Евгени Алексиев
Висшата форма на свобода
За правилата
– Учителю, вървях по правилата, но се оказах извън играта.
– Погрешна е била представата ти за правилата!
– Разбирам, всички ние сме криви огледала…
Преди малко се бях зачел в текста на един документален филм за състоянието „кома”. Според филма по всяко време между десет и петнадесет хиляди американци се борят за живота си в състояние на кома. И още толкова се намират в пост-коматозно състояние, при което са вече с отворени очи, но осъзнаването не се е възвърнало. Състоянието на кома – изглеждащо като дълбок сън, но зад което се крие една ужасяваща медицинска реалност. Хората се страхуват от комата, а лекарите не знаят как да я лекуват. Засега не може да се направи много за изпадналите в състояние на кома…
Докато четях тези редове и си представях болни, изпаднали в кома, картини, каквито сме виждали в редица филми, тъгата отново ме завладя безцеремонно, когато асоциативно вътрешният ми поглед прескочи и се върна към последните минути с моя баща и към това, което последва после. Мъката ми постоянно се връща и винаги си мисля дали можех да направя нещо тогава, какво трябваше да направя, дали можех да го събудя, за да се върне при нас. Той не беше изпаднал в кома, той просто си беше отишъл – внезапно, без предупреждение, макар и болен, но неочаквано. Въпреки че бе в напреднала възраст, аз все си живеех с възприятието, че винаги ще сме така, винаги ще сме заедно, не можех да си представя другото. Но тази мъка, стягаща гърлото… Докато се връщах към тези мигове от преди две години, отново се пренастроих към мисълта за комата. Научаваме се да се отклоняваме от състоянието на мъката, защото тя стяга гърлото, гърдите и душата и става непоносима. Научил ли съм се? Опитвам ли се? Свикваме да спускаме завеса и за момент да се абстрахираме от болката. Защото усещаме как в противен случай се саморазрушаваме.
Завръщайки се към представата за комата, си мислех как съзнанието изключва. И понеже имам една такава теза - че съзнанието е единно и комплексно, че няма подсъзнание или несъзнателно, казах си: ето една ситуация, когато пациентът е в безсъзнателно състояние и няма как да обориш това. Той наистина е в безсъзнание, лежи и няма външни признаци на съзнателна дейност, мозъкът му контролира само жизнените процеси. Външно да, но вътрешно… Знаем ли? И дали той като се събуди, ще си спомня? Когато сънувате, след това не можете да си спомните по-голямата част от сънуваните сънища – ситуации, картини, подробности – потъват навътре, не оставят следи, вече не знаете за тях. Може да се каже, че при безсъзнание продължава да действа подсъзнанието, но може и да се каже, че това е състояние на блокирано съзнание, при което са видими (или достатъчно активни) само определени функции. Но сега формулировките не са най-важни.
Докато навлизах в тези мисли за същността на съзнанието, обърнал погледа си навътре и представящ си вътрешните пластове, за миг се отвлякох от обкръжаващата ме среда и потънах надолу – в лабиринта сред вътрешните нива…
На един ъгъл в един от магистралните коридори на този лабиринт беше застанал един от моите вътрешни учители. Когато се замислих впоследствие, за да си припомня как изглеждаше, в първия момент не можах да си спомня. Може би той имаше една обща светеща аура, може би бе точно тогава безплътен, а може би имаше вида на възрастен мъж с побелели коси, с брадичка и с добри, леко уморени и загрижени очи. Не го визуализирах веднага. А малко по-късно си помислих, че сигурно е изглеждал като моя баща. Не винаги сме в състояние да визуализираме веднага видяното сред нивата, пластовете и по коридорите на лабиринтите на тази вътрешна сфера на съзнанието си, когато си припомняме впоследствие. А по време на самото пътуване по коридорите на лабиринтите често първоначално само усещаме, после се оформя ясен образ. Бях се приближил до този мой Учител. Разбирах, че това не е баща ми. Това беше един от многобройните ми вътрешни учители, приел образа, който желаех да виждам. Разбирах това, всъщност така си мислех, беше едно от многото подобни усещания, когато приемаш нещо за вярно, за даденост, на основата на някаква налична, заложена там вътре информация. Не беше ли? Не беше ли баща ми? Щях да се върна към този въпрос отново някога в бъдеще, но сега знаех, че още не е настъпил моментът да размишлявам за това. Сега той беше Учителят. Един от водачите ми, явяващи се по различните нива и коридори в лабиринтите на тази вътрешна сфера. В тази сфера, на това ниво, в този лабиринт. Беше застанал там и ме очакваше.
