кръгът
Ти,
който винаги си в мен.
Ти – каменисто мое настояще…
Разлистваш стъклените страници
на моя ден…Ти,
хомонкулус безучастен.
Опитвам с тебе да платя
ленивите платна на свободата си.
Да ги заселя с летни бури.
Преди да изтече реката моя.
Обратно.
В сънените пясъци.
Сред хаоса на пролетните думи…Ти
( някак…винаги у мен…)
наливаш моите очи
в следи от счупените страници
сред тялото на тези дни.
Но аз не мога да извикам
добрия вятър в свободата си.
И сам потичам сред река.
На дневни.
И на нощни вярващи…
Старее твоят лик у мен.
Как лекичко угасва-
по свещица.
В стената – сянка…
Ден след ден.
А после мракът е обрасъл
изцяло тялото на аза
( ти…камък от едно небе…)
повторения
И тази вечер ще изтрие стъпките…
(Дъждът е минувач
от твоето минало.)
Ще се оглежда
в тялото му щъркела.
И тази нощ…
С небето си изстинало.
Водата ще разтваря
от очите ти
изсъхналите стари фотографии.
Отминалите дни на птиците,
останали в едно очакване…
А пътят е черта, живяла
между лицето в теб…и хоризонта.
Осъмнала, окаменяла. Няма.
Като ръка на просяк
от метрото…
И тази вечер ще изтрие стъпките.
(Навярно като всички твои вечери…)
По глухата пътека след сърцето ти,
останала във стих
от чужда песен.
Ще се оглежда в тялото и
цветето…
И тази нощ…с очите ти изстинали.
денят…
Денят е бездомник
от края на сънена улица.
Не може да избира
при кого да нощува.
А думите в него –
временни убежища-
ловуват из тялото
на мокрия вятър.
Пресичат направо
кварталната памет,
останала в мене
след листопада.
През милост и болка.
Без покрив от минало.
Денят е молитва.
Водата от билото,
преляла в напуснало
дните си
синьо…
Денят е осъден.
Без порив.
Преминал…
Оттук ще поема.
От края в началото.
Засипал околните погледи.
Ръцете чертаят в дъгата представа.
А после сънуват полети.
Оттук ще поема.
Преди да е съмнало.
И трезвен у мене прозореца.
Денят е боядисан. С неделната обич,
останала в думи. И хора…
среща
Август, точно в 11.
Някъде…
в средата на лицето ти.
Хладния и влажен поглед
вземам…от нощта останал…
Сам. Един. Без праг.
И вятър.
Скрил зеленото в сърцето си.
С пясъчник, поникнал от желания.
С тяло като
ситен
речен
камък,
хранещо се с минало. И вяра…Някъде
в гласа ти бях забравил
счупено стъкло.
И бързи стъпки…
Шепота сънлив на сеновала.
Дъх от порцелана на ръцете…
Август.Точно в 11…Някой,
на когото да разкажа
нещото в средата на сърцето.
Сам. Един. От пътища затворен.
В някаква следа от детство…Лятото
закусва с твоя поглед
в скрития часовник зад площада.
Точно време – 11.
Третият перон.
Отляво.
арго
Далечен
е
брегът до теб. И само
дълбокия ръкав
на
времето
луните си изсипва –
да ми светят…
Далечен е брегът. Далечен.
Дълбоко в мен се плиска
океанът. И играят
на дните
слънчевите врани.
Зелената вода
нехае за всемира.
И в нея капят
песните за вечност –
като монети
от кесия…Кълнат се ветровете
във посоките.
Играят по косите ти
вечерни.
Копнеж
по мачтите…
Високо е
от твоят земен бряг…
за мене.
А тялото ми среща
в пясъка
извивката
на твоето…В река , зелена
от очакване…танцува
с нощен вятър лятото.
……..
Като гнездо
на отлетяла птица
е късчето ми бряг
след тебе.
Една покълнала зеница
от стих за случило се време.
апокрифно…
Под чашата
преливаща
на залеза,
в смокиновите багри
на реката ми
те крия, Обич.
Аз те крия -
до своята вечерна пазва.
Като едно дете -
от детството.
Като небе във стих
без минало…
Навярно в теб
е южният ми сън.
По вечния стремеж
да бъда.
Ала едва от днес
си там-
в смокиновите багри
на реката ми…
В очи от топъл юг
разсънените листопади
събуждат в мен
ръцете ти-
две тъмни,
незарасли рани.
…И сигурно съм толкоз млад.
Щом с бялото на тишината
потичат в изсветляващото тяло
смокиновите багри
от реката …
русалка
“Не биваше да остарявам.
Минах се.”
Георги Константинов
На пъпа на залива,
където лятото гори като факла
и бялото гърло на дюните
е сухо,
трепти маранята.
В кенарена кърпа от облак.
А смокът е мълния
насред лицето на пътя.
…Ухае женската мишница
на треви
от лъчите.
И кой ли там,
сякаш избранник,
пладнува…
Отнякъде Господ
търпеливо чака
да вземе на думите лихвата.
(Ала езичник е, Боже, душата ми –
дали защото не плаща данък
само за езика си…или чака
все някога да се оягни
посред две празни недели.
Та после да върне
назаем взетото тяло…)
На пъпа на залива,
където лятото гори като факла.
И бялото тяло на вълнолома е сухо.
Ухае женската гръд .
На треви и желания.
И отдавна пастирът на облаци
в нея пладнува…
нощем…
***
Нощем ,
когато
розите ухаят на метафори
и дори «вечната пирамида на живота»
се превръща в триъгълник,
притварям очи
и се виждам-
гол, голеничък
пред Хълма .
Забравил съм вече
гласа си.
От струните-само гъргорене.
Наоколо - дъх на повърнато;
завист и ярост, притворени
в сутерена на нищетата.
Наоколо-
засипани с думи пространства.
Дори светлината съсирена…
в дума от някой забравен.
Закърпил съм нейде
след нея навярно
и част от душата си.
Спокойно да преговаря
словата за ново прераждане
в кварталните спирки
на тялото...Нощем,
когато гълъбите на тавана
блудстват със свободата си,
надеждата, че и Смъртта
все някога ще свърши,
припламва като тяло на светулка
от мрака...
2
Нощем кръвта ми се вслушва
в шепота по тялото или
нощем пълнолунията разраждат сънища
след поредната отминала връзка.
3
Нощем следите от деня
рисуват скрити в съня ми зелени пътеки
към очите ти…
Или нощем
птиците на надеждата
край болничното легло
утоляват жаждата си само
в дланите
на изоставено от родителите си дете…
4
Нощем котките се любят по покривите,
а болните от рак
потъват в ада на болките си
и Смъртта шета като добра самарянка.
Нощем любовта
е самотната продавачка
на чувства…
5
Нощем
покълналите през деня цветове на дъгата
повиват листа и треви ,
сякаш в приказен сън.
И само светулките бдят в него,
разсъблекли светлината от телцата си…
П.С. А утре дъщеря ми
ще хвърли в морето на сините си очи
спасителния пояс на усмивката .
Ще ме целуне за събуждане,
уловила слънцето с косите си.
И денят няма да потъне...
