следопис
Избягах днес от твоя свят…
И неговите градове
с лица без памет.
В които вечерният листопад
кърви от мрак. Пресъхва в лятото.
Избягах, за да се спася.
В зелените очи на тази есен.
Там утрото замесва светлина.
От напръстник земя, вода. И песни.
И само с вятъра насън,
дошъл като вълшебник
в детско синьо,
обличам нощем зимната мъгла.
В осъмнали по теб следи.
От минало…
предвещание
И ти
по мен
ще хвърлиш камък,
от сухото в душата ти
откъртен.
Ще ме наричаш
зъл, предател.
Ще палиш с устните
до късно
стени
от къщата на вятъра…
И ти ще ми обърнеш гръб.
Ще спре душата да расте.
Изгубил земния си път
от премълчани светове,
ще съм болник
и скършен клон,
останал след едно въже...
Така
по мен
ще хвърлиш сянка -
в отключената тишина.
Ще съм обесен.
Саморасляк.
От белези.
И самота...
сънувам мама…
Как един по един
си заминаха
дните от лятото…
Есента ми донесе
днес шепа
от своята охра.
Само в стъпки остана
пътеката вън
да ме помни.
А на прага
отминали дни
в мен говорят.
И преди да прекрача
браздата на зимното бяло,
аз дочувам
как шепнат в мен
нощните клони,
как навява снегът
по листата. И в спомен
се облича за сън
моят нощен прозорец…
А домът е далече-
потънал в лицето ти, мамо.
Нямам път за обратно
в тази делнично-сива
еднаквост.
И си спомням
на детството в пъстрата стая
как цветята подреждаш.
Когато съм болен…
Отлетяват годините –
тези прелетни птици.
Но понякога твоят глас
в мен нощта
ще довежда.
Ще сънува детето ти,
щом потъне луната,
как ръцете ти в него
безкрая подреждат…
като в безлюдна църква…
Като в безлюдна църква
дните си отеква.
А в стъпките им
Лудият се блещи.
Наоколо ръми.
Поникнал троскот
и спомени от сън
браздят лицето…
Под свещите
останали след думите,
потъва в сенки
само тишината.
Един щурец
отлъчен в пълнолуние,
припява до крака на Сатаната…
Иконата е сякаш бледа птица,
сънувала да отлети
в сърцето.
Или към езерата време
на вечерните му зеници.
Там есента е лист, останал
в очи на ято късни жерави.
А той сред ятото живее,
преминал през съня
на сенките.
Където лъчът слънчев се стопява,
изпил и чашата море
от вечност…
пътник
по Г.Спасов
Топи се лятото
и гасне
на залеза последния
отблясък.
Землисти пясъци
затрупват световете.
И всичко губи
свойта цялост.
Нощта дори
не стига вече -
разлъчени умират,
тъй далечни,
останалите от деня надежди.
В златистия фенер на тази вечер
преминали
на косъм от сърцето…
А ти, човече,
пътя си поиска.
Юздата му корава
да обгърнеш.
Да се повтаря в тебе синьото.
Без да си жив…да оживееш.
И уж вървиш, а някак
с минало
приижда в сън
кълбото сухо.
Опърлена следа е синурът,
когато в стъпките ти тръпне…
Поиска да си път,
ала не знаеш,
че в теб Сизиф пренася
още
пепел.
Повярвалите на смъртта
са мъртви птици,
откъснали и светлите криле на Авел.
Отдавна в други свят гнездят.
Претоплят неживяно минало…
- - - - -
Линее ангелската светлина.
Горят в златисто
пясъци,
затрупват световете.
А там, на Горната земя
Един , изгубил Есенното цвете,
в разлъчените дни върви -
с лице от спряла в тебе
вечер…
сърдечно за дъжда
по Георги Спасов
Надене ли дъждът
вечерното си було,
потуленият в ъгъла
човек
поглежда скъсаните си обувки.
И бавно се озърта
за чакалня /в себе си/.
Където да остави есента.
И времето…
А там, сред вечерната пустош,
превръща в длани
своите юмруци.
Събудената дневна пеперуда
откъсва от лицето му
минутите.
Избягали са вечерните влакове.
И вечерните сънени момичета.
Посрещнатите тръгват с посрещачите.
Нанякъде. По своите си пътища…
В тях няма кой да го примами-
светът погреба думите за вярност.
