лавина
Понякога
ръцете ми се спускат.
Нощем.
По лавината…
Надраснали на свойта самота.
И търсят
в снежното поднебие
по зимната сребриста светлина -
събудени поточета
у тебе,
потекли
в тялото на мрака…
Сънливи.
Тихи…под леда.
Стопили
с твоя дъх
в мен
името…Понякога
ръцете ми се спускат
в безименните дири
на нощта.
Копнеят в твоите пътеки…
човешка бяла самота.
И там
обличат
някой вятър.
С посока някаква.
И път му дават.
До билото да стигне
на съня ти.
Във който
с теб се разминавам…
час пик
Светът пълзи
от двете ми страни –
бензинов,
зъл,
изнервен. В 5 следобед.
Удавил лятото
в сълзливият си дим.
Облякъл цветовете на асфалта…
Аз, в някаква пукнатина
от уличната канонада,
улавям
твоите очи
(а не ликът на светофара…)
Намирам нишката
от тях.
Разплитам дъх
за тишината.
Следобедният булевард
гаси деня.
(И тъй нататък…)
четири сонета за любовта
Оставяхме
все по - дълбоко
себе си
отливките
на своите
стъпки.
В снега,
от вчера недокоснат.
И се разтваряхме
по-бели с теб,
любов.
И …някак си - по- нежни.
На утрото
пресипнало
в пъртината.
Или във нощните копнежи
оставахме
все по-дълбоко…
в себе си.
*
Сега -
на пътя от средата,
сред върволицата на дните,
опитвам да затисна
с думи
пролуките си
отлетяло време.
От сиви дни.
От празни вечери...
Опитвам
да затисна
мрака в тялото
с лице
от твоите
светли стихове.
Навярно с тях
безумно
и тъй чисто -
като дете
във себе си
надниквам.
Преди да разбера,
че всъщност
пролуките
са моята изтекла вярност.
Че няма никой
в мен.
И никой в моя сън
не е потеглял...
А пътят
е едно
безкрайно минало -
от моята ръка
до твоята.
Нататък - бяло... Стъпки в зимата.
Преди да разбера,
че аз
от твоя сън
и ти - от моя
сме двете неразтворени крила
на оцеляла в думите ни
птица...
*
В дъга
от сняг,
копнеж
и безтегловност
пропадам в тебе -
толкова дълбока
и бляскава
обратна нереалност,
където
всичко, всичко
изживяно
разтваря се -
в нектар от цвете,
стих. И песен...
Оставам. Някъде. В небето.
С трохи от твоето
се храня.
За да полита
в мен
детето -
Или, навярно,
да пропада…
в зърно от сън,
от есенна пшеница.
В коса от ручей.
В очи на късна птица.
Навярно -
и лице от вятъра.
До твоето
да се докосва.
Вечер...
*
На ръба на страха -
там,
където
сянката
на пясъчния часовник
пресича
лицата ни
с теб -
на тъмна
и светла половина...
Там -
на границата на деня си.
(Или на границата
на тревата с камъка).
Опитвам
да науча
за твоите стъпки,
преминали преди мен -
в дъжд без капки.
В безводна река...Т ам,
където мрака
е топката време,
която търкалям
по ръба на думата си.
И не зная
кого ще продължи
тялото ти
да извайва
в лъчезарния мрак на нощта
след теб.
Или в ръцете на вятъра,
от мене останал...
мрак
Познавам те…
Ти неведнъж
си ме затварял.
И неведнъж
за тялото ми
бил си стая.
Пред прага на нощта
и лятото
от мене крил си
и любов.
И вяра…
Познавах твоите ветрове.
И вените
на твоите пътеки.
Настръхналите кръгове
от теб
оставях
във очите.
Да ми светят…
И виждах в тази светлина
как падат сенките на думи.
С неканената тишина
от делничното ми безумие…
Познавах те…
До болка.
До полуда.
Знам…неведнъж до мене
бе присядал. Гласът ти дрезгав
чаках. Като чудо.
Но ти във друга си ме будил…
И после тръгвах. Отначало.
На чуждите пътеки
скъсал вените.
Да зърна светлината си
от тебе,
пред прага на нощта
забравил време…
определение
Какъв си, свят?...
Ни стар.
Ни черен.
Нито млад.
Нито умиращ.
Ни раждащ се.
Ни ангел.
Нито сатана.
Какъв си, свят…
Ни рай от милост
свише. Нито ад.
Какъв си, свят?...
Поникнал в моите очи.
От мен изтръгнал вик.
Случайна строфа.
Стих.
Поанта.
Самотен. Копеле. Един плесник,
откъртил от лицето ми
скалата.
Лавина с каменно сърце.
Какъв си, свят?...Какъв си, братко…
Резерва. Гара. Евтин вариант.
За неуспелите да станат…
Случайна грешка.
Паднало зърно.
От вече отлетяло време.
Във теб съм скитник.
Епигон,
пътувал в минала поема…
казват...
Казват - много ключове
отвън
до сърцето си оставила.
Щом душата е одрана
(в ъгъла)
стават леки и излишни
думите за чужди рани.
В погледа им съхне вино.
И душата е без памет.
Казват...
нещо в тебе щом се скъса,
а вечерната мълва
те отминава,
погледът и е до кокал
лъснат.
И затворник твой
остава...
Казват после,
че боляло страшно,
ако в теб
приятел се отрони.
Някак дланите ти лягат
прашни -
в свободата на придворен.
А от много искреност
претръпнал,
в дъното им
някакъв загива...
Искрено. И в зимния следобед
търси
на нощта си
пристан.
след купчината на деня
След купчината на деня,
в подгизналия мрак,
една река оставих.
В бяло.
Или една мечта.
И сам не зная как
в осъмналото земно наметало
настръхнал, плах.
И уродлив...
Обърнал в прах
сънувания залез
след твоите сълзи.
И сам не зная, мила...
Не успях...
А исках да извикам.
Ръката ти
остана в мен.
Да бди.
След многоточията на очите.
Навярно в двете ми съдби
ти пазиш
бреговете.
От реки...
саморасляк
И ти
по мен
ще хвърлиш камък,
от сухото в душата ти
откъртен.
Ще ме наричаш
зъл, предател.
Ще палиш в устните
докъсно
стени
от къщата на самотата ми.
И ти ще ми обърнеш гръб.
Ще спре душата да расте.
Осъмнал този земен път
от премълчани думи,
за себе си ще съм и клон.
И сетното добро въже...
И ти
по мен
ще хвърлиш камък.
В отключената тишина
ще съм обесен.
Саморасляк.
От камъни.
И самота...
парализа
Скована,
едната е в сън…
А другата деня очертава.
В себе си - кръст.
Наоколо - кръгове…Отвън
пироните на болката
притискат
езика.
В ъгъла от слово.
А той е никой...
В лицето му се блъскат
всички извори.
Замръкнали криле.
И птичи крясък.
Насън
сънува този свят
разлистен. А нощем…
звездният му пясък.
В очите си надзърта
преди спазъма
съвсем да го изтрие…
от човешкото.
Обезлистил завинаги омразата.
В осъмнали по кръговете
грешници.
И пак в следите
криволичи.
Завърнал себе си. И мрака.
Сънуван залив за обичани
на твоята ръка очаква...
ако си прибрал...
Ако си прибрал
Надежда
от пътя на някой,
който би трябвало да я намери...
И си жив, навярно
защото още пътуваш
до мястото, където тя отсъства...
То вземи късче вятър
от дланите на градския просяк.
И ъгъл от последната зима,
изписала очите му.
Но не гледай в неговото слънце.
Защото ще ослепееш
от толкова добрина.
П.С.
Съдбата ти -
само вик,
окован между двете стени
от време-
тази
на твоето раждане...и
тази
на твоята смърт.
А деветте книги на Сибилите
са потънали
в пода под тебе.
Без никой да плати цената им...