панта рей
на Стефан
Чудесен ден…Вън – твоето погребване.
Смъртта отрано бе разхвърляла
огромните си бели калии.
Приятелите идваха. И си отиваха.
Докоснали цветята от съня ти.
В очите им тъгуваха моретата
(те заедно с тебе бяха ги преплували…)
Чудесен ден…
Осакатено, времето
накуцваше…
в залепените думи по жалейките.
Край скитащите гълъби наоколо.
Сред дървените скелети на сенките…
Сам бях…Последното листо
в прозореца на твоята надежда.
Простените пътеки
помежду ни
към тихите води отвеждаха.
(И двамата обичахме света.
И песните на есенния вятър.
В косите мокри от деня,
изпратил циганското лято…)
2
Нощта бе тъничка змия.
И в теб съсири дневните зеници.
Остави слузеста следа –
да ми напомня за зъбите…
Нощта бе тъничка змия.
Съблякла в кожата си дните.
Сам бях. А времето умираше.
Сред гълъбите. Покрай живите…
джулая
На юг от сънените приливи
залязващата вечер е очакване.
Коприната от синьото
в косите ми
е скрила с формите си
мрака…
На юг от сънените приливи
са твоите очи
и вятъра,
подгонил нощем в улиците
дъга от юли.
В лятото…
От вълнолома идва мрачината -
след късния следобед…тихомълком.
Протяга рамо
до пазача в мене. Сънува
жълтото око на фара.
А лодките са бели многоточия
от мисълта за лунната пътека.
На юг жадуват
(в сънените приливи)
брега за твоята утеха…
Коприната на вечерта
е скрила спомени.
И шепата звезди у мен.
И пристана…
Там утре
влюбени бездомни
ще се целуват.
На Джулая…
В синьото.
рисунка
Покажи ми
най-тихата улица
в съня си.
Там, където кипарисите
пускаха наволя
лица и шепот
в реката на нощта…
Или там,
където
есента от теб
обличаше в погледи
самотата на дъждовните капки…
Намери по стъпките
в очите ми
най-мечтаната гара…
С неизпратени още влакове.
(Под вагоните времето, помня,
изтичаше…А в часовника спеше раздялата.)
После…
заключи
всичките пътища –
някъде в себе си…
Някъде.
Далече от лошия въздух.
И сенките
на едно прощаване…
кактуси
КРАЧАТ ЛИ , КРАЧАТ.
КАЛНО.
КОЛОННО.
КАКТУСИ – КОЛКОТО КРЪСТ.
КАМЕННИ.
КРЕМАВИ.
ХРОМИ. ХРЕМАВИ.
КЛАТЯТ СЕ - КЪРТОВЕ.
/с-с-с-ъ-т …./
ТОЧНО.
ОТМЕРЕНО.
В ТИКВЕНА СЕМКА.
ВРЕМЕТО СЯКАШ СИ СПИ.
С ТЪПАТА МИСЪЛ
( ЗА ХЛЯБ В ПОНЕДЕЛНИК….)
СЕМПЛО.
ПРЕЦАКАНО.
В СТИХ.
ВСЕКИ Е В НЯКАКВО СТАДО-
СЛЕД ПЪРВИЯ.
(МАЛЪК КРЪЩЕЛНИК НА БОГ.)
В ТОЛКОВА ИСТИНИ-
ТОЛКОЗ ИЗМИСЛИЦИ.
СТРАХ-ДО ПОИСКВАНЕ.
ТОК…
P.S.
НЯКЪДЕ- В СИТОТО.
ВИЕМ-ОТ БОЛКАТА.
СПРЯЛА В ГЪРДИТЕ
КАМА.
ТИХО ПОБЪРКВАНЕ.
ОЩЕ ОТ ЛЮЛКАТА.
ПЛЕСЕННО.
СИВО.
ТЪМА…
РЕЧИТАТИВ ЗА КРИЛЕ
на Атанас Иванов
ЛЯТОТО ПИЕ КАФЕТО СИ
ДНЕС
В КАФЕНЕТО ЗАД ГАРАТА. ГЪРБОМ.
ЗАЕДНО С ЛЯТОТО
ПИЯ
РАЗДЯЛАТА С ВАС
В КАФЕНЕТО ЗАД ГАРАТА. СЛОВОМ…
ПТИЦА ГЛЕДА
НАБОЖНО, В УНЕС
МАХМУРЛУК С ОПТИМИЗЪМ
ОПРЪСКАН
КАК РАЗЛИВАТ
ПОРЕДНАТА СМЕС
НА ТЕЗГЯХА С ЦИНИЗМИ.
КАПЯТ ОБЛАЦИ В ЩАЙГИТЕ С ЛЕД.
ПАДА СЛЪНЦЕТО
АРЕСТУВАНО.
ЕСЕНТА ВЛИЗА В ЛЕТНИЯ МРАК.
С ЕЛЕКТРИЧКА
В ДУШАТА БРАКУВАНА…
МАЙ УМИРАМ…
НИ БЕЛИ КОНЕ,
НИ БАГРЯНИНА УТРИННА МЕСА.
САМО ВРАНИ СЛЕД СМЕСЕН КОНЦЕРТ.
И…СЛЕДИ ОТ КЪЛВАНО,
ПОЕТЕ.
задушница
ГЛЕДАМ В СЕБЕ СИ.
КЪСАМ ДУМИТЕ…
ИЗСВЕТЛЯВАМЕ.
ТИХИ СМЕ.
ГРЕШНИ СМЕ.
ГОСПОДИ,
НЕКА УТРЕ ПОПЛАЧЕМ ЗА ДРУГИТЕ.
НЕКА ДНЕС СЕ ПОМОЛИМ. ЗА СЕБЕ СИ…
ЗА ТОВА
КОЛКО МНОГО НИ ЛЪГАХА,
КАК НИ ПЛЮХА ПОРЕД ВЪВ ДУШИЦИТЕ.
КАК ЖИВОТА НА ВСЕКИ Е КАРТА.
А ПЪК НАШАТА ВЕЧЕ
Е ЖИЦАТА…
КАК СЕ ЛУТАХМЕ
СЛЕПИ, НЕДЪГАВИ.
(НЯМА СЛЪНЦЕ- ПРИ ДРУГИТЕ СВЕТЕШЕ.)
КАК СИ СТИСКАХМЕ В ХЛЕБЕЦ
ЖИВОТЕЦА-
КАТО МАЛКИ, НАИВНИ ПЕСОВЕ.
…………………….
САМО ТИХО….ПОМИЛУЙ НИ, ГОСПОДИ.
ДА НЕ ЧУЯТ ДЕЦАТА , МОЛИМ ТЕ.!
УТРЕ, УТРЕ ЩЕ ПЛАЧЕМ
ЗА МЪРТВИТЕ.
НЕКА ДНЕС СЕ ПОМОЛИМ.
ЗА СЕБЕ СИ…
ХИЩНИК
на ДелчоЧапразов
НИСКО ПО ПЛОЧНИКА.
ГЪРБОМ.
С ПЛЯЧКА, СТАЕНА В ПОГЛЕДА.
