Лариса Васильева Танки Танковете

Красимир Георгиев
„ТАНКИ”
Лариса Николаевна Васильева (1935-2018 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


ТАНКОВЕТЕ
                На баща ми Николай Алексеевич Кучеренко

При някакви тайни секретни
отведоха татко от мен,
а после по пътя просветна
кънтящият танков подем.

С ръце в памуклийка се вглеждах
след танковете, без да знам,
че сам оживял е чертежът
на татко в заводите там,
чертежът, съня му откраднал.

Край дългия людски шпалир
най-новите танкове радват
страната ни, искаща мир.
Момчешки привети се чуват,
ехтят от врати до врати,
жена без жакет се вълнува:
– Победата идва! –
крещи.
На входа ни свита и няма,
притиснала длани сега,
за нещо заплака пак мама,
очакваща татко с тъга.

Потъвам сред спомена стръмен –
вечерен безгрижен бе час,
обхождах навън калдъръма,
а татко ме викна у нас.
И днес този сън ме обгръща
със своя отдавнашен ход:
как пуснали татко до вкъщи
от оня военен завод;
аз тичам след него с надежда
и нашият дом ни влече,
там мама възглавки подрежда,
там питчици мама пече;
с усмивка ту гръмка, ту свита
говореше мама, не спря...
Изстиват в чинии чорбите,
на масата татко заспа.
Шал мама с усмивка наметна,
загърна се с него подир...

Вървяха с Т-34
танкисти в тревожната шир.


Лариса Васильева
ТАНКИ
                Моему отцу Николаю Алексеевичу Кучеренко

Какие-то строгие тайны
Из дому отца увели,
А вскоре по улицам танки
Гудящей волной поползли.

Я прятала руки за ватник
И следом за танками шла,
Не зная, что ожил тот ватман
С его заводского стола,
Что ожил тот ватман, который
Похитил отцовские сны.

По длинным людским коридорам
Шли новые танки страны.
Мальчишечьи крики привета
Неслись от ворот до ворот,
И женщина шла без жакета,
Кричала:
– Победа идет! –
И, стиснув руками упрямо
Тугие перила крыльца,
О чем-то заплакала мама,
Привыкшая жить без отца.

Я помню тот день потому лишь,
Что вечером этого дня
Средь старых, бревенчатых улиц
Отец мой окликнул меня.
Мне даже теперь это снится,
Как в тот незапамятный год
Отцу разрешил отлучиться
Домой оборонный завод,
Как следом за ним я бежала
И в комнату нашу вошла,
А мама подушки взбивала,
А мама лепешки пекла,
Смеялась то громко, то робко,
О том говорила, о сем...
Но стыла в тарелке похлебка
Отец мой уснул за столом.
А мать улыбалась все шире
И куталась в старую шаль...

Шли танки Т-34
В тревожную, трудную даль.


---------------
Руската поетеса, писателка, преводачка и драматург Лариса Николаевна Васильева е родена на 23 ноември 1935 г. в гр. Харьков, УССР, в семейството на инж. Николай Кучеренко – един от създателите на легендарния танк Т-34. Завършила е филологическия факултет при Московския държавен университет (1958 г.). Тя е основателка на музея „История на танк Т-34”. Автор е на над 20 стихосбирки, сред които „Льняная луна” (1966 г.), „Огневица” (1969 г.), „Лебеда” (1970 г.), „Синий сумрак” (1970 г.), „Одна земля – одна любовь” (1973 г.), „Радуга снега” (1974 г.), „Поляна” (1975 г.), „Огонь в окне” (1978 г.), „Русские имена” (1980 г.), „Василиса” (1981 г.), „Роща” (1984 г.), „Светильник” (1985 г.), „Странное свойство” (1991 г.), на книги с проза, публицистика и мемоаристика като „Альбион и тайна времени” (1978 г.), „Книга об отце” (1983 г.), „15 встреч в Останкине” (1989 г.), „Кремлевские жены” (1993 г.), „Дети Кремля” (1997 г.), „Жены русской короны”, „Жена и муза” и др. Творбите й са преведени на много езици. Активна общественичка, тя е президент на Международната лига на писателките, член е на Комисията за семейни и демографски въпроси при президента на Руската федерация, президент е на информационното съдружие „Атлантида”, член е на редакционните колегии на авторитетни литературни издания. Умира на 27 февруари 2018 г. в гр. Лобня, Московска област.