панта рей
Апаратът спира да те води.
Дишаш.
Сам.
Животът се завръща.
Радвам се,
че няма на кого
да кажа "сбогом".
След като си бил
и дух.
Без къща.
Май те хванах
"за петичка",
(спомням си -
към 2 без 10.)
Дишаш сам.
А никой
в теб не срича
думи
от предишната пиеса.
Дишаш, братко...
И издишваш
порциите смърт
от себе си.
Панта рей е всичко...
мамка му!
Пак си на живота
в ребуса.
пейзаж
Ще слязат стъпките ти
от картината.
Сред ореховата черупка на нощта
ще се събличат
дълго…дълго
в тъмното
отминалите есени на чувствата.
Зелените стени ще се събличат
от дневната целувка на дъгата.
Нощта е птица-
времето ще скрие.
Там , нейде…сред поточето
в съня ти.
А после ще заглъхват
стъпки.
Избродили у мене самотата.
От тялото олекнало на пътя
ще се разтварят. Бавно.
В прах.
И вятър…
спомен за приятеля
на Стефан
Чудесен ден…Вън – твоето погребване.
Смъртта отрано бе разхвърляла
в небето
огромните си бели калии.
Приятелите идваха.И си отиваха.
Докоснали цветята от съня ти.
В очите им тъгуваха моретата
(те заедно с тебе бяха ги преплували…)
Чудесен ден…
Осакатено времето
накуцваше.
В залепените думи
по жалейките.
Край скитащите гълъби наоколо.
Сред дървените скелети на сенките…
Сам бях…
Последното листо
в прозореца на твоята надежда.
Простените пътеки
помежду ни
към тихите води отвеждаха.
И двамата обичахме света.
И песните на есенния вятър.
В косите мокри от деня,
изпратил циганското лято…
2
Нощта бе тъничка змия.
И в теб съсири дневните зеници.
Остави слузеста следа –
да ми напомня за зъбите…
Нощта бе тъничка змия.
Съблякла в кожата си дните.
Сам бях.
А времето куцукаше.
Сред гълъбите. Покрай живите…
сбогуване
И тази вечер,
толкова далече…
от втората половина на живота,
играеше си въженият мост
у мен.
На вечност.
А в стъпките
умираше водата…
Накъсани.
Сами.
Изгубили посока,
люлееха
из неговото тяло
дните ми
бездомна гара
на бездомни спомени…
в захвърлената делнична хартия.
А тази нощ
бе толкова далече…в остатъка луна
от края на превала.
Пресичаха лица
и думи
сенките.
И знаех,че светът си заминава…
сенки
Искам да те скрия.
В някой лист
от дъждовната гора
на детството.
Зад една изтрита гара.
И лице…
Само в паметта ми живи.
Искам да те скрия,
мила.
В сън.
Надалеч
от бъдещите зими.
В топлите очи на друг,
хвърлили
реката ми
в пустиня…
Идва снеговеят…знам.
Нощем пее из улуците…
времето,
което ме лекува днес.
Утре – времето, в което куцам…
Нямам нищо да ти дам.
Само сън е тялото ми.
В капка скита.
С млечно-бялата луна
легна в теб.
Край нощните ракити…
навярно…
Навярно
ще те има дълго…
Дори след края на света.
В косите ти
с лице от зима
ще спи забравена
дъга.
Ръцете ,знам…
ще пазят още
онази бяла мека пепел…
от изгорена
в други
памет.
Ще играят на двора
децата в нас.
С овехтялата сянка на вятъра.
А сега
остани. Да погледаме.
Как надеждата слиза.
От хълма ни…
копнеж
Да откъсна лицето на спомена.
Вкоравените устни да спра.
Да изпия на залеза виното.
От любов да поплача …така…
Да съм вярност
в очите на слепия.
Стара болка, попила снега.
Или бялата птица,
която
ти забрави...
Сред чужда земя.
Да изгарям
в пожара на утрото
самотата на твойте коси.
И през тихата есен
на дните си.
Да те чакам.
С последния стих…
писмо до Левски
Пълзи Наситата, Апостоле…
По стъпките.
По пръстите.
Спотайва се…безпаметна.
Безбожница.
Разделя брат.
На свой и чужд.
Пред кладата
на Хляба, Славата. И Кръста…
…Пълнеят в тромби. Склерозират
дните ни.
А ние в тях,
олекнали от глухото
на стрехите,
по делниците-скринове
събираме си
тихомълком
мляното.
И скрито тъпчем плявата.
В душите си…
Пълзи, проклетница –във костите,
В косите на годините
удавени.
Когато се обричахме –неверници.
За храмовете в тебе праведни.
-----
А спират още …
малолетни,
плахи,
в бяло -
сърцата ни .
В черупките на охлюви.
Емигрант
«когато тръгнеш за Итака –
моли се пътят ти да е далечен»
Кавафис
Помни, че пътя е далечен…
Оня път, гдето нощем се губи
зад завоя на твоята болка.
Оня път –от Беласица сляпа.
До халищата пъстри на Котел.
Оня път…от гръдта. До дръвника.
Извървян посред толкоз измяна.
Ти забрави ли страшната истина
на кръвта. В разделената вяра…
Две посоки ,
а всъщност –обятия.
Тази пръст ни разделя със теб.
Тук очаква те майка България.
Там…покръстват измяната. В герб.
Тя,
душата, не никне от камъка.
Има корени в родната шир.
И потъва в житата . Безпаметна…
Ослепяла по чуждия мир.
Как ли нощем се стряскаш.Тревожен.
Без да знаеш къде си сгрешил.
А далеко . Назад… Там, край Жеравна,
още шепнат в съня ти треви…
Спомен за Жеравна
Потъмнелите къщи тук пазят
спомен за късна луна.
За вълшебните Йовкови думи.
И една приглушена тъга…
До самотните стрехи на портите.
Като в приказен свят на дете.
Спира времето дните, законите.
Пред честта на стоте домове.
В калдъръма е кръстена вярата.
Та неверника камък да спре.
С всеки удар наказва измяната
Жеравненското топло сърце.
Само българин може да знае
колко свята е твоята пръст.
Колко есени тук са жълтели
пред олтара с църковния кръст.
Само българин може да знае
как е силна жеравата в теб –
да обърне на пепел предател.
Да запали юначни ръце.
Като бисер те крие Балкана.
В посивели от старост гори.
От най – кърваво време остана.
Меч да бъдеш в най-мирните дни.
послепис
на едно дете
Хайде, отвори очи!
Страшното отмина.
Все така ли
ще мълчим.
Помогни ми…помогни ми!
Някъде
във теб
бучи
старата лавина.
Помъчи се…помъчи
Да забравиш. Ще отмине…
Там ,
след ъгъла,
от днес
ще ме гледат…
Твоите ръце, очи.
Ще говорят.
След раздялата боли.
(Знам…боли ме…)
Ти оставаш с мен…
(нали…), мило мое…
Хайде!
Отвори очи!
Прегърни ме!
Още…още…
Само ъгъла
без теб
във клепача гложди…
сутрешна сводка
Какъв сковаващ сън…
Кръвта попива синьото.
И тялото
отвън
прилича на пустиня,
посипала следи
от минали години.
С отворени уста…
за още глътка въздух.
Капан - във този свят.
И свобода…във онзи…
Говорил е. Навярно.
С последната молитва
прегърнал и нощта…
Облякъл свойте рани
в небе за сто живота.
За огън.
За любов.
За път…За топъл поглед…
Отдавна бил в затвор.
За болестта си знаел…
Какъв сковаващ сън
живее там…Накрая.
В очите спят поточета.
(Приличат днес на рана.)
-----
Написано четливо.С красив и равен почерк:
«Намерен е клошар.
На спирка Панорама ».
кръговрат
…И крачиш.
Дишаш.
Мериш мрака си.
В ентропията – еднодневка проста.
Надеждата, премазана
под дните ти,
до късно в теб се гърчи.