ОТРЕЦИТИРАМ СИ ВРЕМЕТО-
НЯМА ПРЕСТРУВКИ. И МОЛЕНЕ…
САМО ТИКТАКАНЕ - В ПРАЗНОТО.
ЗЪЛ СЪМ..
И ЗВЯР ПО ЗАЧАТИЕ,
БЛИЗАН ОТ КОЛЕДНИ ПОСТИ…
В ПАСТИ
И РОЗОВО МЪРКАНЕ
СРИЧАТ ПОЕМИ
ГОЛЕМИТЕ.
В ГУШИТЕ, НЯКАК НЕИСТОВО,
ХЪРКАТ ГРОШОВЕ-
ЗА ОРДЕНИ.
ГЛУХО БЪЛБУКАНЕ.
В СВЕЩНИЦИ.
ТЪПЧЕ МОЛИТВЕНО
СЕМЕТО.
КОПЕЛЕ
С ТИГРОВА НОЩНИЦА
БЛЪСКА ДАКТИЛА.
ПО ТЕМЕТО…
ТИХО.
ПО СТАДНО…
МАСТИЛЕНО…
САМО ТУПТЕНЕ ОТ ПЕРКИТЕ.
В ЦЕДКАТА “ДРЕБНИТЕ РИБИ”
ЦЪКЛЯТ С ОЧИТЕ СИ
ВРЕМЕТО…
ЕВОЛЮЦИЯ
В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО.
НЕ ! СЛОВОРЕДА…
ПОСЛЕ- ГЛАСЪТ ТИ.
ПОСЛЕ - ВЪЖЕТО.
В ЧУВСТВОТО - СИТОСТ.
ЕДРЕЯТ ЦИНИЗМИ.
(НЯМА МЕТАФОРИ
С ДЕВСТВЕНИ РИЗИ…)
СЛЕД ЗАБРАНЕНИТЕ ДУМИ
ЗА СБОГОМ
ПРОСТО ЗАЕКВА ОТ БОЛКА
СЪРЦЕТО.
НЯКЬДЕ ТАМ -
В НАС НЕРОДЕНО-
СРИЧА ПОТОМСТВОТО
ПРАВО НА ВЕТО.
П.С.
СЛЕДВАТ ПЪТЕКИ-
ЗА СТАРИТЕ ПОДВИЗИ.
ПОСЛЕ -УРОЦИ
ПО ТОЧНА СТРЕЛБА.
ТИХО В МЪГЛАТА
КРАЧИМ С МИШЕНИТЕ.
РЕДОМ-
РАЗ - ДВА…РАЗДВА…РА-ЗДВА…
23.12.1997
на Александър Геров
Преди да си тръгне
от тук,
Споменът за теб изпъна
чаршафите от съсирена болка.
И почисти
посипаните на пода
погледи…от оплакващите.
Избърса изоставените ноти
по пианото
и ги пъхна под леглото
с вехтории и мечти.
Откърти светлината след огледалото
и я пръсна на парчета по пода.
Свали забравените песни от стените
И окачи сенки
на тяхното място…
После
нарисува
икони от въздишките
и въздух,
наситен с тамян…
Издълба в завивката кръст,
а от него потекоха твоите думи...
Събра водите им
в чашка от цвете.
И напои тебеширените листа
по стълбите към лицето ти...
Преди да пристигне
(Знаеше ли…)
Нощта затвори вратите,
но забрави очите ти отворени.
Денят се промъкна оттам,
а светлината - през израненото тяло.
И листата в душата ми
зашумяха за сбогом.
Преди да си тръгне завинаги
Споменът за теб…
П.С.
Няма съд за накрая…
Нито кръгове в ада.
Нито награди…
А една врата.
И бушува
страшен
космически вятър ...
РИСУНКА ОТ ЕДНА ЗИМА
ВРАБЧЕТА-РОМЧЕТА
В СИВО…
ТЪРСЯТ ТРОХИЧКИ.
ПОДОБИЯ НА СЕНКИ
ТИХО
В КОФИТЕ НАДНИЧАТ.
КРЪСТОСВАТ ГРОБИЩА, ГРАДИНИ-
СТУДЪТ
Е ГЛАДНА ЯМА…
ВИНАТА ИМ Е ,ЧЕ СА ЖИВИ.
СРЕД СВЯТ, ОТКЪРМИЛ
ВРАНИ.
КЪДЕ И КАК ЛИ ЩЕ ЗАМРЪКНАТ
В ЖИВОТ
ОТ ЧУЖДИ КРЪСТОВЕ.
(НА СВЕЩ СРЕД БОЖИЯТА ЦЪРКВА
СТРАХЛИВО ТОПЛЯТ УСТНИТЕ...)
“БЯГАЙТЕ!
НАВЪН, ХЛАПЕТА”-
СВЕЩЕНИКЪТ БОЖИ
ПРИБИРА СВЕЩИТЕ.
ЗАХЛОПВА ГНУСЛИВО
СЛЕД ТЯХ РЕЗЕТО.
(ПОСЛЕ ЗАХЛОПВА
ПРЕД БОГА СЪРЦЕТО СИ...)
ОТВЪН СЪЧУВСТВЕНО
ГАРВАНЪТ ГРАЧИ-
СНЯГ Е ОБРЕКЪЛ ЖИВИТЕ.
СЪЛЗА ЗАМРЪЗВА - АКО ЗАПЛАЧЕШ.
ДЪХЪТ - АКО ГО ИМАТЕ...
ФИЗИКА
ЕДНА ГОЛА И БОСА ДУША
ПОМЕЖДУ НИ...
СТУД ОТ ДУМИ И ВЕЩИ.
ИЛИ СУЕТА,
ЗАКАЧЕНА ВМЕСТО РАМКА НА ПРОЗОРЕЦА.
НЕПОТРЕБЕН ВАЛИ
НА ПЕТНА
ОПТИМИЗМА.
САМО БОЛКАТА
СПИ ОПАКОВАНА
ПОМЕЖДУ ВЕНИ И ТЪКАНИ.
СЯКАШ
В БЕЗШУМНИТЕ НИШКИ
НА НЕРВНИТЕ СПЛИТОВЕ
Е СКРИТО ТОВА
МОЛЕКУЛНО ОБЪРКВАНЕ
НА БЪДЕЩЕ.
С МИНАЛО…
ПОСЛЕ
СЕ РАЗПАДА. И АТОМНИТЕ ТЕГЛА
ПОЕМАТ ПО НЕЧИЯ ПРАВИЛНА ОРБИТА,
ОБЛЕПЕНИ В НОВИТЕ СИ НАИВНИ ОБВИВКИ....
….
МАЙ ИЗТРЕЗНЯВАМ...
ИЗЛИЗАМ ОТ КЪЩИ.
ВЪВ БЛИЗКАТА КРЪЧМА НАХЛУВАМ.
С ПОЗНАТИ-
ПИЯНИЦИ, СМАЧКАНИ ДУХОМ,
СЕДЯ.
ФЕРМЕНТИРАМ.
И ПСУВАМ…
тъга по мама
Като въздишка изтръгната,
след есенни бдения,
тръгна и мама по пътя
към нищото...
Някой я води - сляпа.
Сред други селения.