И аз знаех защо ме чака на този ъгъл. Щяхме да поговорим, както много пъти преди това, както предстоеше да стане и много пъти след това…
Докато се приближавах към Учителя (не вървях по разноцветната мраморна настилка, причудливите нишки в полираните мраморни плочи ми напомняха за коридорите към папската библиотека във Ватикана, не летях, не плувах, просто моето „аз” се придвижваше напред към Учителя), отгоре ми като светкавица се вряза една поредица от думи, информационен поток, стоварващ се върху ми като водна струя под налягане. „Грешка. Това не е вярно. Това не е достатъчно. Всъщност вярно е по принцип, но не е висшата форма. Има още, поне още две следващи нива нагоре…” Сега вече знаех, че моят Учител ме чака тук, за да поговорим на тази тема. Наскоро бях измислил една фраза: „Висшата форма на свобода е свободата от собствените амбиции!”
– Висшата форма на свобода е свободата от собствените амбиции! – казах аз.
– По-висша от тази висша форма е свободата от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан! – отвърна Учителят.
Миговете в тази сфера можеха да имат и протяжността, широтата, обхвата на много часове. Часове усещания, колебания и размисъл. Всеки миг, един миг само, в който може да се случват толкова много, толкова ясни, плътни, живи, реални неща…
– Да – съгласих се аз, – така е.
А Учителят продължи:
– Можеш да си свободен напълно от всякакви амбиции, но дали ще си свободен от желанието, а всъщност – от необходимостта да бъдеш обичан и да обичаш?
Бях се замислил и разбирах, че е точно така. Необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан. Тя стои най-отгоре. Висшата форма на свобода би била свободата от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан…
Учителят ми се усмихна тъжно с очи.
– Има още нещо… – каза той. – Необходимостта, желанието да живееш…
Не успях да го разбера веднага.
– Висшата форма – поясни Учителят – свободата от желанието да живееш. Висшата форма на свобода… Но ти ми кажи какво е това – попита Учителят, – желание или необходимост? От какво не сме свободни – от необходимостта да живеем или от желанието да живеем?
– От желанието – отвърнах му аз, – желанието съвместява необходимостта, защото желанието е продиктувано и от разбирането за смисъла, и съответно за необходимостта.
– А сега ми отговори – продължи Учителят, – това ли е висшата форма на свобода – свободата от желанието да живееш? А свободата от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан? Желанието да живееш? Или необходимостта да бъдеш обичан и да обичаш? Кое стои най-отгоре? – запита ме моят вътрешен Учител…
Стоях и го гледах, кроткия му смирен поглед, бръчките по лицето, добротата на очите, в неговия вид беше събрано всичко за мен, целият ми живот се концентрираше в неговата същност…
Не можех да му отговоря още. Не бях сигурен. Кое стои най-отгоре? Обичта или животът? Ако животът е лишен от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан, ще имаш ли желание да продължаваш да го следваш? Достатъчни ли ще са импулсът и стремежът за познание, ако не съществува необходимостта от обич, отдавана и получавана? Ако желанието ти за живот се сведе до стремежа за познание само… Ако можеш да продължиш напред без необходимостта да обичаш… Ако не обичаш дори жаждата си за познание, ако си дотам безстрастен, че по пътя си на опознаване не обичаш дори самото познание… Но ще издържиш ли без необходимостта да бъдеш обичан? Ще издържи ли човешката ти същност на такава ужасяваща самота? Кое стои отгоре – животът или обичта?
