Ах, тази празна глава!

 
Опитвам се да вкарам нещо в нея,
да заработи като нов двигател,
да ме накара да творя, да пея –
нали съм, божем, някакъв писател…

Напразни са усилията мои,
словата спят съня си непробуден.
Не стават за възвишени герои,
живецът им далече е прокуден.

Оглеждам се наоколо тревожно –
дали пък няма нещо да ме стресне?
Оказва се, че всичко е възможно,
дори звезда в главата ми да тресне…

Една жена с бедра на самодива,
с очи, в които бездната ме мами,
божествен стан пред мене заизвива,
разби сърцето ми като цунами.

И звъннаха на извора мечтите,
главата ми изпълни се с видения.
Амур заби в сърцето ми стрелите,
родиха се внезапни откровения.