белег
Търся нещо мое
в мрака по лицата.
Няма те. Не плаках.
(Сита бе душата…)
Нощем храня стъпки,
изранен от есен.
Няма те…И сън ли
бяха твоите песни.
Като сянка тече
и преля водата.
От стреха по залез.
Вечерна…И млада.
…Търся нещо светло
в рамото на мрака.
Пътят в теб да зърна.
За да те дочакам…
богородици
Те-
Майките –
Светици смъртни...
Душите им пресичат нас,
безименните в този свят,
на пръсти.Като следи от късен дъжд.
С пресъхнали очи ни следват.
Изплакани. Забравени из дните ни.
От ветрове така-
некръстени, разкъсвани.
Те, майчиците...вечни стълбове,
посрещат и изпращат.Там – по друмите.
Където тичат коловозите на времето.
И ние в тях лудешки се препъваме.
Те – майките. А всъщност - Богородици...
Последни ги разбираме.
Последни в тях заспиваме
внезапно изтрезнели –
след пиянството…
А техните лица на пръст са станали,
И скрито плачем в тях – сред гробищните макове...
-----
Ръцете на мама са негрите на този свят.
И още ме пазят от стената на равновесието.
Те посяха в сърцето ми болката,
която наричам живот.
Ръцете на мама
които лежат в съня ми
съсухрени,
слепи
и сбръчкани
от вятъра на грижите.
Ръцете на мама...
запомних ги - две светици,
слезли от безмълвието на Кръста.
Ще ги достигна ли някога...Преди Нощта.
порастване
по Н.Радулова
Достигна
и детето в мен
до зрялата си възраст.
Обърна пясъчните обувки на Времето.
И посипа мрака
със звезди.
После отвърза луната.
И тя се сви на топло
в шепите,
където допреди бях събирал сълзи...
Заваля от сенки на криле
и макове.
Затрептяха перата
на нощният вятър.
А мракът,
грохнал от почуда,
изтръска набързо лулата от сенки
в прага на съня ми.
И затвори деня след себе си…
импресия
В сърцето ми
порасна песен.
Разлисти се
и се отрони.
Среднощем
лунните ракити
повиват я.
Сред мъх и клони.
Такава чудна нощ не зная –
от оживели светли дни.
Ела и съблечи покоя.
(А после в мене остани...)
- - - -
Златист е тази вечер кеят.
Удавена трепти тъга.
Там дневният ми сън отплува.
В трогателната тъмнина...
невъзможности
Бяла страница
от нощ –
в тишината на залеза.
Безимотен от любов
тебе сричам – в душата си.
-----
Откъм покрива – луна.
Или сянка.
Стъпки в есен
и трева –
още чакам...
Откъдето си дошла
- ще замина.
Да открия самота.
С твоето име.
С бяла страница
от нощ.
В теб се вричам.
С дъх на есен и треви -
теб обичам.
аритмия
Из горчивите алеи
на страха си вървях.
Беше някак си
сухо и синьо.
А животът премина
случайно оттам.
И превърна на вино
пелина.
Беше тихо и тръпнещо.
Сякаш дъга
бе рисувала болката в мене.
А животът премина оттам -
на пета
И се спря
в сеновала от време…
Беше странно измазан
във жълто деня.
Беше болен.
И в пулса прескачаше.
А животът премина,
случайно се спря.
После хвърлих от себе си
здрача…
пришълец
Завърнеш ли се
в себе си
от някой вторник,
неказал никому…
така, по свойски,
погледнал стряхата мисловна…
И видиш в нея
нощните прозорци
с провесени тела
да се люлеят…
Заключената порта
да се блещи.
С резето, спуснато надолу…
Иди до кръчмата отсреща
и си поръчай късно вино…
И не мисли защо е тих
домът ти сив…Не питай нищо.
Отпивай бавно…Там
да те напие
до дъно
влагата му тъмна.
Да слизаш още
с него
долу…
И някак в тебе да се съмва…
Поръчай смело нова кана.
Не бързай!…Мъката
да те прелее.
