по И. Динков
В този сън на слънцето
проблясват
острите ножове на тополите.
(От заключени устни живее
до днес
тишината.
Сенките и в зимен ден
още стават
на греди за бесене…) И вятър
с времето обръщат стъкленицата,
спрели в празния си свят
лицето.
Там, където пясъкът е на привършване.
А пазачът в мен закусва с вечери…
По дъха на вятъра изсъхнали
блестят в желания
коремите на лодките.
Морето се събужда нощем. В рибите,
полепнали по гърлото на залива.
А сенките им са
греди за бесене.
Преди стрехите да пораснат…
Отвъд стената на нощта си
в бяло
рибарите потеглят. В своето име.
И бог разлива като в огледало
лица…надежди, мрежи с минало.
Навярно тъй е, както казваш-
езикът е поникнал от нощта.
И сякаш на очите ми
облизал тъмнината,
усещам в себе си трева,
кръвта на гаснещия вятър,
една посърнала пътека,
пустинно цвете…и махало,
сънувало и тази вечер
цвета на твоята утеха.
Преди в стрехите да порасне
и тялото дълбае своя орбита -
в следи от минали любови.
Напуснал днес
солената му диря,
в самия ръб на пътя ( помня ли…)
ще се смалявам. С вечерните зеници
на чужда в мен
осъмнала година.
Навярно тъй е, както казваш-
езика е роден от лошо име.
п.п.
След девет е.
В случайно слети мигове
дактилът хлипа винено.
В пространството.
И сляпо чувство –
че страхът е бременност,
разражда всички бъдещи „ Ивановци”…