“И как ли на никой не хрумна,
че всъщност зад меките ложи
прозрения трудно се правят.
От партера – може.”
Ивета Данаилова
status quo
Привечер,
от неговото някъде когато
напусне дневното си тяло
мракът. И стане тяло на вълната.
А само жълтото око от фара
се скита в мен. Като пътека,
разделяща небето от земята…
Там – привечер,
където бдят открити
сигналните огньове на душите.
И никой никъде
от мен не си отива…
Ограждам в себе си кръга –
от Път, Вода. И Светлина.
И в тебе тихо се повтарям.
Привечер…там, където мракът
от неговото някъде е паднал…
рисунка
Ще се завърна.
В някой ден.
При себе си –
спокоен , тих …
като море без вятър.
Пред прага на едно сърце
до късно ще събличам самотата.
Отляво метрономът ще мълчи.
Ръцете ми клавишите ще галят.
В дъха на миналите дни
(между небето и земята)
забравения път в една любов
отново и отново ще повторя…
2
Ще се завърна. Някога. От хората.
В дома без праг. И без звезди.
Без думи. С лятната умора.
И миналите в мен следи.
Като разсъхнало корито,
от външния до вътрешния кръг,
събрало океаните на дните.
А днес – изхвърлен на брега…
И само в нощи като тази
един щурец между дъските
(С мен пропътувал самотата.
И с мен забравил този свят…)
ще търси в старото корито
изгубен лък ( дано намери…)
За нова песен до сърцето
на своята сама любов.
разказ
Когато всичко се повтаря
със глас от нощно ехо.
Небето в мен е сиво.
И сърдито.
Навлякло чужда дреха.
……
Кога са зидали стените?
След мен.
Не срещнат…
Малък…
Никой.
Без хляб и болка. Онемял…
Обикновен. И път изминат.
Пред белоснежните стени
на дневната човешка ситост
между дете и старец
скитам.
С една сълза. И късно име.
2
Кога са зидали стените…Навярно
всичко се повтаря.
Мъглата - с вечерната дреха.
Животното - у мен пребито.
Кога са зидали стените?...
Сърцето ми отвън остана.
Така не срещнат…късен…Някой.
До тялото на самотата.
Между дете и старец скитам.
Из хляба кокален на мрака.
И белоснежните стени.
Обикновен.
Като водата…
сравнения
Далече -
като
в сянката
по
вятъра,
остана този
сетен ден -
в небето
от съня ми
по ръката ти.
Петимната за дъждове
река на лятото…
И сянка
след една дъга,
чертала вечер в самотата ми.
Запален кръг - от есен.
И листа, потекли нейде…след реката.
Безкраен -
като водопад…
с обратното броене
наднича в края на нощта
и в топлият ти поглед
часът на белите листа…
Далечно -
като хляб от минало-
с жадувалата дъждове земя,
едно сърце проклина зимите.
На новата си тишина.
накрая…
Накрая на ръцете ти
(където свършва сивото)
е пъстрата ливада
на моят сън
отминал.
Накрая на съня ми
(по тебе още дишащ…)
светлее късче минало,
в което нощем
пиша…
В косите на нощта живее тя,
любимата.
Жената ,
по която нощем
си събличам мислите…
Там , с края на деня -
щастлив избраник.
И паднал плод
от чуждата градина.
Целувам устните и .
В нечий залез.
До утрешния сън,
от мен заминал…
когато …
Когато си пред мен
едно очакване-
за летен вятър…
С нощни снегове.
И без посока тръгнала.
В мечтата ми.
По новите си брегове.
Ще търсиш някаква пролука.
Навътре в мене
да потеглиш.
Преди да се е съмнало от бялото.
В очите ми , към нощ потекли…
Когато си пред мен
едно очакване. И бавното
събличане
на стъпките
по пясъка ронлив на самотата.
Не знам дали ще оживея…за теб
щом всички пътища ни чакат.
