Разкажи за нас
Научно-фантастичен разказ
Да спя аз умея – спя здраво и през нощта не се събуждам, този път беше изключение. Внезапно ме обзе непреодолимо желание да надигна клепачи, да видя кой стои до мен.
- Как влязохте?-недоумявам.
Непознатият вежливо се покланя. И казва:
- Вие сте фантаст и аз вярвам, че ще оправдаете нашето доверие – фантастите са свикнали с невероятното… Ще имате голям успех. Нужно е само да напишете за нас.
Нищо не разбирам.
- Внимавайте! – казва той и в миг на пода падат нос, уши, брада, перука. - Внимавайте!
Марсианин? Не, Марс отдавна е изследван!
- Сега виждате защо се обръщаме към фантаст.
Да, това е сън. Отдавна ми е ясно, че сънувам. Но не искам да разваля тази чудесна приказка. И питам:
- Какво искате?
- Нужно е да напишете. Трябва само да разкажете за нас. Да направите блестящ научно-фантастичен разказ.
- Свържете се с правителството, – казвам - влезте по-добре в контакт…
- Не! Рано е…
После добавя:
- Може би ще попитате защо е толкова належащо да пишете за нас, защо не ви оставим – фантастите, сами да измисляте разкази?
- Да – отговарям.
- Хората трябва да свикнат по-бързо с нашите понятия, с нашата реалност. Колкото по-бързо стане това, толкова по-добре – времето тече…
Взирам се напрегнато в нощния си гост. „Ти ще разкажеш за нас, но само във фантастичен разказ. За тази нощ –никому нито дума!”- чувам.
Започна с това къде и как живеят, за богатството на планетата, за таланта на жителите, за могъществото на техниката. Започна с понятията за красота и завърши с понятията за хуманност.
- А какво възнаграждение искате? – попита ме.
- Възнаграждение? – усмихнах се. И присвих отново зеници. – За мене най-голямата награда е, че се запознахме. Жалко, че не мога да Ви видя добре, късоглед съм…
Събудих се с чувството, че съм по-млад. Бях развълнуван. Тръгнах бавно към морския бряг, мислех за човешките сънища. Да, аз имам дарба да спя красиво.
И… видях голямо петно. Черен кръг на тревата. По краищата – пепел, в средата – синкава сплав. Сякаш тук бе кацала ракета. Внезапно разбрах, че съм без очила. А виждах в далечината гларусите, накацалите по морската шир – бели коремчета с черни крилца. И се засмях.
Спомних си думите на пришълеца: „Може би ще попитате… защо не ви оставим сами да измисляте разкази?”
Засмях се, защото разбрах, че не съм първият нито последният фантаст, който пише самата истина.
Разказът е публикуван в
„Литературен свят”, брой 50 април 2013 г.
Написан е в периода 1972-73 г.