суша
В пресъхналото
дъно
на сърцето
думите
са
пясък .
От коритото.
И реката им
изтекла.
През улуци
във душите ни.
( А времето е сито… )
Думите
зареждат
пистолети.
Казват ми,
че
съм
свободен
( зная го… )
Че
от днес
съм
пътник.
В пясъка,
останал
от
лицето ти.
А отсреща птиците ни слушат-
както сме обрали двата
спусъка…
Чакаме
да завалят
във нас
куршумите.
После
в капките
да потечем.
На сушина…
сън по Ропотамо
Бавно се развиделява.
Като при Стратиев
идва стълба –
с котка в третото стъпало…
Паякът е влюбен –
ближе тялото,
оковано в нощната му мрежа.
Бавно се стопяваше
росата.
В утринно лице
накрай дъха ти.
Жадно те рисувах.
По скалите.
В лъч от слънцето.
Или във цвете.
Някъде-
след билото в кръвта ми-
прежълтяваха
лица
от
август.
(В паяка бе сито и доволно…
Пясъчна коса изпи реката.)
Лятото събуждаше вълните
в мътното око на залива.
После…
стълбата донесе есен-
с котката
на третото стъпало.
стих, забравен в есента…
Диша
в равното,
в сухото,
в тихото
есен. Лудо шепти.
Късно е.
Късните нощни макове
пръскат
червени
звезди.
Само по риза
нагазва душата ти
в живата нощна вода.
Призрачно.
Песенно.
Омайно –
любовно е.
В снопите– с дъх на жена…
Утре поемам
( зная ли как… )
по пътя
край спрелите
в мене
влакове.
След хлебен комат.
След своя си знак.
Или
след нощните макове.
Утре е път.
Утре поемам.
Далече. По своя си хал.
Но тук. И сега.
Убивам Смъртта –
с Любов
във един сеновал…
еротикон
Два хълма–
мраморни желания.
Два хълма,
сътворени голи.
Завършващи със тъмни,
ареоли.
Окъпани
в дъха ми
нощем.
Запалени.
Любовно топли…
Люлеят в моите очи
до изнемога
дълбоки пропасти
от страст и болка.
Аз между тяхната омара
потичам
по пътеката
надолу…
Като в съня си лъкатуша,
пораснал
във желание
за ручей.
Достигнал извора
по нея,
задълго жадно, властно
пия.
Осъмнал
в неговата течност.
Разтворил тяло, дух. И име…
Окъпан в топлата коприна,
на двата хълма във греха–
Един,
във себе си заминал.
Един пристигнал.
В любовта…
сърцето ми е зърно…
Сърцето ми е зърно.
Във тебе отлетяло.
През плет от слънчогледи.
През утрини във бяло.
Далече от нощта си,
далече от земята.
Сърцето ми е
вятър.
В очите на листата.
Един въпрос понесло,
във който отлежава
престорена словестност.
След нечия измама.
Сърцето ми е болка.
Разсънено поточе.
Умира в него
вечер
страхът
от слепоочията…
Събужда всяка сутрин
една леха безумна.
С цветята дневни
в мене.
Или
с кълбо от думи.
Сърцето ми -
от зърно…
По тебе отлетяло.
През сън на слънчогледи.
След утрини във бяло.
Далече от нощта си.
Далече от земята.
Сърцето ми е вятър,
целунал
твоето тяло…
порив
Капят в сенки.
Луни.
И безлуния.
Късните думи
от теб.
Сякаш съм дъх,
изтъкан от безумия
Или покорно море.
Бряг,
в който стене
по тебе
копнежът.
Или
безлико платно.
Някаква тиха,
изстрадана нежност.
В късна
внезапна
любов…
Колко жестоки
са късните думи…
Капят от сенки.
От нощни молитви.
Или с кръщелна вода
ми доливат
зимите
в твоето пролетно име…
Някак
осъмнали.
В чужди представи.
Капки от свещи
на дни
за оставане.
Колко жестоки
са късните думи…
Сякаш
от праг
на среднощно
сбогуване.
Вечерни.
Утринни.
Стъпкали тръпката.
Спрели до себе си
нечия песен.
Сенки убиваме. В късните думи.
От листопада
на птичите песни.
Капят в очите ми-
сън и безлуния-
късните думи.
От теб.
Сякаш са дъх,
изтъкан
от безумие.
Или от
моето небе…
късен стих
…Такава пролетна луна.
Тополите са
бледожълти свещи.
