Прозореца отворих призори –
там бе приседнал пролетният вятър
и с топъл дъх взе тихо да шепти,
покани ме да полетим в полята.
Вечерницата странно се изсмя –
не бях за нея вятърно момиче,
учуди се, че искам да летя –
до вчера земно някак все обичах.
Но днес разбрах, че трябват ми крила –
за този полет много са ми нужни.
Ще се стопи ли в зимата снега
до теб щом стигна с обичта си южна?
Повярвах му, в ръцете му се свих
и с него тръгнах... Накъде? Не зная.
Но вятъра с крилете улових,
в очакване с любов да те позная.