врабче
Една любов долита
- врабче
от перваза ми нощен.
И някак
опитва
да наниже в крилете си…
овехтялата дреха – живота.
Ръка му подавам -
да скрия в гнездото
врабчето си нощно
(това на перваза…)
А то ме поглежда -
изкъсо, накриво.
В крило от надежда
(все още е живо…)
А то в мен
копнее
с трохичката нежност-
дали ще му стигне
сънят от ръцете ми…
И тихо развързва,
разплита. И носи
в лицето
страстта. На огън. По восък…
Но после ще литне.
При друга надежда.
(На връщане бърза
гнездо да си свие…)
Преди да достигне
мечтата му нежна
брегът на очите ти, мила…
един…
ЕДИН ЛУД ЦИГАНИН
СКИТА В МЕН.
В ЧАКАЛНИТЕ НА НОЩТА
СЕ КЛАТУШКА.
СТИСНАЛ ГЪРЛОТО НА ШИШЕТО,
КАТО УДУШЕНА ПТИЦА.
ПОЛЕКА ОТПИВА …
И ПСУВА НА МАЙКА ЛУНАТА.
ПОСЛЕ
С БЕЗЗЪБИЯ СИ КИКОТ
СЕ ПУЛИ В СТЕНИТЕ ОТСРЕЩА,
В ТЕЖКИТЕ СЕНКИ НА
МИНУТИТЕ
ПО ТЯХ.
И ДОКАТО СПИРТЪТ
ГЪРГОРИ
НЕЙДЕ В ДУШАТА МУ,
ТЪРСИ
КЪДЕ ДА СИ ЗАКАЧИ
МЪКАТА…
анафора
ИЗОПНАТО ВРЕМЕ
МЕЖДУ ПОНЕДЕЛНИК И СЪБОТА.
МЕЖДУ ГОРДОСТТА… И ДЕВЕТА ГЛУХА.
МЕЖДУ МРАКА.
И МРАКА В ДУШАТА МИ.
МЕЖДУ ПРАЗНИКА.
И ПРАЗНОТО.
МЕЖДУ МАЛКИЯ И ГОЛЕМИЯ МРЪСНИК.
МЕЖДУ ГРЕШНАТА ФОРМУЛА И СГРЕШЕНОТО УСЛОВИЕ.
МЕЖДУ СЛЕПИЯ И НЕВИЖДАЩИЯ.
МЕЖДУ ЯБЪЛКАТА И СЪСКАЩИЯ ЗМИЯРНИК.
МЕЖДУ СЛОВОТО И СЛОВОБЛУДСТВОТО.
МЕЖДУ ЗАКЪСНЯЛАТА ЛЮБОВ И РУТИННОТО ЧУКАНЕ.
МЕЖДУ ФИЛАНТРОПИЯТА И ПРОСТОТАТА.
МЕЖДУ БОДРИТЕ ДЕБИЛИ И ФИЛОСОФИТЕ.
МЕЖДУ СРАМА И СТРАХА.
МЕЖДУ ПРАЗНОТАТА И ПРАЗНОТО ЛИЦЕ.
МЕЖДУ ГЛУПАКА И ЩЕДРОСТТА НА ПРОСЕЩИЯ.
МЕЖДУ КЪСАТА ПАМЕТ И КЪСАТА ПОЛА.
ИЗОПНАТО ВРЕМЕ, ПО КОЕТО БОЛЕЗНЕНО КУЦУКА
ЕГОТО МИ.
ИЛИ СПОМЕНА
ЗА ЕДНО ГОЛЯМО НАПИВАНЕ…
ПРОЧЕЕ ЕДНА СУТРИН, КАТО ВИДЯХ ПРОСЯКА ПРЕД ЦЪРКВАТА,
СИ СПОМНИХ, ЧЕ В ПРЕДИШНИЯ МУ ЖИВОТ
СЪМ БИЛ НЕГОВ РОБ
НАВЯРНО…
***
В МОЯ ДОМ НЯМА ПТИЦИ,
ЛЪЧ ОТ СЛЪНЦЕ ИЛИ ДЪГА.
ТУК ЕСЕНТА
Е САМОТНА ВДОВИЦА
С ВЯТЪР НОЩЕМ, ДЪЖД И ЛИСТА.
МАМА И ТАТЕ ОТДАВНА СА ГОРЕ.
ДОЛУ-АЗ. ОЩЕ ЧАКАМ ГОДО.
ЕЖЕДНЕВНИК ОТ ХЛЯБ И ТРЕВОГИ.
ЕЖЕСКИТНИК В ПРАШИНКИ ЛЮБОВ…
НЯМА ПТИЦИ . А ОТСКОРО В ГРАДИНАТА -
САМО СТЪПКИ
НА ПРЕМИНАЛИ ДНИ.
САМО ВЕЧЕРНО-ТИХИ РАКИТИ
КРАЙ ВЕЧЕРНО – СЪНЛИВИ РЕКИ.
П.С.
( …МИСЛЯ ТЕ-
КАТО БЕДНЯКЪТ ПОСЛЕДНАТА ВЕЩ,
ОСТАВЕНА В ЗАЛОЖНА КЪЩА.
КЪСНО Е.
ХЛЯБЪТ В НОЩВИТЕ РАЗСЪХНА.
ПЛЕСЕН ИЗГРИЗА ВЪЗДУХА.
ИСКАМ ТЕ-
КАКТО БОЛНИКЪТ, ИЗГАРЯЩ ОТ ТРЕСКА,
ПРОХЛАДНА СТАЯ.
