„ПОСЛАНИЕ К Н. И. ГНЕДИЧУ”
Александр Фёдорович Воейков (1778-1839 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
ПОСЛАНИЕ КЪМ Н. И. ГНЕДИЧ
Приятелю добър, независтлив писател,
на графомани враг, на умни почитател,
в другарски кръг на стихове добър четец,
за творческия труд полезен образец,
поет свободомислещ свестен, непосредствен,
на младите певци съветник прям и честен,
о, Гнедич! Дай ми искрения си съвет!
Аз пишещ, журналист и страстен съм поет,
печатам стихове и даром ги харизвам,
дори децата си тъй топло не обгрижвам.
В мансарди ходя на издателския свят,
мой стих да отпечатат да благоволят,
и сам продавам ги, и сам купувам мостри,
критици да ме хвалят си наемам после;
но слава за стиха да купя не успях,
за други е певци, с ищах лети към тях.
Или, гордеейки се с височайша връзка,
аз кал върху писатели признати пръскам,
като мишок творбите им изгризвам пак
и не прощавам нито дума, нито знак.
Крещя: „Пират! Пожар!” – за всяко дребно нещо:
за други дреболия е, за мен е грешка.
На титула на книгата, обмислян с дни,
дописвам често злобно цял том ругатни;
над предговора дълго се потя и жаля.
Достатъчно е някой друг поет да хвалят,
че вял и груб стилът му е редя слова;
но ни една тръба на гръмката мълва
не протръби за мойта знаменитост някак!
Рецензиите мои ранен гроб ги чака!
Или – в комическия цех съм автор нов:
за ден съм с опера и водевил готов
и дни в афишите сияя за победа
и сбирам публиката себе си да гледа.
Осмивам всеки, който критикува мен,
стихът му щом е по-добър и подреден.
Като творец ако се проявя, тогава
по-образованият зрител се прозява.
За грош ценен с десетките си драми бях
и знаят май от епиграмите за тях!
Вяземски злият сплете ми венец от тръни.
А аз отчаян бързам подвиг нов да сгъна.
За своята известност с грижи съм прочут,
крещя за нея в обществото като луд.
Пълзя след славата, летяща в колесница,
и пея с доразпенващ се бокал в десница:
„Гробове тайнствени описвай и беди,
към стиховете сладострастен ти бъди!”
Но дреме славата от песента ми лиха,
към оглушителните ми молби е тиха.
– О, Гнедич! Научи ме как да спра това!
И как да усмиря стоустата мълва?
Как тя с възторг да ме чете да я заставя?
Кажи, с какво да блесна, как да се прославя?
Отдавна време е! Ах, бърза с всеки час,
отнася проза то и стихове, и нас...
Но чакай! Ти съвсем не ме разбираш, брате,
живота не по час – по ползата пресмяташ,
презираш всеки славопреследвач невеж!
Май прав си, на надеждите цъфтежът свеж
към следващи потомства в свят добър ще плискаш
и, ради Христа, тук за теб венец не искаш.
Ти враг на суетата си, а аз съм раб,
с почуда хваля те, а да съм с теб съм слаб.
Но много ли герои срещнал си, кажи ти,
търпящи тъпите насмешки на глупците,
похвали на безумци да презират, с чест
да търсят вечна слава и достойнство днес?
* Със „злия Вяземски” авторът визира цикъла епиграми на поета Пьотър Вяземский (1792-1878 г.) „Поэтический венок Шутовского, поднесенный ему раз навсегда за многие подвиги”.
Ударения
ПОСЛАНИЕ КЪМ Н. И. ГНЕДИЧ
Прия́телю добъ́р, независтли́в писа́тел,
на графома́ни вра́г, на у́мни почита́тел,
в друга́рски кръ́г на сти́хове добъ́р чете́ц,
за тво́рческия тру́д поле́зен образе́ц,
пое́т свободоми́слешт све́стен, непосре́дствен,
на мла́дите певци́ съве́тник пря́м и че́стен,
о, Гне́дич! Да́й ми и́скрения си съве́т!
Аз пи́шешт, журнали́ст и стра́стен съм пое́т,
печа́там сти́хове и да́ром ги хари́звам,
дори́ деца́та си тъй то́пло не обгри́жвам.
