли
        и седим на празни ясли,
           и не идва ум във таз’ глава.

     Всяка нощ сънувам пита,
     или баница завита,
        но това не ме засища
        (и не храни цяла къща) —
           тихо куркат моите черва.

     Седна ли да ям омитам
     даже трици и ракита,
        и проклинам таз’ промяна,
        и се чудя как тъй стана,
           че сме аутсайдери в света?

     Пак ни граби малка свита —
     олигархия мастита —
        и от ляво и от дясно,
        а народа е натясно
           и не знай защо и докога?

     Веч на нищо не разчитам
     и ще стана май комита,
        та ще развъртя бухалка
        по тез’ дето ни будалкат
           та едвам крепим се на крака.

     Умни хора аз почитам,
     пък и книжчици прочитам
        да намеря в тях утеха,
        но съвсем не виждам л`ека
           подходящ за наш’та тегоб`а.

     Тъй че търся алгоритъм,
     как да ям аз до насита,
        да работя, да се смея,
        и у нас да си живея,
           ала май е само блян това?

     02.1997

          - - -
 
          ДОЦЕНТ

          (<посветено на научните работници>)

     Днеска, ако си доцент,
     значи да стоиш без цент
        два дни само след заплата
        и да ти гори главата
           от проблемите безчет,

     щото всеки твой студент
     (ако бачка на процент)
        те купува и продава,
        и съвсем не те признава,
           а е още пубертет.

     В трудния за теб момент
     той си пафка дълъг “Kent”
        всячески да ти покаже,
        че парата само важи
           и създава в света ред.

     Ех, да беше Президент
     на компания, агент
        на търговска фирма, банка,
        щеше да ядеш луканка,
           не да ходиш гладен, клет.

     Но не правиш прецедент,
     туй е обичаен тренд:
        щом народа обеднява
        за наука той забравя,
           ами хуква по гурбет.

     Затова, без сантимент,
     приеми тоз’ декремент
        в твоя статус социален
        и, макар да съм банален,
           ще ти дам един съвет:

     вместо да стоиш сломен
     в тесния апартамент,
        да те хокат всички в къщи
        и жената да се мръщи,
           че дори и за омлет

     нямала асортимент
     с тоз’ паричен контингент,
        че и бобена чорбица
        пак не става без парица,
           хлябът — сух е без пастет;

     за да си задоволен
     не упорствай кат’ кретен,
        ами извлечи поука
        и на своята наука
           извърти ти пирует.

     Слез от своя постамент
     и с замах на диригент
        ум и сили направлявай,
        с търговия се залавяй,
           не прави се на естет!

     Ясно е като в бял ден:
     хващай се ти със пласмент —
        хем главата ще отдъхне,
        в джоба хем пара ще пъхнеш,
           и ще мажеш масло с мед.

     Туй е правило-цимент,
     виждаш го на всеки стенд;
        няма що да му умуваш —
        далаверата царува
           и тръби навред с тромпет.

     Стига толкоз, комплимент
     аз не чакам, ни патент,
        да си взел дано поука,
        щото свършвам аз дотука
           този дълъг мой куплет.

     05.1997

          _ _ _
 

          ОДА ЗА ХУРКАТА НА БАБА

          (че тя е вече доста слаба
          да хване сам-сама перото,
          пък е и с перде на окото)

          — I —

     Хър-хурр — тъй хърка стара хурка,
     мър-мурр — тъй мърка кротка мурка,
        бръм-бримм — вретеното приглася.
     Вюу-фюуу — виелица вилнее,
     пръс-фъсс — сурово дърво тлее
        и в дрямка баба се унася.
     Плим-пламм — припламват дървесата,
     паф-пуфф — димът към небесата
     кълби и вятър го разнася.

     Баф-джафф — пролае нейде куче,
     яа-уаа — крещи немирно внуче
        през пътя, в близката къщурка.
     Уу-муу — обажда се телето,
     грух-чухх — отвръща му прасето
        и в кочината си топурка.
     Кря-гаа — изкряква гъска, патка,
     коо-коо — кокошчица пернатка;
        поглежда баба свойта хурка.

