Още ли мене сънуваш, престанах отдавна,
в чуждите сънища, нощем неканен, да скитам.
Още ли търсиш лика ми, изгубен навярно.
В същност, защо ли изобщо започвам да питам.
Грешен пред тебе заставам, но изповед няма.
Никой не иска признания, стискам юмруци,
Зъбите също сковани, словата за двама,
никой не бива да чуе, последни минути.
Само очите ми в тъмното търсят утеха,
груби ръцете намират поредна заблуда.
Няма изповед, няма път, ни пътека.
В близък план съм кошмарът , играта е друга.
Още ли мене сънуваш, нали ти избягах,
скрити капаните виждах и кикота чувах.
Тръни от пътя събирах, на клади изгарях.
Спри да ме викаш в съня си! От теб отпътувах.
В бездна вселената моя отдавна превърна,
в бич любовта си, гърба ми бразди от камшици.
Спри да ме търсиш в съня си, назад се обърнах.
Ням реквием съм, а ти си оставаш мръсница.
31.03.2011 г.
Петко Илиев