Отпивай бавно…Зида оглеждай –
докато целия
в теб почернее…
Плати със дребни.
И се изнизвай…
Вън кротко дотътри нощта си.
Без глас, без упрек.
По хляб. И риза.
Нощта у себе си затискай…
Заспи в тревите…Надалече.
От този свят – щастлив. И вечен.
Умри, но не отваряй дума
за къща с паднали резета.
И никога не се докосвай
до зид,
потънал в лунна сянка.
Стани по изгрев. Като просяк.
И в локва сън стъпчи луната…
есенна пантомима
Вън усуква дъждът
чужди сенки и стъпки.
И по навик ,комай…
твойта рокля си спомних.
Онемелите устни,
в мен разсънили вяра.
Вън живее дъждът…
в други мнинали …някакви…
С дневните имена
на полезни познати…
вън рисува дъждът
твоето име. И сякаш
аз по навик съм с теб,
оцелял след нощта си.
А с отвесните струи
ме препъва водата -
в тази дневна рисунка
с голи клони и вятър…
аз по навик съм с теб,
моя тъй непозната.
В мен усуква дъждът
сенки,
спомени,
вятър…
нощни думи
Любовта ни
е болната птица от август.
В твоя дом я оставих…
за спасение някакво.
Или, може би…за пощада…
щом ключа ти загубих -
да не идваш в съня ми.
И…по някое време –
да те забравя…
Но не стана така….
И в самотните нощи
на живота отишъл
избелялата лента превъртам.
Тук си в синьо…и същата,
а пък там – сред листата…
сякаш пътя до вечер
в тебе обръщам…
И в сърцето ми някак…
с тези минали стъпки –
оглушало и болно.
(Сиво делнично стълбище…)
А в просъница чувам
шумът на крилете -
как по тъмно те водят
все кък мене …нагоре.
Ако спреш там, в съня ми…
без дъх пред вратата.
Знам…ще стана , Любов.
И … ще отворя…
послескриптум от един театър
Под жестоката жега на август
Луната сякаш е око на дявол.
Блести казиното,
а нощта е кръгла.
И бяла, бяла...
гори. В реката …
там, под живата пепел
на лятото.
Умира времето.
А всичко е платено.
И въздухът е скупчен
в мене сякаш…
Отвъд съдбата ми,
в часа на кучето,
умират песните
по мрака.
Продадено е …
със завесите.
Били пристигнали
под навеса
( по залез казват…)
Поемните Лица –
в поемни протоколи.
И други някакви…в поемни есени…
А купувачите на съвест
нейде в нас
бележеха с пътеката си
Дявола.
По крехките лица на този час.
Напряко
през последното ни лято...
субтитри
Този сняг,
този есенен сняг...
(Зад прозореца тихо вали.)
И навлиза у мен безпардонно
самота. Мълчаливо затрупва.
Как навява (до зид…навалява)
там…последната пряка
в душата!
Този сняг…
този есенен сняг.
(В мен изпълни до горе земята…)
Този сняг
как гори...как гори…
С шепи стиснал ме сякаш
из мрака.
(Самотата причака у теб…
забавлява се с тебе,
глупако...)
------------
Някой днес
си замина . Без сбогом.
В своята гара, живот,
влак… и прочие.
С тази Някоя вчера бях
бог.
И валеше любов ( многоточие).
А душата ми в Нея живя.
Тъй - открадната, омагьосана...
После… сняг между нас наваля.
(Беше краят печален на огъня...)
Помня
...стълбите с жадни ръце.
Мъртви улици.
Гарата…
Нощният…
(И ключът - като злобен рефрен.)
Сякаш в Нея от утре ще търся
на душата си летния ден…
( А снегът май е вече на свършване.
Или…всичко затрупа. У мен…)
последната…
Не е онази –
от градината на Семирамида.
Нито от дървото на Познанието.
Нито на Елена подаръка.
Не е ябълката на Нютон,
притисната от закона му -
да тупне на земята…
Нито онази –
от приказката –
гдето я пази нощем ламята.
Виси си сама-
на дървото ми есенно.
Необрулена, ненакълвана.