СТРАШНО Е. СТРЪВНО
ТЕГЛИ БЕЗКРАЯТ.
А ВЯРАТА
Е НА СВЪРШВАНЕ...)
Тишина...тишината е в нас.
В нашето съзнание. Просмукала нашата съвест.
Всеотдайната тишина на съзерцанието .
И предателството...
Тишината на сътворението и сътвореното Време в нас.
Тишината на болничната стая след визитата на Смъртта.
Тишината.
Понякога е толкова близка.
И съучастнически притиска съзнанието ми.
Вероятно никога не може да разтвориш в тишина думите.
Може би поезията е синоним на тишина,
изказана с чувства. А самият стих е зрънцето тишина , което ревниво сме кътали.
От Сътворението до днес…
Всъщност, най- ценното нещо в нашият живот вероятно е Тишината.
Защото имаме възможност да усетим растежа на тревата под нас. И на собствените ни деца.
Еманацията на мисълта е тишина. Начина да преживееш собствената си болка или радост, собствения си възход или падение зависи от тишината в самия теб, от чувството ти за собствена значимост.
Или, може би , за това, че нищо повече не зависи от теб...
Тишината в нас...Тя е нашият съдник и отмъстител.
Нашият предател.
Ехото на бучките пръст върху сандъка след…
програма
ЗАКЛЮЧИ СЕ ЗАД ДЕВЕТ ЗЕМИ.
ДО СЪРЦЕТО СИ НИКОЙ НЕ ПУСКАЙ.
ТИ ПРЕСКЪПО ЗА ВСИЧКО ПЛАТИ.
НЯМАШ ГРАМ НЕОПЛЮТИ ЧУВСТВА.
НАСОЧИ ЛЮБОВТА СИ ДОБРЕ.
НЕ ТЪГУВАЙ ЗА НИЩО,
КОЕТО
МОЖЕ УТРЕ ЗА МИГ
ДА УМРЕ-
ТОЯ СВЯТ Е ЗАЧЕНАТ ОТ ПЛЕСЕН….
ПОЛЕТИ КЪМ ПОСОКА
И ЦЕЛ.
БЕЗ ДА ВЯРВАШ НА КЛЕТВИ И СЪЛЗИ.
КАТО ТОЧНО ИЗПРАТЕН ШРАПНЕЛ
ДА ВЗРИВИШ НЕБЕСАТА-
ПОБЪРЗАЙ!
А КОГАТО СМЪРТТА ЗАКРЪЖИ
ПРИБЕРИ СИ КРИЛЕТЕ.
И ПАДАЙ !
НЕПОТРЕБЕН.
ПРЕЗ СКРЪБ И ЛЪЖИ.
ПРЕЗ ДУШИТЕ, ЗАДРЪСТИЛИ РАЯ…
определение
ТЪЙ ЕФИРНО КАТО СЛАВЕЙ,
ТЪЙ НЕУСЛОЖНЕНО КАТО…
ТЪЙ НЕОБУТО, НЕМАЧКАЕМО КАТО…
ТЪЙ НЕИЗМЕННО,
ТЪЙ РАНИМО,
ТЪЙ БЛИЗО ДО ОТВЪДНОТО,
ТЪЙ НЕПОСТИЖИМО КАТО…
ТЪЙ ПРАЗНИЧНО , ЧЕСТО В ТРАУР.
ТЪЙ ДЕТСКИ НАИВНО КАТО…
ТЪЙ ЗАТВОРЕНО ДОМАШНО,
ТЪЙ ОХОЛНО- БОХЕМСКО КАТО…
ТЪЙ НЕУСЕТНО, НЕУСПЯЛО, НЕУБИТО КАТО…
ТЪЙ НОВО СКЪРЦАЩО,
ТЪЙ ПЪЛНОЛЕТНО-ПЪЛНОВОДНО-ПЪЛНОВЛАСТНО КАТО…
ТЪЙ СМЪРТНО,
ТЪЙ ЕЗИЧЕСКИ ПРОСТО-
КАТО ТВОЯТА ДУША…
хроно
ПРЕДИ СНЕГА СЪВСЕМ ДА СЕ СТОПИ.
ПРЕДИ ГЛАСЪТ МУ БЯЛ ДА ОНЕМЕЕ.
ЩЕ СЛЕЗЕ ВЯТЪРА
И ЩЕ ОКАСТРИ
ДУШИТЕ НИ
В ТОВА ГРАДЧЕ.
ПРЕДИ СНЕГА СЪВСЕМ ДА СЕ СТОПИ
ЩЕ ХЛЪТНА В ЦИГАНСКИТЕ ТИ ОЧИ.
И В ГЪРЛОТО СТУДЕНО
ОТ КАПЧУКА
СМЕХЪТ НА ДЯВОЛА
ЩЕ ПРОЕЧИ…
и ти…
И ТИ МИ ОБЪРНА ГРЪБ.
НАВЯРНО СЪМ ЕСЕН БЕЗВОДНА.
НАВЯРНО В ЛИЦЕТО МИ ДЕЛНИК
УБИВА ПОСЛЕДНИЯ СТИХ.
ИЗТРЪПВАМ-
ЗИМОРНИЧАВ ВЯТЪР
НАМЯТА
БЕЗДОМНО
ДУШАТА МИ.
ИЗТРИВА СЛЕДИТЕ НА ДНИТЕ.