     Бъл-гълл — поточето бълбука,
     кап-чук, чук-кап — тъй пей капчука —
        дъждът тече в тръбата тънка.
     Гърр-ръмм — гърми се и се святка,
     и баба своята забрадка
        поправя, под носа си мрънка,
     отново хурката наглася
     и в миналото се понася,
        вретеното докато врънка ...

          — II —

     Ех, време минало отдавна,
     ех, време достославно,
        изтекло като бистра в`ода
        до капчица, на пода,
           от медни менци обгоряли,
           от старост излиняли.

     Не беше хурката готова —
     тояжка орехова
        самотно в стаята подпряна,
        в кюшето нейде свряна,
           отсечена от дърво трайно,
           стоеше там нехайно.

     Отсякоха я с брадва остра,
     със брадва кат’ за мостра,
        сушиха я под топла стряха —
        там дето всички спяха —,
           и край казана за ракия
           я дялкаха с чикия.

     След туй опърлиха я здраво
     та почерня направо,
        гравираха я после чинно —
        да стане по-картинна —,
           и тук-таме я оцветиха
           (та даже прекалиха).

     Тъй стана наш’та хурка нова
     след много труд готова,
        най-хубавата във селото —
        за радост на окото.
           Седеше често с нея баба
           дордето втаса хляба ...
     Ех, хурчице на баба!

          — III —

     Когато баба поотрасна
        тя стана първата мома
     в селото, бе така прекрасна,
        че на момците взе ума
     и всеки в нея се прехласна.

     Косата черна и смолиста,
        на дълга плитка изотзад,
     очите сини кат’ мъниста,
        а погледа пък — благодат
     неземна и наслада чиста.

     Устата — роза миризлива,
        с червени устни като жар,
     с усмивка нежна и красива,
        със зъбки бели — сякаш вар;
     и шийка — кат’ на самодива.

     Ръцете — пъргави, чевръсти,
        що шетаха чак от зори,
     а не стояха тъй на кръста;
        що хванат — всичко им спори —
     със работливи, сръчни пръсти.

     Бе баба млада, стройна, тънка,
        отпред — наболи две кълба,
     а между тях дълбока гънка;
        мъжете правеха тълпа
     кога излезеше навънка,

     кога заклатеше бедрата
        (но не от вятър, а така),
     кога закършеше снагата
        (отзад поглеж — то красота!) —
     влудяваше им тя сърцата!

     Живот живееше си баба
        дордето беше тя сама
     (не бе кат’ днес немощна, слаба),
        но искаха я за жена ...
     Ех, стара хурчице на баба!

          — IV —

     Първи момък ’га довтаса —
     тънък кат’ ракита —
     да се смее не миряса,
     даже го попита

     как крепи се на земята
     вятър кат’ задуха,
     ил’ хвърчи и се премята
     като сламка суха.

     Вторият пък бе тантурест
     кат’ за три юнака,
     или още като буре,
     тъй че тя не чака

     в двора той да се намери,
     нито да го слуша,
     а направо го замери
     със загнила круша.

     Трети момък — катран черен,
     с нос кат’ крива гега,
     рошав, рунтав, начумерен —
     прати го да б`ега

     през баири и през вади,
     нийде да не спира;
     да не плаши стари,
     млади — пустият вампирин!

     А четвърти — ужким харен,
     със перчем зализан,
     силен като кон товарен,
     със шарена риза,

     ала пак не го хареса,
     щото много пиел и,
     като го хванел беса,
     с всекиго се биел.

     Петият — като девойка
     нежен и разглезен,
     не ожънал ни ръкойка —
     н`е е мъж полезен.

     Други — дребен, не `и тряб’а
     такваз мижитурка,
     него, добре помни баба,
     гони го с таз’ хурка ...