Такава една – месечина
от погледа ти вечерен…
Грее си –
малка планета.
И в очите ти търси :
-зеленото;
- смехът на деня( дори премръзнала );
-една само въздишка
от съня на вятъра…
Може би щастлива.
Може би самотна-
грее си последната ябълка
сред голите клони на дните ми.
Докато я угаси
светлината
на някое
нощно ”обичам”…
сонет
Чертае леко
своите извивки
в съня ми
есенният листопад.
Навсякъде –
дървета, листи, клони.
Слана от студ.
Мъгла...
В натрупано мълчание
пред късния ми праг .
(Вали октомври…)
Подобно лист
от моята ръка,
осъмналата нощ
по рамото ти пада.
И цяла вечност с тебе сме така –
сред жълтото море на листопада…
А няма в спомените
как да вляза…
Затворена си в други свят…Отвън.
Не виждам , обич,
в него да зимуваш.
(Затрупан е отдавна
този сън.)
-----
От някой стих
за зима и любов
ще ни посреща
този ранен сняг.
А ние
ще сме
все в октомври...
С началото на любовта.
не се страхувай…
Не се страхувай…
Няма да се срещнем.
Дори във сънищата си.
(Като деца…)
Отвън звъни кръвта…
до вечност.
В осъмналите ни сърца.
Замръзнали сълзи
под чуждо име.
(Не се страхувай…
няма да съм там…)
С гореща плът
и диво вино
нощта си търся…
в другата жена.
Не се страхувай…
Златната решетка
отдавна я прегриза този мрак.
Прокълнатата в тебе
нощна болка
е моята следа от грях.
И само в някой дъжд,
когато
обидата у мен вали.
Ще помня, че си ме желала.
Но…няма да ме заболи…
предсказание
Когато изчезна от този свят,
когато замина. Далече…
при себе си.
Ще остане душата
тук- до очите ти.
Влюбената ми душа
ще ме надживее.
А вятърът
и сезоните
ще копират
летния профил
на отминалите дни.
Каменният профил,
от песъчинките, останали
след твоето”обичам”...
И всяка пролет
ще ме откриваш…
с любов,
по-кратка даже
от предсмъртния вик на единака…
със жуженето на пчелите
под бялата пряспа на вишната
до моят
единствен прозорец.
През всичките пролети
ще ме откриваш.
През всичките есени...
В очите ти,
в устните
и в твоето тяло.
Ще блика чувството,
освободено
от всяка твоя клетка.
Защото
е безсмъртна
само душата на влюбени...
синусов ритъм
на Петърчо
Петък е.
Нощем.
10и20.
С три само точки
по скалата.
(Никакво дишане.
Никакъв пулс.
Май си поел Нататък...)
10и20 и още една.
Адреналин-две десети в сърцето.
Масаж...
Обдишвам те.
Май оживя
на монитора, Петре…
сърцето ти.
10 и 20 и още 3.
Слагам ти допамина.
После -тръбата.
(Свиквай! Съдба...)
Осем - по Glasgow – скалата.
Твойта ръчичка
вече държа.
(Топла е…Имам награда.)
Включвам дъха ти
в режим на “Озирис”.
Дишаме – не на шега!
Шаваш ли...
(Зеници … имаш реакция.)
И…някак косо ме гледа очето ти!
Тази с Косата духна нанякъде.
Дванайсет…пълзим по скалата.
10 и20 и още15.
Розов си…Мой!
Като мен – ошашавен.
Тропа “Озирис”-ът.
Синусов ритъм
бавно изпълва екрана.
анафори по никое време
Нощем ,
когато в розите живеят метафори
и дори вечната окръжност на живота
се превръща в триъгълник,
притварям очи
и се виждам-
гол, голеничък.
Пред Хълма .
Забравил съм вече
гласа си.
От струните … само гъргорене.
Наоколо - дъх на повърнато.
Завист и ярост, притворени…
В сутерените спи нищетата.
Наоколо-
кърпени думи...
Дори светлината съсирена.
Оставил съм нейде
по нея , навярно… и част от
душата си.
Спокойно да търси име.