Опърпан, скъсан, с дъх на слама
Вечерният подрежда своята памет.
п.с.
Няма никой…В тези земи
самотата е покрив, жена
и покъщнина.
С нея влиза през всички врати.
Като капка вода преминава.
През нищото…
Моят есенен скитник
е отронил лице.
От стиха на капчука живее.
И с чакалнята в себе си,
стиснал ръце -
още крие дъжда си вечерен…
неродени
„През колко тесни килии
и въздушни кули преминах…”
Георги Спасов
Без шепа вятър
останал.
Без лятна риза
в сърцето.
Есента си
от днес прекосявам.
В хлебните мисли
за Вчера…
Там, под стрехата ми,
в сивия ъгъл
зъзнат мечтите - врабчета.
Сякаш е опната прашка
Съдбата.
И ги причаква.
На светлото…
Сън от прозореца
смъкват годините.
Скърцат по белите преспи.
Тънко, в пъртина,
загърлям дните.
Като с въже на обесен…
Ала пътеката все не достига –
къса. И късно е вече.
В стъпки останал,
с вятър постилам
сивата облачна вечер…
Дяволско…Дяволът, зная,
отдавна
с думи е купил Земята.
Днес като сянка
от мрака събирам
дневната битова вата…
Сякаш от тел сме изплели
пространството.
В чуждите синури сеем.
Адът расте.
И мечтите ни странстват.
С ято облъчени жерави…
Дяволско семе…Пада простреляно
и обещаното време.
Само перата кръжат
като спомени.
Знак ,че не сме родени.
гледане на ръка
“Някой ден ще си намериш стряха.
С нощни пътища и ласкав вятър.
Някой ден…далечен. Като вярност.
В твоя залив ще заспи луната.
А на утрото
по пясъка ще тича
нейното дете.
След пръстен минало.
По следата, знам…
вълните ще обличат
нов хитон за твоята любима.”
-----
Някой ден ще доживея, мила…
есенните стъпки на мъглата.
Или в мен ще си намери стряха
някой ден…От зима на приятел.
А сега е късно да пътувам
с нашето погубено единство.
В остров за едно сбогуване
капе лунната мъниста…
в далечна есен…
В далечна есен
(на сън оттука…)
въздъхна вятърът.
И скри очите ти…
Мълчах до пейката.
В ръжда от мръкнало.
Смъртта и ангелът
дойдоха. С пъкъла…
П.С.
Човекът в мен
облича бяло.
С нощта през вените
изтича…В тялото.
Оставя буквите
( на сън оттука)
в една молитва –
за всеки случай…
А утре,
малко преди да тръгне,
мъртвецът в мене
ще скрие ъгъла
на тази топла
и тиха стая.
В следа от лятото.
Или безкрая…
песен за Мария Рамон
Ако някоя нощ
в мен завали…
И изтичат по Тахо -
оживели и леки…
в паметта ми
за светлите дни-
тъй мечтани
зелени пътеки.
А с виното, останало от Рождество,
белобрадите спомени чакат…
Ако някоя нощ
у мен завали…
да събудят забравено лято.
Знам…тогава
есента ще остане…
до вечност.
И в Толедо
щурци
ще прибират песните.
А пък ти…досънувай
вълшебния край
на последната юлска вечер…
ако с някоя песен
и в мен завали…Или
сянка изтрие сърцето…
(Знам…тогава
есента ще остане…
До вечност.)
И ще тръгна , Мария,
само с твоите очи.
През дъха пепеляв на ноември.
репетиция преди тръгване
Преболявам нощта…
С топка вятър в ъглите
и преспа от утрото.
Някой друг е сега
твое минало…
В тебе сънуван.
Тази зима е спрял -
от следите, в снега незатрупани.
И навярно копнее
да събуди у тебе
другата…
Някой в теб е рисувал нощта.
С подранили в стъклата кокичета.
Някой друг…с теб преминал света.
Или тебе безумно обичал…
Просветлява нощта,
скрила вятър по ъглите.
В тази зима, живяла у мен,
в прежълтели отдавна хълмове…
затвори сетивата за днес.
Не излизай…шумно е.
И не вмъквай в гласа ми
копнеж. От неделни безумия…
…Някой друг…Не сега.
Не разказвай на никой последен.