Някой сега и разказва
за болката нощем .
И вишните...
Може би там е дочакала
тате…с роднините.
Може би слънцето само е чакала-
да провиди...
Или душите на черния хляб и виното
нея са канили да отбие пътя си...
Знам, че искрата накрая
умира и в кремъка.
Че се променяме тихо -
в лицата, в годините,
в климата...
Но ме боли,
че оттука нататък във времето,
без нея ще срещам
студения полъх на зимите.
С мен ще е изгревът,
скъсал на дните и нишката.
С мен ще е залезът,
в който отлитна душата и.
Отиде си мама-
по пътя , отвеждащ към нищото.
Тъжна и хубава.
Като въздишка по вятъра...
часът на кучето
“...но, навярно, часът на кучето
е онзи предел - между деня
и нощта, в който човек не раз-
личава кучето от вълка.”
Маргарита Арнаудова
Някой,
който много дълго нищо не е разбирал за себеси;
някой, който е опитвал да заличи
ивицата от чувства
помежду прошка
и амнезия;
Някой си, просто побъркан от самота-
като в едноактова пиеса на Ибсен.
Някой катурнат от сала,
успял да изплува .
И някой,
който никого не разпозна
след това...
Някой
накуцващ
несретник –
една купчина спомени,
загърбил пустинята в дните си.
Един компас без посоки и прочие...
Или онзи перко-
ненужен никому-
като идея за ненаписан разказ.
Той,
самият,
още пробва да опъне кривата тел на времето си
между старите и нови пясъчни кули.
И когато успее,То навярно ще спре в него...
П.С.:
Една сутрин,
като видях просяка пред църквата,
си спомних,
че в предишния му живот
съм бил негов роб
навярно...
копнеж
Да откъсна лицето на спомена.
Вкоравените устни да спра.
Да изпия на залеза виното.
От любов да поплача –
така!
Да съм вярност в очите на слепия.
Стара болка, повита в снега.
Да съм бялата птица,
която
ти забрави в чужда ръка...
Да изгарям в пожара на утрото
самотата на твойте коси.
И през тихата есен на дните си
да те чакам с последния стих...
речитатив
Пълзи Наситата...
По стъпките, по пръстите.
Спотайва се
Безпаметна, безбожница.
Разделя брат-
на свой и чужд .
Пред кладата
на хляба, славата.
И кръста.
...Пълнеят с тромби,
склерозират дните ни.
А ние в тях, олекнали
от глухото на стрехите,
по делниците – скринове
събираме си мляното.
И тъпчем
плявата.
Отзад - в душите си...
Пълзи, проклетница,
във костите,
в косите на годините удавени,
когато се обричахме –
неверници
за храмовете праведни.
-------
И спират още малолетни,
плахи,
глупави
сърцата ни.
В черупките на охлюви...
кръговрат
И крачиш. Дишаш. Мериш мрака си.
В ентропията – еднодневка проста.
Надеждата, премазана под дните ти
до късно в теб се гърчи…
Безтегловност.
Панелно време.
Скърцат масите.
По тях/охранени/
Пегасите
доволно хрупат в хор
овеса си.
Тревясал. Сам. Кокетно пърхаш.
И търсиш място в клоунадата.
Такова време, Господи!
Държат му пантите.
Клатушка сити вратници.
Пресъхва глухи кладенци.
Мухи обслужват
/ мазни са/
накацали Пегасите.
-----------
И раждат вечно себе си
По страшно кръвни торници...
РЕАНИМАЦИЯ
на Ани, която остана завинаги на три...
ДИШАЙ !
ЧУВАШ ЛИ!
ДИШАЙ!...
ОЩЕ САМО МИНУТА.
ОЩЕ САМО ДА СВИКНА
С ЧЕРНАТА СЯНКА ОТСРЕЩА.
С БАВНИ , НЕСИГУРНИ СТЪПКИ
ИДВА КЪМ ТЕБЕ ЖИВОТА.
ХАЙДЕ, ИМАШ СЕКУНДИ !
ОПИТАЙ СЕ !
ДА ГО СРЕЩНЕМ ОТНОВО !
В ТЕЧНОТО СЛЪНЦЕ НА ДНИТЕ
СЯКАШ СМЕ ЗАЕДНО ОТДАВНА.
ТИ САМО ОПИТАЙ !..
ОПИТАЙ –
МОЯТА КРЪВ Е СИЛНА...
---------
ЕСЕН Е.
БЯЛО.
СЛЕД ЗАЛЕЗА.
ДЕВЕТ Е.
ВЕЧЕР.
ПОСЛЕДНАТА.
В ДВЕТЕ ИЗСЪХНАЛИ ЗЕНИЦИ
ТИХО ПРОКЛИНАМ НАДЕЖДАТА…
ПРИЗНАНИЕ
В закъсалите нощи ни прибират.
До гуша пълни- с вино и поезия.
Из пепелта лицата ни събират.
И дълго месят в топлите си длани
кървящите парчета от душите ни...
Заспиваме на тихото им рамо.
Самите - разорени утешители.
И пишем за различни мимолетки.
Камари от метафори изписваме,
заврени в поетичните си клетки...
За тях, любимите, забравяме.
А те се правят още,
че ни вярват.
А те се правят, сякаш
че не виждат...
Мадони на отречени поети,
ако ви топли –
поклон доземи...
натюрморт
Прохожда пролет в мен-
навътре в камъка
капчуци пият хереса на слънцето.
И крача покрай ланшни листопади-
към детството си бързам. За пощада.
Прохожда пролет.
В този свят
на завет мъркат само котките.
В душата ми камбани пият жадно
следи от ерестта на капките.
В калта са новите хоругви.
И техните ругатели се смеят.
Така ли ще претръпвам -
бит …пред хляба си.
Като осъден на безветрие-
пред ехо от смеха на брадвите;
Като плътта преди зачеване.
Преди да хлопне глухо вратника...
--------
Прохождам.
В нова пролет. В ново стадо.
Паса блажен от общото – превтасал.
Днес стрижат евтино –
по строфа.
За всяка овехтяла песен…
опит
Бавно стопявам с устни
паяжината на съня от очите ти.
Навън е поредната утрин
от скучната книга на дните ни.
Сякаш в мига са родени –
пролетно –жизнени -
птиците.
Бързат в гнездата си ланшни.
Ние къде ли да идем ...
Вчера и Днес зачертаваме.
В мрачното ложе на залеза.
Утре е толкова минало –
знак от лицето на сянката.
Вечност от грижа и болка –
търсят в нас пристан
децата ни.
Може би в друг свят пораснали,
сричат забравени приказки.
..............
Отново е трудна луната.
Изпълни се цяла по склона.
Пъпчива и …някак рогата.
А аз още чакам гласът ти.
Сега съм в това очакване
една закъсняла соната...
ад интеро
Душата ми е скитницата боса,
посипана със прах от месечина.
Пред прага на лицето ти захвърлена.
Премръзнала от ветрове.
И зими.
Разсънена,
недишаща вода,
покълнала от жертвеник пшеница,
вакханка с тяло на върба,
душата ми е сляпа нощна птица.