В безтегловност.
Панелно време.Скърцат масите.
По тях охранени
пегасите
доволно хрупат…
в хор
овеса си.
Тревясал, сам кокетно пърхаш.
И търсиш място в клоунадата.
Такова време, Господи!
Държат му още пантите.
Клатушка сити вратници.
Пресъхва в глухи кладенци.
Мухи обслужват
(мазни са…)
накацали пегасите.
И раждат вечно
себе си.
По страшно кръвни торници…
абсурданки
1.Равновесието – дали чашата е до половина пълна или до половина празна, зависи от гледните точки.
а/ако гледните точки се слеят –чашата изчезва.Остава само равновесието, увиснало като чувство;
б/ако гледните точки се разминат току пред тебе…още е рано. Поръчай втора чашка, де! ;
в/ако гледните точки се разминават някъде зад тебе, връщай чашите…
2.Ако между началник и подчинен възникне симбиоза/както между Х-мен и Мургина навремето.../,тоест- единият помага на другия да се нагуши, резултатът е биологично замърсяване…
3.Ако денят се познаваше от утринта , нямаше да има Бойко Борисов. И обратно...
4.Болен здрав носи…или здрав болен носи. Последното е мотото на Здравната каса, ама не съм сигурен вече. Щото не се знае кой е болен. И кой здрав по дефиниция.
а/производно на това:
- всички сме пътници;
-всички сме спасени;
-всички сме здрави;
-всички сме болни.
б/нито едно от горните твърдения ...след като съм ударил втората ракия ставам антихрист ...и на всички - анти-;
в/нещата си идват на мястото след третата…ракия. И тогава разбираш,че всичко е в името на народа…И че е дошло време за нови избори.Така ,че не до Третата тръба.А до Третата Ракия…
5.Според Здравната каса болестта е клинична пътека.Преминал ли си по нея ,то ти си:
-жив, но не здрав;
-жив и здрав;
-нито едно от двете…
6.производно от това са нашумелите отговори на въпроса “Как си?”:
-между живите;
-между здравите.
И пожеланието “жив и здрав “, което на практика няма смисъл за този, комуто е изречено, защото е дежурен лаф.
7.”Да илядиш”вече е заповед, а не пожелание.
8.За постланите пътища, Ада и добрите намерения не стига един човешки живот.
9.Понякога чувството на обреченост за дадено поколение лети върху крилете на свободата, останали от някой „Ил-62” и ражда безгрижно трагичните образи след това в българската литература.Тогава подът и се изпълва с пера от пишещите по въпроса…
10.”Бъди здрав !” означава да пожелаеш на някого здраве в бъдеще, но не означава че той е такъв в момента на пожеланието.
-първо производно:
“Стига здраве в бъдеще време! Искам здраве сега!”…вероятна платформа в областта на здравеопазването на предстоящите избори.;
-второ производно:
ако вместо “бъди здрав!” използваш “остани си здрав!” обиждаш люто насрещния…защото откъде знаеш какъв е в момента, а?;
-трето производно:
ако обърнеш словореда , а преди това прибавиш “здрав ли си?”, става “Здрав ли си?Здрав бъди!”. Пак недобре…оня пред тебе направо ще се вкисне/откъде накъде ще ми заповядваш какъв да бъда, санким?!/
-четвърто производно:
ако махнеш “здрав”, а оставиш”бъди” и “!”…и стане “Бъди!”, решаваш въпроса със здравеопазването като цялостна система…най-малко защото му пожелаваш да съществува доколкото и каквото е или ще остане от него…тоест, святкаш с фенерчето на тази дума в тунела на здравното министерство/в по –общ аспект/.
11.Между активната и пасивната творческа личност стои един човешки живот.Той, прочее, е поместен в тиренцето между две известни дати…
12.По въпроса за “последната риза” напоследък има криза в политическата и философската мисъл. И двете отричат да са носили ризи…
13.”Кьоркютук пиян”-състояние , в което изпадаш, ако прочетеш всички стихотворения от последния поетичен конкурс”Вино и жени”…
14.В българските обичаи здравецът е единственото цвете, което те съпровожда през целия живот…
15.Стъпканото е спомен за стъпката като такава. В него липсва преминалият….
16.Ако ,след като се завърнеш от болнично лечение у дома, се почувстваш някак особено- леко ти е, пърхаш с крилете на красивите мисли…и т.н.,то ти със сигурност не си лекуван по клиничната пътека, заради която си влязъл. Или си лекуван от лекар – дезертьор.
17.Машината на времето е елемент от здравната политика на Националната здравно-осигурителна каса.Тя вероятно е стар ,рециклиран модел на Уелс и вече е летяла при Оруел…Тежко им на тези, дето са били изпитатели…
18.Повече от десетилетие в българското здравеопазване се играе странен театър…по неписан текст, но с налично заглавие ”Всички сме пътници…” В него:
-болният е пътник с ЕГН;
- а болестта му се нарича ”клинична пътека”;
- в краят и има пари…неговите и на “здравите”;
-пътуването продължава различно дълго;
-и има различен край…
Лекарят превежда пътника, тоест, помага му да извърви пътеката си.
Накрая и двамата са оздравели. Един от друг.
От което следва ,че Вашият лечител оздравява с Вас много пъти. И пожеланието “Бъди здрав!” не би трябвало да се отнася за него. Може скромното “Бъди!”…
-------------
Там…
Там
листата са задомили
безкрая
и тревите
танцуват
на пръсти. Някак…
в камината на вятъра
оживяват лица.
И дървета.
Там
един сляп
почиства в душата ми
глухите коренища на думите.
И превързва
със минало
раните. От пътеката в мене…за нищото.
Там, където живея сега,
времето минава на куцокрак,
А небето е загърнато с клюнове.
Мравките се готвят да удушат слънцето,
но пролетта не иска да скрие
изпраните облаци.
Само ливадите сгъват четирите си посоки.
И изтичат всяка вечер в очите ти…Там,
накъдето отивам
пчелите обличат новите си дрехи,
а светулките - новите си сърца.
И чашата на мрака се превръща в небе.
…Прочее, вечността понякога се спира там,
за да продължи
с умора, бавно прекосявайки Реката.
А Лодкарят се усмихва хитро.
Със весла, обърнати нагоре…
табун
Каква огромна тиха есен…
Ръми неделята в пръстта.
А пътят е кафява нишка,
попила късните стада.
От хълмите надзърта вятър.
И гали нощните листа.
С милувка влажна, непозната.
Копнееща за свобода…
Мъглата шие свойта риза –
от моите очи си взе.
С далечен звън нахлу
у мене
табунът с летните коне.
И цял, изранен от копита,
сънят ми спря. В една жена.
(Косите и до днес разплитат
угасналата тишина…)
Каква неделно- тиха вечер…
Тополи. Мрак. И листопад.
Знам… летните коне са сенки.
От речна плачеща върба.
далечност
Откакто много дни от мен те няма…
Тъгата ми наднича. От ъглите.
По снимката ти лятото изгаря.
И вените на пътя криволичат…
Пианото е само глуха сянка.
Там капят…в нея
звуците на мрака.
Знам…никой не събира светлината,
остнала в светулките. На прага…
Защото зима е.
И няма те във тази вечер.
Осъмнали, прозорците се взират.
А погледът им сякаш е далечен.
Но само тебе търси. Да открие…
Откакто много дни от мен те няма.
И паяжината в очите ми линее.
Леглото е студено. Като вечност.
И сякаш зъзне. В стаята от време…
Не се навежда сянката ти . В него.
И няма глас да шепне…тихо, нежно.
Косите ми, уплели сън в дъха ти,
белеят вечер. С твоята безбрежност.
А все очаквам…
Все към пътя гледам.
И в тишина превръщам
чуждите недели.
Макар да знам, че всички пътища
се връщат.
В началото на всичките раздели…
март
Подранило, примряло от студа.