В словата за ново прераждане.
В кварталните спирки
на вятъра...Нощем,
когато гълъбите на тавана
блудстват със свободата си…а
надеждата, че Смъртта
все някога ще свърши,
живее в тялото им.
2
...Нощем
кръвта ми се сгушва
в шепите ти… Или
пълнолунието превръща мрака
в самота
след поредната отминала връзка…
Нощем следите от деня
рисуват скрити в съня ми зелени пътеки.
Към очите ти.
Или нощем
птиците на надеждата
край болничното легло
утоляват жаждата си само
в дланите на забравено от бога
дете...
3
Нощем котките се любят по покривите,
а болните от рак
потъват в ада на болката.
И Смъртта шета - добра самарянка…
Нощем любовта
е самотната продавачка на чувства. Нощем
покълналите през деня цветове на дъгата
заспиват в листа и треви…
сякаш приказен сън.
И само светулките бдят в него,
разсъблекли светлината от телцата си.
октомври
Дъжд в косите донесе октомври.
С миризмата на суха трева.
С овехтяла от есен пътека.
И… една неизгряла Луна.
А нощта тънкобедра прогони
побелялата в нас
тишина.
Как звездите умираха в мрака.
И се любехме в сняг от вълна...
Оцелявам, любима, от думи.
От предателства с име ”мерси”.
Днес в очите ми
няколко стиха
прекосиха
щастливи следи .
…
Дъжд в косите ми бавно угасва
миризмата на сол
и жена.
С окосената болка по детството
на една закъсняла Луна…
зодия рак
Несрещнат,
неизпратен,
неразбран...
Среднощем се събуждам
в чужда песен.
Посрещнат и изпратен
в твоя сън...
От толкова изгубени победи
аз само тях
във себе си държа –
на дните
белите листа...
Във сенките край мен
живеят –
лица, забравили отлитане.
Като захвърлени албуми -
жени, в които съм се влюбвал...
Приятелства
от нощни пълнолуния.
И колко свят до сянката ми иде.
А казват твоите очи -
не вярвай в този свят невидим...
- - - - -
...Посрещнат и изпратен
в нечий сън,
догарям във отсрещния прозорец
свещта на залеза
отвън,
изтегнал се край фара на Приморско...
рисунка по памет
Влезе.
Съблече и мрака
от себе си.
А пък нощта
ослепя.
Твоето тяло
е с толкова ереси,
колкото има
в жена...
После…
някак застина
Светът .
Спря да просъсква
и в конуса времето.
Сякаш от пясъка,
нощният път
в утро
избяга. По тебе…
----
Днес съм спомен.
И цяло небе
в мен потъва. Неделно.
С морето…
Окъснелите думи
се завръщат. От плен.
С имената на твоите раздели.
И потича отново
този минал живот.
В сенки скрил
самота. От стъклата.
Влезе моята късна,
неделна любов.
Спря в очите.
Със зимния вятър…
илюзия
Съвестта е старица
и се буди по никое време.
Нощем тропа с чехлите.
Мери стъпки
с бастуна си черен.
Къса тихо щастливите мигове…
и ги хвърля обречени.
Всяка сутрин допива
студено
в тебе кафето…
Денем скита… дълбае –
ни глуха, ни сляпа.
Търси нещо в душата ти…
нещо чисто, навярно.
Съвестта е молитвата
вечер,
от която си бягал.
Неизказана в тебе,
но винаги вярната…
Тя не ходи във храма.
И светци не почита –
бяла птица
сред паяжината на съня ти.
Няма час за събуждане
и не ще те попита
щом реши да ти стане убиец…
предчувствие за път
В някой ден
ще си тръгна…оттук.
С късче лед
във сърцето…Сред бялото…
Ще е зима.
От твоите ръце
ще ликува съблечено
тялото.
Ще подвиква в прозореца глух
самотата на нощния вятър.
Ще потъва в стъклата
снегът…Или,
в твоята сянка останал,
ще живея. Отново…До теб…
Там – от другото свое Начало…
Петковден
по Надежда Радулова
Открехна бялото си рамо зимата.