Този свят е рогат –
всяка дума от теб
реже вени.
Но те моля все пак –
не опитвай да носиш по устните
като лак
тази бледа кора
от преминала чувственост…
- - - - -
Прекалено е някак…не знам.
Нагласи си отново зениците.
По тоналност. И гама. Без срам…
Погледни ме цинично.
Аз съм куклата в теб - без лице
и без име в гласа на актьорите.
(Просто случвах се там,
накъдето ми беше отворено…)
Нагласи ги отново…Сега!
По клавиши и пръсти.
После…как ще живея сам.
След неделната лудост…
граница
„Едва в покоя стават различими
полупрохладата и самотата …”
Димитър Калев
Там, където вятърът прелива
есенни въздишки от морето,
а реката в лед заспива…
(Или се пробуждам от детето.)
Някога написаните думи
в пожълтелите листа се свиват.
Стъпя ли, ще хлътна в чужда вечер…
(После ще събирам дири).
От бразда ли пътят е замесен,
та лекува раните си нощем.
Двете звездни мечки се надвесват.
И потъват в стъпки.
Или нощви…
Там, където вятърът прелива
в есенни въздишки по морето,
А сънят е дъното на кораб.
Между две скали. И вечер.
Някога написаните песни
в делничната пяна се размиват,
слепили в гръкляните на хора
дните от една година.
Всъщност, двете звездни мечки
ближат дневната хралупа.
В мен меда е още черен.
С трън от жилото на пътя…
п.с.
Съмва се. И тихо над Марица
вятърът разплита по върбите
нощната коса на тишината
(там, където римите се скитат…)
А нататък, след обратен кадър
(сутрин есента е в синьо)
думите са листопад, от който
хлътвам.
В делничната диря…
химиотерапия
на Ева
Капе глюкозата -
в своите си граници.
Сякаш животът пълзи.
Капките в банката
тичат към вените.
Или са твоите сълзи...
Някак си
в сивото,
в болното,
в тъмното
още живееш - в мечта.
Още си в синьо.
Още си хубава.
Още е бяло -
в снега.
2
Капе
животът ти-
в някакви граници.
В следваща банка тече.
После е треската...
После - очакване
ракът
да се предаде...
Бърза левкозата.
Смъква те.
Влачи в теб
всички отминали дни.
Капе в глюкозата
твоето минало -
стигаш до тъмни земи…
3
Сякаш от лента
дните на времето -
в пясъчен конус
си спят.
Твоите сълзи
са удавили пясъка. И...
днес не потича денят.
- - - - -
Стискам ръката ...
вече не дишаш.
Няма те... Няма те...
... Толкова вишни,
облечени в бяло…
чакат душата ти .
вместо неделя
Дали в себе си
вечер намира
праг и стряха
самотникът дневен.
Или в мрак,
край реката си нощна
бди,
увиснал на своята участ…
Дали в дом е пристигнал
най- после.
А не помни
чий поглед е стоплял.
И душата му скита все още.
Там, отвън…
в белотата на прага.
Дали сън го унася
усмихнат
продавачът на болка
до ъгъла.
Есента ли проклина.
От дрипите…
Тази мелница с вятър. И погледи.
Дали глухите в себе си…ние
под товара изтръпнали дремем.
Трябва гръм от небето да падне.
И да стане предателски светло.
-----
Чакам някой при мене да дойде.
Хляб и сянка надежда съм сложил.
Нямам маса. На пода е тихо.
И страхът под клепачите гложди.
Вън посипва сребро месечина.
Аз водата си търся. От минало.
Песента в мен щурецът проклина…
А отдавна светът е заминал.
Дали в себе си стряха намериха.
Или в друг сън
замръкнали, късни…
моите думи така и не знаят
в кой път,
Боже, съм кръстен.
антракт
Преди да лумне
и се разпилее по стъклата
светилникът на залеза,
съборен навярно
от ръка
на жена нетърпелива,
която в сянка лунна се превръща
и сваля с трепет
нощната си дреха,
когато влиза в нечие сърце…
Знам, винаги
един и същи път
по нашите нозе, любов,
усуква пръсти.
В сандъците от днес
са вързани
далечни есенни земи,
обходени насън небета,
очите ни /отдавна бряг намерен…/
И късчета от твоя топъл смях,
останали сред нощната постеля.