Затворило сърцето си във чашка.
Кокичето очаква пролетта.
А тя белее още. В снежна пряспа…
По всички стрехи зимата прибира
окъсаните дрипи на кожуха.
А обедният вятър е свирач.
От хълмите припява на капчука.
И всичко чака пролетта -
земя, гора, пътека, стряха…
Стопила лед и самота,
пресъхва облаци реката.
Дъждът е сякаш минувач,
подранил с вечерта. В прозореца.
Разлива пролетния здрач.
Ромоли тихо…Омагьосва.
И само младата вода,
попила от капчука вятър,
превръща в светъл мамещ бряг
чертите вън. На снегопада.
Не бързай, пролет!
Идвай в мен полека.
До вчера беше облак, мъртъв цвят.
Събуждай вени, сетива, пътеки.
За новите очи на моя свят…
река
Вече никой не знае
накъде е домът и…
Как от нощите криех
за нея. И колко следи съм потулил…
Сам да стигна брега…посребрял.
Зад завоя.
Там, където в съня ми
отсядат върбите.
Вече никой не помни
при кого е отишла…
Или колко звезди
са превърнали в нея
свойте меки сребристи тела
в бели птици.
Само още брега в мен я чака…
Копнеещ.
щурче
Пътува в мен мелодията твоя
през тихата пътека на нощта.
Ръкойка звуци от тревите млади
събира моята душа.
И всяка вечер ожъдняла,
очакваща,
опита до възбог…
Потъва цяла с твойта песен.
В житата на съня дълбок.
Сънува там – самотна, лека-
как твоите простички трели
и детството
надничат в нея.
През процепите на звезди…
Пътуваш в мене…До дълбока есен.
И свириш, за да събера живот.
А после от паничката на зимата
в петачета угасват песните.
И спомена за лятната любов…
Импресия
Падна мрак.
И премаза гласът на врабците.
Там, под белите дрехи
на вишните спря.
От цветчетата нежни като мъниста
низа своят гердан вечерта.
Глухо блъсна прозорците вятър.
После припна в кълбо…
След дъжда.
Разпиля се със смях.
Из ливадите.
В подранилата млада трева.
Като нощен пазач е луната.
Прежълтяла и кръгла…Клечи.
Над последната стряха…Оттатък
избелелите нощем върби.
А в капчуците пее…не спира.
Нощна, пролетна, жива вода.
И събужда поточето зимно.
В самотата на преспата сняг…
спомен за един път
Валяло е нощес.
Зелено.Тихо.
Просъница от вятър, дъжд и студ.
По стария родопски път
едреят локви.
И ручеи вода от тях кървят.
Като в строшено огледало
аз виждам късчето небе.
А зимната пътека гърчи тяло…
В зелено, мокро, пролетно лице
потъва нощната дъбрава.
И бряг, и брод е моето сърце…
Как лъха от отиващата зима.
На ледени капчуци. И лица.
Помилвани от спрялото и време,
ще издължат ли думите дълга…
Или ще паднат в тишината
на праведния хорски мрак.
И пролетния дързък вятър
ще блъсне листите в снега…
И аз и ти ще сме безлики.
Пред късчето небе на пролетта.
И бряг, и брод надолу…
край върбите…
ще търси друга
нечия душа.
Тогава ще забравим пътя,
по който младата вода
като в строшено огледало
разделяше за нас света.
…Потънал в грак,
белее хоризонта.
А старият родопски път мълчи.
Но още жив,
пресича синевата.
От моите до твоите очи...
кръговрат
Вън,
на пейката време,
гърба си обляга…
Моят днешен живот
на слепец.
Може утре ръката си
пак да протягам.
Като просяк, останал
без хляб…и небе.
Но дори да е края…
Но дори да е глуха пътека.
От най-тъжната есен,
била на света.
А светът да е сам. И изпъден от рая.
В край пустинен. Без капка вода.
Мойта сляпа ръка
пак звезда ще открие.
И ще светне началото в мен…
сетивно за Еньовден
Бавно идваш…С тръпката нощем
по лятото.
В слънчев лъч… през косите оплела дъжда.
От крилото на птицата будиш вятъра.
И обличаш с дъха му света.
Аз не зная все още какво си.
Но усещам дъха ти зелен.
Тъмноока. Зад вишната…боса.
Бавно идваш…С пътеката в мен.
Побеляла от цвят.
Или в детска усмивка.
С пълни шепи от жива вода.
Губя всички пътеки нататък.
Оживява в стиха ми една…
Бавно идваш…С мъглата.
И песните южни на птиците.
В капки утринен дъжд по ръба на стъклото.
С песента на студения вятър,
осъмнал по жиците.
Или стръкче зелено и жълто
в следобеда…
пейзаж
Два летни силуета от мечти.
И две преплетени ръце до късно…
Как искам да се върна в този стих.
И времето от него да не пускам.
Луната е окъпала брега.
Там…нещо шепне на реката.
От тъмното приижда летен хлад.
И стихва в гънките на вятъра.
Два меки силуета сме сега.
Две сенки в тялото на мрака.
Зад хълмите надникна есента.
И в птиче някакво изплака.
Когато си отида някой ден.
С пресъхнали криле на прага.
В пътека ще ме облече
и в стъпки ще ме скрие ятото.
И този миг ще бъде мой.
И тези две ръце от мрака.
Ще пълнят зимния покой.
С надеждата за ново лято…
преди…
Смалява се денят…
От стръмнината
повлича в мен
скала. И тъмнина.
Стопено слънце пали свещи.
В камъка.
И тръпне омагьосана нощта.
Смалявам се,
потънал сред житата.
В очите ми ръкойката звезди
попива самотата на водата.
Реката се възнася до зори…
В коритото и дреме само вятъра.
И бог отбива своите пастири.
Наволя да пасат стадата му.
…Познатата пътека – за обратно.
В загубени по детството следи.
Завой от пътя – за нататък…
Там времето назад върви.
Познатата пътека…И мъглата,
облякла нощем твоите мечти.
И птиците, осъмнали в житата.
Преди към себе си да полетиш…
говори ми…
Говори ми…
По- високо… Говори ми!
Че сърцето в мен
е мъничка камбана.
И не чувам
твоята молитва.
А лицето– плакал облак…
Диша.
Над молитвеника
(твоя поглед).
Говори ми.
Още… говори ми…
Привечер
свещица ще запали
залезът
от моята надежда.
В мен
пресипнала от бързеи.
И дъбрави.
Ще ме кръсти.
Или –
ще угасвам.
Говори ми, мила…
Говори ми!
2
Ако облакът
преспи в полето,
а камбаната
отлитне
с вятър,
през нощта ще се
прелисти
в книга
погледът ти,
пълен с водорасли.
Само
пясъчните стъпки
край водата
ще са в тялото ти
сенки.Отлетели с болно ято.
Ще ме гледат плахо.
Денем.
През очи на нощна птица.
С полет подранила.
В зима.
Или в закъсняло лято…
3
Говори ми, Обич!
Говори ми.
Аз до дъно ще напия
синева от твоите думи.
В някой ручей
ще прекръстя дните
с двете в мен
заплакали
свещици.
Нощем ще ги пазя
в кръста –
залези в един удавен…
( а сърцето е камбана,
щом се гони още с вятър).
4
Говори в мен…
Говори ми!
Името ти спи бездомно
(или още в мене скита).
Като огън – в стара църква.
Некръщаван от молитви.
Говори в мен… Говори ми!
Неповярвалият обич
(скрил е някъде
в съня си
стих от топлото ти име)
в стъпките на непознати.
Или в твоето ”обичам”.
Говори ми… говори ми…
еротикон
Два хълма–
мраморни желания.
Два хълма,
сътворени голи.
Завършващи със тъмни,
плътни ареоли.
Окъпани
в дъха ми
нощем.
Запалени.
