Понякога боли от тишината –
откраднат спомен от красива среща.
Понякога поемам по следата,
с надеждата, че ще се случи нещо.
В косите ми танцуват стари сенки
с отблясъци на изгреви и залези.
Стрелките на часовника са неми...
С теб времето не можем да опазим.
Животът ни навярно е орисан.
Привличаме се – два магнита огнени,
но миг преди да се докоснем истински
все някой много мъдро ни опомня.
Ти скриваш мъката си зад огради,
вратите са с измислени резета.
Аз тръгвам и потъвам в сто прегради
да търся път през ничии полета.
Какво, че много други ме жадуват
и ме сънуват тъжно в чужди мисли.
Щом аз във твоя свят не съществувам,
остава любовта ни – пепелище.
Следите ми сами потъват в здрача,
загубени сред призрачни надежди.
Понякога и тишината плаче,
и ме боли... завинаги изглежда.