Сто земи да пребродя на Изток,
сто луни да оставя зад гръб,
сто реки от любов да пречистя,
с бури сто пак да тръгвам на път…
Ей така си завихрям живота
и сама си наричам късмет –
от зори, та до мрак – все да бродя
и денят си да раждам напред.
А когато нощта се стаява
в тъжна ласка и шепа тъга
и луната среднощно огрява
всеки ъгъл на мойта душа
пак си сричам измислени думи –
за любов, за живот, за късмет…
И в зори, по осъмнали друми,
сили имам да крача напред.
Сто магии в косите си вплетох
и за сто още имам очи…
Всички норми в живота отрекох,
щом умът ми към тебе върви…