И СТАВА ПО- ТЪЖЕН СВЕТЪТ.
И ТИ МИ ОБЪРНА ГРЪБ…
САМОТЕН В НОЩТА ДА СЕ СКИТАМ.
АЗ ЗНАЯ -
ДО МЪРТВИТЕ ПТИЦИ
СИ СЛОЖИЛА МОЕТО ИМЕ…
дежа ву
БЕЗШУМНО,
ПО ХЪЛБОК ПОЛЕГНАЛ Е МРАКЪТ.
ОТВЪД МОЯ ТРЕЗВЕН
ПРОЗОРЕЦ.
СТУДЕНИ,
ДЪРВЕТАТА , ДЪЛГО
ЩЕ ЧАКАТ
ОЧИТЕ СИ ТОЙ ДА ЗАТВОРИ.
А АЗ СЪМ ДВЕ ТЪМНИ, ОТЕКЛИ ЗЕНИЦИ
В КРЕЩЯЩО КЪЛБО ОТ МЪЛЧАНИЕ.
И МАЛКА ОБЪРКАНА ПРЕЛЕТНА ПТИЦА.
НА ПЪТ.
МЕЖДУ ДВЕ ПОЖЕЛАНИЯ…
АЗ ЗНАЯ … ЩЕ КАЦАМ СЛЕД ДЪЛГО ЛЕТЕНЕ
В САМОТНИТЕ ОСТРОВИ ВЛЮБЕН:
НА ТОЗИ БРЯГ ЛЯТОТО ИДВА БЕЗ МЕНЕ,
НА ДРУГИЯ - В ЗИМА СЕ ГУБИ…
НЕ ПИТАМ ВСЕ ОЩЕ
КЪДЕ МИ Е КОРЕНА -
ПОЗНАВАМ МОРЕТА БЕЗСЪНННИ.
ТАКА,
МЕЖДУ ДВЕТЕ ЗЕМИ ОМАГЬОСАН,
ОЧАКВАМ
И В МЕН
ДА СЕ СЪМНЕ…
сън
Когато ръката на мракът
стегне в шепа и последната звезда.
А асфалтът е заприличал
на мокра, мъртва змия
под
лудешкото препускане на капките
по гръбнака му;
когато сенки и тонове губят очертания.
(Или времето е спряло в остатъка вино на масата… )
Ти свличаш забранените думи
помежду ни.
И нощта се превръща
в тръпка...
предсказание
И ти
по мен
ще хвърлиш камък,
от сухото в душата ти
откъртен.
Ще ме наричаш
зъл, предател…
Ще палиш в устните
до късно
стени
от къщата на самотата ми.
И ти ще ми обърнеш гръб.
Ще спре душата да расте.
Осъмнал в този земен път,
ще пазя клон. За моето въже…
И ти
по мен
ще хвърлиш камък.
В отключената тишина
ще бъда твоя Саморасляк.
Обесил свойта самота.
южно
Следобедът.
Слънчасалите улици.
Накацали
по раменете ми
мълчания.
Встрани -
на детството каручката
обърната…
В трева с отминалите обещания.
Осъмнала от тишината…
побягнала по сянка вятър,
търкулналата се сълза
е само късче
жадно лято.
Следобедът е като сън,
оставил в мен
лицето ти.
Встрани от детството. Навън.
Където е сърцето…
парализа
Скована,
едната е в сън.
А другата деня очертава.
В себе си – кръст.
Наоколо – кръгове.
Отвън
пироните на болката
притискат
езика.
В ъгъла от слово.
А той е никой…
В очите му се блъскат
всички извори.
Замръкнали криле.
И птичи крясък.
Насън
живее в този свят
разлистен.
А нощем – в звездния му пясък.
В очите си надзърта.
Преди спазъмът
съвсем да го изтрие.
От човешкото.
Обезлистил завинаги омразата.
В осъмнали по кръговете
грешници…
И пак в следите
криволичи,
Завърнал себе си.
От мрака.
Сънуван залив за обичани
на твоята ръка очаква…
песимо
Отвън, до хоризонта на ятата,
следите още криволичат.
Неизвървените недели се изгубват.
В семейните благоприличия.
Притиснати от здрача в нас.
И нощните си листи.
Поим отминалата страст.
С осъмнали зеници.
Във храстите от самота
ще трепне късна птица.
И за раздялата със теб
у мене ще изхлипа.
От ятото останал глас
ще я дочуе в мрака.
И в нечие добро небе
до късно ще я чака.
И ще мълчи. Като дете.
В едно осиротяло “ сбогом”.
От нас… до двете ни ръце –
осъмнали,
сами,
оловни…
съвет
Ако си прибрал
Надежда
от пътя на някой,
който би трябвало да я намери…
И си жив, навярно
защото още пътуваш
до мястото, където я очакват…
То вземи късче вятър
от дланите на градския просяк.
И ъгъл от последната зима,
изписала очите му.
Но не гледай в неговото слънце.
Защото ще ослепееш
от толкова добрина…
куче
Сякаш вятър
в ръцете е спрял.
Скъсал ризата облачна.
С пъстри звуци
от дневния бал
На треви. И поточета.
Всички къщи у мене
зарил.
Всички дворове.
Всички есени
от дъждовна вода…И
където в Съдбата ми легне,
тишината без дом
ще разплита.
В очите ми .
С ежедневна следа. От обичал…
Сякаш вятър
в ръцете ми спрял.
Или ризата облачна
в мене накъсал.
