Градът не ме посрещна с дъжд,
не ме посрещна и със слънце,
но сякаш нещо изведнъж
покълна в мене като зрънце,
захвърлено от лош сеяч,
попаднало на блага почва.
То - утрото, ми е палач -
убийствата си с мен започва.
Разглеждам хорски самоти,
загърнати във топли шуби
и в мен започва да боли
от змийските очи на луди...
Стискам здраво три неща:
куфар, портмоне и нерви,
че в клетката на глупостта
ме дебнат хищници мизерни.
Те чакат звездния си миг
илюзията да разбият
и със двуострия език
открита жертва да увият.
Но погледът ми е камшик -
държа дистанция голяма.
Нали на Бог съм ученик,
а по-добър учител няма...