Като живи въглени в сърцето
родната ми къща и селцето
още светли спомени таят
за щастливия ми детски път.
Гледам запустелите чукари,
срутените вече къщи стари
и си мисля, че сред пепелта
ще открия рая на света.
Но във този "рай", уви, откривам,
без сълзите си да скривам,
бащиния беден, свиден праг -
запустял безжизнен и недраг.
Няма ги цъфтящите поляни,
вишните от вятър разлюляни,
нивите, приведени от плод -
няма го кипящият живот!
Само две - три къщи, още живи,
с погледи помръкнали и сиви,
черен дим в небето вият чак -
на отминалото време знак!