Минал напреко.
В два…помежду ни. Подивял
от ненужни думи…
Или с черно мастило
рисувал коси.
По съня за мъгли на дървото.
Ала още е куче,
догризвало в мен…всяка сутрин
костта на живота .
на лятото…
На лятото сънувах
кехлибара.
И мирисът на женска
мишница.
На залива –
пресветлата омара.
И лунната пътека
в твоите ириси.
Студеното легло
бе поглед…
едно начало от неделя.
Из мъртвото вълнение на думите
( връхлиташе ме сивата им ярост )
сънувах закъснялото присветване -
вечерното око
на фара син…
Осъмнал сред едно мълчание.
Спасен от хоросан.
От глина.
От олово.
Сънувах, че съм дъжд гальовен.
По вятър глух, изплакал словото.
-----
Смокините надолу се привеждаха.
И лятото кървеше от телата им.
Надолу , по паважа на Несебър,
събирах самотата.
В капки…
палячо
Сизиф у мен
изкачва своя мрак.
От всеки минал ден
по хълма си надежда крета.
След нощния ми сънен праг...А някъде,
захвърлила последния петак,
Съдбата откровено проси –
от дневната си
поетична памет. Съдбата ми-
крайпътен знак.
На този ден
душата му е в бяло.
Минутите гребат мълчания.
Животът ми - готов
да се простиме .
Аз с неговото.
Той - със моето име…
Сизиф у мен
изкачва своя мрак,
удушил и последната любима.
Отвън клечи,
захвърлила петак,
една съдба.
От нощно име…
етюд
Снегът вали.
В стена.
В остатък.
От изгрева
на този ден.
Насън
една душа
ме прекосява.
Оттатък студ.
И нощни ветрове…
Такива малки
топли длани –
А цялата вселена в плен.
И в тях ли
есента забрави
осъмналите богове…
Снегът е само порив,
чувство.
Снегът настръхнал… И гори.
А ти от мен
прибра
изкусно
душа, направена от дим…
докосване
В душата си вися.
Съблечен.
Непредвидим.
Осъмнал.
Непознат.
А близкото е тъй далече.
На хоризонт от видимия свят…
Във себе си
съм никой.
Гара.
И някаква сама река.
Полуотворена към Ада
на дневната си самота.
И страшно е…
А времето отцежда
прокапалата тишина.
През дрехи вчерашна надежда,
облекли още есента...
Аз храня в себе си
Браздата.
От границата с този свят.
Преминала по вечерния вятър.
до сънената ти ръка.
По нея днес
деля земята,
попила жертвата, палача.
Мръсникът в мен живей…Или добряка.
По здрач осъден. За петаче.
---------
Вися съблечен.
В себе си живея.
Плод недоносен.
Сам. Разсечен.
Съдба от две написани
половини,
в които времето изчезва…
пребиваване
Срещнахме се. Сенки.
В двата свята.
С този сляп от обич стих.
Само в него те докосвах-
птиче,
спряло да лети…
Знаех си,
че ще забравя.
Ще пропусна всички дни,
през които ще ме няма…
в сън по твоите очи.
Този стих
от спряло лято.
С думи -
къпани реки…
Ще ми праща твоето име.
В него само да лети…
панта рей
Апаратът спира да те води.
Дишаш.
Сам.
(Животът се завръща.)
Радвам се,
че няма на кого
собствено
да кажа ”сбогом”.
След като си бил
и дух (…и за час…)
телесна същност.
Май те хванах
“за петичка”,
спомням си-
към 2 без 10…
Дишаш сам.
И в теб не сричат
дните
закъсняло
време…
Дишаш, братко…
И издишваш
порциите смърт.
От себе си.
Панта рей е всичко…
мамка му!
Пак си на живота
в ребуса…
ежедневно
Сякаш сянка-
уморено се прибира
тялото ти
в мен.
Диша вятър
от върбите,
къпал есенния ден.
Може би си споменът
по мене.
Късна някаква молитва.
В сън, забравил да отлитне.
Или - в неродено жито…
Сякаш от рисунка
оживяла…
А очите ти – едни и същи.
Само ти ,
която не познавах,
ме изпрати. До едно завръщане…
Тялото ти пада
уморено.
Късно се прибра у мен.
Като звук,
донесъл отдалече
краят на един рефрен…
етюд от едно лято
Като
в
митичен кръг
лодкарят
се
завръща.
По водното си
нощно
огледало.
На утрото
морето
е
едно
и също.
Повито
от
мъгла.
И вятър.
Но той
е запечатал
хоризонта.
От него взел
с душата си
два гроша.
И зная –
утре в мрежата
ще сложи
съня ти.
В който се изгубих.
Снощи…
мигът…
Мигът,
във който
те сънувам,
е само
вик
от тишина.
Ръката ми
по теб
гладува.
Осъмнала
до
други праг.
Душата в мен
и тази нощ отплува.
Изпратена
от твоите очи.
Един прозорец
утре ще ме срещне
с косите
от следобедни лъчи.
А днес сънувам.
И събирам стъпки.
На пътя- думите случайни.
Нощта след теб
е стих. И тръпка.
И сянка в плен-
заключена, потайна…
анафора
Тук
никой
не се ражда. Нищо…
Само къртицата в мене
кара напряко.
Души ме...До обратния път . В камъка.
И дълбае опашка.
На мрака…
А ледът е застинал.
Очаква.
Някой наивник
да счупи лицето му.