Или ще си разминем дните
от края вечен на душата...
вечеря
… И са горчиви думите.
Солени.
Едно следобедно море.
След опита ми денем. За летене.
И ти зад тях стоиш, любима.
С лице. За пито.
И платено…
А масата е кръг. От вино .
И неизтекли в мене залези.
Приседнал днес
до любовта си,
да дишам уча се...Да дишам…
Но въздухът така горчи.
От устните ти в мен потичат-
следи от дневните трохи.
На делнична семейна ситост…
2
Кърви
подхвърлената самота-
с отхапан залък.
Дави в мене кучето.
До утре ще съм
в есента – следа . И пътник.
(Според случая.)
аd intero
Ако от себе си побегнеш-
по нишката на своето сбогуване.
До дъното на ветровете вечерни.
Или до края на едно пътуване…
Говори снежният човек. У теб –
най- неподвижния. И най- покорния.
На пролетните ветрове, понесли
покриви. От спомени…
Ако във себе си побегнеш.
(А любовта е сън. И вечност.)
И търсиш в нощната вода
часа и – минал. И далечен…
До утре в твоя стръмен бряг
прохладният и влажен пясък
ще прибере с една вълна
останалите дни по плажа…
приятелят
по Жак Превер
Ако някога един сред другите
се надигне от пръстта.
И стане мой приятел.
Много чист човек. Един.
От другите…
Много дързък. И без път – мечтател.
Доста луд – преминал хоризонта.
Като мен – загърбил несполуките…
Като мен – хралупа за отшелници.
После…в сто лета посял разлъката.
Някой, дето гледа през годините…
(Няма моята чернилка да го стресне
в капките горчива земна злоба.)
Като мен очаквал да се съмне.
А в нощта си бил от обич болен.
Някой. Някога…Един от другите.
Дето все край мене отминават.
Някъде в следа от моя корен.
В час. Или частица от живота.
Може би ще го усетя. С полета.
До последния си бряг отронен…
попътно
Къде започваш ти? Къде започваш…
И път ли си…Или дъждовна сянка.
На вятъра вечерните мъгли
и в тебе ли съня ми днес посяха?
Ти – праг за моето лице.
Или черта от бяло в мрака.
Къде започваш? И какво
далеч от тебе аз очаквах…
В небето те откривам. И в листата.
В гласа на закъсняла нощем птица.
На ручея в зелената позлата.
Потънали звезди когато видя…
Къде започваш? И къде съм…Никой.
Накрая на летата си попаднал.
Свят, в който наизуст вървях. Без някога
да съм препускал. Насаме – със вятъра…
Едно начало. Или край.
Далечно ехо в ударите на сърцето.
От глухата забрава на деня,
където равнините още кърмят.
Там пътищата носят твоя знак.
А моето тяло зимата превърза.
С оголен камък. В къс въже
над жаден за дъха ми бързей…
Къде започваш…И къде
отивам аз. Обичам ли…Или напусто,
откъснал сън по твоя глас,
засищам вечерната лудост…
преброяване
Колко са потъналите в мен
дни от стъкленото детство.
Скитникът във тях краде
слънчева вода. От преспа.
Колко ли са - зад една
минала по залез вярност –
стъпки на смешник, клошар.
В уличната сянка.
Колко…там от всеки стих –
рай за блянове и вятър –
думи вечерни. И зли.
Дето в мене бягат.
Дето все бодат очи…
Сякаш в чужда есен.
Сбръчканият плод горчи.
Късно. Късно. Плесен…
Няма да ги преброя –
стъпкан път на други.
В чужди залези от прах
егото се труди…
дневник
Денят е рамото, което
очаквам в мене
да потръпне. Денят –
очите ти от есен.
В планинския поток.
По съмнало…
Едно небе, летяло вечно.
Отвъд следата лятна.
Денят се ражда. И расте.
В зелената безкрайност
на върбата.