Любовно топли…
Люлеят в моите очи
до изнемога
дълбоки пропасти
от страст
и болка…
Аз между тяхната омара
потичам
по пътеката
надолу…
Като в съня си лъкатуша,
пораснал
във желание
за ручей.
Достигнал извора
по нея,
задълго жадно, властно
пия.
Осъмнал
в неговата течност.
Разтворил тяло, дух. И име…
Окъпан в топлата коприна,
на двата хълма във греха–
Един,
във себе си заминал.
Един пристигнал.
В любовта…
дъжд
Мократа жена…
Върви срещу мен.
Грее в греха.
Грее в дъжда ми.
В капките страст.
Влажна…Потекла.
Нощна река.
В долината си нежност…
Бавно. Без дъх.
Разтварям дъгите.
На пояса речен.
Къпя я в сън…
От синевата и
в две пълнолуния
стихвам…Обречен.
Ралото в мен
дълго потъва.
В речния мъх.
В стръмното дъно.
Гали коприната.
Нежно огъва.
Двата и свода.
До късно ги къпе…
----
Сянка от сън.
Тихо порязва.
Края на стон.
Дъх.
Или залез…
късен стих
…Такава пролетна луна.
Тополите са жълти свещи.
В запалената лунна самота
умират думи. Или вещи…
Осъмнал във едно сърце.
Или убит в съня на вятър.
Дотътрям сянка и лице
Като прогонен. В друго блато…
По стълбите на паметта
едрее капка Вчера.
Отлъчил в нея стих.
И знак.
Зимувам.
Днес зачеркнал…
Навън е труден послеслов.
От глина е небето.
Потичам - сянка от живот.
Или съм в теб
Ловецът…
сън за пролет
Луната капе-
нейде
из бръшляните.
На лунни сенки.
Или светлина.
По тази вишна
(в мен забравена)
луната как се наваля…
Осъмнаха пътеките
към нея-
във млечен прах.
Следи.
И тишина.
Със лунно- бялата си дреха
живееш в мене…непорасла.
Или
на вишната
в цвета…
Не съмвай, Пролет!
И не се разлиствай още…
Обичам да те гледам
как растеш.
Тъй тръпнеща и чиста нощем.
От пъпка нежност. И копнеж.
Посяла в мен
и вик, и стих за вяра.
Обичам да те гледам непорасла.
И в тъмното на този свят
да ме опива бялото ти тяло.
С дъха на сън. По вишна.
И луна…
посоки
Рисувай този бряг…
На север от Приморско.
На листа ти
ще каца уморено
вятърът.
И писъка на чайките
ще те отнася
навътре…В утрото на твоя залив.
Назад, далеко вляво
ще останат
две линии от уличките тихи.
С напъпилите есенни смокини.
И къщи, във които няма никой…
Чадърите по листа ти
ще бързат,
понесли залез в летните си ризи.
Морето ще прелива
в сиво-синьо.
И ще угасва по вълните
бризът.
А ти, загърбил погледи и думи,
ще бъдеш сам,
събрал в брега на листа
око от риба, люспа слънце.
И лодка, идваща от изток…
Рисувай този бряг, рисувай…
скалите в нощната му пазва.
Знам, приказката от боите
синът ти утре ще разказва.
На всички дни
между морето. И вечната черта
на хоризонта.
В една луна …такава топла.
До фара спряла
на Приморско…
ПРОГРАМА
Заключи се зад девет земи.
До сърцето си никой не пускай.
Ти прескъпо за всичко плати –
нямаш грам неоплюти чувства…
Насочи любовта си добре.
Не тъгувай за нищо,
което
може утре във миг да умре-
този свят
е заченат от плесен…
Полети към посока и цел.
Без да вярваш на клетви и сълзи.
Като точно изпратен шрапнел
да взривиш небесата –побързай!
-----
А когато смъртта закръжи,
прибери си крилете. И падай!
Непотребен.
През скръб. И лъжи.
През душите, задръстили рая…
ноктюрно
В сърцето ми
порасна песен.
Разлисти се и се отрони.
А нощем
лунните ракити
повиват я.
Сред мъх и клони.
Сънува тази вечер Нея.
Косите и, разсънен водопад.
Пулсират вените.
Усещам че живея.
В гласа на нощната трева.
Такава чудна нощ не зная –
от оживели тихи дни.
Ела и съблечи безкрая...
а после в мене остани.
пътеката…
Намръщен, сит…и уморен.
Светът край мен се разминава.
Някак.
На свечеряване оставам тих…Смирен.
С очи, завързани
за мрака.
Пътека, сякаш без лице.
Написана от сиви дни…еднаква.
Пътека, хукнала във мен…
Напряко.
През сърцето ми…нататък.
И име нямаше.
И образ.
Бе сълза.
Листо от спомен
за среднощен вятър.
Последна спирка,
сгушена в ръжта
на някакво случайно лято.
Потъна като лъч.
В нощта.
Тя, скитницата боса в мойта памет.
А днес блести.
В сълза от теб –
следа по израненото ми тяло…
ин-ян
Какво си ти…
Измислен сън. Или реалност.
Какво ти взех, живот.
Или какво ти дадох…
Длъжник ли съм
на дните ти във мене.
Пред теб стоях ли прав.
И бях ли на колене…
Разделял ли съм слепи.
Събирал ли съм зрящи.
В пътека с битието.
На някой. Или нещо…
Така си се прицелил
(с патрон в цевта е лесно…)
живот на думи, вещи.
На свестни. И несвестни…
Ще продължиш ли утре
огнището си в мене.
Отвън нали си пясък.
И стъкленица време…
Вратите съм отключил,
та земната ми вяра
от тука да си тръгне.
Със виното. И хляба…
Какво ти взех…
Не знам какво ти дадох…
Длъжник
или лихвар съм бил във теб.
Отворена врата. И път за ада.
Населен с мъртви
или живи
гласове…
присмехулник
Днес съм присмехулник -
в твоите очи
светулки сбирам.
Дъжд от пролетта -
разсипвам по ръцете ти
листата живи.
Като вятърът
зад стар комин
заничам.
От косите
да избяга
зимата…
Само погледът ми пак
(след твоето”обичам”)
ще подхвърля
на вечерните върби
закачки.
А на утрото,
доплувал в теб…притихнал.
В хоризонта на едно мълчание.
Моят бряг
ще те докосва
цялата.
С пяна, сън…и пролетно желание.
релация
В едно и също време,
но различно –
ръката ти
със моята
разминах.
В едно и също време,
но различно –
докоснахме се …
две селения
на моето
и твоето
“обичам”.
В едно и също време ,
но различно –
очаквахме със тебе
утрото.
В косите залези
заничаха.
И къпеха светулки
устните...
В едно и също време,
но различно –
потегли
моят път.
И твоя.
…..
Утре.
Някъде.
В съня ни.
Неприлично.
Ще намига
(само в нас…)
завоят.
изход
в памет на поета Георги Спасов
Накрая на света,
където свършват
всички празници.
И само леденият вятър
замеря в теб
следи от слънцето.
Остава Словото, приятелю.
Остава то.
Единствено.
Накрая...
Накрая на брега,
където свършва
ехидната усмивка на морето.
И лятото отплува тихо
във всичките сезони
от лицето ти. А само
вечерна мъгла
простира плаща си
над залива. Остава
Словото -
единствен изпращач
до тебе.
Накрая на нощта,
в която земните вълшебства
са повили
и твоята луна
като дете
без детство…
А само в теб живее
глухото мълчание,
осъмнало
по нечия надежда -
оставаш
в Словото единствено
прогледнал.
Накрая
на събуденото Време,
когато в пясъчния конус
поникват първите лъчи
от твоето залязло слънце…
А в теб душата храни памет. Остава
само Словото,
зарито в песъчинките
очакване...Накрая на света,
където свършват стъпките, приятелю…
разговор
Премахни я стената…
Нека сенките падат.
Тази вечер съм капнал.