Сякаш сънувам –
от сън са ливадите.
Спрели къртичини…
Там - под сърцето.
Никой тук
не се ражда.
Сляпото куче
е изгризало думите.
Само в залези
с мене пониква
несъбудена още
обич.
От лудите…
дневник
по Иван Динков
Хорица.
Разни.
По празници.
Празнични.
Пътници.
В пътища.
С път през лицето.
Брачни.
Сами.
Стават с поляните.
Лягат до сянката
сякаш –
в сърцето…
Хорица.
Спитени.
Веят си плявата.
В сивото.
В тихото.
В ниското.
В кишата…
Сънени люляци
краят им диша.
В синур от болка.
В бяло на вишна…
спомен
Часовникът
на
слънцето
блестеше, помня…
С квадрати мека светлина.
И всеки миг
бе някаква молитва
да спре
съня ми.
В твоята ръка…
Молитва
тука да остави
осъмналият нощен стих.
За първи
и последен път
съм с тебе.
Или във теб
се преродих…
От сенките надничат
пълнолуния
по стръмната пътека в мен.
Следите тихи
са очакване.
Осъденият
да се предаде…
Но знам –
в небитието на ръцете ,
или
зад синевата на деня-
покълналите ветрове
ще ни разделят.
С очи от минала дъга…
стих
Като в детска рисунка
вали.
А прозорецът в мене
затворен.
Самотата облича мъгли
в моето тяло-
изтръпнало, болно.
Като в детска рисунка
вали…
Аз не зная,
поникнал от мрака,
твоят поглед дали ме гори.
И дъхът ти-
дали ме очаква…
Тежък сън-
сякаш камък за давене.
По молитвите хвърлен.
От теб.
На разсъмване пали
ръката ми.
с чаша черно, горчиво кафе…
мемоарно
…А снегът бе покрил
всички дупки
в деня ми.
Само старите покриви
на мечтите стърчаха.
Като мачти
след отдавна ръждясали думи.
В някой сънен,
пристанищен
вятър…
С едно лято гарвани- сенки
после стъпваше
тука нощта.
И отлитаха
във крилете им сякаш
топли есени.
С летни сърца…
Само ти не дойде
тази вечер.
Аз пъртина направих
-за теб.
До последната улица в себе си…
там , където съм още дете.
Само ти не дойде…
И не съмна
в този ден от забравени дни.
А снегът бе изтрил
с всички думи
самотата след твоите очи…
завръщане
Изкъпи ме, море –
всяка сутрин…
в синьото си тяло.
Всяка нощ-
в пътеката сребриста
на луната.
Аз съм само
песъчинка време
в края на сънят ти топъл.
Или дъх
от жадните смокини.
На разсъмване.
В Созопол.
Изкъпи ме, море…Там, където
пазачът на детство
е намазал филия.
И закусва щастливо
със лятото.
Нощем, в очите му,
лодките сякаш са многоточия.
(Как белеят по окото на залива…)
-----
Ще се върна при Нея,
море.
Ще се върна…
С меки пясъчни стъпки.
От дъжд.
Ще прегръща с вълните ти
есента по лицето и
закъснелият Вечерен мъж…
импресия
…А вън е хубаво.
До сън е истинско.
С вълните от крайбрежни погледи
припламва ятото
в смокинов залез,
по твоите ръце притихва…
Сънува пристана
коси от пясък,
повили стъпките на лято.
Чадърите са тъжни клоуни,
забити в дрехата на вятъра.
Стоим…
А в погледите – залез.
По устните, по пръстите,
по дрехите…
Самите ние сме
мълчания
в лицата на бездомни стрехи.
В минутата, огряла прага ми
(една дъга в постеля… )
вълна от теб
попива мрака
след някаква неделя.
…А вън бе хубаво.
До сълзи истинско.
С телата на крайбрежни пориви
къпините, приведени по ниското,
кървяха в стъпала.
И погледи…
ад интеро
В дъното на светлината.
Или в края на деня ми.
Тялото е отпечатък-
кухо, отегчено, минало…
Сякаш съм сънувал думи,
спрели във очите вятър.
Самотата помежду ни
навалява стих. Във бялото...
Сянката на глухотата
криех в подравнени ноти.
Музиката бе мълчание.
Или рязка от живота.
Но дори и струна станал,
моят дъх ще свърши в ято.
Някъде далеч от вярност.
В люлката на любовта ти…
стих от последния ден на лятото…
Отиват си сезоните…
Отлитат…
Отива си
оттук
самотната ми гара.
А думите пътуват
невредими.
Поели коловозите и
вярност.
Навярно нощем
сянката им пия,
луна от детството забравил…
Отиват си…отиват си годините.
Прелитат през прозорецът ми птици.
Заслушани във шепота на есента
по нивите,
звезди се раждат.
И отлитат…
Наоколо,
от празните гнезда…
в олекналите стъпки на децата,
животът ни лекува самота.
В следите на отминал празник.
Отиват си сезоните.
Отлитат…
Отива си оттук
прощалната ми гара.
А думите и
в длани на любими
ще палят самота
от вярност…
есента…
Есента в мен
ще завръща
твоите ръце.
Дъх на ръжена пита и къща…
Глътка мерло от очите ти взета…
Пренощували късни земи.
Или сън
по небето вечерно.
Щедра е твоята хубост.
Като лозница разлистена.
Слънцето в мен
ще те милва до вечер,
вплело в косите ти
синьото…
Тежка е твоята хубост.