Ангелики
Ангелики Карамани,
моите улици
ще тръгват
с тази вечер
от сърцето .
И листата ще повтарят
нежно
синьото ти име.
Ще е тъмно и вълшебно.
С мека сребърна пътека.
На луната от душата.
(Или лунната и дреха...)
В твоите вечерни коси
всички думи за любов
тази нощ ще търсят пътя.
В тях до сън да се изгубят,
Ангелики, Ангелики…
Сянка нощна - слиза тихо
вятърът… В криле на чайки.
С твоите очи да плисне
лъч от спомени за утро.
И вълните да събуди
в нови брегове зелени.
Знам, ще пазят моите стъпки
пясъка , изгубил време …
в нечии погледи и думи,
в нечии стихнали камбани ...
Или в чуждите зеници
съмнали звезди ще падат.
Ангелики , Ангелики.
Ангелики Карамани ...
Моите залези ще скрия
тази вечер във очите .
С полуделите кипариси
улиците ще изтичат.
За да може някой...някой
нощем в мен да те целува...
А на утрото в тензуха
пътищата ще се върнат.
И морето ще прелее
от лицето ти щастливо –
във една старинна делва.
Призори...любовно - синьо.
Ангелики, Ангелики...
Ангелики Карамани.
вятърът…
Обхожда есента. От векове
по птиците изпраща своето минало.
Присъда е за дъжд.
И снежното небе
от утре ще е неговата пелерина.
Мени сезоните
с онази детска страст,
с която
малкото момче рисува пролет.
Приятел на тревата…
В птичите гнезда
утихва.
И живее там до светло.
А после хуква
покрай дни от лен…
И прах държи
в кенарената кърпа на небето.
За сън подрежда вечерна мъгла.
След есенната песен на щуреца.
Жесток е неговият смях –
като плесник
през доверчивото лице
на полското плашило.
Жестоки са очите му –
къс кадифе,
облякло тъмната върлина.
Живее той. Прибира ни Отвъд…
( Под слънцето не се променя нищо.)
В плашилото –
облечен дървен прът,
от ветровете в себе си
изтичам…
тъй близо до Дали…
Светът отново сякаш се разражда,
облякъл в кожа
сън и памет.
Зад хоризонта на душата.
С вързоп от дирята си лятна.
Провесил патерица куха,
по стъпки в егото заслушан,
светът
от капката дъждовна
прохожда. Накъдето случи…
И в странната симетрия от време.
В извечната дилема за първичност.
Почуква по овала на Яйцето.
Старателно. И някак си безгрижно.
Но няма от какво да се тревожа.
Пониквам в пясъчната дюна.
И бавно пътя си започвам.
Натам…Надолу. Път сънуван.
Провесил сянка от греблата,
до дъното на Океана,
аз слизам в паметта му кротко.
Като смирение. И пяна…
послеслов за камъка
„Нима Девкалион е победител,
проходил след изтеклата вода.”
Владимир Стоянов
…И ти по мен ще хвърлиш камък-
в един Девкалион, объркал времето.
Ще спре душата да расте.
Отсам.
И глас на котви
и на мъртви светове
ще събере зад пясъчна коса
на Залива разсъхналите лодки.
С издигнати весла,
подпрели Господ,
в словесния акропол на лъжите,
след мен проходил по водата,
ще търсиш хлебната си пита.
А колко мрежи за Спасителя
невинно са приготвили гребците.
И ти по мене – зъл и плитък-
ще пратиш своите лапили…
Не ме съди за това пътуване.
Пребродил гласовете птичи,
под каменна грамада е сънят ми.
С един Девкалион от минало.
- - - - -
Не вярвам,че е ден за тръгване-
гребците са отпуснали веслата.
А вятърът се скита - жерав,
забравил пътя за обратно.
И окънтяват твоите лапили
закотвените нощем лодки.
Нима Девкалион е победителят,
възкръснал от задгробния си поход…
Наоколо,
в останалите мрежи,
Светът отново се разражда.
Като предчувствие за вечност.
Като замах един…на прашка.
звездопад
Представата за утрото умира
едва събудила нощта.
Или
едва родена.
Порязва се по ръбчето на 7.
Навлиза - рана в твоето лице…
Зад милиони късчета от светлост
цветът на утрото расте.