В запалената лунна самота
умират думи.
Или вещи.
Осъмнал във едно
сърце.
Или убит
в съня на друго.
Дотътрям сянка и лице.
Като прогонен скитник.
По стълбите на паметта
едрее сочна капка Вчера.
Отлъчил в нея стих.
И знак.
Зимувам.
Себе си зачеркнал…
Навън е труден послеслов.
От глина
е навън
небето.
Потичам. В сянка
от живот.
Или съм в теб
Ловецът…
в самия край на твоята ръка…
В самия край на твоята ръка
навярно е поместен Раят.
Такава мъничка и топла.
Размеква в мене
тишината.
В самия край
на този свят.
В едно лице
по памет.
Минутите ме правят
млад.
Аз пия красотата ти…
Прашинка
е
сърцето ми
по теб.
Преминала дъха на вятър.
До тялото на есен
и дете
зимува цяло лято.
А после
- сянка от вина-
страхът ми капе.
Зад ъгъла на този ден,
родил сираче…
В самия край
на твоята ръка.
Върху зърно от пясък.
Дъждовна капка
е лицето ми от теб–
щом кърми памет.
За толкова изгубени неща
по ризата на облак.
Метафората е мъгла.
От капки нощ. И восък.
Сега,
когато те открих
в едно лице от вечер.
След вятъра,
преспал във стих –
такава топла, нежна…
В самия край на любовта.
Върху зърно след суховея.
Дъждът от теб
ще събера.
Ще пия.
За да оживея…
докато…
Докато
птицата лети
и
полетът
на сянката и
продължава
в
лицето,
в твоите очи
една дъга
от сън
по бялото…
Докато
уморената
вълна
трепти
от пяната
на твоето тяло
в събудените сетива
след
утринна следа
по пясъка…
Докато
има те
у мен
като една вълшебна приказка.
И краят на света
е в ден,
където няма сън
от зимите…
Докато
цветният прашец
от името
на тази пролет
събужда
в стих и сетива
пътеката
на птиче
в полет…
Докато вятърният хълм
довлича есени
в очите .
И само нощният ми дъжд
е
жажда
в устните ти,
мила…
Докато
съхнат езерата.
От пясъка
на тези дни.
И пътят
сякаш
е
оттатък .
Зад тяло.
Лист. И две мечти…
В една река-
дълбока,
с прагове -
следите от един живот
ще крият
сенчестите водопади
на нашата сама любов…
залезът е чаша вино…
Залезът е чаша вино
сред снега на дланите ти,
мила.
Вятърът
пристъпва бавно.
И не смее
в тях да пие.
В твоите коси
угасва,
чакал уморен
да го погалиш.
Залезът е чаша
вино.
Позволи ми,
позволи ми
да напия– до насита.
После…
в топлото ти
тяло
да рисувам
с устни виното…
докосване
Когато се събудиш
в някой ден
И няма кой да те погали.
А само нощния рефрен
дъждовно
срича
вятърът.
Когато ме потърси
в тъмното
премръзналото ти
очакване.
А някак безразлично
сенките
на дните ми
край него
преминават…
Когато улиците ни
замръкват
във синьото око на залива. И няма
моята ръка
в косите ти смирена
да се връща…
Когато посред нощ
те търсят
пътеките
от моето име.
А някой спомен
те извика
зад ъгъла на чуждо минало.
Ще разбереш, че си ме срещнала.
Но някъде сме се разминали…
щурец
Денят е седнал
на прозореца
и в тялото
на мъничък щурец
надува тънката хармоника.
А звуците му
в теб трептят.
В зелено, жълто…
И щастливо
слънчевият листопад
разтваря с нежност
топлото ти тяло.
Денят е мъничък щурец,
доприпкал вечерта
да пием вино.
Аз в нежните му
тънички крила
сънят по тебе
ще повивам.
Такава лунна мекота
вали в лицето ти,
любима.
Денят отдавна е заспал-
един щурец.
Без име…
утре
Ръцете, чашата кафе
ще ни разкажат
всичко,
което сме били до днес.
От думи. Или срички…
Ще бъде в есенен щурец–
зелен и мъдър–
една мелодия за теб.
От сън е пътят…
Ще бъде синьо.
Като в дъх.
Или дори по- ясно.
Че ти оставаш
в моя стих
все по- прекрасна…
В неканения послеслов,
ронлив от чувства,
остатък от една любов
запалва Кръста.