          — V —

     Но веднъжка баба зърна
        момък снажен кат’ елен,
     поглед срамежлив отвърна,
        но запомни този ден,
        слънчев и зелен.

     Птички пееха в полята,
        и моминското сърце
     литна горе в небесата,
        сякаш досега в мазе
        бе държано все.

     Щото бе левент той славен,
        силен, строен и напет,
     като че ли дъб възправен,
        с мускули кат’ на атлет
        побеждавал вред;

     с плещи като скрин обширни,
        с длани като две весла —
     работливи и неспирни —,
        с нозе като дървеса,
        здрав като скала;

     с поглед остър — сабя тънка,
        с профил като някой бог,
     що от рая на навънка
        тръгнал бе за кратък срок
        по света широк.

     Тъй спря баба да се киска
        щото осъзна добре:
     в тоз’ мъжага и се иска
        тя на завет да се свре
        и ... се предаде.

     Хурката сама остана
        в следващите малко дни,
     че за сватба време стана,
        и за танци и игри,
        и пир до зори ...

          — VI —

     Луд тъпан бие, хоро се вий,
     хоро се вие, луд тъпан бий,
        излиза млад и стар във селото
        па се захваща той на хорото.

     Всеки играе, никой не трай,
     никой не трае, всеки играй,
        навред се шири днес веселбата
        и всеки рипа бързо с краката;

     и сам си пее и кърпа вей,
     и кърпа вее и сам си пей,
        трамбова, тъпчи, блъска земята,
        и чупи, кърши кръшно снагата.

     Мома се смее, агънце блей,
     агънце блее, мома се смей —
        момата, щото сватба се вдига,
        агнето, щото ножът го стига.

     Слънцето грее, вино се лей,
     вино се лее, слънцето грей —
        слънцето скоро ще да залезе,
        вино във всяко гърло ще влезе;

     и всеки пие, никой не спи,
     никой не спие, а всеки пий —
        ще спи кат’ дойде лютата зима,
        сега пък пий, че пиене има.

     И куче лае, че туй си знай,
     кучето знае само да лай,
        не знай хоро то, ни ръченица,
        ни да се хване с теб за ръчица.

     Огънят тлее, димът се рей,
     димът се рее, че огън тлей,
        цвърчи на тази топла жарава
        кебапче, шишче, хапчица здрава;

     кой как умее нагъва, брей,
     всеки нагъва както умей:
        прасе, овчица, кокошка, гъска,
        агне, теленце, ил’ патка дръзка;

     и се не мае, че идва край —
     краят на пира настава, май,
        кога зората се чак разпука
        и се разбяга веч’ комшулука.

     Луд тъпан бие, хоро се вий,
     хоро се вие, луд тъпан бий,
        булката вече мъжа познава —
        бавно, полека ... баба ще става.

     Баба се смее, агънце блей,
     агънце блее, баба се смей,
        агнето още сал се катурка,
        а баба гледа своята хурка ...

          — VII —

     Оттогава минаха лета,
     нашта млада булка остаря,
        народиха се дечица;
     първо мъжка рожбица дойде,
     женско беше второто дете,
        после тръгна върволица:
     де момче, веднъжка даже две,
     де, понявга, както Бог даде,
        и красавица-девица.

     Седем рожби свидни тя роди,
     три румени булки задоми,
        два сокола-сина също.
     Сал едно дете изпревар`и
     майка си, та в гроба си се скри;
        а един е с нея в къщи.
     Тъй докато времето тече
     бабата с вретеното преде
        и понякога се мръщи,

     че връхлитат спомени безчет:
     радостни и тъжни — тъй, без ред,
        като шарен боб в торбата.
     После с внуци баба се сдоби
     (седемнайсет, ако не греши,
        че `и одъртя главата),
     ала всичките им имена
     де да помни старата жена
        скръстила ръце в полата.