– Кое е висшето ниво, Учителю? И искаме ли да постигнем тази свобода? И нужно ли ни е такова „съвършенство”? Присъщ ли ще е за човеците „изтънченият” път на подобно дълбоко извисяване? На такава дълбочинна висша степен на усмиряване на вътрешни импулси, на тези висши степени освобождаване? Или безчувственост, а може би бездушност, или дори и обезсмисляне на самото осъзнаване? Свобода от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан, свобода от желанието за живот…
Учителят прошепна: „Едва ли е възможно ти да я постигнеш, докато не си достигнал до небесните градини, докато не стигнеш до пределите на тази сфера и на следващата, и на идващата там след нея, и вече в края на магистралата на лабиринтите не минеш през Портала… И чак в градините ще можеш да откриеш тези две нива на свобода. И няма друг на този свят, успял в това преди това. Но там ще разбереш, че знанието и понятията ти ще сменят своя смисъл. И онова, което ти изглежда тук като обезсмисляне, там ще се превръща в същността и смисъла. Защото и животът, и обичта, и свободата, и смисълът, и всички ние, и всичко онова, заради което имат смисъл и животът, и обичта, и свободата, там ще видиш в тези градини като едно, но те не са градини, както ти в момента си представяш, а безкрайността на обичта, живота, свободата и силата, събрани в едно, а ти ще бъдеш част от него, без да губиш усета за собственото си „аз”. Ще поговорим за това и друг път, а ще говориш и с много други от учителите в лабиринтите пред теб. Но сега ми кажи, като знаеш, че едва ли е възможно дотогава да постигнеш тези две нива, ще желаеш ли да продължиш и да полагаш сили за преждевременното им постигане? Ако все пак съществува дори и малка вероятност за такова „извисяване”, докато сме все още в другата реалност. Тези твои странствания в лабиринтите може би ще ти помагат за това, но искаш ли го? Искаш ли да се изкачиш до тези две нива на свобода? Докато продължаваш да се връщаш все още в другата реалност?”
Не успях веднага да осмисля тази поредица от изречения. После много пъти се опитвах да си представя по-ясно казаното от Учителя. И усещах, че разбирането ми за неговите думи е далеч от ясно и изчистено. Но, както предрече той, предстоеше ми да проведа още много срещи и разговори в лабиринтите на сферите.
Тогава мисълта ми отново се върна към идеята за свободата, за желанието за живот и за необходимостта от обич. И продумах на Учителя:
– Мисля си, че не желая да постигна свободата на последните две висши равнища. Не искам да съм толкова свободен и извисен. Поне засега… Може би засега… Ще продължа да мисля за това… Навярно има някакви уточняващи условия и форми, но аз трябва първо да ги видя, да ги открия тук сред тези лабиринти, а после ще ги обмисля…
– Да – отвърна ми Учителят, – имаш достатъчно време за това.
– За момента ми допада тази формула за свободата от собствените амбиции като висша форма на свобода.
– Добре, има някаква хармония в казаното между нас дотук. И така, значи ти искаш да си свободен от амбицията да живееш? – попита Учителят.
– Това не е амбиция, Учителю, това е желание!
– Искаш да си свободен от амбицията да обичаш и да бъдеш обичан?
– Това не е амбиция, Учителю, това е необходимост!
– Значи ти искаш да си свободен – каза накрая Учителят – от амбицията да проникваш навътре в тази вътрешна сфера, да навлезеш дълбоко в този лабиринт, да се срещнеш с Учителя на моите учители, да проумееш всичко тук и да достигнеш пределите, които са там напред, невидими от тук за теб сега? Искаш да си свободен и от тази амбиция?
– Не, Учителю, това не е амбиция, това е стремеж! Кристално чист стремеж…
Учителят ми се усмихна. Почувствах, че е доволен от това, което казах, и че засега ще ме остави. Аурата му се разшири, започна да се слива с искрящата около нас субстанция. Оставаше усещането ми за неговия поглед, за неговите усмивки, насочени към мен, обгръщащи ме. Знаех, че ми е пожелал успешно пътешествие до следващата ни среща. Животът е едно невероятно пътешествие, беше ми казвал много пъти. Не само знаех, че е така, но го усещах с цялото си същество. Беше време да се завърна в другата реалност. Изплувах навън. Стоях на бюрото си, пред мен беше текстът на филма за хората в състояние на кома. След малко ще го изгледам. Усещах как, завръщайки се в другата реалност, огромната сферата на съзнанието ми все повече се свиваше и ограничаваше обхвата си до физическите очертания на черепа ми. Крилата постепенно се прибираха с тежък лек полъх.
26.10.2010
Този текст е публикуван в
"Литературен свят", брой 25 януари 2011 г.