П_О_С_Л_Е_С_Л_О_В
(КЪМ ПЪСТРА КАЛАМБУРИАДА)
© ХРИСТО МИРСКИ, 2002
Е, някои, навярно, ще кажат, че предложеното до тук не е истинска поезия, а някаква гавра с нея. Но пък “истинската” поезия, изобщо казано, е нещо недостъпно за широката читателска аудитория, освен ако не става въпрос за някои top постижения. Това не е ново виждане и то, като че ли най-добре, е изразено лингвистично при немците, където поета е der Dichter, а коренната дума dicht значи: гъст, плътен, непроницаем, или преведено малко по-свободно — задръстен (да ме простят лиричните читатели)!
Пък и в класическата поезия трябва да има три основни елемента: рима, ритъм, и смисъл. Само че римата доста често отсъствува (особено през ХХ-я век на глобални експерименти във всичко), смисъла често се губи (поради голямата натрупаност на думи с оглед <тъкмо> на прикриването му), а пък не е като да не можете да намерите и такава поезия, където отсъствува дори и ритъма (т.е. просто някои сентенции, красиво написани, се приемат за поезия). Така че всичко е относително, а и нашата, т.е. западна, дума поезия ще рече (етимологично) нещо, което изтича (тук от устата) — спомнете си поне за реката По, за “потамията” (и хипопотама), пък, ако щете, и за ... обикновеното заплюване. Но тогава то излиза че:
Както жлезите отделят секрети
тъй стихове пишат някой поети.
То, май че <всички> поети така пишат, но повечето не си го признават. Леката поезия (light verse) се характеризира предимно с добра рима и ритъм, с оглед на лесно запомняне, а смисъла често е доста лек, но той присъствува (дори и когато реално <отсъствува> — в хубавите нонсенси, които и затова е трудно да се пишат — т.е., има <някакъв> смисъл, но той самия е нещо налудничаво, което няма смисъл). Основното изискване за писането `и е човек да има добро чувство за хумор, което, все пак, се счита за една от основните характеристики на интелекта. Е, и да познава езика, на който пише, разбира се.
Нека дадем един пример за лека поезия, като вземем, да речем, думата “хляб”. Понеже става дума за ядене можем да използуваме като рими: “хап”, “лап”, “трап”, евентуално “есап”; но ако я членуваме, или вземем нейни производни, се появяват и други възможности. Нека измислим нещо дребно — едно <три>стишие, например, и понеже нашата демокрация стана синоним на гладория, то може да се “пръкне” нещо като:
В тоз’ демократичен трап
нямам веч’ пари за хляб
и потя се аз над всекидневния есап.
Но, може би, хората искат нещо по-весело, нещо ... секси, примерно. Ами, добре:
Знай, че ще си непотребен,
ако твоя “жезъл” всемогъщ,
се огъва като ... хлебен —
туй не е добре за никой мъж.
Или нещо борческо, динамично:
Настане обед и тръгнеш хляба
да пъхнеш в свойта зинала паст,
но кой ти дава колкото тряб’а,
щом е докопал сладката власт?
Но пък може и нещо нежно и лирично. Например:
Сред полето слаб ветрец се подвизава,
клати класовете хлебни
и успокоение навява;
делничните, всекидневни
мисли стихват и на заден план остават.
Или пък да се пробваме на някой акростих. Какво ще кажете да използуваме известната реверсивна фраза, т.е. такава, която се чете еднакво, както отпред-назад, така и обратно (на руски такива комбинации от думи се наричат <перевёртыши>, а западното, т.е. гръцко, название e <palindrome> — може би, някакво подчертано, ярко, влизане в “друма”) и е свързана с хляба? Тя би трябвало да е известна на някои читатели. Става дума за фразата “бял_хляб”, за която можем да предложим следната картинка:
Б_лаго чувство,
Я_жте всички, значи!
Л_апайте със кеф туй <густо> —
Х_апки, кифли, питки и погачи;
Л_акомете се изкусно!
Я_, и козунаци —
Б_рей, че вкусно!
Е, май стига толкова с този хляб, защото човек, все пак, не бива да губи чувството си за мярка. A propos, по повод на това чувство, за което от 20-30 века е известно, че е нещо много важно, но въпреки това малцина са хората, които го притежават, да не говорим за цели страни и народи, които, практически винаги, го губят. Та, въпросът е: дали то, наистина, е необходимо, щом като хората избягват да го проявяват? Ако изхождаме от тезата, че неумолимата еволюция (или Бога, ако имате нужда от тази <хипотеза>) си налага това, което е необходимо, или както казва шопа: “Он`о що си тр`ебе, он`о си го сака” (където второто “он`о” е нещо различно от първото), излиза, че щом хората не са умерени, то, значи, това и не е необходимо и древните са били в грешка в случая. Но пък, от друга страна, необходимите неща не винаги се налагат веднага, така както хората <би> трябвало да постъпват разумно, ама, като правило, те не го правят (или поне не го правят докато не са изчерпали всички <неразумни> методи за постигане на целта). Така че: къде е моментът на разликата, или пък има някакъв друг определящ фактор за това кога това чувство (и обърнете внимание, че то е въпрос на усет и не може да се определи точно) е нещо хубаво, и кога не е?
Едно правилно обяснение гласи следното: чувството за мярка е жизнено необходимо за човека във <всекидневния> му живот, но не и при изключителни, или велики и епохални, събития! Защото нищо велико, нито завоевания, нито научни открития или спортни постижения, нито силни чувства (примерно, любов), не са постигани при ограничения в мярката. Но и в липсата на мярка човек трябва да знае някаква мярка, нали? Пък и автора е далеч от мисълта, че създава нещо велико, така че да приключим с хляба.
Е, велико, или не, но всяко нещо все някога трябва да свърши, освен това се оказва още, че ...
К_аламбурите покълват,
Р_ими връзват леко,
А_ и времето запълват
Й_ощ’ от памтивека.
Но за читатели с някои познания по руски и английски, може да е интересно да видят и приложенията. Дори и да не са много на "ти" с тези езици, то може да им хареса поне мелодията на стиховете. Защото в поезията има още и мелодия, ако ритъма не вземе да я заглуши. Е, хайде още веднъж
Ч_итателю, приятелю,
А_, може би, мечтателю,
О_т тук нататък те оставям сам.
2001, София Христо МИРСКИ
К Р А Й