А после с огъня
- следа.
Жена от огън.
Повярвала в един монах,
не казал ”сбогом ”.
Напити езерни води
ще палят мрака,
във който устни и коси
от тебе чаках…
Останалото е следа.
Следа от ято.
Изгубило по тебе сън.
От самотата…
чаша кафе
Изтръпна следобедът.
Или потъна
сред бялата дреха
на паметта ми.
Остана в започнат стих
да мъждука.
Отсреща–
сред влюбени клони.
Как искам
на чаша кафе
да те гледам.
И в теб да говоря.
С косите ти. С името…
( отсреща се втренчил
във мене съседът.
И ме разпитва
подробно–
за синьото… )
Площадът,
препълнен от жега
и погледи,
бе моето момчешко очакване.
А ти ме докосна
със края на рамото.
И сенките в мене
прогони.
Отнякъде мигаха
в жълто кръстовища.
Знам, по ръцете ни капеха.
Бе със мен
моето неделно съкровище.
И за нощта си забравих…
Толкова дни
оттогава изминаха.
С рокля в лилаво.
И токчета.
Този следобед
бе твоето име.
Чаша кафе,
пълна с погледи…
сън
Да се родиш.
За да родиш живот.
Да го отгледаш после.
Вяра в теб
да храни.
Да преведеш
един живот
през брод.
И някак в себе си
далечна
да останеш…
Навън да капе
есенно небе.
И с жълти лапи
да повива светлото.
В очите на едно дете
да избелее
капката ти
вечност.
А ти,
залязла като сън,
от някога изтекло име.
Да пропътуваш
само с мен
останалото.
В друга зима…
среща с теб
Ще ме познаеш ли?...
(Облечен съм като на снимката.)
И малко уморен–
след нощното повикване.
Забравих за цветя.
Забравих твоите стихове.
Почти съм отстрани.
( Или
почти пристигнахме… )
Ще те позная ли…
( като от снимката… )
Седя, заслушан
във живота ( “ вън” и “ около” . )
……
С кафето на пресечка
от дома ти
един следобед
ми поднася
…спомени.
само след последния ти стих…
Не остана
нищо
за спасяване.
В размагнитените дни
вечерният вятър
оцелява
само
след последния ти
стих…
С някаква следа
от памет
( като слънце
покрай плет… )
есенният дъжд
сковава
летните мечти
по теб…
Не остана. Нищо.
Не остана…
Само леден
послеслов–
думи от една изтляла
вечерна,
сама Любов…
една жена
Една жена
през мен премина.
И в моя бряг
си хвърли дрехата.
Гърдите и люлееха небето.
В среднощната
житейска люлка.
Навлизаше полека
сред водата
горещото и бяло тяло.
Коси от тъмна детелина.
Ръце от речен камък…
Изтръпнал,
чаках да излезе.
Зад храста скрил зора.
И утро.
Звездите и пратиха месец.
Но тя потъваше
навътре…
Как виках в себе си…
Как виках!
Но тя угасваше.
Сред мрака.
От многоточието на небето
сама звезда
у мен
заплака.
--------------
Една жена
лицето ми премина.
Остави в пясъчника
риза.
От нея
своя залез шия.
И с него
в болката си влизам…
мъжко стихотворение
В този летен
следобед
на август
като стая
е
кръгъл
петъкът.
И прибрал
от лозниците
залива,
закипява
в усмивки. И погледи…
В този кръгъл
следобед
на лятото
няма залез.
Навярно защото
слънцето гледа
свенливо
бедрата ти.
И целува
косата ти мокра…
… Как ухае женската мишница.
На треви.
На море.
И желания.
Сякаш пладнували
по раменете,
в нея
устните търсят награда.
А нощта ще е тиха.
И светла.
Ще е нежност
в лика на луната.
И забравила
есен в морето,
ще вълнува с гърдите ти
лятото…
… В този летен следобед
на август,
в този къс
от несебърско злато
вместо слънцето
гледам бедрата ти.
И копнея
във теб да заляза…
не тръгвай…
“ … не тръгвай никъде в дъжда… ”
Янко Димов
Не тръгвай никъде
в дъжда,
а остави
лицето си
в съня ми.
Да грее в моята ръка
или в словата
помежду ни.
Не тръгвай, обич…
Никъде в дъжда.
И не потъвай
в тази монотонност–
На есенни тополи. И лица.
Забравени,
угаснали гнезда.
Небето– с празния му
конус.