Изпълва стряхата ми време
в кармин.
И бледосин седеф.
Невидими и леки са звездите,
насън пресекли
сенчестия вятър.
Те просто се пързалят
по стената в мен.
Старателно и някак си
безгрижно
заобикалят моето безличие.
И моята убийствена еднаквост.
А аз като лунички ги посипвам.
В гласа си.
Или в друго име…
Навярно знаят,че е невъзможно
да оцелеят-
дъх от минало.
И всяка нота
само би тревожила
душите им
къде у мен да скрият
парчетата на тази зима.
Объркат ли ги,
може да науча,
в сълза от твоето лице
нахранил
зеленото око на рая скучен.
Като потъване на тайна…
завръщане в Лемена
„Защо ли хоризонтът ми напомня,
че съм живял възторжено за никъде”.
Владимир Стоянов
Събувам пътя…
От нозете си
отлепям грубите сандали.
В един параклис
край Лемена
неделното море прегаря
с останалата свещ
лицето ми.
Край него окънтяват гласовете -
след каменни лица
и птици в бяло.
Морето ги превръща
в светла ерес.
И ляга с есента.
В съня на залива…
Не ме съди, че съм се върнал…
С един параклис още свети
солената сълза от теб.
В луната.
А заливът
навярно се разхожда,
забравил в пясък синята си кожа,
събрал небето и земята.
В око на фар.
От чуждо лято.
- - - -
Събувам прашните сандали.
Не помня тъй да съм се връщал –
в следа от тялото останал.
Без път в неделната си къща…
А хоризонтът побелява.
И ми напомня
днес
живот на никой.
Нима в сърцето на мечтата
аз бях свободна бяла риба…
суховей
През страха си вървя
…и отлита далечен
в ръждивото ехо
на дървета и клони,
на листа…
Суховеят.
Тате виждам,
отдавна потеглил в земята,
да накуцва по пътя за своите
Оттатък.
Мама в сенчеста стряха
наприда вретено.
Със онази извезана риза
го чака.
И чете, и разпитва Свещената книга
по коя ли пътека
до нея ще стигне…
Гласовете им чувам.
Как нагоре се вият.
Като птици, забравили
час за отлитане.
Суховей
е ръждивото ехо –
разпилява душите.
Да навее скръбта
в стих за поменни пити.
Как безгрижен и светъл
се ражда човекът.
Как безлико и тихо
от тоз’ свят отлита…
Но изгубя ли вашите сенки
в съня си,
аз не искам далече
оттук да се скитам…
предвещание
Пътеката от лунните петна
при мене ще я доведе накрая.
В онази нощна тишина,
в която болката заравям.
Ще чака мама. В своя сън.
Мъглата ще облича есен.
Дърветата ще наплодят отвън.
В забравени от бога песни.
Съня ще сепнат призори
криле от нощни пеперуди.
Ще звънне мраморният скрин.
И мама в мен ще се събуди…
метафора от Левкада
Навън небето е леха,
която се катери по дърветата.
Тъй цветна и прозрачна…Синева
с ухание на нощно цвете.
Наднича слънцето – хлапак
в очите на прозорците
отсреща.
И дяволски прилича на луна
Левкада.
В тази стъклена безбрежност.
Там
Ти остана…
в пясъка на Вчера.
На този бряг
в солената мъгла.
По плажа вятърът заспиваше
в чадърите-
отшелник на брега.
А в мене дяволът прогледна.
С едното си добро око.
От скръбните муцуни на дърветата.
Към нищото
на моят камен дом.
Забравил на съня ти трепета
в реката жива на плътта…
там
Ти остави…в пясъка на Вчера
едно усещане…За тишина.
…..
Сред тази стъклена безбрежност
небето бе сама леха.
катерач
на Атанас
До пояс в дните.
С очи към синьото.
С въжето – минало.
Катериш пътя.
Разсякъл вятъра.
От хълма с чувствата.
В следи от утрото.
Тече кръвта ти.
Не искаш даром
да носиш камъка.
/ Тежат годините - без капка лято…/
Пръстта разравят.
И търсят истина.
/А ти си само
На вик от ятото…/
Разсякъл вярата.
След хълма с чувствата.
/Листо пресипнало
в кръвта зимува…/
Осъмнал. Ничий.
Като тревата.
Откърмен в мрак.