От самота.
Оздравяха надеждите –
преболяха от светлото.
Ей ме, жив съм. И празен.
В една слепота…
Премахни я …стената.
Онзи пролетен вятър
нека в прага да блъсне
живота ми пак.
Остави да откъснат
там…бездомните ангели
своите есенно – сиви пера.
Премахни я…проклета…
Поболях се от обич.
Тук, зад живия в мен катинар.
Прегърни ме в средата
на тази пътека,
че отдавна превали нощта…
писмо
Ще бъда сън.
Стена от сянка.
Изсъхнала пътека
през очите.
Дори в нощта
да те изгубя,
следа от мен
ще те дочака.
В ръба на жаждата ти
скрита…
С най-лекия ветрец
ще те докосвам.
С крайпътно цвете.
Или стръкче нежност.
С внезапно спрели
във сърцето
зелени пролетни копнежи.
Но в теб е сиво.
И студено.
Дели ни ледена кора
от преживяно заедно време.
Изминат път…Дели ни.
Дели ни и една гора,
в която хорските пътеки
лика на болката
браздят…
А в теб е зима.
И навярно
от думи наваля
снега…
тя
“…и запомни:душата бръчки няма!”
Мадлен Алгафари
Тя е брегът. И вълната.
Тихият шепот на листите.
Късното ехо в съня ми. Или
прегръдка изстинала…
Минало в мене. И бъдеще.
Въздух. И птица…Сбогуване.
Късният дъжд зад очите ми.
Гара, в нощта презимувала.
Тя ме убива. Полека…
С нишка любов. С камък вечност.
В струйката пясък от шепите –
близка…И толкоз далечна.
----------
Не ме отминавай, лудетино!
Остани там, на хълма . С мечтите.
Тях прекосявай. В очите ми.
С късния сън на липите…
съд
Осъди я…В тебе.
Жива да бъде заровена.
И почна с дни и нощи
да я закопаваш.
В тъмното у теб. А тя се мяташе.
Сама. Забравена.
И стискаха очите и
съня ти…
Така обречен. Стар.
Неизлечимо болен.
Животът те пресече.
Като нива.
По синурите,
днес наболи,
кървят годините от минало.
А в теб е Тя. Осъдена.
Но жива…
По-жива от самия теб.
Една отдавна твоя истина.
И брод.
До следващото “след”…
картина
Ще те срещам…понякога.
В зимен път. Във листо от забравена есен.
Ще ми бъдеш и вятър. И сън.
Скрил от другите нашата песен.
Ще откривам в дъха на липа
колко нежни са твоите устни.
Всяка утрин ще пали. С нощта.
Самотата на моите чувства.
А зад нас ще играят деца.
С парцаливата дреха на вятъра.
И в очите им вместо дъга
ще наднича събудено лятото…
амнезия
В такава нежна пролет
те видях.
Ти бе дошла
от приказките цяла.
Дочаках те, докоснал сън . Мечта.
Или живях. Във младото ти тяло…
Там, дето вятърът трепти.
В зелените коси на самотата.
И гали твоите следи.
По нощницата на тревата.
Такава нежна пролет беше в мен…
но повече не мога да си спомня.
стопява се…
Стопява се капчукът.
И пълзи.
В студените сълзи
на тази зима.
В лицето на забравен ден.
В захвърлена следа.
От име…
Реката на надеждата
прелива.
От слънчевите бели стрехи.
А леденият път кърви.
С дъха на зима
в бреговете…
Стопява се капчукът. И пълзи.
В лицето ти – забравен ден.
И зима…
белег
Белег по рождение
е тази нощ,
останала сама
в очите ти.
И снегът е същият – гори
думите ми,
в него скрити…
Няма цвят
и звук света.
Няма мирис.
И насита.
Заблуден. С една следа.
Тихо спи. У теб. В косите.
Мое ничие момиче
в тази нощ.
Или спомен
за цвета презрял
на лятото.
Странникът у мене разпозна.
Окова го в стъпки
по тревата.
Белег по рождение…Горят
сухи, зли, забравени години.
В две очи съблече есента
всички мигове от синьото…
Описание
На другия край
на пътя, където
небето е разтребено
от мечти.
А птиците са уморени пътници,
скрили в телата си
слънце.
Където вятърът е счупил дъгата.
И малки сребърни сфери
живеят в прозорците
на изоставения ми ден…
На другия край на погледа.
В този сън, където
лятото е по риза.
И пресича на пръсти
нечие утро.
Там…въздухът те грабва.
От нощта.
И изчезваш по следите и.
Зад прага.
Аз съм само в тишината
на кръвта.
Твоя дреха от любов.
И твоя сянка…
позиция
“ C’ est la vie, такъв е животът,
всеки със своята участ.”
Богдана Зидарова
C’ est la vie ,
май че сбъркахме в нещо.
Провинихме се. Или някъде
пална дяволът клечката
в нас. И отвърна се Бога.
C’ est la vie - загрубяха душите ни
като дреха непрана.
Щом затрупахме в себе си
всички небесни дарове.
C’ est la vie, сутрин с доза кафе
делнично спорим. После
весело подминаваме просяка...
в себе си. И денят му подритваме.
И ръката протегната още…
А пък Оня бил Божият син.
Бил доведен.
Отгоре.
И очаквал …Очаквал...
да отместим
плочата.
илюзия
Съвестта е старица
и се буди по никое време.
Тропа с чехлите.
Мери стъпки с бастуна си черен.
Къса тихо щастливите мигове
и ги хвърля през рамо.
Всяка сутрин допива
във тебе кафето…
Денем скита…дълбае –
ни глуха, ни сляпа.
Нещо търси в душата ти…
чисто, навярно.
Съвестта е молитвата,
от която си бягал.
Неизказана в тебе,
но винаги вярната…
Тя не ходи във храма.
И светци не почита –
бяла птица
сред паяжината на съня ти.
Няма час за събуждане
и не ще те попита
щом реши да ти стане убиец…
измислица
Дебне някой в очите –
невидим, нечут.
Като сън, изпълзял
от дълбокото.
Цяла вечност в душата вали.
И дъждът е изтрил
на лицата посоките…
Бял и праведен сякаш,
къса вени студа.
И животът потича. Нанякъде.
Странник - тъмен, отречен…и зъл
за света - в мен
повлича крака самотата…
В този мрак е мастилото…Зная.
Пълзи. По ръцете ми.
В сянка от вярата.
А отнякъде , сприхав
и цял във сълзи,
е доприпкал за пролет
вятърът…
страх
Има друг някой
във тази душа.
Оцелял от следата на времето.
Денем тича, щом тръгна.
Нощем сяда, щом спра.
И занича от упор. В лицето…
Цял настръхнал, души ме…
Как дебне в нощта
някак мислите в мен
да си скрие.
И тогава, надянал една суета,
с костелива ръка в мене пие…
Двама пак се изправяме…
аз и страха. И растат оживели заканите.
В разделени реки. Или късни ята.
В недокоснати живи длани.
Помежду ни застанала
се протяга смъртта.
Като знак за едно обещание.
накрая
Остана само тишината…
Изгубиха се сенките
и гласовете на щурците.
Не ме докосва с рамо
вятъра.
Нито добрия. Нито лошия…
А беше с мирис на иглика
лятото. Най-синьото…
най – приказното лято.
Без дъх потичат в мене
дните му. Като лица покрай ограда…
Обръщам поглед,
а назад е пясък.
Ни звук, ни шепот
на дъбрава.
Съвсем като насън, при никого,
следата на деня ме отминава…
Мълчат стените,
а сред сенките
живеят скрити южни нощи.
Убежища за всички спомени.
И на добрите.
И на лошите…
рисунка по памет
Само това да си спомня,
тогава…когато
погледът побелее.
И в онова ничие
земно лято
тръгне
по пътя надолу
върбата…
Само това – преди бялото
да засипе на дните ми
стрехите.
