„СКРЪБ” („СКОРБЬ”)
Яна Язова (Люба Тодорова Ганчева, 1912-1974 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Айдын Тарик
Яна Язова
СКРЪБ
Мъждукат газени фенери
във уличната гъста кал.
Нощта във локвите трепери.
Вампир луната е заял.
И просяци с ръце вдървени
фенерите подпират с гръб,
а бедните им мисли спрени,
увиснали на щърбав ръб.
Под хладна светлинка във здрача
на гола немощ, подир теб
те – просешките мисли плачат:
„Пари ми дай, пари за хлеб!”
– Ех, стига куцахте сакати!
Днес в празник тропахте по мен!
„Ний носим сухите комати
в бордей на кална локва плен.
И просим в пътя си до къщи,
по улици – море – вървим.
На всеки стълб фенер намръщен
ний слабия фитил гасим.”
Вървят те – нечовеци бедни.
Вървят – тук плът на вечна скръб.
Фенерите гасят последни,
подпрели ги със дрипав гръб.
Нощта до портите се спира,
за помощ гледа ме в очи...
А улицата ги разбира
и в хладна тиня си мълчи...
И хукнах аз към теб в тъмите
да скрия празник в твоя праг...
Но в сънен креп мълчат вратите –
и всеки дом е саркофаг.
Яна Язова
СКОРБЬ (перевод с болгарского языка на русский язык: Айдын Тарик)
Мерцают фонари под газом
в густую уличную грязь.
Трепещет в лужах ночка. Глазом
луны вампир увлёкся – слазь.
И нищие застыли в позах,
подпёрли фонари спиной,
а мысли бедные их… поздно:
повисли в щербине стенной.
Под стылым светиком в потемках
убогой немощи, с тобой
они – мыслишки, плачут тонко:
„Дай денег, хлеба, сударь мой!”
– Что вы, калеки, расхромались,
засалив днешний празник мой?!
„Мы сухарей несём хоть малость,
в трущобу лужи нежилой.
И просим корочек походных
идя домой толпой вразлив.
И гасим фонарей голодных
мерцающие фитили”.
Идут, как нелюди, бедняги.
Идут, чья вечно плоть скорбит.
И гасят пламешки сермяги –
огней холодных строй убит.
Ночь у ворот стоит и просит,
в глаза глядит мне, тянет длань...
А лужа стылым оком косит,
и улка разумеет рвань.
Я прочь во тьму твою: потерян
мой праздник; отвори, не враг...
Но в сонном крепе молкнут двери –
и каждый дом как саркофаг.