И скри прозорците,
прихлупени в душата ми.
Посипа в сняг, мъгли и вятър
синьото.
Заспаха в бяло всички рани…
Доведените дни затъваха.
В пъртината.
И някак си…не стигаха до прага.
Окачени на клоните,
замръзваха лицата им.
С въздишки по отишлото си лято…
Открехна бялото си рамо зимата.
На утрото избра зелената ми улица.
С останалите цветове от името.
И отънелите тела на звуците…
Аз там останах…
в нея да живея.
Да чакам топлия,
възторжен вик на вятъра.
Стрехите с полуделите капчуци.
И с живата вода на вярата…
А днес съм друг. И прагът ми е скучен.
Не стигат в него пролетните стъпки.
И не гнезди върбата. Без сълзи
капчукът си живее в мен. На сушина…
.....
( Тъй близо в теб…и тази зима…
е старческата кашлица в гърдите ти.
Доведените дни са чуждо минало.
Останалото е пъртина.)
неделен разговор
Когато всички разстояния
през теб преминат.
И всички думи очертаят
в тебе
своите кръгове.
Лицето ти,
изгубило харизмата,
ще бъде сън.
Беглец. От тъмното…
Отново ще жадуваш
нечий поглед.
Петимен светлината му да имаш.
(Безспирното оглеждане…)
Кърви
лицето ти.
По другите отишло…
Когато всички разстояния
през теб преминат.
В тебе преболели…
Навярно е начало
есента –
безлика сянка от неделя…
размисли на един шут
Докато диша денят ми
и пътеките в себе си
с лека ръка разминавам,
аз живея в браздата след утре
и измислям лице
за детето у мене,
което се лута…
От години живея,
а пък само в завои ме посреща
тази сива неделна мъгла
на изстинали вечерни свещи.
Свършват в нечии дни
моите думи от минало,
а не зная дали съм живял…
Или само умирал.
Цял живот мъкна
своята шепа вода
срещу сушата…
аз, крадецът на вятър,
който вечер мечтите си суши.
И, забравил клепсидрата в себе си
нощем да капе,
ближа капките сол
от очите на някое лято…
есенни минори
Пресъхва светлината…и потъва
в зелената недишаща вода
на лятото примамливият блясък.
Тъй близо в мен е залезът,
вълните нощем…есенният пясък…
Замират в сенки
дневните души
на влюбени
или самотни птици.
Дори нощта, забравила халат,
е тъжна, зъзнеща старица…
Разлъчени са всички светове,
в които светлото живее.
Забравата е плевел. И расте.
И гаснат удушени цветовете.
Върти се вятърът проклет.
И точи зъб на слепите прозорци.
Циклопът в мен,
навил въже,
очаква късни богомолци…
Бордюрът храчи лепкавата кал.
И делнично потъва светлината.
До сивото на дневната печал
по минало в душите лято…
вечерен триптих
Пристигне ли отвън
дъждът,
замръкналият в мене просяк
потъва в дневните си мисли.
С подгизнали от кал обувки.
В листа пред себе си
се взира.
И срича битието там. По буква.
От крайния перон пресипнал,
дъхът му топли пеперуди.
Чакалнята е нощ от зима.
И, свит на две до своя ъгъл,
отпуска някъде дълбоко
ръце и памет…по хастара
на падналите си джобове.
2
Засипе ли мъгла отвън…
и въздухът потъне в жълтото,
вечерният човек у мен
проклина есента. По тъмно.
И в тъмното рисува.Тебе…
В лица, преминали отдавна.
Ръка за обич търси мракът му.
Да бъде в нищото белязан…
3
Дори когато мине
край смъртта си,
усетил ,че палачът се приготвя,
самотният човек го поздравява.
И в този миг под брадвата
спокойно
той за душата му се моли…
Възкръснал в третата неделя,
при мене пратеник се връща-
търколил камък. С лишеи
раната покрил…
От хвърлената в други прашка.
късен пейзаж
“ Къси са дните на зимата,
като въжета за бесене…”
Г. Спасов
Без шепа лято
в лицата,
без ключ от нотна стълбица,
земните дни прекосяваме.