А времето с парчетата на дните ни
зашива есени в хастара на небето.
С най-веселия листопад от истини
завръща се у мен сега
Детето...
Безсмъртниче,
от нечия ръка,
разцъфнало в средата на декември.
Изгарям в теб съсирената тишина
след толкова изгубени победи.
есе
Заразен е страха.
И насилието.
Породените гени на завистта.
Крясъкът.
Предразсъдъците.
Манията: Мело-
Грандо –
Нарко –
Човеко –
Вещо –
Тирано –
Клепто –
..........Заразна е глупостта.И славата.
Самотата на духа.
Слепотата на мисълта.
Заразите, прочие, са извадени
от списъка на заразните болести,
срещу които нямаме имунитет…
2
Нарисувахме сърца от слънца.
Измислихме мозъци от восъка.
Изядохме смокините.
Останаха непортребни листата им.
Навярно затова и нямаме
памет
за Рая.
Навярно затова сме оставили
кукувичата прежда да преплита
в гнездата на изоставените деца.
Навярно затова сме грешници –
щом не можем да отгледаме душите си
в епруветки.
П.С.
........а истински братя ставаме
едва в братските могили.
Истински сестри - в болници... и манастири.
Всъщност,кой ли глупак е излъгал за първи път,
че всички хора са братя и сестри...
предчувствието
Където стъпките сънуват още
отсечените в детството тополи.
И слънцето на куцокрак
пристъпя
помежду хора и балкони…
С тояжка дращи политурата
на днешната ми безполезност.
Където птичите гнезда
са тъмни гвоздеи
за разпятие - навярно мъртвите криле
са приковали
към небето си...
Нощта
е топла като праг,
пред който някога си чакал.
С Надеждата повличаш крак
зад този свят, зазидан в мрака.
И после –
мачкан, гол, сакат -
Човекоохлюв от копнежи,
сред градския панелен ад
започваш дните да подреждаш.
.................
Отлитат птичите криле,
подобно литнали обятия.
И знак, че входът към небето
е форма на едно разпятие...
РАКУРСИ
ЩЕ НАМЕРИ ТЯ КЛЮЧА
КЪМ ТВОЙТО ЛИЦЕ,
ЩЕ СЕ ВМЪКНЕ ВЪВ ХРАМА –
НА ПРЪСТИ.
И, МОЛИТВЕНО СКЛЮЧИЛА
В ТЕБЕ РЪЦЕ,
ТОПЛИНА И ЛЮБОВ ЩЕ ПОТЪРСИ...
2
ЩЕ ИЗГЛЕЖДАШ ПРЕД СЕБЕ СИ
МЪДЪР.
И БОГ.
ЩЕ ПРОТЯГАШ РЪКА НА ДОБРИТЕ.
ПО ТАВАНА ЩЕ КРАЧИ ЗАМИСЛЕН
ВАН ГОГ,
СБРАЛ СВЕТА В СЛЪНЧОГЛЕДОВА ПИТА.
3
НО ЩЕ ДОЙДЕ ЧАСЪТ...
ПОЛУНОЩНАТА СВЕЩ
В СИЛУЕТА И ЗЛЪЧ ЩЕ ЧЕРТАЕ.
ЛУНЕН ЛЪЧ ЩЕ ОБЛИЖЕ ТРОФЕЯ ЗЛОВЕЩ.
И ЩЕ ВИДИШ,
ЧЕ ГРОБ ТИ КОПАЕ...
4
ПО СТЕНИТЕ НА ХРАМА
ЩЕ ОТСЯДАТ КРИЛЕ,
УМОРЕНИ ОТ НОЩНИЯ ПОЛЕТ.
И ЩЕ ГЛЕДАТ ИКОНИТЕ
С МЪРТВО НЕБЕ.
НА СВЕТЦИ...
И НА “ ХУБАВИ ХОРА” ...
ТЕ
ЖИВОТА СИ ПРЕДИШЕН
ЩЕ ЗАДРАСКАТ.
ДУШАТА СИ ЩЕ ИЗМЕТАТ. ДО БЯЛО.
ОТ ТАМ НАСЕТНЕ –
САМО БЛЯСЪК.
КАТО ПАРЧЕТА СЛЪНЦЕ.
В ОГЛЕДАЛО.
МНОЗИНА ЩЕ ПОВЯРВАТ,
ЧЕ СА АНГЕЛИ.
С КРИЛЕ ОТ КАДИФЕНО ЩАСТИЕ.
В ТЕФТЕРА ЩЕ ЗАПИСВАТ ВСИЧКИ ДАННИ
ЗА ХОРАТА.
( И ЗА ЧОВЕЦИ – В ЧАСТНОСТ...)
БЕЗ ТЕЖКИЯ ТОВАР НА ГРЕШКИТЕ
ЩЕ ТИЧАТ ПО НЕБЕТО СИ НЕСПИРНО.
ДУШИТЕ ЩЕ РАЗМЕСТВАТ- КАТО ПЕШКИТЕ.
И ЩЕ ПРИГЛАСЯТ АНГЕЛСКИ. НЕВИННО...
А БОГ ЩЕ ГИ ХАРЕСА.
И ЩЕ КАЖЕ: “СЛУГИ СТЕ МИ, ЩЕ СЯДАТЕ ДО МЕНЕ !”
ТАКА,
ОТ НАЙ-ВИСОКОТО ПОМАЗАНИ,
УСМИХНАТИ ЩЕ ПАДАТ.
НА КОЛЕНЕ...
опус
Ще си тръгна полека
оттука –
от лозници, пътеки и къщи.
През една мимолетна есен
ще измоля
аз моето завръщане...
Зад безликия ръб
на пейзажа
като в приказка спират
минутите.
(Само градският Хамлет
обажда
накъде да летят
пеперудите…)
Само градският луд
се протяга –
с пръсти да стигне
Словото.
После...
После думите падат.
Отвесно.
Над телата...подобно охлюви.
Приковават ни –
в рамка от вино.
Или с винени
морски кончета.
Зад димящата плът
на живота
като в пара
светът прохожда...
П.П.
Валяло е.
И в мен е ровила неделята.
Из джобовете
в зимните палта.
Остатъци от лято да намери.
Да ме покрие с паметта
за някога отминали недели...
въпроси
Сякаш в тъмния праг
на кълбо са се скупчили
думите.
Гледа зимно небето.
Зад лицето ми
прашно мълчи.
А така се надявах
да запаля деня си
в зеленото.
Да напълни очите,
преболели от стари сълзи.
Да се сепне душата ми,
ако някъде в тебе застене
или стигне до дните ти
моят есенен стих...
Ще спася ли смеха.
Ще прогоня ли зимата
в себе си –
тази стара, противна мома.
Ще засея ли с обич,
в зелено
ръцете ти. Ако паднат на прага.
И не стигнат до друга земя...
Сякаш в тъмния праг
на кълбо са се скупчили думите.
Да събират света.
За един оцелял…
инцидент
…Тази стая не е проветрявана.
Тази стая
с лош, запарен въздух.
На изгнили листи
от надежда.
На забравени мечти.
И срещи.
На отплували лица.
И птици. Сякаш
есенните листопади
в нея са забравили от дните.