/На друг в следата./
Сънуваш билото.
На своя вятър.
На вик от ятото…или кръвта си.
клошарката
в памет на Зара - бивша учителка по музика
Не дава и…не получава Тя.
Не дава. И не получава.
И утрото е само глас.
От някакво начало.
Следобедът на този сън
припламва мокро. В залез.
В лицето и едно дете
лъчите залюлява…
А ниви, хукнали през път,
в сърцето все се гонят.
Там споменът е дървояд.
От нощните балкони.
Навярно нечия съдба,
загубила пътека,
живее в нейната ръка –
сред нотите. До вечност…
Как равен в нея е света.
Как тихо е. Безбрежно.
Танцува с тази самота,
прегърнала копнежа.
Не иска. И не получава тя.
Копнее птиците…в годините.
Очите и са стрък мечта,
в която всички са заминали…
п.с.
Късно. Линейка.
Смърт. Зад Родилното.
Есен. И парк от листа.
Черни мушици
в сън от предателства
лазят из паметта…
Някъде в парка.
Отдавна.
Неделя.
Пейка със твоя смях.
Гложди очите ми.
С жълтите свещи
на отлетели лета…
Късно. Линейка.
Смърт зад Родилното.
Вечер и парк от листа.
В сън за предателства
черни мушици
лазят. Из паметта…
в самия край…
В самия край на твоята ръка
навярно е поместен Раят.
Такава мъничка и топла.
Размеква в мене
тишината.
В самия край
на този свят.
В едно лице
по памет.
Минутите ме правят
млад.
Аз пия красотата ти…
Прашинка
е
сърцето ми по теб.
Преминала дъха на вятър.
До тялото на есен
и дете
зимува цяло лято.
А после -
сянка от вина -
страхът ми капе.
Зад ъгъла на този ден,
родил сираче…
В самия край
на твоята ръка…
върху зърно от пясък.
Дъждовна капка
е лицето ми по теб.
Щом кърми памет.
За толкова изгубени неща
по ризата на облак.
Метафората е мъгла.
От капки нощ. И восък.
Сега, когато те открих.
В далечен сън
от вечер.
След вятъра,
преспал във стих –
такава топла, нежна…
В самия край на любовта.
Върху зърно след суховея.
Дъжда от теб ще събера.
Ще пия.
За да оживея…
рисунка по памет
„Човек се ражда ням.
Човек умира нощем”
( надпис на иврит – „Стената на плача” )
Както е приседнал
на асфалта,
дума и въже
затулил в пазва…
Гледа по небето си –
на чашка.
Просякът, у мен забравен.
Спрял е времето
в ъглите. Или подарил монети…
Чашата е пълна с вечери,
във които дави дните.
Както е приседнал
на асфалта…
Мокър от дъжда.
И сух от вятъра…
Просещият милостиня в мене
мери на кантарче вярата.
После ще отвърже с бяло
стъпкана усмивка. В лятото…
п.с.
Беше ням човек.
И… някак светъл.
Лъчите
в себе си прибрал.
И семето от Днес.
И цветовете…
Рисуваше с ръце
едно листо
за покрива мъглив на свободата.
И времето си дърпаше
назад. Там…нейде
в хоризонта на мечтата му.
А аз не помня вече…Беше ням,
отшелник…
хвърлил в мен
парче дъга. И цвете.
До него
много дни живяха
сенките,
изпили световете.
Днес си спомних -
писа ми веднъж:” а вечно любить
невозможно”.
Пространствата се сливаха .
Зад нас.
До Лермонтови бели нощи…
инфаркт
в памет на Ал. Геров
Когато се събуждаш,
виждаш…постелята
до теб…Изтръпнала.
От раните на самотата си…
или -
от дрезгавият глас
на вятъра.
А хоризонтът
е една метафора.
След допира в небето и земята.
И като теб е сам.
Понякога…
когато се завръщат в него
дните ти.
В такива дни
(без хоризонт и вятър)…
без днешните следи от вярност,
минутите зареждат къси думи.
И стрелят. В редките приятелства.
Като следи са твоите приятели.
От пясъка на времето по-леки.
Разсъхнала река лежи в очите им.
С накълцани на дребно сметки…
Съсирекът
ти носи минало.
Старателно в теб
пропътувал времето.
