(на Васил Левски)
И пак към Теб се връщаме, Апостоле преславен,
че Твоят идеал е днес потъпкан и забравен,
че трудният ни път не ни направи много умни,
освен на думи празни и лъжливи, скудоумни.
"Единството" ни в басните красиви е възпято,
лежи в калта народното велико дело свято.
И уж потомци сме на гордо, непокорно племе,
а виж - в кръвта ни завистта на Каин още дреме.
От алчност сме готови себе си дори да глътнем
и в Ада черен като диви зверове да хлътнем.
Затуй е трудно днес за Теб, Апостоле, да пиша,
защото утрото ни българско без Теб не диша.
Ти бе във времето и времето във Тебе беше!
Ти бе във вярата и вярата у Теб гореше!
Ти бе светилникът във нощи тъмни, безнадеждни!
Ти бе пророкът, знамето на бурите метежни!
Духът Ти непреклонен раждаше мечтите живи.
Умът Ти далновиден виждаше през дните сиви.
А съвестта Ти - съвест бе за цял народ поробен,
молитвен зов и паметник на робството надгробен.
Не търсеше печалби и облаги от живота,
докрай изстрада святата си българска Голгота.
Изпълнен бе с надежди, обич, помисли красиви -
да зрее плод обилен в нашите народни ниви.
Безсмъртен ще останеш Ти, Апостоле, навеки,
до края ще вървим по твойте огнени пътеки!