И преди да притихне света
във душата зелена
на цветето…
И преди да потегли реката.
По тъмно. Сама. Към лицето ми.
Бяла. Стъклена. С късче лед.
От съня под сърцето…
спомен от една картина
Всяка нощ с топли устни
разравям сънят ти…не спирам.
Разпусни си косите, любима,
за да слезе реката по тях.
И деня да ми носи името.
С още млада и силна вода.
С още пролет след зимата…
В теб са белите дни,
като забравени хапки от нафора.
Цяла вечност преспали честити.
До слънцето.
Там…забравили времето.
Далечни. И ситни. Еднакви.
Сякаш дъски от оградата вечна
изтръгнати…
Там са белите дни…
В тях ще скрия мига си
откраднато щастие,
непотребните никому
стрехи от болка и пътища;
думи - погледи,
окъсняло в сърцето причастие.
В тази ракла без дъно
и тежки ключове…
А лицето ми,
излежало своята зимна присъда,
ще заскита напролет отново. По вятъра.
Нейде там – между ръба на снега и ручея.
Нейде там… Между бялото. И безкрая.
посока
Ден по ден
придърпват тялото -
преболели пътеки, безименни.
И изтича по вените
пясъкът.
Все надолу…Към празната половина.
Отлетяха и сенки. И сънища.
Бързо бягаха – ветрове ненаситни.
Оцелели следи (за завръщане)
в мен пресичат на думите
билото.
(И потъва безшумно небето ми.
Все надолу – в тъмната половина…)
Не по мярка…скъсиха се нощите.
Като ивица сняг – от тревата.
Избелели, надиплени…съхнат.
Потопили и слънце. И вятър.
Все размервам в очите остатъка.
Още път…или само минало.
Там, надолу поемат следите –
сякаш в другата половина…
усещане
Къде си в мен…
Уж страдам,
а не ме боли.
И в нощите си викам
твоето име.
А няма глас…
Отсреща само дим.
И стъпки…стъпки в път
отминал.
До кръв охлузих
дните си назад.
А болка няма. И следа по мене.
Отвън заспива бавно
моят град.
Отвътре – самота стаена…
Куцука вятър
в мокрия перваз.
Отнякъде присветна мрака.
Дъждът повтаря твоя глас.
Но аз не чувам думите му сякаш.
Къде си в мен…
Забравено лице
от капките в прозореца
потича.
Нощта живее.
В моя ден.
С писмата на един обичал…
пантомима
Все по-дълбоко,
по-дълбоко…
По –дълбоко.
С премръзнали пръсти
разделям съня си.
В него ще хвърля
на деня белезниците.
И ехидния смях
от една стара ризница.
Все по-дълбоко…Изтеглям нагоре
парчетата болка,
напразно говорене,
остатъка думи,
спестени навремето.
Ръждясали. Груби.
Без тяло и корени…
Настръхнали буци,
препречили дъното…Все по-дълбоко…
И все на разсъмване.
До първата глътка е спряло времето.
Оттатък извора. Прелива. В тъмното…
Дълбая…По долния път
дали ще се върна…
Където олеква душата от дългото скитане.
И ляга на дъното – пъстра талига обърната.
Пълна с минали дни.
Или пълна с Отвъдното…
болнично стихотворение за любовта
Благодаря ти, че ме разболя. Със теб.
И ден, и нощ в душата си те нося.
Стена на моите грехове.
Или на моите въпроси…
Ти знаеш – не изпитвам страх.
Без дати и без календари
разделяй…Направи на прах…
На пепел. Спомени. И вяра.
Към теб отвежда всеки път.
Преполовявам твоето тяло.
Далече, в утрешната смърт,
за мене ти ще си безкраят…
Благодаря ти, че ме разболя
с измамното чистилище на думите.
Изчезвам с тях. В една зора.
Или прохождам. В новолуния…
Но винаги ще бъда в теб.
Неделната ти сянка тъй облякъл.
Готов за делничния словоред.
И утрешната смърт на самотата…
дъжд
Пролет.
Тъмно.
И вали.
От 7.
В тялото
подгизнало
на мрака.
С думи
някой пълни
драскотините
от лицето на луната.
В чантата си крие път.
И песен.
И забравен сърп
от чуждо лято.
Пролет.
Тъмно…
Как вали без тебе.
В тялото
подгизнало.
От чакане…
няколко…
Няколко тъмни квадратчета.
В пода.
Къс миризма
от неделна любов.
Няколко стиха – в далечния ъгъл.
Малко сълзи…Уморен послеслов.
Няколко ивици думи
помежду ни.
В късните сенки живот.
Пауза в мозъка –
като след любене.
Или петно от вино…
Още смърт…Бърза. (Навярно от думите.)
Като ревнив послеслов.
С няколко тънки парченца безумие.
В късче неделна любов…
позиция
по Иван Динков
Пролетно.
Стихове.
Сън по момичета.
Шлифери.
Поздрави.
Кал.
Въздухът вие.
От новите можещи.
В чувствата – зимна печал.
Пролетно.
Стихове.
Като къртичини.
Светли момичета.
С обич.
Обичани.
Някак си…мухъл
до сиво в душите.
Кръстят се хорица.
Живи са…живи са!
В гладните подлези-
сенки от стръкчета.
Боцкат очите-
за милостиня.
Общи.
Под линия.
С думи пред зъбите.
Крачим послушно.
По старите линии...
Пролетни стихове.
Пресни. С къртичини.
В помени.
В поздрави
с дъх на метличина.
Някъде къпят в хоругви
песните.
Сенки от минало.
Или от есен…
утринен дъжд
Дъждът куцука
между крачките –
наивник с памет за дъга.
Подритва тялото прозрачно
смеха на нощната тълпа.
Ръцете се докосват. В песен.
От пламнали, очаквани слова.
А този дъжд е многоточие.
И никнат дните между тях…
Наоколо линее здрачът,
изтрил последната следа.
Една звезда се е вторачила
в смеха на шумната тълпа.
…………
Ръми.
И пази между крачките
наивникът от този ден
смеха на утрото му мрачно
в отминал като сън рефрен…
рана
Рана е утрото.
Рана.
Рана…
Къс избледнял циклостил.
Мръсна от болка
болнична марля.
Хрип във съня на препил.
Топла превръзка
от улична памет
с дъх на събудена жар.
Рана е утрото.
Рана, забравена
да преболи. Във нощта.
Капе в наздравици,
спрели сред фотото –
сянка от минали дни.
Рана е утрото – съхне в окото.
Някак да преболи…
……
Рана бе…утрото.
Топла.
Отворена.
Или един апостроф.
В който , осъмнали с теб,
преговаряхме
нощната ежелюбов…
пейзаж с луна
Една изпусната мигла
от слънцето,
забодена в нощното тяло
на асфалта.
Пълно догоре
с приумици
огледало
(след една късна поанта…)
В теб светлеят трохи
от изгризани думи
(да не забрави завоя си времето…)
Или - паячето на старостта ми
(дето в очите дреме…)
П.С.
Отдавна беше три. И в мене
луната се е наваляла.
(Как все по-тъмен става
назад отминалия път...)
Заспивам.
С доверчиво шумолене.
Повит в тревите му зелени.
От Битието си препуснал.
До светлината. За Отвъд...
сакар
Настлани със земя
са твоите дни.
Откъснати в такава бедност, боже…
Изкормените къшли
и гори
на кой ли големец
съня тревожат…
Народът пие евтино вино.
Брадясал, с извехтели дрехи.
Живот на вересия
от една
отминала през бурите легенда.
Осъмнали по кръчмите слова
в окръглените погледи ветреят.
Такава страшна самота
от твоето лице едрее…
Потулен кът си в моята страна.
Заспиваш с топлата надежда,
че никой пухкав депутат
богатствата ти не изцежда.
Изгубени по мрака на деня,
лицата привечер светлеят.
