Вероника Тушнова Стихи о дочери Стихове за дъщеря

Красимир Георгиев
„СТИХИ О ДОЧЕРИ”
Вероника Михайловна Тушнова (1911-1965 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


СТИХОВЕ ЗА ДЪЩЕРЯ МИ

1.
В душен и безлунен час
топла нощ узря.
Все за син си мислех аз,
чувам: „Дъщеря!”

Да мечтаеш чудно е
в белия палат...
Сини лампи лумнаха,
над врати горят.

Вятърът почуква си
и в пердето вей.
Мила моя кукличке,
щерчице, здравей!

Всичко тука синьо е
и букет блести.
Мислех син да имаме,
а роди се ти.

Ти прости ми, нежелан
сънен талисман.
С теб, добричка, вкъщи там
мили ще сме, знам.

Аз козичка ти уших
и безброй лъчи;
търся в погледа игрив
синички очи...

Сиви ли... Красиви са,
мамин сладък сън.
Твойте първи изгреви
гледат ни отвън.

2.
Години не броиш, в игри
посрещаш само трето лято.
Кервани с мигове добри
в мъгла са слънчева заляти.

Иглички с болки и вини
в душата ти не ще останат
и дребните горчивини
не пази детската ти памет.

Ти нямаш тежест ни една –
игри и блянове боричкаш.
И нова дума днес – „война” –
бърбориш, пляскайки с ръчички.

3.
Вагонът се тресе. В купето
мълчаха всички. Нощ край нас.
И всеки знаеше: проклет е
неясен първи страшен час.

Усещах: ален ад ще стане
и бъдни битки ще гърмят...
Притисках твойте прашни длани,
безсилна в неизвестен свят!

А после черна нощ. В тъмата
зловещ нечакан път върви.
Кажи – ти помниш ли войната?
И ако помниш – забрави!

На песни и цветя се радвай,
над смях и обич трупай власт:
да помниш тоз кошмар не трябва,
ще помня вместо тебе аз.

4.
Тревога. Мъка. Пощальон не спря –
от скъпия човек не идват вести...
А бурята градчето ни завя
до покривите. Дълга неизвестност.

Домът ни нов е с преспи ограден,
но търси го петлистната пътечка,
под нашия прозорец заскрежен –
картофки топлички, бумтяща печка.

Момиченце. Зеленички очи,
а панделката с цвят на мак е цвете.
Момиченце. При него не плачете,
край него мъка нека не звучи.

Ще разбере. С недетска топлота
на раменете ми поставя топли длани...
То мъничко е още за скръбта,
за мъките житейски му е рано.

На букви ще я уча у дома,
ще нарисувам зайченце в тетрадка.
Ще се усмихваме – с усмивка сладка.
Ще плача после в тъмното сама...

5.
Кръгът се шири. Сивият живот плете
природа, хора, време безпощадно.
Тя вече пъстри книжчици чете
и крие болката си, ако падне.

Тя не признава скучното „поспри”,
прегръща ме, мил шемет лее само.
Кога порасна! Вече е голяма,
приятелки сме с нея днес добри.

До нас достигат празнични салюти,
червени знаменца реди така,
намира Прут на карта за минута,
огражда с пръст победната река.

Схватлива, любознателна и пряма.
С въпроси пълна мъничка жена.
Попита ме веднъж: „Кажи ми, мамо,
било ли е да нямаме война?”

Било е. И отново ще е в сила.
Над нас ще бди спокоен небосвод!
И първата си чута дума, мила,
ти ще забравиш в новия живот.

               * Дъщерята на поетесата се казва Наташа.


Ударения
СТИХОВЕ ЗА ДЪЩЕРЯ МИ

1.
В ду́шен и безлу́нен ча́с
то́пла но́шт узря́.
Все́ за си́н си ми́слех а́з,
чу́вам: „Дъштеря́!”

Да мечта́еш чу́дно е
в бе́лия пала́т...
Си́ни ла́мпи лу́мнаха,
над врати́ горя́т.

Вя́търът почу́ква си
и в перде́то ве́й.
Ми́ла мо́я ку́кличке,
ште́рчице, здраве́й!

Вси́чко ту́ка си́ньо е
и буке́т блести́.
Ми́слех си́н да и́маме,
а роди́ се ти́.