Не отминавай,
моля те,
в дъжда–
сред делничната проза
и умора…
Забил съм Ахилесова пета
в несигурния сипей на успеха.
И в стих търкалям си деня.
До трети бряг.
До твоята пътека.
Едно очакване съм в теб-
не тръгвай никъде в дъжда …
Не тръгвай никъде, Любов!
Дори насън
не заминавай!
огледало
Ако извикам
името ти в мен,
от твоя връх
ще потече лавина.
Небето ще покръсти
всички снегове.
През самотата
да премина …
Ако извикам името ти
в мен –
светът ми
ще осъмне
в бяло.
Един, единствен южен ден
ще бъда в стих
от твоето тяло…
Отнякъде ще завали.
Без дъжд.
Без вятър
ще потъне
в миг морето.
Поне веднъж,
поне веднъж
една жена
ще спи
в небето ми…
Ако извикам името ти,
знам –
ще се събудя
във око на птица.
( Денят е вече побелял.
За твоята следа
разпитва… )
Тогава речните върби
ще потекат
от твоето тяло.
Достигнали бездомен праг,
във мен
ще те оставят цяла…
Ако извикам името ти
днес,
две есенни реки
ще ме повият.
От оня връх –
без долина.
Където в себе си
те крия…
пази се…
Пази се
да не те събуди
утро,
в което
ще си тиха.
И сама.
Не досънувала
съня си.
Сред тази хорска
сивота…
Пази се…
да не те събуди
залез.
След празнично преминал ден.
Заслушана
във шепота
на камъка,
че си облякла
ветрове.
( За някой,
минал преди мен… )
Но ти
не ще ме слушаш-
ще изтичаш
пред погледа
на този свършил свят.
И ще развържеш синевата.
За птиците. Да долетят
до моя праг…Но ти не ще ме слушаш…
Ще се хвърлиш
в потъващото ми
лице.
Да спре
следи
от дните
на пораснал.
В следите от едно момче.
Ще се повдигнеш ти
на пръсти –
от падащата светлина.
В едно момиче да възкръсна.
Сред тази хорска тишина…
Пази се… да не се събудиш
от утре в моето сърце…
пред теб тревите коленичат…
Пред теб
тревите коленичат.
Тревожни. Ветрени.
Денят не иска да залезе.
Див. Бурен. Есенен…
Пред тебе, мила,
коленича.
В ронлива
пясъчна колиба.
Където не живее никой.
Сред сипея.
На юг от времето.
( Където не живее. Никой… )
А твоята ръка облича
поникналата есен
в мене .
( Където не живее. Никой. )
И само лунната пътека
след някое самотно лято
разделя с ден
на две
лицето ми–
две пожълтели половини.
И се завръща бавно. С мрака.
Ловецът в мен.
И хищникът.
И звярът.
Едно и също–
тягостно привличане-
на жертва и палач.
И ярост…
И се завръща в мен… И се завръща…
Ехти през тишината
сирената на влака, в тебе бързащ.
Сирената на влака…
Но старецът е коленичил.
В ронливата си пясъчна колиба.
Поникнала от коловози време.
В които не живее.
Никой…
предчувствие
Знам,
ще свърнеш по първата улица.
А дъждът
( ослепял и нарочен )
ще изприпка след теб
край дуварите.
И край вечерните люляци.
После ще спреш
…за кратко.
( колкото да измачкаш
на душата хартията ) .
Ще заключиш внимателно думите.
В мекотата на нощните ириси.
А от небето месецът
в нас ключа ще подхвърли…
2
В тоз дом
всички дни
са от есен .
Само вятърът в тях
ми донася
твойте стъпки понякога…
в босата улица
хукнали, дъхави…
през лицето
напряко…
А дъждът
( ослепял и нарочен )
ще изприпка по тебе
изплакал.
От очите ми сянка понесъл.
След забравено нощем
очакване.
Знам,
ще свърнеш
по първата пряка…
маска
Зад опнатата маска
на лицето ти
морето бавно се превръща
в блато.
Утихват вятърните мелници.
В годините.
И сякаш наноси
от дните,
напластявани
из дланите,
са думите
от пясъчника страст…
А тази нощ
аз няма да съм сам.
От шепата си пълнолуние
светът
един щурец зелен
ми прати.
Ще пия значи
вечерното вино
с колегата по самота.
Ще си подхвърляме мечтите.
Ще гоним подранилата слана.
Навън, към три,
ще припка в прилеп зима.
