На Ивайло Балабанов!
Без душица съм вече човеко,
без душица на камък съм станал,
като хляб съм се спитил без меко,
без маица омесван пък станал...
Грозно време - по-грозно от лани,
щом в душите ни плесен захвана,
екнат дните ни с вой от камбани -
от звънтежа им грам не остана...
Грозно време със хорица долни,
набедили ни в мъртви приживе,
и е странно - все пак сме доволни,
че ни има - че още сме живи...
И е странно - и толкоз нелепо,
да се мислим все още за хора,
Господ дреме в небето далеко,
или там се е скрил зад стобора...
Или бъркам - кажи ми додето,
има грамче душица във мене,
в нас живее - и в мене момчето,
със камбанно сърце, но до време...