По струните плачат изтръпнали пръсти,
сълзите им ваят най-трудната песен,
ръката поспря се и бавно прекръсти
самотния странник, дошъл от далече.
Очите си вперил незнайно, на изток,
във празното търси да срещне икона,
мелодия бавна разляла се тихо,
знамение чака, с лика на Мадона.
И плачат по струните пръсти надрани,
за нея си спомня, очите притваря,
картини и образи в тях са събрани,
стенание песен, с духа на жътваря.
Стои, а пред него са няколко цента,
от жалост подхвърлени, в кърпата стара,
на изток отново за малко поглежда,
че там е останал навеки олтара.
Приведен си тръгва, навярно и утре,
отново ще седне на стола си, стария,
ще плачат по струните с болката вътре,
окървавените пръсти, за майка България.
2010
Петко Илиев