И надничат
в клоните им голи
непорасли още новолуния.
Сякаш времето
е спряло в нея…
Само от стрелките се оттича -
като звук на закъсняло ято.
Или в късен вятър
от косите ти,
нарисуван в мен
по памет...Тази стая
с лош, дъждовен климат.
С мелници
за неродено жито.
С мрежите на дни
изкърпени
покрай живата река
от минало...
В нея ще осъмна
утре,
мила.
Приготви ми новите пътеки.
С новите лъжи
във нови дрехи.
Тази стая в мен звъни
прощално –
като спомен от едно напиване…
--------
Утре ще съм друг
-оголен, ръбест;
-без ъгли, студен и хлъзгав.
Претопен
след песните и виното
в страх
от следващо
завръщане...
Бучка лед ще съм .
Без чувство.
Безнадеждно чист. И само малко
ще нагарчам в тебе
при преглъщане...
Утре ще съм друг –
тъга без примеси...
култ
Днеска
ще се шляя сам.
Ще дописвам кръстословици.
Край свещенната река
на чувствата.
Покрай залези
от минало.
И ще съчинявам стихове.
Епиграми… епитафии.
За свещенни крави.
И брамини,
наторили своите поляни.
Днеска ще съм
като всяко куче.
Ненаучило обноски.
Ще се подпечатвам
по ъглите.
На картини.
Със свещенни крави.
Или ще облайвам
в такт
Брамините,
наторили своите
поляни...
Надвечер
ще допълзя
до себе си.
Пълен кръг
на този свят
направил.
Ще се свия.
В залеза.
На сухо.
Или в нечия
осъмнала представа.
Отдалече ще ечат
(с брамините)
песни .
За свещенни крави...
акрополни мисли
В хармоничния вертикал
на времето.
Или там,
където
съдбите ни са разпънати
в хоризонтала на
Желано и Сбъднато;
в храмовите му колони
навярно
потъват сега
ежедневните ми
случайни радости,
подаряващи
играчки
от образи и звуци,
за да продължавам пътя си…
където нищо не се случва.
Където накрая ще срещна Смъртта.
А подаръците на времето
в мен
ме карат
да изглеждам свободен,
да потъвам
в нирваната на свободата си.
Или да завиждам
на умението на Никос (Казандзакис) и Мелина (Меркури)
да се разтварят
мисловно
в епоса си за красота
от слово и музика...Епоса,
в който се раждам,живея и умирам.
Моята Тюхе и Ананге – Случайност и Необходимост,
в които изтичам дните си
-всекидневни зрелища
от болест, старост, жестокост и смърт...
Моите Клото, Лахесис, Атропос –
трите парки,
в които
обитава
земния ми свят.
Боговете забравени,
чийто животи
люлеят люлката
на дните ни...
..............
Хармоничните
храмови
вертикали,
продължаващи като идея
за свобода - една мисловна
нирвана, разтворила
плащеницата на съзерцанието
в невероятно синьото атинско небе;
или идея
за светещата духовна песъчинка
в нас,
огряваща битието ни
след залеза
на поредната материална тленност...
ПС.
И кой ли дявол там
гуляе
сред делвите
Александрийско вино на Кавафис...
децата ни
( не по Вапцаров...)
Не са история.
Ни пожълтели страници.
Не са моторни.
Нито песни.
Те идват.
И не носят спомени.
Очаквани от нас.
И искани.
Заслушани в морето си.
И в своите есени.
Настъпили моторите.
Напъдили Предтечите.
Йоан покръстили
в реката си любовна. Вечна…
Те идват вечер
в нас...децата ни.
Те идват.
Нищичко не знаят.
Такива слънчеви… Зелени…
И различни.
Не търсят нашите
начало,
дълг
и личност.
Римуват светлината
в своите вени...
Когато се наситим
да ги гледаме,
ще ни докосват - плахи птици
нощем.
Ще ни целуват тихо
по очите,
по дланите ни.
В капчиците восък.
И бавно в нас ще си отиват…
След стих,
дъга
и морско синьо.
Когато се наситим
да ги гледаме...
нощта…
Нощта ,
в която
мама си отиде,
бе тънка
гладна
пепелянка.
На утрото
под прага
се
изниза.
Остави
два лъча
в очите и.
Душата
от
нея
по тях
да изтича…
Покани ме.
С поглед.
Подаде ми ябълка.
А после
се върна.
За
очите
на
татко…
Нощта,
в която смъртта си отиде.
посоки
Назад…към себе си…
Към вятърните мелници.
На детството ми дните…
и премляното им жито.
Назад…
Към гарите у мен…
С прощално-сиви влакове. И думи.
С перони от забравени сърца,
в които шепнат още влюбени…
Назад…назад – към себе си поел.
Към слънчевите летни сеновали…
Дъхът на двете ти ръце
е изпращачът от съня ми.
любов
Една…
И нестинарка. И жарава.
И дъжд.
И улична бразда.
Улучен гълъб…И стрелата.
Едничка…И в живот.
И в смърт.
Осъдена да ражда
Вяра.
Прокълната. Отричана. И зла.
В съня на болка. И забрава.
Навярно – и в душата ми такава…
Тече. В последната вода.
С реката и нощта укрила жажда.
Сама…
И нестинарка. И жарава…
И блудница. И стълб от длани.
Осъмнала без тяло в мен. Без вятър…
Живее като стрък от чуждо име,
набола през прозорчето на дните …
Сама…
Трева до изоставен синор.
монолог на камата
Аз съм само
Продължение
на твоята ръка.
Или…на твоята мисъл.
Някак си …
сама – и връх.
И низост.
И…каквото там
написано
върху бялото на острието.
(В тебе. Или в друг
орисан…)
Тъй, понякога,
въжета късам.
Карам тялото ти да лети.
От съня обичам
на разсъмване
да убивам
нощните следи.
Аз съм само
твое Продължение.
Рай и Ад ведно за теб.
(…И каквото там орисано
на тленност.)
Пазя черната дъска
в лицето ти.
И… дълбая нов завет.
спомен за Бургас
Вечер заливът
прибира
своите деца-
бавни, уморени лодки.
С паднали платна.
Маранята се протяга.
В тежък дъх на сол.
Гали есенният вятър
мрежи. И покой.
Залезът заспива.
С птиците.
В сън от лято
и дъга. Лягат
в мен
ръце. И пристани.
Стъпки. Дъжд. И … тишина.
Само улиците,
полудели,
бродят в твоя смях.
В жадни тръпнещи постели.
С вятър .Сол. И грях…
не
Не тръгвай с вечерния влак…
От гарата,
осъмнала в очите ми.
Зелените пътеки
в моя мрак
не искам
стъпките ти
да оплакват…
Не остарявай в ничия дъга.
И в ничие потекло огледало.
От вятъра на този земен праг
събирай сенки. И желания…
Спаси ме от сланата на деня.
Във който нямам дом. И въздух.
Когато си отида от света…
(Сърцето ми когато стане птица.)
Луната ще засели
в самота.
Полето с мен. И сянката на кръста…
.....
Не тръгвай с вечерния влак!
От гарата с осъмналата зима…
Зелените пътеки в теб не спят.