Денят ми…Който ще изпратя
с ехидната усмивка на небето
по бягащия ръб от светлина. Или
по вечерния вятър.
Тогава, знам…едно лице
за мене тихо ще откъсне
нечаканата , светлата жена.
За бездната на мойте пръсти…
парамнезия
Като невярващ бил. Пред тебе.
Протегнал двете си ръце.
Един от тези, неродените.
За кръста. В твоето сърце.
Като невярващ бил – една молитва
от дните си не можел да отрони.
На пристана прошепвал само името.
И късал дневните окови…
Един от другите, готов
за теб да хукне. Сред тълпата.
И в уличния послеслов
гласът ти да омеси. С вятъра…
Неверник знаеш…Лош човек.
Осъмвал прав. Не падал на колене.
Все бил обратната страна.
За някое потекло време.
А този за беда умря…
едва от вчера кръстен.
Потъна в нежната тъма.
На твоите пръсти…
.....
Сега спомни ли си…(Навън
бе късче лято. Останалият в мене сън
живя. От обичта ти.)
Надолу мъртвите вълни
люлеят думи.
Написана хартия. Дни-
в лицата помежду ни…
сравнение
Като белег в душата е болката.
С дъх на билка от нощната чаша.
Пада тихо. В снега. И в прозореца
оцелелите думи изпраща.
После – вкус на горчиво от камъка,
дето прагът във теб е затиснал.
Капе шумата – жива. И огнена.
Моята дневна и нощна орисница.
Само свещи надничат из двора –
пожълтелите зъби на мрака.
Лудият в мен се ококорил.
С трескав поглед навярно те чака…
А пък ти си измисли неделя.
Без леда. Сивотата. И шумата.
И до ланшната и постеля
търсиш моите обли думи.
Като белег в душата е болката.
Нощем бледа. Ревнива. И мрачна.
Пада тихо снега. Аз в прозореца
оцелелите думи ти пращам…
Робинзон
Пожелай ми късмет. И…земя. За накрая.
След морето. И нощните бури.
С бряг като този, от който сега
дните си с тебе напускам.
Пожелай ми сега ветрове. С имена
от забравени някога вечери.
С мирис на прясно сено. И коса,
по която лудяха ръцете ми…
Пожелай в мен обратния път. За насам.
От дъгата на дните преминали.
Аз съм пътник , нечакан във тебе.
И знам – този праг е брегът на мечтите ми…
Пожелай ми късмет…Сякаш двете страни
на сърцето в мен още са цели.
Знам, по пътя до другия бряг ще боли.
Ще се лутам в годините слепи.
Но какво пък…Потеглил веднъж. За натам.
Немечтан. Неразбран. Неразкаян.
Зад лицето си скрих сто луни самота.
Но в гласа на щуреца останах…
Пожелай ми късмет…И земя. Ветрове.
С имена на разлюбени птици.
В този свят аз съм скитник от чуждо море.
А пък ти – моята нощна зорница…
дете
Мое мъничко слънце разлистено.
Моя бяла вселена. От истини.
Как потръпва в ръцете ти Времето.
Как е всичко без тебе измислено.
Днес гризе ме ядосано разумът.
Утре свива гнездо в мен надеждата.
И вървя през тревата на дните си.
Все на запад, на запад. Към залеза…
Мое малко дете. В тебе вярвам.
В твойта слънчева, нежна богиня.
Мое слабо дете. Моя истина.
Как е всичко без тебе измислица.
сън по мама
В мен един по един
си заминаха
дните от лятото.
Само в стъпки остана
пътеката вън
да ме помни.
И преди да прекрача
браздата на зимното бяло,
аз дочувам как шепнат
в мен нощните клони…
А домът е далече –
потънал в лицето ти, мамо.
Нямам път за навръщане
в тази делнична сива еднаквост.
И си спомням на детството
в пъстрата стая
как цветята подреждаш.