Преди дъха си да върнем.
Някъде
(долу, в дълбокото…)
кърпим по мръкнало думите.
Болни са стрехите…Капят.
В погледи…
В нощни безлуния.
Сякаш в душите замръзнали
блъскат със клюнове птици.
Ледена, сива , отблъскваща…
с опната прашка в зениците,
чака съдбата от филма.
Къса въжетата в дните ни.
С тях да повтаря името,
за да не стъпчеме зимата…
Или сме неми циклопи.
С късче стъкло зад душите.
В чужди земи презимували
своето си утрешно минало…
П.С.
Пада наопаки времето.
С лепкави, празни минути.
Целият свят е от приказки.
И без пътека. За утро…
Слепи са дните на зимата.
Равно и тъпо навява.
Светим в пъртината. С името.
Като забравена лампа…
Очерк
Потънеш ли във тялото и
нощем,
от прага празничен
веднъж излязъл…
изчезваш в нея. Като в огледало.
Сред своите безплътни братя.
Отвън са всичките неволи.
И всички планини от студ съблякъл,
с крадецът в теб
( и неговата болест)
претърсваш тялото на мрака…
Жената, седнала наблизо,
от вечерта отпива чаша.
В тръпчивото житейско вино
Тя рови дните си. По памет…
По обед слиза лудият…отгоре.
От горната земя прегърбил облак.
И есента на масата поваля,
окалял във земята поглед.
Приклещил слънцето
през пръсти,
доволно кукурига на кръчмаря.
Пияните край себе си покръстил.
В далечно плаване. За рая…
Тъй кратко е щастлив морякът,
захвърлил котва в празната си маса.
Довел за ден пристанищния вятър.
Морето си удавил. В пясък…
Над него фарът се люлее.
С потънал във очите пристан.
А виното е свършило отдавна.
И дреме край трохите месечина.
2
…А после бавно се изкачваш.
В тревата на квартална есен.
Над острите завои бразди южнякът.
И камъни стопява. От сърцето.
Крадецът в теб навлича тяло.
И крие там неделно самотата.
Пристанищата палят кръчма.
В лицето нощно на моряка.
Жената е от бяло…сякаш.
Забравя светлите си мисли
в последната изпита чаша.
Със лудия си тръгва. И навярно
след него ще събаря
в гласовете
стрелките на попътна вяра…
П.С.
Оставаш сам. Дори моряка
нанякъде от себе си запратил.
Кръчмарят ти намига. През сълза.
И бърше с нея в чашите съдбата…
писмо до Робинзон
Престани да се скиташ
покрай тия стени…
В този свят с милиарди живота
белязан.
Разбери, че си сам…
наемателят, скрит
в едно скучно, износено тяло.
В него твоето зимно
житейско палто
остарява. И тръпне по вятъра
( с всяка есен…до късния тих листопад)
от хастара съдран
вярата…
Твоят остров си ти.
Без Петкан.
Без следи. И платна в океана.
Без мечта. Без надежди…
Без блян.
И без сянка. От друго рамо…
Остани си такъв!
Престани да се скиташ,
скрил в сигнални огньове
плътта.
Изгори вътре в себе си
гнойните рани.
И на глас разпилявай света.
Зрее времето…
Нощем и теб
ще събужда дъха на пшеница.
Ще съм нейде наблизо…
В твоя остров проклет –
малко синьо петно. От бриза...
погранично
“ И кораба с товар от спомени
ще отпътува с вечерта…”
Иван Пейчев
Отвъд…отвъд този праг,
накъдето нищо не залязва.
И не чака в завоя беда.
И не крие тревата омраза…
Там, отвъд моята земна стреха,
надалече…далече по вятъра,
накъдето кръжи листопад
и умират листата от лятото…
Там , където живее духът…
този път е самотник обречен.
В неописан от никой Отвъд.
В неизпята от никого песен…
Лист по лист се смалява нощта.
И звездите потъват в сеното.
Самодива – свенлива бреза,
свлича в мрака зелена роба...
А какво е след крачка отвъд…
Само някаква част в битието.