Като камък обречен –
за давене.
Думи ли в нея угасих
… по късното.
Или с тях още паля
греха си.
П.П.
Оставам някъде в листите.
Ловец на пясъчни сънища.
Откъснал сушата в тялото.
Изсъхнал. Вечерен. Вятърен.
Вода да напия от синьото.
На спомена
за хубостта ти…
хлапак
“Къде заседна корабът ти,
капитане…”
Боян Върбанов
Къде е вятърът ти,
Капитане…
След толкова пребродени
морета.
Покоят да раздвижи,
да превърже раните…
Къде посоките ти
да поемат.
Нима си кораб
в плитчините…
разсъхнал
с виното и слънцето.
Заседнал в трюмовете памет
по дългото чело на залеза.
В кого остави днес
греблата…
Моряците къде продаде…
В пристанището на душата си
как ще намериш ти
забрава…
Защо жадувания бряг
за теб е сън,
мираж далечен.
И твоят ден е страх от буря.
И твоят път
е няма песен…
Къде е вярата ти,
Капитане…
След толкова продадени
надежди
покоят да превърже раните,
осъмнал
в капката си вечност…
огледалото…
Витрина
от единствената
улица в съня ми
се огледа. В облак.
А по- нататък,
в снимката окъпана
на зимата,
витрината
сънуваше
любови…
И в бялото,
в ранимото привличане,
по стръкчето заспало
на кокичето,
витрината у мен
сама надничаше-
в лицето на една
Обичала…
По ъгъла на острите минути
ще падне
в някой ден
стъклото.
Един портрет
и свещ от думи
за тръгване
ще се приготвят.
И после в раклата
до късно,
на завет скътала годините,
ще ровят паметно.
Без чувства.
Осъмналите в мене
зими…
соло
Ще издържим ли
все на походи.
И маршове.
Под ритъма гъгнив
на барабаните.
Под пристъпа лъжлив
на вятъра
ще бърка ли посока
Вярата…
Ще издържим ли
още
мириса
на мухъл от партийните котила.
Под напора
от грубост
и бездушие
ще гасне ли
У нас
Кандилото…
Задъхани от празните ви думи.
Полуслепци отвън.
И вътре.
След шумотевици
и крясък.
Жадуваме
за синьо Утре.
За тих прозорец
в необята
след бялото крило
на чайка…
Там някъде да е земята ни.
Несбъдната.
И неопята…
колко…
Колко рано
съмва
в крайните квартали.
Сивото облича
нощното ми рамо.
Думите са къси. Слепи.
И самотни.
Бързат да затоплят
утрото.
В леглото…
Някаква усмивка
сънена изтича
в цъфналата вишна.
По едно момиче…
Сякаш ме посреща
вятър от стъклата.
До гнездо на птица
в оцеляло лято.
После ми разказва
колко рано мръква
в крайните квартали
от очи и пръсти.
…Ала теб отвлякъл
в гърбавата памет
на един осъмнал
луд
квартален
Хамлет.
равновесие
Есента е натрупала
вятър
в мокър и сив листопад.
Натежава денят
от житейската вата
на един уморен
и бездумен град.
Идва с него
в лицето ми
детство –
с разделените в стих чудеса.
Идват редките слънчеви песни-
с уморени и чисти лица.
А човекът , прегърбен във мене,
над съдбата си
кротко присяда.
Вечер, заслушан в отвъдния глас,
се усмихва. И нещо повтаря…
Сам душата пристяга
за пъртината в себе си. И не бърза…
За белия свят.
-----
Някой ден ще напише
с молива
два – три реда
на лист от неделя:
“Лято бях. И от пясъка- камъче в тебе…
И сънят на вълна. По лицето ти
вечер…
И на вятъра есенен
тръпката …
Стига ми, знаеш ли,
цвете от юг…Доживях.
В твойта земя
да съм стъпка.”
призрак
Като счупена сянка-
всяка нощ се прибирам…
В прашна ракла от себе си.
Или в късчето зима…
Някак дълго ловуват
по тялото,
в чаша слънце и есен,
забранените пътища
на лятото,
пили дъга. От ръцете ти…
Като вятър и сянка –
всяка нощ се събирам.
В отлетелите дни на обесен.
После късната памет
след едно равновесие
ще пробуди река.
Или песен…
разговор
Осъмнал ъгъл капе в мен.
От топла сянка време.
Ти беше вчера моят ден.
А бях ли аз със тебе…
Наоколо гнездят листа…
От есени те пазят.
Окрадох гузен твоя храм.
Затуй ли ме намрази…
С неказани слова
снегът
разражда нова вечер.
След птичите сами ята.
В отминал път - до черното…
Фамилни улици. И мрак.
Растат в треви. От вяра.
Не топли есенният злак -
забравен път съм. В бяло…
И аз , и ти…не сме Оттук.
Навярно Там сме се родили.
В погрешна стъпка. В паднал звук.
Замерил райското котило…
Ти виждаш… късно е във нас.
Брегът не стигна суша.
А времето остави глас,
след който сме послушни…
………..
Осъмнал в ъгъла си свят...
и колко студ те пази.
От падналите в мен листа.
Затова ли ме намрази…
статус
Есенно…
Крия те.
В тихото.
В себе си.
В охра от листи.
И вечери.
В улици. Или
в едно
закъсняло
очакване…
нейде от спомен
за кестени.
Кръстени горе,
надничат
годините.
Спират
в отминали
вечерни
влакове.