С угасналата сянка от жена.
Ще се напиеме до болка
тримата –
Луна, щурец . И аз…
А после ще дочакаме
на утрото
дали Смъртта( населила гласа ни)
ще прочете във тебе името.
Както присъда -
на осъден…
говори вятърът…
Сънуват дните ми –
накацал в погледи.
До праг. До стих.
За късна пролет…
Говори вятърът.
Говори сякаш.
За теб. За тялото ти нощем.
Поникнало в сълза от сън.
Или по късен спомен…
Целува.
Коленичил.
Камъка.
Надига се…
И по-нагоре.
Утихва.
По
бедрата ти
солени.
В копринената топлина
на извора…
Сънувам.
Или в приказка живея.
Дъхът на извора
усетил.
За влагата му
устните
копнеят.
Да се напият.
До насита…
В блаженството на двата хълма
да потъна.
Събудил тялото ти-
жар в безлуние.
Разравям те. До дъно. Бавно.
До без памет.
За да изтлее в него
всяка вярност.
Преди да изтрезнеем.
В края …
Или
да доживеем старост.
Разравям те.
И пия. Жаден…
накрая
Накрая на ръцете ти
(където свършва сивото)
е пъстрата ливада
на моят сън
заминал.
Накрая на съня ми
(по тебе още дишащ…)
светлее късче минало,
в което нощем
пиша…
В сърцето отброявам
косо
ритъма,
след който падат
плодовете на звездите.
В косите на нощта живее тя,
Любимата.
Жената , по която си събличам
грижите.
…От края на деня
щастлив избраник.
И паднал плод
от чуждата градина.
Целувам устните и
в нечий заник.
До утрешния сън,
от мен заминал…
циганка
Тази циганка в мен- любовта.
Нощем прага
пристъпя . Боса.
И за себе си пита.
Само по риза от светлина.
Капе в нея луната.
Косите разплита…
Пътник
от страсти. И болка.
В нея съм просяк.
Грабва ме ...Властна. И волна.
В сънищата ме носи…
Тази циганка. Нощем. На прага.
Със разплетени черни коси.
Пътищата си в мене простира.
И потъвам.
От нея.
Безимен.
В топлината на южни земи...
А на утрото,
къпан с росата.
В побелели от страсти
очи.
Ставам циганин.
Тъмен.
От вятър.
С шепа скрити
у мене
звезди…
небето…
Небето на раздялата
е сухо.
Небе без дъжд.
В черупката на мида.
А лятото е минало
Оттука.
И слънцето
в завоя му
умира…
Ще тръпнеш
в есенния хлад
на късната созополска неделя.
Лицето ми
ще търси в тебе
бряг,
по който да откривам
още
Нея…
А любовта е минала
оттук.
Зимувала навярно в “сбогом”.
В денят ми-
есенен капчук.
Откъснат от очи на болен.
А любовта е минала оттук…
В измяната – през пукнатия цирей.
И аз от утре ще съм сляп.
Поел по гнойната му диря…
късни птици
Късните птици
във мене висят.
Като странни
небесни
отвеси.
Извървяното гледа.
Назад.
През смълчаните
нощем
завеси.
Прегорели треви
са мечтите
от сън.
Моят пулс
е заключен.
Със слово.
На отсрещният бряг
Капе в песен.
И звън.
Една стихотворна сова.
Късно…
До сенките в мене
мълчат
осиновените песни.
А пелинът е странно
тръпчив.
И пътуват с кръвта,
И тъгуват в кръвта
всички минали есени…
ти свличаш думите помежду ни…
Когато ръката на мрака
стегне в шепа и последната звезда.
И асфалтът е заприличал
на мокра, мъртва змия
под
лудешкото препускане на капките
по гръбнака му;
когато сенки и тонове губят очертания,
а времето е спряло в остатъка вино на масата,
Ти свличаш забранените думи
помежду ни.
И нощта се превръща
в тръпка…
вечеря
Имах нужда от теб.
Да нахраня душата си.
Една свещ да запаля.
На света.
Отвън.
На прага на самотата.
Имах нужда от теб…
И понякога срещам…
понякога( зная ли…)
с разранено лице,
прекосил в чужди залези,
стъпки по пясъка,
спрели капките
от моретата
на вечерните обещания…
Нито ти.
Нито аз
Сме Оттук.
Само пътници…пътници.
В самотата си.
И далече от нас
е Домът.