Ти́ прости́ ми, нежела́н
съ́нен талисма́н.
С те́б, добри́чка, вкъ́шти та́м
ми́ли ште сме, зна́м.

А́з кози́чка ти уши́х
и безбро́й лъчи́;
тъ́рся в по́гледа игри́в
си́нички очи́...

Си́ви ли... Краси́ви са,
ма́мин сла́дък съ́н.
Тво́йте пъ́рви и́згреви
гле́дат ни отвъ́н.

2.
Годи́ни не брои́ш, в игри́
посре́шташ са́мо тре́то ля́то.
Керва́ни с ми́гове добри́
в мъгла́ са слъ́нчева заля́ти.

Игли́чки с бо́лки и вини́
в душа́та ти не ште́ оста́нат
и дре́бните горчивини́
не па́зи де́тската ти па́мет.

Ти ня́маш те́жест ни́ една́ –
игри́ и бля́нове бори́чкаш.
И но́ва ду́ма дне́с – „война́” –
бърбо́риш, пля́скайки с ръчи́чки.

3.
Ваго́нът се тресе́. В купе́то
мълча́ха вси́чки. Но́шт край на́с.
И все́ки зна́еше: прокле́т е
нея́сен пъ́рви стра́шен ча́с.

Усе́щах: а́лен а́д ште ста́не
и бъ́дни би́тки ште гърмя́т...
Прити́сках тво́йте пра́шни дла́ни,
безси́лна в неизве́стен свя́т!

А по́сле че́рна но́шт. В тъма́та
злове́шт неча́кан пъ́т върви́.
Кажи́ – ти по́мниш ли война́та?
И ако по́мниш – забрави́!

На пе́сни и цветя́ се ра́двай,
над смя́х и о́бич тру́пай вла́ст:
да по́мниш то́з кошма́р не тря́бва,
ште по́мня вме́сто те́бе а́з.

4.
Трево́га. Мъ́ка. Поштальо́н не спря́ –
от скъ́пия чове́к не и́дват ве́сти...
А бу́рята градче́то ни завя́
до по́кривите. Дъ́лга неизве́стност.

Домъ́т ни но́в е с пре́спи ограде́н,
но тъ́рси го петли́стната пъте́чка,
под на́шия прозо́рец заскреже́н –
карто́фки то́плички, бумтя́шта пе́чка.

Моми́ченце. Зеле́нички очи́,
а па́нделката с цвя́т на ма́к е цве́те.
Моми́ченце. При не́го не плаче́те,
край не́го мъ́ка не́ка не звучи́.

Ште разбере́. С неде́тска топлота́
на рамене́те ми поста́вя то́пли дла́ни...
То мъ́ничко е о́ште за скръбта́,
за мъ́ките жите́йски му е ра́но.

На бу́кви ште я у́ча у дома́,
ште нарису́вам за́йченце в тетра́дка.
Ште се усми́хваме – с усми́вка сла́дка.
Ште пла́ча по́сле в тъ́мното сама́...

5.
Кръгъ́т се ши́ри. Си́вият живо́т плете́
приро́да, хо́ра, вре́ме безпошта́дно.
Тя ве́че пъ́стри кни́жчици чете́
и кри́е бо́лката си, ако па́дне.

Тя не призна́ва ску́чното „поспри́”,
прегръ́ша ме, мил ше́мет ле́е са́мо.
Кога́ пора́сна! Ве́че е голя́ма,
прия́телки сме с не́я дне́с добри́.

До на́с дости́гат пра́знични салю́ти,
черве́ни знаменца́ реди́ така́,
нами́ра Пру́т на ка́рта за мину́та,
огра́жда с пръ́ст побе́дната река́.

Схватли́ва, любозна́телна и пря́ма.
С въпро́си пъ́лна мъ́ничка жена́.
Попи́та ме веднъ́ж: „Кажи́ ми, ма́мо,
било́ ли е да ня́маме война́?”

Било́ е. И отно́во ште е в си́ла.
Над на́с ште бди́ споко́ен небосво́д!
И пъ́рвата си чу́та ду́ма, ми́ла,
ти ште забра́виш в но́вия живо́т.

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Вероника Тушнова
СТИХИ О ДОЧЕРИ

1.
Душная, безлунная
Наступила ночь.
Все о сыне думала,
А сказали: „Дочь”.