Пътници,
стъпки…
И мъртви пъртини.
Някъде в мене
са плакали…
Кръгли минути.
От кръгли часовници.
Лягат в самотни недели.
Есенно…
Спи в електричката
детството.
С гари от спряло време.
една…
Една любов,
нарамила света си
от делници
и нощна светлина,
сънува пристани.
В неделите.
Далеч от хорската мълва...
Заселила косите.
С вятър.
Намерила следи.
От друг обичал.
Една любов.
Такава-
трудна…южна…
стъклата на мечтите ми
обличат…
Една любов-
от крайния перон
на лятото.
Простира дни
по коловозите.
А нощем,
в светлина от късни влакове,
връхлитат самотата ми
неврозите…
На утрото,
окъпана от птиците.
Във синьото око
на залива…
Една любов –
ще кажат синоптиците-
е това, което днес ви трябва.
добро
“Къде си?-възкликна човекът.
Тук-
обади се Бог.
Не те виждам!-
простена човекът.
Не ме чу-
въздъха Бог”
Петер Грегор
Да счупиш клонче
от премръзнало дърво.
Със топлината си
да го погалиш.
Да го спасиш сред зима.
Във гнездо.
В живителна вода.
Сред златна ваза…
Ще ти повярва то.
Ще разцъфти.
Дете от цвят. И аромати.
С листата си зелени, чуй! Шепти…
За теб – огромната си благодарност.
След седмица
ще прегори.
И нова сила ще потърси.
Долу.
Едва тогава
в себе си
ще разбере…
че няма корен.
вечеря
… И са горчиви думите.
Солени.
След опита ми денем.
За летене.
Ако зад тях стоиш,
Любима.
С тефтер. За пито.
И платено…
А масата е кръг.
От виното на дните.
Присядам днес
до любовта си.
Да дишам. Уча се...
Но залъкът горчи.
Горчи ми.
И устните и в мен
умират.
С последните трохи.
От ситост...
-----
Подхвърлената самота
кърви.
С отхапан залък.
Дави кучета.
До утре
ще съм
в
есента ти.
Петно.
И точка.
(според случая…)
ехо
Във лунните отблясъци
на чуждите пристанища.
Сред купестата облачност
зад нечие пристрастие.
В протритите сандали,
захвърлени по билото…
все още в мене тича
(осъмнало от минало)
момчето…
Нощем скрито.
Окъпало косите ти
във виното
на своите първи стихове…
невероятно е…
Невероятно е
това очакване.
Защото зная…
по - ранимо е дори от срещата.
Заседнало във мен.
В душата ми.
Като осиновеното дете на леля…
гледа.
С хлътнали очи.
И търси
късчета надежда,
разхвърляни
по плажа вечерен
на самотата ми…
Но там е късния следобед,
във който
намъквам
дрехите си вчерашни.
Изсипвам пясъка на младостта
от джобовете.
А ябълката в мене се вторачила…
(…Миришеше на прегоряло слънце
мракът.
По улиците тичаха
разгърдени
влудяващите сенки
на смокините.
А тялото на залива бе топло.
И те очакваше, любима…Не стигаха
трохите на целувките
да угасят
онова небе в Созопол…)
писмо
Върни ме…
При избягалото време.
Назад…При раклата
с огряло слънце.
При майчиното рамо
Ти върни ме…до прага
нощен
да осъмна.
Ръката и
да ми напомня.
За минали реки. След вечерни тополи.
За оня мирис на смокини…
и орехова шума.
В двора.
Върни ме…
В името си.
В сън от ручей.
В забравеното колело
на Вчера.
В отминалото благозвучие
на листопади.
Стъпки.
Вечер…
Върни ме, Обич!
При избягалото време.
И път ми дай.
И думи за очите.
Осиновеното сърце
от мен
накарай в стих
отново да политне…
------
Но щом до днес
не си дошла…
И аз дъхът ти
не намерих.
А чужда майчина ръка
погали ме…и потреперих…
Заради
върнатите дни. На друга обич.
В друго време.
Дъгата на едно дете
навярно, мамо,
ще ме вземе…
Чай в 5
В този късен
следобед
на срядата
покривите ухаят
на слънце,
на тъгуваща дюля
по лятото.
И съблечени в пясъка
стъпки…
А от ъгъла в мене
препускаше
като нишка
сънят на паяка.
До морето,
напукано в бръчки.
Или бучката захар
за чая…
Дъжд
Дъжд в косите разтвори
септември
с миризмата на суха трева.
С овехтяла от есен пътека.
И една уморена Луна.
А нощта тънкобедра прогони
полудялата в нас
тишина.
Как звездите умираха в мрака
и се любехме в сняг от вълна...
Оцелявам, любима, от думи.
От предателства с име ”мерси”.
Виж… в очите ми
няколко стиха
прекосиха
щастливи следи .
….
Дъжд в косите ми бавно угасва
миризмата на сол
и жена.
В окосената болка по детството
на една закъсняла Луна.
попитай ме…
Попитай ме
за простите неща.
За това,че толкова отдавна
с теб
не сме си лягали.
За бръчиците болка
под очите.
За есенното цвете
на дъгата
в следи от твоята ръка –
попитай ме
за простите неща…
За този ден от пролетта,
във който
децата ни
рисуват запотените стъкла.
Или
сърцата си рисуват
сред стъклописа на цветята…
попитай ме,
попитай ме
за простите неща.
Защото не разбирам
от ухания.