Окъпани от доброта
са хората у теб родени.
Аз зная, ще си жива там-
сред тъжните очи на тези люде.
Ех ти, народ- с тегло честит…
Ех ти , народ- за век отруден…
а то…
Не заваля у мен.
И не изтри следите.
(Очакваше го сухата душа…)
Нататък сви. И спря в очите ти.
Отмина ме. За днес
дъжда…
Нататък…
В теб се наваля пороят.
(Как бърза сивата вода…)
Помита цветове. И в зноя
оставя кал. И самота…
Такива думи търсех…Жадни.
Като нечакан летен дъжд.
А то – пустиня…кръг отворен.
(Дано ме завали… веднъж…)
Молитва …жива… помежду ни.
Като забравена следа.
Осъмналите нощни думи
са само спомен за дъжда.
Дано ни прекоси небето.
И рукне младата вода.
Аз чакам тук. От цяла вечност.
А то – при тебе наваля…
пътуване
Когато тръгнеш, не мисли…
За мен. И никога назад
не се обръщай.
Назад са тъмните води.
Без брод през тях.
И час – за връщане…
Страхът е там. Окръглена
живее сянката ти в него.
Когато тръгнеш…
Утре. Днес. Не знам…
Ще те проклина всяка вечер.
Но не обръщай ти глава.
Един отворен кръг от вечност.
Ни път през него. Ни начало.
Живял на болката в дъха,
не се обръщай!...Отминавай!
Когато стигнеш – не мисли…
За мен и някога…За песните.
Потънал сън е всеки стих.
В далечна наваляла есен…
граница
Между светлото в мене.
И тъмното.
Тя лежи – сякаш сянка забравена
там от времето
да осъмне…Прекосявам я –
остров на спомени.
С плодовете. И птиците пъстри.
Неоткрита. Сама…И примамлива.
Но отдавна в душата ми кръстена…
Прекосявам през нея живота.
Там…след билото. В сън.
Или пропаст.
Като мравка изкачвам преградите.
( С този кръг сме до болка еднакви…)
…
Любовта бе сред гънка от пътя.
Недокосната. Свита. Очакваща.
Някак тихо просъска. С езика си.
И погледна нагоре. За ябълка…
следа
Безлуние е тази нощ.
С потаен вятър. Или
сън от мрака…
Без сянка…или без душа,
с коси на пролетта
е в мен върбата.
Потънаха в далечната гора
лъчи от дни
и светли звуци. Останал
без посока и без знак,
аз търсех пътя да науча.
Но вдигнат беше
пътят в нас.
И тази нощ безлунна
прибра ликът ти в крепостта.
Без ласка да осъмна…
Аз зная – ще ме навести
луната в нощната ми къща.
Но всички пътища, уви,
пред прага и ще свършват…
А онзи мой дъждовен път –
от дни и топли звуци…дано
светлее във съня.
Дано не ме напусне…
И да потегли с мен.
Натам…към южните морета.
Без сянка. Или без душа
У мене да е светло.
Да ме потърси в есента
онова момиче бяло.
В коси от нощната върба,
в дъждовното и тяло…Аз знам –
ще съм следа по път.
Намерена от двама.
сън
Може би си измислица.
Или нощем вратата,
през която нахлуват
всички земни лета.
През която копнее
моят път да замине.
После в прах да се върне.
Или в бяла мъгла…
Може би си крилото,
дето нощем в прозореца
драска първите капки
от съня на дъжда.
Аз не зная…Не питам.
И не шепна молитва
на попътния вятър.
В тази топла трева…
Аз не зная…
Не питам…
Нека всичко остане
в тази нощ теменужена,
в тази сънна река.
Може би си измислица.
Или в мене жената,
чрез която живеят
всички земни лета…
пиесата
Пиесата е слаба.
Зле скроена.
Актьорите говорят.
Уморено.
Намятат с реплики
лицата.
Но нищо не усещам в думите.
А само прах.
И грим от маски.
Там сякаш думите потичат -
(навярно в тъмнината на телата им.)
И вътрешният глас умира
сред таз еднаквост -
по лицата…
Но нищо не усещам. Значи
в подвижни пясъци
пътуват думите –
до други свят, където нищо…
където нищо не се случва.
Наднича зад декорите измачкан,
еднакво сив – Страха …да не поникне чудо.
И някъде,
из гънките на въздуха
умира
последния измислен ден -
без утрото.
А после ме покрива
със праха си. В савана отлетяло време...
…..
Пиесата е стара. И суфльорът
щастливо в очилата дреме.
Подал на трупата
последна,
сигнална реплика.
За края…
Спокоен е.
Оставил тук
наволя да се плиска скуката.
В пробитите тела на думите...Далече е...
Далече – Утрото…
сляпото..
по Стефан Цанев
Сляпото куче
пак е прегризало
връзките.
И времето в мен
се олюлява.
Без корени.
В очите
на един следобед.
Или прозорец…
(Сляпото куче,
за душата ми
слязло.)
Бърза с тунел
да я прокопае.
Тунел през думите.
После да избяга
от вятъра в тях.
(Сляпото куче не обича
течението.
Озърта се -
няма други наоколо…)
Бърза къртицата.
Пирамида си прави. От думи.
Да покаже произход.
Пред нечия синева дълбае сивото.
Блъска с муцуна. Оре и стърже.
Изхвърля всичко натрупано.
(Или всичко останало живо…)
И проветрява. От гнилото вътре.
Чисто, тъмно и сухо…
( Сляпото обича
уюта).
Без дни и спомени.
Тиха и скучна
остана душата ми.
(От сляпото куче.)
Толкова тиха,
че се озъртам.
Като дете,
скочило внезапно.
В съня си...
някъде наблизо...
Някъде ще бъда -
в хоризонта...
Като лято
от една поема.
Спрял окото на живота си.
В жълтото око на времето.
Някъде ще бъда –
с вид отвъден.
В тъмните очи
на стих за блудник.
Спрял лицето на живота си
в жълтото лице на времето...
Някъде до тебе …
Но различен.
В нечий сън
понякога ще бъда.
В стих от чужда самоличност
твоята вечер
утро ще загръща.
Ще нареждам после
календара
с камъче от нощната постеля.
А навън
в децата
ще играе
пламъка на нашата неделя...
там…
Там, може би в началото,
където
реката е една сребриста нишка,
едва наболи са тревите. А дните
бързат. И потичат.
Надолу. В пътища и сенки.
Където летните ливади
отпиват жадно от безкрая
в зеленото лице на мрака.
(Как свети нощното им тяло…)
Там, може би, където
потапят своите езици
на всичките посоки
ветровете
в онези потъмнели стрехи. И някак
пролетното цвете
с прашеца им прескача.
В лятото.
В горещите му хълбоци потъва.
И там опложда синевата…
Навярно там започвам да прохождам.
(От сламки и от кал е в мен човека…)
Събира дни. И напосока
през нощите във себе си потегля…
А пътят е нахранил ветровете.
С очите на изгубените птици.
С гнездата им разнищени, с тревите.
И пясъка от сухите корита.
.....
Там. Някъде. В началото,
където
реката е била сребриста нишка,
едва поникнали – тревите.
И нощем е цъфтяла вишна…
Там, обич , с теб сме се разминали.
Две сенки – бъдеще …и минало.
спомен от едно завръщане
Тежък, заглушаващ дъжд…
Без тяло.
С длан, запушила устата на небето.
Капките са сякаш дни от рая.
Светят – по лица. Ъгли. И памет.
Тежък дъжд…без тяло в мен.
Безбожник.
Залепил по сенките си кожа.
Милион докосвания нощем…
свалят маските, праха. И веждите.
Бързат капките живот
в лицето. Вярното пристанище
да търсят…После
сливат всички гласове. Със вътрешния.
(Свободата в себе си прегръщам…)
…..
Някъде …след два. Между нощта. И утрото.
Пътищата се завръщат.