В манса́рди хо́дя на изда́телския свя́т,
мой сти́х да отпеча́тат да благоволя́т,
и са́м прода́вам ги, и са́м купу́вам мо́стри,
крити́ци да ме хва́лят си нае́мам по́сле;
но сла́ва за стиха́ да ку́пя не успя́х,
за дру́ги е певци́, с ишта́х лети́ към тя́х.
Или́, горде́ейки се с височа́йша връ́зка,
аз ка́л върху писа́тели призна́ти пръ́скам,
като́ мишо́к творби́те им изгри́звам па́к
и не прошта́вам ни́то ду́ма, ни́то зна́к.
Крештя́: „Пира́т! Пожа́р!” – за вся́ко дре́бно не́што:
за дру́ги дреболи́я е, за ме́н е гре́шка.
На ти́тула на кни́гата, обми́слян с дни́,
допи́свам че́сто зло́бно ця́л том ругатни́;
над пре́дговора дъ́лго се потя́ и жа́ля.
Доста́тъчно е ня́кой дру́г пое́т да хва́лят,
че вя́л и гру́б стилъ́т му е редя́ слова́;
но ни́ една́ тръба́ на гръ́мката мълва́
не протръби́ за мо́йта знамени́тост ня́как!
Реце́нзиите мо́и ра́нен гро́б ги ча́ка!
Или́ – в коми́ческия це́х съм а́втор но́в:
за де́н съм с о́пера и водеви́л гото́в
и дни́ в афи́шите сия́я за побе́да
и сби́рам пу́бликата се́бе си да гле́да.
Осми́вам все́ки, ко́йто критику́ва ме́н,
стихъ́т му што́м е по́-добъ́р и подреде́н.
Като́ творе́ц ако́ се проявя́, тога́ва
по-образо́ваният зри́тел се прозя́ва.
За гро́ш цене́н с десе́тките си дра́ми бя́х
и зна́ят ма́й от епигра́мите за тя́х!
Вязе́мски зли́ят спле́те ми вене́ц от тръ́ни.
А а́з отча́ян бъ́рзам по́двиг но́в да сгъ́на.
За сво́ята изве́стност с гри́жи съм прочу́т,
крештя́ за не́я в обштество́то като лу́д.
Пълзя́ след сла́вата, летя́шта в колесни́ца,
и пе́я с доразпе́нвашт се бока́л в десни́ца:
„Гробо́ве та́йнствени опи́свай и беди́,
към стихове́те сладостра́стен ти́ бъди́!”
Но дре́ме сла́вата от песента́ ми ли́ха,
към оглуши́телните ми молби́ е ти́ха.
– О, Гне́дич! Научи́ ме ка́к да спра́ това́!
И ка́к да усмиря́ стоу́стата мълва́?
Как тя́ с възто́рг да ме чете́ да я заста́вя?
Кажи́, с какво́ да бле́сна, ка́к да се просла́вя?
Отда́вна вре́ме е! Ах, бъ́рза с все́ки ча́с,
отна́ся про́за то́ и сти́хове, и на́с...
Но ча́кай! Ти́ съвсе́м не ме́ разби́раш, бра́те,
живо́та не́ по ча́с – по по́лзата пресмя́таш,
прези́раш все́ки славопреследва́ч неве́ж!
Май пра́в си, на наде́ждите цъфте́жът све́ж
към сле́двашти пото́мства в свя́т добъ́р ште пли́скаш
и, ра́ди Хри́ста, ту́к за те́б вене́ц не и́скаш.
Ти вра́г на суета́та си, а а́з съм ра́б,
с почу́да хва́ля те, а да съм с те́б съм сла́б.
Но мно́го ли геро́и сре́штнал си, кажи́ ти,
търпя́шти тъ́пите насме́шки на глупци́те,
похва́ли на безу́мци да прези́рат, с че́ст
да тъ́рсят ве́чна сла́ва и досто́йнство дне́с?
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Александр Воейков
ПОСЛАНИЕ К Н. И. ГНЕДИЧУ
Без лицемерства друг, без зависти писатель,
Враг вялых рифмачей, таланта почитатель,
В приятельском кругу стихов приятный чтец,
Терпения в трудах полезных образец,
Свободномыслящий поэт без своевольства
И молодых певцов советник без потворства,
– О Гнедич! Дай и мне свой искренний совет!