Хорошо мечтается
В белизне палат...
Голубые лампочки
У дверей горят.

Ветер стукнул форточкой,
Кисею струя.
Здравствуй, милый сверточек,
Доченька моя!

Все такое синее,
На столе – цветы.
Думала о сыне я,
А родилась – ты.

Ты прости, непрошенный
Ежик сонный мой.
Я тебя, хорошую,
Отвезу домой.

Для тебя на коврике
Вышита коза,
У тебя, наверное,
Синие глаза...

Ну... а если серые,
Маме все равно.
Утро твое первое
Смотрится в окно.

2.
Ты счета не ведешь годам,
Встречая только третье лето.
Твоих мгновений череда
Туманом солнечным одета.

Уколы маленьких обид
Тебя еще не могут ранить,
И огорчений не хранит
Твоя ребяческая память.

И, милой резвости полна, –
Как знать ребенку тяжесть ноши? –
Ты слово новое – „война” –
Лепечешь, хлопая в ладоши.

3.
Вагон бросало и качало.
Молчали все. А вечер гас.
И каждый знал: еще начало,
Еще неясный первый час.

Казалось мне: за далью алой
Гремят грядущие бои...
Но как бессильно я сжимала
Ручонки пыльные твои!

А после ночь. Без искры света
Свершался необычный путь.
Скажи, ответь – ты помнишь это?
И если помнишь – позабудь.

Живи, цветам и песням рада,
Смеясь, горюя и любя,
А помнить этого не надо:
Я буду помнить за тебя.

4.
Тревога. Грусть. Приходит почтальон –
Ни весточки о милом человеке...
А городок метелью занесен
До самых крыш. И, кажется, навеки.

Наш новый дом в сугробах под горой,
К нему бежит петлистая дорожка,
В нем есть окно за ледяной корой,
Печурка есть, горячая картошка.

Есть девочка. Зеленые глаза,
Лукавый рот и бантик цвета мака.
Есть девочка. При ней нельзя заплакать,
При ней нельзя о горьком рассказать.

Она поймет. С недетской теплотой
Ладошки мягкие ко мне на плечи лягут...
Нельзя при ней, при маленькой такой, –
Ей рано знать печаль житейских тягот.

Я напишу ей буквы на листе,
Я нарисую зайчика в тетради.
Я засмеюсь – её улыбки ради.
Я буду плакать после, в темноте...

5.
А круг все ширится. В него вовлечены
Природа, люди, города и войны.
Теперь ей книжки пёстрые нужны:
Упав, она не говорит, что больно.

Не любит слово скучное „нельзя”,
Все льнет ко мне, работать мне мешая.
Как выросла! Совсем, совсем большая, –
Мы с ней теперь хорошие друзья.

Она со мною слушает салюты,
Передвигает красные флажки
И, Прут найдя на карте в полминуты,
Обводит пальцем ниточку реки.

Понятлива, пытлива и упряма.
На многое ответы ей нужны.
Она меня спросила как-то: „Мама,
а было так, что не было войны?”

Да. Было так. И будет, будет снова.
Как хорошо тогда нам станет жить!
Ты первое услышанное слово
Еще успеешь в жизни позабыть.




---------------
Руската поетеса и преводачка Вероника Михайловна Тушнова е родена на 14/27 март 1911 г. в Казан. Учи в Медицинския институт в Лениград (1931-1935 г.), занимава се с живопис. През 1941 г. постъпва в Литературния институт „Максим Горки” в Москва, но е мобилизирана като медицинска сестра и лекар. След войната е рецензент в издателство „Художественная Литература”, води творчески семинар в Литературния институт. Публикува поезия от 1944 г., пише в жанра на любовната лирика. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1946 г. Авторка е на стихосбирките „Первая книга” (1945 г.), „Пути-дороги” (1954 г.), „Дорога на Клухор” (1956 г.), „Память сердца” (1958 г.), „Второе дыхание” (1961 г.), „Лирика” (1963 г.), „Сто часов счастья” (1965 г.), „Стихи” (1969 г.) и др. Авторка е на текстовете на десетки популярни песни като „Не отрекаются любя”, „А знаешь, всё ещё будет!”, „Сто часов счастья” и мн. др. Умира на 7 юли 1965 г. в Москва.