И ровят още моите пъртини…
Там гали вятърът цветя
в доведеното нощем минало.
А заливите са сърца,
събрали дъх, дъга…И памет.
Не тръгвай…с вечерния влак…
Дори насън –не заминавай…
обещание
на Румяна
И зимата ще остарее…
Ще се превърнат на зелени листи
дните.
Там, някъде…
зад сивото на хълма ни,
в клавиши
от лъчи и сенки,
ще засънуват лятото
водите в нас,
докоснати от слънчевите шепи…
И зимата ще остарее,
мила.
Под съненото и небе
следобедните облаци ще скрият
в нас спомен за едно море.
Ще гони вятър
съмналите преспи.
А там отлитащото време
един щурец ще приюти.
Очите ти ще знаят,
че сме живи.
И …зимата ще остарее.
От моите… И твоите очи.
реката…
“Реката си отиде днес…”
Георги Братанов
Реката си отиде днес…
И млъкнаха върбите.
От дивите и брегове
остана цвят
на жито…
Ни сянка.
Нито дъх от сън.
Реката си отиде .
Забрави птичите криле…Без вятъра отлитна.
Сама – осъдена душа.
По билото на име.
Реката си отиде днес…Реката си отиде.
Из дъното на минал бряг
разсъхнали следи се гонят.
Минава облак.
Пада ден.
И в месеца очите и говорят…
-----
Попарена след сухата проказа
по дъното на хорската слана…
В душата ми зимува жадна врана.
С око от минала река…
поглед
Моя есенно- синя любима.
Моя слънчева капка
в снега.
Сън един –
сред нощното ми име.
Самотнице от мрак…
И светлина.
Пътуваща през ириса
на тази зима,
където аз се раждам.
И умирам.
Целувам днес
солта.
Жаравата.
И хляба на очите ти.
Пътуващи със мен… през ириса
на вечната ми зима.
един…
Един отшелник
вчера спря. В очите.
Край пепелта
на нашето огнище – минало.
Изправил беше
гърбавите дни.
И къс луна оставил…
За косите ти.
Среброто им осъмна
в моя праг…
Един отшелник от ръба на мрака
посипа с нощна тишина.
Следи. И думи. За пощада…
Той бавно крачеше.
У мен.
Замислен и невидим.
Сам. Обречен.
Понесъл беше риза от мечти.
Събрали лято. В синева. И вечер.
И тебе искаше да облече…
Сред късните дъбрави на сърцето.
Един отшелник вчера спря…
Осъмна ,в моя праг доплувал.
Откъснал беше градската луна.
В косите ти
наместо цвете да зимува…
начало
От теб
е синьото пробуждане
на мрака.
Осиновените следи
за тялото.
Едно докоснато от времето
очакване…От тебе е –
сънливата вода по рамото…
От теб -
мълчанието на пръстта…
Студът на камъка…
Безкрилието на гнездата.
(…и този пътник нощен – вятъра,
долазил рано-рано прага ми).
И всичко е от теб…
Изплашената птица
в сянката.
Осъмналото по стъклата
слънце.
Една усмивка,
крачеща напряко
в поляната на дневното желание.
От теб е всичко, Обич…
Само тялото –
отшелникът безлик на рая
(получено от мен под наем)
ще върнеш …някой ден.
В безкрая.
инсулт
Дъх. На люляк…
Огън.
От светулка.
Песента. На птиче.
Самодива…в синьо.
Лък. Или цигулка.
Вятъра повтарят.
В сънена коприна.
Или в черен синур.
Път…
Върви човекът.
И не вижда нищо.
Зимата в сърцето
нови клетви сипе…
После
идва болка.
Като облак вечност.
В нивата посърнала на дните.
Само лъч надежда
с пеперуда търси…
Или
по косите на върба.
В поточе…
Път. Върви човекът…
Пряко. През живота.
Лека нощ му казват
камъкът, тревата…
Мозъчната ципа
в нищото на мрака
свети…От кръвта му.
Като нишка злато…
имен ден
Откъсваш рамото
на мрака.
Рано е…за името.
И под зелената кора
на твоето очакване
като сълза
потича
зимата…
По кипналото мляко
на мъглата
поникват новите криле.
Очакват вятъра. И… неговата вярност.
А той се бави.
И претърсва.
Сам.
В кръвта ти.
Името.
Разравя в него…
за осъмнала жарава.
И където има – пали светове
от неизтекъл още
пясък…
А вечната сълза
напира в теб –
човешка ,страшна тишина…
Откъсната от рамото на мрака.
анти
Икар е бил направен
от крило –подарък
на изгубена надежда.
Човек и птица бил –
ведно.
И пазил своето небе.
Добрите ветрове да среща.
Той имал безпогрешен хоризонт.
Избирал сам
и врагове. И свои.
Крилото в него знаело
защо
и пред кого
да прави вятър…
Цвета си как да промени.
Незабелязано. И умно.
И как от своите пера
стрели да дялка.
Вместо думи.
Икар е можел да лети
(нали…научен от Крилото)
Живял в небета от мечти.
Но в слънцето на бог
бил восък…
сън за пролет
Луната капе-
нейде
из бръшляните.
На лунни сенки.
Или светлина.
Ах, в тази вишна
(в мен забравена)
луната как се наваля…
Осъмнаха пътеките
към нея-
във вишнев прах,
следи. И тишина.
Със лунно- бялата си дреха
живееш в мене.
Непорасла…
Или
на вишната в цвета.
Не съмвай, Пролет!
И не се разлиствай още…
Обичам да те гледам
как растеш.
Тъй тръпнеща и чиста. Нощна.
От пъпка,
нежност и копнеж.
Посяла в мен
и вик, и стих за вяра.
Обичам да те гледам непорасла.
И в тъмното на тази тишина
да ме опива
бялото ти тяло.
С дъха на сън.
По вишна.
И луна…
следобед…
по Г.Господинов
Следобед
пазачът
на
фара
закусва –
филия
намазъл.
Със
слънце.
И
потичат
в
морето
очите му.
Като стогодишната
самота,
с
която
всяка
вечер
си ляга…
ледът…
Ледът
ухае.
На
подлост.
Поледица
с
подхлъзващи
се
погледи…
Гледат
как
се
отдалечава
сълзата
в
мен…
Все
по-бавно.
По .
Бавно…
Изоставените
в мен
деца
забавят
лицата си.
Пониква кръстопът.
От
стъпкани думи.
Наоколо
е спряло
Време.
Събаря
поредното
старо гробище.
На надеждите .
И
в блесналия
череп
(от някой Йорик
останал)
наднича
калинката…
кръчма
по Стефан Цанев –“Мравки и богове”
Не иска
да залезе слънцето…
И гледа косо.
През очите.
В забравена
от господ кръчма.
Ъглите и са прах . И време.
Поникват в старци.
Над павурчета.
Които в спомените търсят вечер.
И в нея се загубват.
Като я намерят…
Приклещено
от клоните
на крайното дърво,
от хвърлей - време
мъчи да залезе
слънцето.
Кълве го с клюна щъркела. Око
от дявол
със тризъбеца го дращи…
А някъде,
в ъгли от вечер,
поникват старчета забравени.