Когато съм болен…
Отлетяват годините-
тези прелетни птици.
Но понякога
твоят глас в мен
нощта ще довежда.
Ще сънува детето ти,
щом потъне луната,
как ръцете ти в него
безкрая подреждат…
след…
( в памет на невинно загиналите в Охридското езеро)
Корабът е синкав.
Или в бяло.
Като призрак в този полумрак.
Някъде косите на мъглата
давят и последната душа.
Всички дни от трюмът му препълнен
всъщност са обречени мечти.
С нещо гнило от изтърканите улеи,
с нещо грапаво Смъртта пълзи…
Там, където никой не живее,
страшно бързо корабът лети.
Дъното на Ада е във бяло.
Като храм с потънали мечти.
Никога не ще пристигне Оня-
пролетния, пълноводния.
Вятърът на упокоя
тук е прекосил сезоните.
Няма да ги върне Горе –
дъното лежи изтръпнало.
Земното си наметало
в езерото хвърлил Пътят…
Мъката е побеляла пръсти.
И наднича от зениците.
В тихото на тази вечер,
още не прерязали въжета,
камъчета стискат шепите.
В сън по Охридското езеро…
морфин
В тази вечер, спрял за малко
времето, сипеят на болката
търкаля каменните късове
у мене. И подрънкват костите
на сенките…
Заливът по тъмно става мигла.
За око. Или прощална вечер.
Сипеят е заблудил и вятъра.
С късове от обич. Или вечност…
И започва да се разчленява –
в крайници и кожа.
В кръв. И звуци.
Болестта търкаля ешафода.
С кръгове от своята каруца.
“Виа долороза ет пердута”…
(С някой грешник в миналото гледам.)
Капе нощем. Или в чуждо утро.
Сянката ми. С тялото от тебе…
Зная че след три, когато
всичко в нас е вече разделено,
идва лудостта – по гласни възли.
И хрипти в гръкляните и времето.
После изравнява свойта плътност.
В малки часове. От мен. До тебе.
Изтъняват каменните късове.
И заспива в скута и неделята…
диря
Сляпа е последната неделя…
От реката в мен съблича
синята си лятна дреха.
Гъвкавите пръсти на върбата
я зашиват в падналите капки.
Върху паяжината на мрака.
Или във сандъче пясък.
Сляпа е…Светлите рани
сякаш прегарят очите.
С пътя от кал – в мен
невидим. Сякаш направен от нищото.
Сляпа - прегръща дворове …
Празнично кръгли. Напуснати.
Като потънали в хората
дни, светлини. И чувства.
Паякът тича в Отвъдното.
После се връща. За дрехата.
В сянка, узряла по стръмното.
Нейде с реката . И месецът.
Мракът потърси брега ми.
Грохнал развърза минутите.
Бавно натъпка ръкави.
С минали в пясъка утрини.
Тихо загърна реката.
В шала от летните думи.
После отмина. Нататък.
В двете лица. Помежду ни…
минори
Може би защото световете
изравняват своите години,
утрото е само възвишение,
удължило мрака в мен. И виното…
Съмва се над тази локва време,
пълна с незалезли хоризонти.
В есени от стара кинолента
младостта е сняг. И спомен…
Слушам с тялото на тишината –
някъде в гръбнака жив на пътя,
как от обедния вятър
се размива в сенки тъмното.
О, не знам дали съм бил…не зная…
в празничната стая на съня си.
Или там нощта е крила сякаш
само върволица чувства.
И кого ще продължи нататък
тялото ми щом премине
в сянката на този ден
по камъка. И престана да те имам.
----
Може би е сън света –
чак до дъното на сетивата
вдишвам пролетна мъгла
с мокрия безплътен вятър…
обедно кафе
на Румяна
Беше тихо. И сънено – топло
твоето меко неделно лице.
Сякаш спряла бе в него дъгата.
И блестеше на зимния вятър.
В чаша обедно черно кафе…
В този свят анонимен. И болен.
