На завистниците ми
Душата ми простреляхте отново
с наслада и с неистона омраза.
От вашето несвършващо олово
така и не привикнах да се пазя.
Да се снишавам с вас не се научих -
привличаха ме висините светли.
А вие като подивели кучета
разкъсвахте от завист и небето.
Държахте ме внимателно на прицел -
дано да ми улучите мечтите.
Че да застреляш снежнобяла птица,
е тъй престижно - даже екзотично!
И тъй: двубоят ни ще продължава.
Аз - на небето, вие - на земята.
Ще изгоря във своята жарава,
докато вие лихвите пресмятате.
В земята родна кротко ще се свия,
ще израсте от мене стрък пелинов.
Мъже, обичани от мен, ще пият
през едри сълзи гъстото ми вино.
Дори ако в сърцата си убоги
завидите на празника ми сетен,
за вас душата ми ще моли Бога -
които всеки ден убивахте поети!