Сега (през вените на Вчера)
до прага на сърцето ти застава.
- - - - -
Когато се събуждаш…виждаш -
с римуваните дни е вярата.
Потънала в кръга на ближните.
През дупчицата на инфаркта.
бяло стихотворение
Сняг.Улици.
Пътеки. И села,
повити в сняг.
Потънали от спомени.
Стрехите им
навярно са разтворени
от тази пасторална тишина.
Сънуват
в хора на капчуците
как свири вятърът
на юг.
Подканя облачното стадо.
И как рисуват по небето
комините
криле. От дим.
Или от някой паднал ангел…
А аз живея до ръцете ти.
И всяка нощ обличам
с тях
зелената надежда
на сърцето си.
За този бял, но болен
свят…
пътник
Ако някой се върне
при късна любов,
с черна птица
в живота си скочил…
ще осъмне забравен.
В един богослов.
И лица,
скрили вечерна сова.
Ако някога спра
тази късна любов…
в уморен и дъждовен следобед.
Ще съм сам. Като дъх.
Вледенено стъкло
от прощални тела
на погледи…
Жива рана
е моята дневна душа.
С колела и пътеки
възкръсва.
В черна птица от спомена тих
на нощта
сам брега си до тебе
ще търся…
- - - - -
Ако някой ме върне
при късна любов.
С уморен и дъждовен следобед.
Ще осъмна забравен.
В един богослов.
Зад неделни тела
на погледи…
четиридесет
„Так много камней брошено в меня,
что ни один из них уже не страшен…”
Анна Ахматова
Аз
стаята
на малката ми фея,
със болестта-
случаен пътник,
и днес
в алея продължавам,
където нощем спи светът…
Ала ще трепнат в миг очите,
ще зашепти смехът и ситен.
И от прозорчето на Утре
душата
през смъртта ще литне.
Добрата част
от мене ще остане,
залутана из делничната кал.
Познали тихата умора,
сковани думи
преспите ще пазят.
Да навали…
след някоя неделя
сама,
едната и душа.
дневник
В напуснат дом се свечерява бързо.
В стените му живее чуждо тяло.
Осъмнал с птиците се връщам.
Единствено в дъжда, съня…
И вятъра.
И там - между тавана и небето-
затварям времето…
В кръвта си.
Напуснат дом съм.
Нямам памет.
Щом дните в тебе са безгласни.
Мълчи светът…как побелява.
Разпънат между делничните кръстове.
Дърварите замахват…И навярно
страха дълбаят брадвите.
До късно.
А улиците в мен са зли.
И пусти.
Пияни профили люлеят тъмнината.
Помръкнало отдавна чувство
долита. С есенния вятър.
В напуснат дом се свечерява бързо.
( Децата, знам…отдавна си отидоха.)
Осъмналите птици се завръщат.
Единствено с дъжда, съня…
И в стихове.
мила…
„В тази вълниста реалност
рибите бегло обичат.”
Н. Милчев
В тази вълниста реалност,
или в зеления глас на вятъра…
искам да бъда
душата ти лятна,
скрила
и моят живот избягал.
Вятър да пия отвъдно,
втренчен в дъха ти от лято…
Там – сред земния сън
на бялото.
С едно водно конче на рамо…
Още да бъдем двама,
слезли в листа
и ухания,
в две – три глухарчета боси,
в пясъчна стъпка
от зимата. Още да бъдем
двама…
В тази вълниста реалност
от неизбягали спомени,
или в зеления кръг на вятъра…
искам да пием по вино.
Ей така - сянка до сянка.
От сребриста вълна. И пясък…
Само на сън от душата ти, мила,
скрила и моя живот
избягал.
есенно ноктюрно в дъжда
И днес
дъждът е с летен дъх,
поникнал в мокрите криле
на пеперуда.
Живее в тях
с мехурчетата чудни
на лятната сама дъга.
Римува в стих
след два
угасналата моя болка…
и сякаш вятър
от криле на сенки,
или избягал глас
по теб
в мъглата…
попива есенния здрач.
Ела…
Да пием нощното вино.
С далечни, весели
години.
Да падне леденият мрак.
От мокрите криле на пеперуда
да бъде нощният ни дъжд
една вълшебна
лудост…
Да потече неуловим
над нас
светликът на луната.