И като стих за есен
блещука в памет
младостта им…
дуло
“Най-напред убиваш мекия спусък,
после…мекото в себе си.
После убиваш твърдия спусък.
После – убиваш.”
Михаил Станчев
И оставам
в теб –
само дуло.
Тоест:
кръгъл…
до черно. Спокоен.
Над чертата ми
в зимно було
спят треви,
плуват есени.
…И лежи
една
Скотобойна.
Със железни обувки
по твойта земя
нереално пристъпвам.
Сутрин обличам
двете лица.
На куршума.
Нямам име.
Ни сън.
Ни мечта.
Аз - едно…кръгло дуло…
В тебе забоден
сънувам света-
(когато съм)…без патрони.
Или света -
без звезди.
(След като
проговоря...)
Просто:
кръгъл,
безлик от лица…
И спокоен.
Аз съм още във тебе свободен.
Твоя Граница.
Време.
И Слово…
абсанс
Зелената безкрайност
на пътеката
по слънчевия лъч
облича утро.
Сънят отлита
мълком
от постелята.
И в миглите
за миг поспира.
С въздишка сменя мрака
в тялото.
И дневните посоки ме повличат…
2
Светът се включва –
като звук от радио.
Захапва вените.
Облича сетивата.
Светът- измислено за мен
чудовище –
крещи във мозъци,
гърла…И памет.
3
Притиска ме.
До кръв омесва думите.
С ежеминутната човешка нишка.
Трицветните тела на светофарите
едва удържат дневните пълчища.
Вмирисани на нафта, страх…и минало.
А там, през отвора одимен,
посяга Господ.
И ни взима…
поле
Безкрай от бяло.
Сняг.
Една дъга.
Покой…
Накацали в душата врани.
Небе от сива синева.
Сред тялото на януари.
Потича вятър.
Нечий глас
люлее снежната пъртина.
Мълчим.
И тишината ни души.
Като откъснат сън.
По минало…
Безкрайно. Бяло.
И дъга…
И сняг, заключил
двете длани.
С една осъмнала звезда.
От тялото на януари.
Потича вятър
в твоя глас.
Като откъснат сън на минало.
Лице
по профил и анфас
ще вае дълго зимата…
кръг
Човекът ще е въглен
тази нощ.
Частица от жаравата
по залез.
Дъждът у него
ще простре отвес.
Между огнището.
И мрака…
Кръгът ще търси
в себе си…Да нареди
една до друга
стъпките от дните.
Водата по отминали следи
ще дорисува.
В сянката на зима…
Човекът ще будува. Сам. С брега.
И няма глад и жажда
да усеща.
А само дим от белите криле
на паднали
в очите му
надежди…
пътник
Сега си тук,
ала ликът ти
ще бъде утре
шепа минало.
В оградите
ще легне кротко
мрак.
И вятър
ще прохожда.
В синура.
Сега си тук. И жив…
В напуканите устни на дъжда.
В съня страхлив
на пролетните ручеи.
Във мириса на топлата мъгла.
И влюбените нощни теменуги.
Сега си тук,
сред цъфналите ниви.
С мълчанието на земята.
Камъка. И времето…
Ала пръстта отдавна в теб не спи.
И търси по следите да намери
замръкналите в сенки
дни.
От пътника, останал във неделя…
хипноза
…И ти се отпускаш,
отпускаш,
отпускаш…
до бялата черта
на залеза
в
морето.
Отвъд очите на дъгата
и на цветето
живеят вече
твоите пътеки.
Отпускаш се.
Отпускаш се…и плуваш.
В невидимата възраст
на тревата.
Изселил
всичките си
нощни думи.
От тялото. По своя вятър…
Отпускаш се…
Все по-надолу…по-надолу.
Ръцете на водата те обгръщат.
Потъваш в синята им нежност.
И там очакваш
своето завръщане.
жажда
Въздъхва утрото
и се разлива
от тялото на тази нощ.
Ездачът в мен,
намерил било,
пресича стъпки
от пътеките.
В съня ми броди.
Търси извора…
Живее суша
в неговата гръд.
И бърза той
до ниското
да стигне.
Далече от
жестокото небе.
В подмолите
на дъжд…И минало.
Лице в лице
със зимното поле
(какво усещане за близост…)
препуска конникът
у мене
уморен.
И търси да напие своя извор…
.....
От хълма
в ниското
светът се сви.
Като зверче, напуснало бърлога.
След този странник
в някой ден
душата ми(навярно)
ще проходи…
кома
На границата
между светлото.
И тъмнината.
Не виждам птицата.
И утринния шепот
на тревата.
Не чувам вече
себе си.А някъде…
Нататък…
Прерязва кървавото ручейче
мисловният ти синур
И напоява. С нощ.
Остатъка от сетивата…
Нататък…е докоснатия
житен клас в сърцето ти.
Смеха на речната върба,
залюбила потока…
Потъваш. Бавно.
Влязъл във минутите.
От ситния крайречен пясък.
И съска времето
през стъкленицата.
Потеглило с душата ти.
Нататък…
бяло
Сняг. Улици. Пътеки.
И села. Повити в сняг.
Потънали от спомени.
Стрехите са приседнали
наоколо.
Сред тази пасторална тишина.
Сънуват
в хора на капчуците
как свири вятърът
от юг. Подканя облачното стадо.
И как рисуват по небето
комините
криле . От дим.
Или от някой паднал ангел…
А аз живея до ръцете ти.
И всяка нощ обличам
с тях
зелената надежда
на сърцето си.
За този бял, но болен
свят…
из дневника на един сляп
“Денят върви неспирно като всеки ден-
тече, за да изпълни своя залез.”
Георги Спасов
Утро.
Ръцете ти.
Устните.
Чаша горчиво кафе.
Вятър довява.
Отнякъде.
Мирис. На зима.
И ден…
Улица.
Храчат бордюрите
рядката делнична кал.
Спи раздавачът на щастие.
В моя неделен площад.
Тича раздялата.
Проси…
думи
със цвят на метал.
Черното днес ме настигна.
В тази сама белота…
Долу,
из твоите желания,
заливът още е син.
Капят крилете, летели
в други щастливи мечти.
Утро.
И прах по ръцете.
(Зима…след някакъв стих…)
В скъсана вена
живее сърцето.
С чуждите стъпки кърви.
.....
Изтекоха дни.
И…не бързат в порои.
(Научих се как да умирам.)
Отминал бе пътят.
Остана в завоя,
след който изгубих
очите ти…
разглеждам стара лента
Не виждах теб.
Ни птицата в сърцето ти.
И есенните капки по стената…
А дните ми
протягаха телата си.
И тичаха с живота в мен.
Нататък…
Докосвах с тебе
сънените улици…
В света на твоята усмивка
живееха мечти
с дъха на люляци…
и вечерният шепот на тревите.
Старееше реката в нас.
(Усещах бръчките…)
А ти по нея приближи
надежда.
Как пареха очите ми,
откъснати
от вятъра
на някакво безбрежие…
Но после идваше дъждът…
От покривите и листата
звучеше в младата му плът
нощта.
С най-нежната соната.