Като късна съпруга градът
до живот ме изпраща. По светло…
Любовта му – всеяден глагол.
Саморясляк от чуждо его.
В късни улици (моят затвор)
капе. С празнично зимно ехо…
п.с.
Знам…навън, в този есенен праг,
накъдето светът се смалява.
И не дебне в тревата беда.
И не крие завоят омраза…
Там, където ме пари дъха ти…
твоите устни…жарта на ръцете…
ще съм жив. И след крачка отвъд
ще съм сън. И частица от тебе…
клетка
...И когато решиш да откъснеш
една само клетка
от собственото си его;
когато докоснеш слепешком
съмнението
в частица от лятото
на нечие благополучие;
и отвориш дупката
със звяра в себе си –
навярно ще разбереш,
че е твърде късно
за семената на дъгата
върху сухото небе в очите ти ;
сякаш в последния лист
от дървото на живота
си докосвал
само
съсирено
в жилите му
слънце...
жерави
Обича те
макар да знае ,
че ти си вятърът студен.
И скрита, ослепяла есен
намята земния и ден.
А някъде,
за път готови,
размахват жерави криле.
И в плясъка им
ще умира
до късно
нейното лице...
Там ти,
бездомен
като камък…
по – сив от обедния дъжд,
ще пазиш стъпките им леки.
В неокосена, късна ръж…
(Как всичко,
всичко е погълнал
снегът, изтръпнал между нас…
Посипва болката. В косите .
И побеляваме . На глас ...)
п.с.
Обича те,
макар да знае –
живееш в чуждото сърце.
Но скрито
(с ослепяла песен)
намята земния си ден…
A някъде,
отвъд чертата
на детските и брегове,
отвъд затихналите гари…
там - с пясъчните ветрове…
очите и, за път готови,
пресичат
жеравите.
В теб…
еднодневка
Всеки ден
пренареждам живота си –
като блокчета,
взети
от домашното домино .
А числата познават
другите.
(Или някъде
спират
спомени...)
Всеки ден нещо
изхвърлям.
Нещо прибавям,
довършвам,
подпирам…
Като в гнила колиба живея.
Този живот
от гледани клипове.
Всеки ден
тегля скрито чертата.
И си казвам - на чисто…
От днес.
После…после броя приятелите.
А лицата –
по-малко открити.
А лицата – без път…
(Старомоден сюжет.)
Всеки ден съм отново Оттатък.
Наивникът…с думи.
В нов силеут….
Но Просякът в тебе пелтечи, пелтечи…
“С-стой… не преливай от пусто
в празно
д-душата си тъъ-пкана, зимна…човече.
Д-други познават от-дав-на чи-слата.
А ти – д-до заплата
дааа-лече…”
метафора
“Над всеки труп
възторжен славей пее...”
К.Павлов
Над всеки казват...
А гарваните - отлетели.
След истината си
за живите.
Понякога в съня ни
се обаждат.
С премръзнал и трагичен глас…
От драмата на дни овеществени.
Или зад нощите,
осъмнали във черно.
Пред зимата,
накацали по клоните
из гробищния тъжен пейзаж.
Самотни войни са…
или крадци на минало.
И чакат…
Да осъмне.
В нас.
преливане
Пониква в лист
и в думите умира…
От бряг до бряг
душата суха тича.
Животът все приижда
и неспирно
разражда в мен реката…
на обичал.
Зеленото заспива.
И потъвам. До есен.
В тихата пустиня на листата.
Градът е сляп
и все по-рядко
ме навестяват в него
шумните площади.
Все по-безлико от тълпата
добро и зло за мене спорят.
В крайпътна локва…
Или блато…
По кръгове от хвърлен камък…
И гледам вятърът без име
сезоните ми как пришпорва.
Подритва пясъчната кожа
след птици, погледи…и хора.
Без страх , без болка
в мен детето
събира своята поляна…
Събира своята умора.
И в падналите епитети,
през крехката трева на мрака,
причаква облака си летен.
А зиме търси в снеговете
заспали пътища…и песни….
