Аз зная,
зад хълма
небето потича.
В къдрица на лято.
И дъжд.
Момиче от вятър
стихът ми облича.
И търси последния
лъч.
Небето залита.
След златна
пътека.
По сивото бърдо
на сън.
А моето момиче
е още на тридесет.
И в лято
кръщава
света…
Сега от прозореца
вятърът чука-
пресипнал,
отчаян.
И прям.
Там хълмите виждам,
посипани в бяло.
И зимен
изстива
светът…
Момичето мое,
желание в мрака
(навярно летяла мечта…)
Дъждовно…от вятър…
наднича в стиха ми.
С очите на мойта жена.