Електрически светъл. Без бяло.
Със закрити уютни прозорци.
С избледнелите сенки. От рая.
Изведнъж любовта ме погледна –
закачлива и лятна. Вълшебна…
както казах (на кой ли?...не зная)
с чаша обедно черно кафе…
После някак внезапно си тръгна
този есенен дъжд по телата ни.
И лъщеше печално паважът,
капки охра оставил. От лятото.
Нещо шепнеха долу брезите
(като сън за отдавна обичали)
в чаша обедно черно кафе.
Между моите устни. И теб…
табун
Каква огромна тиха есен…
Ръми неделята в пръстта.
А пътят е кафява нишка,
попила късните стада.
От хълмите надзърта вятър.
И гали кървави листа.
С милувка влажна, непозната.
Копнееща за свобода…
Мъглата шие свойта риза –
от моите очи си взе.
С далечен звън нахлу
у мене
табунът с летните коне.
И цял, изранен от копита,
сънят ми спря. В една жена.
Косите и до днес разплитат
угасналата тишина.
Каква неделно- тиха вечер…
Тополи. Мрак. И листопад.
Знам… летните коне са сенки.
От речна плачеща върба.
улицата
Късна улица. С фамилно име.
С гълъби, накацали комините.
С празнично изписани години.
По стрехи. И в сънените зидове.
В стъпки от босилек през дворовете
вечер се завръща месечината.
Гълъбите спират в нея времето.
И на глас потича виното…
Къса улица. С фамилно име.
С тишина в ръба на синьото.
Сляпа, вечерна. Без изход.
С дъх на роза и смокиня.
Тиха улица…От друго време.
В мен потекла. С есенната стая.
С утрини от златно и зелено
тялото ми в нея се повтаря.
Сякаш съм роден в начало.
И сънувам стъпките и минали.
Каменните зидове са памет.
В празнично изписани години…
Аз такава я запомних –
с бягащият калдъръм към пристана.
Заливът с отворената чаша
още в нея коленичи…
прощаване с лятото
В няколко житейски стръка
търси зрънцето любов спасение.
Лятото прегаря с охра
кърпените облаци на времето.
И пътуват в нишките си утро
моите осъмнали пътеки.
Черква е светът – до залез
ще са богомолци дните в него.
После ще отвърже някой
всички вечери от прага.
Нощниците на ливадите
влюбени тела ще чакат.
А с един еленов поглед
топлите очи на мрака
ще потънат. Като рана.
В отлетялото ми лято…
кръг
на баща ми – в памет
Камбаната бе краят.
И началото.
И бавното и биене следобед
напомняше за тленността
на тялото.
И това, че вместо тебе
идат спомени…
А жаден бе животът
в този ден.
Не искаше от тебе
да умираш.
Започваше и свършваше.
Във кръг.
И криеше в лицето ти годините.
Свещиците, запалени край теб
прегаряха сълзите си в житото.
С прощалния църковен словоред
до името ти стигаше животът...
От края на дъждовната трева
проглеждаше останалата вяра.
Сред виното и пресните цветя.
И лятото ти, в мен забравено…
опус
Ще си тръгна полека
от тука –
от лозници, пътеки и къщи.
През една мимолетна есен
ще измоля
моето завръщане...
Зад безликия гръб
на пейзажа
като в приказка спират
минутите.
Само градският Хамлет
обажда
накъде да летят
пеперудите.
Само градският луд
се протяга –
с пръсти да стигне
словото.
После...
После думите падат
отвесно.
Над телата...
Подобно охлюви.
Приковават ни –
в рамка от вино.
Или с винени
морски кончета.
Зад димящата плът
на живота
като в пара
светът прохожда...
п.п.
Валяло е.
И в мен е ровила неделята.
Из джобовете.
В зимните палта.
Остатъци от лято да намери.
Или да ме покрие
с паметта.
За някога отминали
недели...