С подредените дни ,
там…по масите…
Нито ти,
нито аз
сме Оттук.
Но те срещам понякога, Обич.
И вечеряме. Заедно…
тя…
Цялата е Огледало.
И Очакване.
Търси Другия.
Единственият Мъж.
В своят бряг.
Във себе си го търси…
Плодовете нощем
да откъсне.
Щастието и да свърши
изведнъж…
Цялата е ,Господи,
Желание !
Стон и ласка.
Обич и копнеж.
Пролетна.
Или начало.
Сън
в
премръзналото ми сърце…
Римски мост
в клисурата на мрака.
Някъде роден,
в сълза от есен .
Тича вятър
в топлата и пазва.
Угасил лица.
И песни.
Нощем е вакханка.
С чаша вино до сърцето .
В бяло.
…..
Нощем остарявам.
Или паля
свещ…от топлото и тяло…
късните думи
Капят в сенки.
Луни.
И безлуния.
Късните думи.
От теб.
Сякаш съм дъх,
изтъкан от безумия.
Или покорно море.
Бряг,
в който стене
по тебе
копнежът.
Или
безлико
платно.
Някаква тиха,
изстрадана нежност.
В късна
внезапна
любов…
Колко жестоки
са късните думи…
Дишат от сенки.
От късни молитви.
Или с кръщелна вода
ми доливат
зимите
в твоето пролетно име…
Някак
осъмнали.
В чужди представи.
Капки от свещи
на дни
за оставане.
Колко жестоки
са късните думи…
Сякаш
от праг
на среднощно
сбогуване.
Вечерни.
Утринни.
Стъпкали тръпката.
Спрели до себе си
нечия песен.
Сенки убиваме. В късните думи.
От листопада
на птичите песни…
------
Капят в очите ми-
сън и безлуния-
късните думи.
От теб.
Сякаш са дъх,
изтъкан
от безумие.
Или от
моето небе…
капка жажда
В този ден
- навярно есен-
роклята на сянката
е
празна.
Сричат коловози
песните
за една
отхапана
неделя.
Някъде
(от тъмното си станал)
камъкът у мен
проронва пясък.
Мисъл за часовник
или спомен,
винаги настроил празник
в клепките
на смъртно болен…
преболял
една омраза.
Вечерните думи
се излюпват
в памет за стреха
и нива,
в хукнал след престилка
облак.
В черната следа
от зима.
Нейде
сянката на просяк
дреме в ракла
от следобед…
сякаш част от пелерина,
закопчала
любовта си…В този ден-
навярно есен…
в този час от самотата,
свободата си върти опашката
като крава
пред стопанин.
Онемяла в бледи думи,
с мен залязва
светлината.
Празнично похърква
вятър
от лицето
на света ми.
И останал само в синьо,
бедуин
от мрак…
и
минало,
чакам
в късната си жажда
сън
по
твоята
пустиня…
не
на Румяна
Не ми купувай нищо
от витрина.
Ни пръстен, нито скъп парфюм.
Не ми купувай рядко
вино,
обувки, риза, шик- костюм...
Дари ми своята усмивка.
И слънце
в побелелите коси..
Едно перо, забравило отлитане.
Небето
в късния ми стих...
Бъди до мене
светлината
на своята изстрадана любов.
Една река
сред необята
на тихия ми
нощен зов...
Ела със лъч
от неизгряла,
забравена след друг
Луна.
Вземи ме в топлото си
тяло.
Тъй, както прави го
Жена...
-------------
Не ми купувай нищо
от витрина.
Ни пръстен. Нито скъп парфюм.
Опий ме
с късното си вино.
Живей в мен
земния си сън.
тази
Тази нощ
със цвят на перуника
искам само с тебе
да изпия
чаша
отлежало
тежко вино.
В погледа ти
после да се
скрия.
Есента ми
там да броди-
в жълто.
С листите си.
В стъпките от вятър.
Или в тръпката зелена
на очите .
От една далечна,
нощна гара…
Тази нощ
със цвят на тъжна птица
искам само в тебе да съм
-някой,
който е забравил,
че звездите
са светулки, закопнели лято.
В твоите зеници да се върнат.
В твоите пътеки време...
Тази нощ,
която спира дните ми.
В погледа
след гърбавия вятър…
-----------
Само присмехулникът
у мене
се опитва да пресича
още
напреко в стиха си
Времето...
Тази нощ ти подарявам,
мила.
Утре ще съм в тебе Скитник…