Газетчик, журналист и записной поэт,
Стихи печатаю и рассылаю даром,
О детях не пекусь с таким усердным жаром.
Всхожу на чердаки к издателям просить,
Чтоб соизволили в журнал их поместить,
И сам их продаю и сам же покупаю;
Хвалить себя, хулить других я нанимаю;
Но славы не купил еще своим стихам,
Она, незваная, летит к другим певцам.
Или, с зоилами гордясь высокой связью,
Бросаю в авторов прославившихся грязью,
Как мышь, в твореньях их погрешностей ищу;
Ни опечатки им, ни точки не прощу.
Кричу: „Разбой! Пожар!” над каждою безделкой:
Что мелко для других, то для меня не мелко.
На титул книги я, написанной с умом,
Нередко издаю ругательств целый том;
Над предисловием потею многи лета.
Довольно, если свет лишь похвалил поэта,
Чтоб мне казался слог его и вял, и груб;
Но громкая молва ни на одной из труб
О знаменитости моей не протрубила!
Рецензии мои ждет ранняя могила!
Иль в цех комических вступаю авторов:
Что день – то опера иль водевиль готов;
Что день – в афишах я, натиснутый, сияю;
Насильно публику смотреть себя сбираю.
Осмеиваю всех, кто смеет быть острей
И чьи стихи моих забавней и складней.
Явлюсь ли как творец или как преложитель,
Но образованный всегда зевает зритель.
Глас общий ценит в грош мои полсотни драм,
И знают многие о них из эпиграмм!
Злой _Вяземский мне сплел из них венок терновый.
А я в отчаяньи спешу на подвиг новый.
Сам об известности своей я хлопочу;
Сам в обществах о ней, как бешеный, кричу.
Бегу за Славою, летящей в колеснице,
Пою, держа покал напененный в деснице:
„Таинственных могил и ранних не забудь
И сладострастнее к стихам бывалым будь!”
Но Слава от моих унылых песней дремлет
И оглушающим мольбам моим не внемлет.
– О Гнедич! Научи, что делать мне с собой?
Как подружиться мне с стоустою молвой?
Как о стихах моих ее трубить заставить?
Чем можно мне блеснуть и чем себя прославить?
Пора, давно пора! Ах, время не стоит,
И прозу, и стихи, и нас оно умчит...
Что вижу? Ты меня совсем не понимаешь,
И жизнь не по часам – по пользе ты считаешь,
И презираешь толк гонителей-невежд!
Быть может, ты и прав, что цвет своих надежд
К потомству позднему, в мир лучший переносишь
И Христа ради здесь венцов себе не просишь.
Ты враг тщеславия, а я покорный раб;
Дивлюсь тебе, хвалю, но вслед идти я слаб.
И много ль у тебя героев на примете,
Которые, терпя глупцов насмешки в свете,
Умели б похвалы безумцев презирать
И славы истинной с достоинством искать?
1823 г.
---------------
Руският поет, писател, литературен критик, преводач, журналист и издател Александър Воейков (Александр Фёдорович Воейков) е роден на 30 август/10 септември 1778 г. в Москва. Произхожда от старинен дворянски род. Учил е в Московския университет, професор е в Дерптския университет (1814-1820 г.), където преподава руска словесност и руски език и литература. През 1818 г. получава научната степен доктор по философия. Работил е също като образователен инспектор и преподавател в Артилерийското училище (до 1825 г.). Първото си стихотворение „Сатира к Сперанскому. Об истинном благородстве” печата в сп. „Вестник Европы” през 1806 г. Най-голяма известност му носи стихотворният памфлет „Дом сумасшедших” (1814 г.), в който описва лудница за поети, писатели и журналисти. Участва в литературното общество „Арзамас” (от 1816 г.), член е на Руската академия на науките (1819 г.), почетен член е на Свободното общество на любителите на руската словесност (от 1820 г.). Съредактор е на сп. „Сын отечества” (1820-1822 г.), издател е на сп. „Новости Литературы” (1822-1839 г.), редактор е на в. „Русский инвалид” (1822-1838 г.), в. „Новости литературы” (1822-1826 г.), сп. „Славянин” (1827-1830 г.) и в. „Литературных прибавлений к Русскому инвалиду” (1831-1836 г.). Умира на 16/28 юни 1839 г. в Санкт Петербург.