     Скръстила ръце, че то поглеж —
     цял живот все прежда да предеш
        н`е е кат’ да си актриса;
     нито пък деца да народиш
     е като в кресло да си седиш,
        тъй че баба умори се,
     и за писаната хурка аз,
     вместо баба си добра в тоз’ час,
        цяла ода днес написах.

     08.1997

          _ _ _
 
 
          ДИВОТО ЗОВЕ

     На всяко ядене отива
     да сложиш мъничко коприва,
     обаче аз, кат' личност ярка,
     добавям мъничко <глухарка>.
    
     И див лук скубвам 'га намеря,
     листа лип`ови също бера,
     а пък кога изскочи лапад
     не му умувам, ами лапам.
    
     Понякога листа иглика
     за някой манджа са прилика,
     и ябълки и дюли може
     аз в тенджерата си да сложа.
    
     Но най-голямата примамка
     за мене е зелена джанка,
     че се вместо домат прилага,
     и е хем кисела, хем блага.
    
     Освен това си сбирам гъбки —
     големи, или като пъпки —
     двайс'тина вида знам поне
     и хапвам си ги от сърце.
    
     От плодовете пък вина
     си правя аз със вещина:
     от вишни, трънки, от малини,
     от джанки даже, от къпини,
    
     от ябълки и круши диви,
     от портокали, шипки, киви,
     от боровинки, касис, ананас,
     или от що хареса се на Вас.
    
     Така че Ви съветвам всички
     да плюнете Вий във ръчички
     и да събирате що Бог Ви дава,
     че то не се живей във таз' държава.
    
     12.2008
    
          _ _ _
 

          МОИТЕ ПРИДОБИВКИ

     Моя е всичката бедност на тази земя,
     и демократската, гладната, ни участ зла;
     и свободата да ям или не пак е моя,
     или да спра зиме парното — щот’ мразя зноя.

     Мое е и отчаянието на тунела,
     в който страната ни пътя си свой е поела;
     мои са и политическите ни масали,
     след като стъпкахме старите си идеали.

     Моя е толкова много и шумна реклама,
     че да направи народа порядъчно гламав;
     също корупция, подлости куп, и измами,
     и рекетьори, и проституиращи дами.

     Мой е поредният избор за нов Парламент,
     който отново не носи за мен дивидент,
     нито пък работа дава, че в наш’та държава
     <нищо> тъй както би трябвало вече не става.

     Толкова много са новите ми придобивки,
     че толкоз годин’ не мога със тях аз да свикна;
     нито пък мога да съм убеден демократ,
     след като често червата ми куркат от глад.
     Но най-голямата ми придобивка е таз,
     че колкот’ искам … си псувам аз днешната власт!

     01.2004

          _ _ _


          ВСЕ ПО-ЧЕСТО СРЕЩАМ ЗНАЦИ

     Все по-често срещам разни знаци,
     че света е пълен със глупаци.
        Не че чак съм изумен,
        или много притеснен —
        просто казвам го кат’ феномен.

     Гледат, примерно, навред реклама,
     а пък тя си е ачик измама;
        но досадния момент
        е, че плаща я до цент
        тъкмо <купувача> възхитен.

     Или искат вси да са свободни,
     но тъй кат’ не са еднакво годни,
        от това печели тоз’,
        който има сила, мощ,
        и с туй свободата’й под въпрос.

     Или, че жените били равни
     на мъжете, но това’й забавно,
        щот’ при равни две страни
        всяка ще се изяви
        и <различията> прояви.

     Или пък: народа да избира,
     след кат’, явно, нищо не разбира.
        ’ми тогаз ще победи
        тоз', кой го добре върти
        и будалка, а и му вреди.

     Също: хората следят хайлайфа
     със захлас, та чак не се изтрайва.
        Но, след кат’ не са от тях,
        то не струват и петак
        знанията им — туй е за смях.

     Та, при свят тъй пълен със глупаци,
     честичко изпитвам веч’ мераци
        да съм като тях и аз,
        но, уви, не става таз’!
        Глупостта е <божи дар> за нас.

     09.2011


          _ _ _ _ _