Добър или страхлив
е в мен човекът,
когато крие в купичката дневна
една сълза…
животът да разражда.
От бряг до бряг
душата му да тича.
А нощем, в себе си останал,
да топли с дъх
следите. На обичал…
сън
Под есенния листопад
прегръщат в мен
крайбрежните тополи
звезди и мека тишина…
Водата слиза в песента
на самодиви и щурчета.
Разсипва пясъчните кули
след наиграли се деца…
Водата мами в теб брега.
И ближе камъка след тебе.
Вървим …по нечия следа,
заслушани във песента
на тялото,
на младото ни време;
във празника звънлив
на светлината,
покълнала навред
от бялото.
Под охрата на есента…
Вървим,
замаяни от чудото
на тази есенна соната.
И само вятърът подмолен
навлича в сухата си риза
лицата . С вечерната роба.
От паднали по друг листа…
п.с.
В опечалено жълтите тополи
зад тялото на вечерта
ще го оставим днес, нали…
До изгрева на този свят
с дъха на нощните мъгли
в лицата ни
да се повтори…
повторения
В тъмнината
на стъпки
потъват
уморените
градски алеи –
след последния
слънчев
спазъм…
И
отново
на всички первази,
в часовете
зад всички лета,
самотата
провисва
цвета си...
Самотата изражда нощта.
Неочаквани звуци -
без слово
настървяват очите -
за грях.
И отново след теб,
и отново
(с непотребната част
в паметта ми… )
от деня
се отронва
страх.
------------
Някак
тягостната вечер
сяда пред лице на бивол.
Като вещица
по книгите пъди мъртвите. От живите.
Къта черното - за себе си.
До парцалите от дрешника…
п.с.
В мътното стъкло на зимата
спят съблечени
моретата.
И през сляпото око
след бивола
отлетяват.
Към небето си…
преди раждане
Ще си тръгна полека
оттука –
от лозници, пътеки и къщи.
През една мимолетна есен
ще измоля аз
моето завръщане...
Зад безликия ръб
на пейзажа
като в приказка
спират минутите.
Само градският Хамлет
обажда
накъде да летят
пеперуди…
Или нощният луд
се протяга –
с пръсти някак
да стигне Словото.
…После думите падат отвесно.
Над телата.
Подобно камъни.
Очертават ни-
рамки от вяра.
Или в зимните
чужди пъртини
в нови стъпки убиват
бялото…
Зад димящата плът
на живота
като в пара светът прохожда...
само миг преди моето начало.
От телата на нощните спомени.
-----
Валяло е…
По мен е ровила неделята.
Из джобовете.
В зимното палто.
Остатъците лято да намери…или
да ме покрие паметта.
За нечии отминали недели…
Валяло е…преди да се родя.
холограми
Красив е залезът
във този сън…
С небе между море…
и късче суша.
Спокойна е водата му…без дъх.
И без платна по вятъра се гонят
в лицето ми
стадата на вълните…
2
Отвориш ли очи,
скалите се разделят.
Отнякъде потъналите дни
отново хоризонта в тебе виждат…
с тела от нощното море,
засенчили смъртта
по твоите мигли…От нищото
навярно се повтаряш.
И с всеки цвят, след всяко твое ”сбогом”
далече в моето сърце
звукът на минали пространства
преражда сякаш тишината.
В докосване. На две ръце…
3
( Красив е залезът
на твоя ден.
И хубаво, и тъжно е навярно
за просякът, довлякъл ъгъла си
в плен…
по уличния ситен шепот.
Затиснал глад с неделното петаче.
В пресипналия дъх на времето… в лицето му
линее залезът…
от края на съня ти. )
4
Привечер палят нощните огньове.
И оживяват в теб
косите им , захвърлени по вятъра…
в телата на тръстиките от мрака,
в лицето мълчаливо на водата.
Понесла хляба на съдбата си,
душата днес е призрачният кораб.
Все иска, а не може да отплава.
Далеч от сянка делнична на хора,
от пясъка след твоето “сбогом”…
душата ти у мен, от нищото навярно,
след всеки цвят и звук
ще се повтаря…