От орнаменти, фрески, грим…
От редки елементи.
Защото не разбирам
( толкоз старомоден…)
чертежите на времето
в колоните,
по мрачните булети –
не разбирам…
Попитай ме
за восъка във тях.
За сенките на думите,
потекли нощем –
в сълзи по чуждите тапети…
Попитай ме
за простите неща.
За камъка, обикнал цвете.
За пясъка, поникнал от водата.
За стъпките от зима
във очите.
За есента по нашите ръце
след коловозите в лицето ти…
Попитай ме…
попитай ме… за простите неща.
един
“Морето е без цвят. В сатен.
И вятърът е болен. Стене…
(Дълбоките реки във мен
убиват всяка сутрин ветровете).
Нататък е свенлива свобода.
На капчици по голо женско тяло.
А вън морето е без цвят-
от вятър само. И начало…
Животът ми – едно лице.
Между небето . И земята.
Окъпал нощното море.
В очи на болен вятър.”
----
Един чертае самота.
Осъмнал в шепа зима.
Нататък е една съдба-
на камък
спрял в коприва…
приказка
Тази нощ е в луната…
галят звездите
небето в Созопол.
Няма магове.
Спи морето.
И смокините с мрака
глаголят.
А душата – глупаче…
гола, по стъпките…
цяла се изтърколи.
Няма магове.
Няма врачки.
Само сънища в мен си говорят.
( Ще потъне луната.
Ще потъне морето.
И душата ми в тях
ще осъмне…
Гола, сама. И обречена
с чужди заливи
да наднича.
По ъглите…)
Тази нощ е в луната.
Къпят звездите
небето в Созопол.
Няма магове. Спи морето.
И смокинните с мрака глаголят…
А душата- едно глухарче…вятър
от тебе я духна.
Тича, сякаш дете ще заплаче.
И осъмна…в чужда утрин.
лов
Ловците слизат
от деня си.
И думите напиват
с вино.
Горите се надвесват
над селата.
Как бавно в тях
страхът умира…
От тъмните земи
наднича дивеч.
И души стъпките
отминали.
А долу,
в кръчмата, опушен
денят шепти,
отвързал виното.
Разказва колко са добри…
Сърца,
на лов отишли.
В своето минало.
***
…А сънищата
идваха
и си отиваха
като момичета
от нямо кино.
Зад пясъчните залези
и виното,
уплашени
вълните се отдръпваха.
В очите заблестяваха
тогава
тържествените скелети
на рибите.
…А сънищата
идваха
и си отиваха
с осъмналите пристани
на дните.
***
Открехваш
тъмния прозорец.
И само с думите
нататък
отлитат птиците
във тебе,
понесли сън, лица. И вятър…
Почти увиснала
в небето,
догаря земната ти стая.
Ръцете в теб
затварят клетки –
изтръгнати от нощите
желания.
Така осъмваш…
Понеделник.
Жени в очите ти навлизат.
Оттатък тихата неделя
политат белите им ризи…
опит за летене
по Румен Денев
Осъмнал в себе си
( а значи – в нищото…),
в скали заточен.
Със палача.
Облякъл песните.
Светът си нищя…от преброено време.
Трябва да се скача…
Ръбът е в сиво.
С черта и ивица.
От стъпилите преди мене
(със палача).
Сънувам птиците,
тела… и прочие.
Ще трябва , значи,
да се скача…
2
Осъмнал в себе си
(а значи – в пропаст…).
В скали с надвиснали зяпачи.
За капка смелост
те моля, майчице –
да падам истински. С палача.
Да падам истински…
Прибрал крилете.
За Долната земя дамгосан.
Ръбът е знак. Едно начало –
че вечността виси.
На косъм…
3
Белее ятото.
Притихва в себе си.
И гали за последно вятъра.
От глад умират
лешоядите.
Чакалите се взират. Жадно.
Чудесен ден.
Безоблачно.
С течение…
от преждеговорилите поети.
Ще трябва в синьото му
да се гмурна.
Към долната земя потеглил.
…
Усещането е за бяло.
Саван от въздух в тишината.
С политналото мое тяло
аплаузи опръскват синевата…
Надолу…
Истински летя.
Прегърнал в сноп
и време, и посоки.
На дъното полита моя свят.
А казват – връх било.
Обърнат.
Но наопак…
между
Между небето и земята.
И между времето. И вятъра.
На “ти” с лицето ми,
когато
желаеш да си буря.
В лятото…
Узрява в устните.
И тича.
По прашната пътека
зад липите…дъждът-
едно дете със водно тяло.
Хлапак от крайните квартали.
Ръката днес
на някой странник
дъждът ти, зная,
ще нахрани…
последно…
Нощта, в която
се събличаш…
в очите ми смалила световете,
дъждът попива с водна риза
четиристишия в зелено.
И пада в сребърните гребени
по пътищата след косите ти
като следа от тих молебен
за смъртник, своят път изминал.
Нощта,
която се съблича.
В последната любов от тебе…
Ще тръгна себе си да търся.
В едно дете от спряло време.
Ще седна гърбом до скалата,
опрял лице с ръба на пътя.
Ще чакам тук- в смъртта
и дявола-
да ме осъмне слепотата…
Нощта, с която се събличаш…
Ще сипе топла сива пепел
във думи, скрити от завоя
на виното и паметта ми.
Ще побеляват в мен косите
докато в себе си говоря.
Или заривам в слепотата-
следа, живяла от любови...