В постеля от листа
и глас,
отминал с летния ни вятър…
Ела…
да завали отвън.
И пътя да изтрие
след тези паметни кристали
на копнежа,
когато есен лятото открадне.
И нощната безбрежност на града
остави
в твоята ръка
две
мокри
пеперудени
крила…
събуждане
„Но няма да забравя утрото, в което се събудих
между дванадесет приятели и седем Юди.”
Борис Христов
Рана е утрото.
Рана.
Рана…
Къс избледнял циклостил.
Мръсна от болка
болнична марля.
Хрип във съня на препил.
Топла превръзка
за улична памет.
С дъх на събудена жар.
Рана е утрото.
Рана,
забравена
да преболи. Във нощта.
Рана е утрото.
Топла.
Отворена.
Или един апостроф.
В който,
осъмнали с теб,
преговаряме
нощната ежелюбов.
. . . . .
Капе в наздравици,
спрели сред фотото
сянка от минали дни.
Рана е сякаш.
Съхне в очите .
Нека да преболи…
къде си в мен…
по Дамян Дамянов
Къде си в мен…
Уж страдам,
а не ме боли.
И нощите си викам -
с твоето име.
Отсреща – имена на дни.
И стъпки в път,
отдавна минал.
До кръв охлузих
зимите
назад.
А болка няма.
И следа по мене.
Отвън заспива
моят град.
Отвътре -
самота лежи
стаена…
Куцука вятър
в мокрия перваз.
И някъде
от лист
присветва мракът.
Дъждът повтаря твоя глас.
Но аз не чувам
думите как падат.
Къде си в мен…
Забравено лице
по капките в прозореца
се свлича.
Нощта живее
в моя ден.
С писмата на един обичал…
п.с.
Една изпусната мигла
от слънцето,
забодена
в нощното тяло
на асфалта.
Пълно догоре
с приумици
огледало.
( След една окъсняла поанта…)
Тук светлеят
още трохи
от изгризано време.
Нейде с паячето на старостта ми,
дето в очите дреме.
Рисувай този бряг…
на Стоян Василев
Рисувай този бряг…Рисувай
от слънчевата шепа
на морето.
А в листа ти ще каца
уморено
вятър.
И с писъка на чайките
ще те отнася
навътре…В утрото на твоя залив.
Назад, далеко
ще останат
две линии от уличките тихи.
С напъпилите есенни смокини.
И къщи, във които няма никой...
Чадърите по листа ти
ще бързат,
понесли залез
в летните си ризи.
Морето ще прелива
в сиво- синьо.
И ще угасва по вълните
бризът.
А ти, загърбил погледи и думи,
ще бъдеш сам,
събрал в брега си зимен
око на риба, люспа слънце.
И лодка, идваща от изток…
Рисувай този бряг, рисувай…
скалите в нощната му пазва.
Знам, приказката на боите
синът ти утре ще разказва.
На всички дни
между морето
и сухата черта зад хоризонта.
В една луна…такава топла…
На завет спряла…до Приморско.
момичето…
Аз зная,
зад хълма
небето потича.
В къдрица на лято.
И дъжд.
Момиче от вятър
стихът ми облича.
И търси последния
лъч.
Небето залита.
След златна
пътека.
По сивото бърдо
на сън.
А моето момиче
е още на тридесет.
И в лято
кръщава
света…
Сега от прозореца
вятърът чука-
пресипнал,
отчаян.
И прям.
Там хълмите виждам,
посипани в бяло.
И зимен
изстива
светът…
Момичето мое,
желание в мрака
(навярно летяла мечта…)
Дъждовно…от вятър…
наднича в стиха ми.
С очите на мойта жена.
а навън, в деца и зима…
„Отиваха си сините прозорци
и ти си тръгваше със тях…”
Иван Пейчев
Някъде ще бъда -
в хоризонта…
като лято
от една поема.
Спрял окото на живота си.
В жълтото око на времето.
Някъде ще бъда-
вечер тиха.
В тъмните очи
на стих за блудник.
Спрял лицето на живота си.
В сухото лице на времето.
Някъде до тебе…
но различен.
В нечий сън душата ще порасне.
В стих от чужда самоличност
или вятър,
в друг угаснал…
ще нареждам календара
с камъче
под нощна пряспа.
А навън,
в деца и зима,
още с тебе ще ни има.