забрави, че си бил…
на актьора Иван Иванов
„ Боже, толкова човечен
изглежда светът,
щом наоколо няма
хора!”
Георги Константинов
Нощем. Сам .
Рециклирани мисли.
Параван за безмитни лица.
Обонятелно,
тръпно доене
на отминали земни
лета.
Балсамирани късчета
нежност.
От поредния скърпен кадрил.
Господи, толкова слепи…
Забрави!
Забрави,че си бил...
2
Нощем.
Стихове.
Тихо.
Безвремие.
Скърца сито къртичина
в мен.
С подлудяващо
волско търпение
прежълтявам.
В пореден рефрен.
3
Нощем.
Сенки.
Луни.
И безлуния.
Звездопадащи.
Или звезди.
Новопокръстени богупредатели.
С нови свещи.
За нови души…
- - - - -
Оковани в житейски неравенства,
оскотели от гладните дни,
скитат моите редки приятелства.
Забрави…Забрави, че си бил!
п.с.
Безшумно,
по хълбок полегнал е мракът.
Отвъд моя трезвен прозорец.
Студени дърветата
дълго ще чакат
очите си той да затвори.
А аз съм две тъмни,
отекли зеници.
В крещящо кълбо
от мълчание.
И малка, объркана прелетна птица.
На път
между две пожелания…
Къде ли ще ида,
след дълго летене,
в самотните острови влюбен.
На твоят бряг лятото идва
без мене,
на чуждия – в зими се губи…
Навярно далече от тук
ми е корена –
щом зная морета безсънни.
Така,
между утре и днес
омагьосан,
очаквам и в мене да съмне…
язва в полунощ
по Иван Динков
Бълват сажди и стихове в Мизия
оцелелите селски комини.
Сред една вцепеняваща визия -
над первази,
стрехи и
съдбини...
Над страха,че живеят в капчуците
окосените дни от сърцата ни.
И се стича дъгата в улуците.
Като в детски рисунки
по пясъка...
2
Този, същият аз.
Без предчувствия.
И, не виждайки времето – враг,
ще си спусна вечерно
завесата-
безразличие с доза коняк.
Ще заспя до ребрата на мрака.
И до нечии други ребра…
Без интимност.
Накъркан.
Беззлобен.
Заплоден в анонимна игра.
Този, същият аз.
Без протезите.
Недоплюта, мъждукаща свещ.
Сам ще бъда.
Високо.
С кортесите.
По-далече от хорската гмеж...
3
Ей така е устроено всичко-
от Икар
та до Страшния съд.
От плацентата
до онова падане
ничком
в побелелите пръсти на майките.
Там…Отвъд.
молитва
по Дулинко Дулев
Този малък човек
вътре в мен…непознат.
И отскоро така ме тревожи.
Както чаткаше вечер
огниво
в луната,
взе че пална искрицата божия.
И погледна надменно
към белите листи,
и посочи – не е както трябва!
Де е риба – да блесне в подмоли лъчисти.
Или слънце, омесено в хляба…
Като хрътка обучена
образ намира.
С оня мах на перото
отвесен.
Чува вятър
в косите на ниви да свири,
Вижда облак, в реката понесен…
Но чистник!
По калта ежедневна не стъпва.
И вода от копито не пие.
А пък иска да бъде
в килия на смъртен.
И да пише със примка на шията…
В мен протяга ръка-
да ме водел сред мрака.
Да летим след любов невъзможна.
Този малък човек…
Как огнивото чатка!
Не му давай искрата си, Боже!
маскарад
Крачат ли, крачат.
Кално.
Колонно.
Кактуси – колкото кръст.
Каменни.
Кремави.
Хроми.
Хремави.
Клатят се – къртове.
/ с – с – с –ъ- т…/
Точно.
Отмерено.
В тиквена семка.
Времето сякаш си спи.
С тъпата мисъл
за хляб в понеделник…
Семпло.
Прецакано в стих…
Всеки е в някакво стадо.
След Първия.
Малък кръщелник на Бог.
В толкова истини- толкоз измислици.
Страх до поискване.
Ток…
п.с.
Някъде в ситото
вием – от болката.
Спряла в гърдите кама.
Тихо побъркване.
Още от люлката.
Плесенно.
Сиво.
Тъма…
пътепис
Тук никой не се ражда повече.
Тука само се умира.
Даже слънцето свети ялово.
Над последната ни квартира.
А един лешояд победно
днес надкрещя и вятъра:
„ Вий сте мойте добичета верни
в тази оглозгана
зимна държава.
Слава вам!
Слава…слава
…лава…ава…ва
….а-а-а…”
=========
Вече сме на главната релса.
Чакаме.
Да ни залюлеят.
Въздухът е в нежно –розово.
Как сладни
от кръвта ни говежда…
Аритмично пробляскват ножовете.
И заспива в зениците песен.
Сбогом, сбогом душици на кожите –
ще кръжим в лешояди.
До вечност…
Тук никой не се ражда вече.
Даже слънцето свети по мяра.
Ех, политат душите ни вечер.
Като в песни на Окуджава…
спомен от един път
Валяло е нощес.
Зелено.Тихо.
Просъница от вятър, дъжд и студ.
По стария родопски път
едреят локви.
И ручеи вода от тях кървят.
Като в строшено огледало
аз виждам късчето небе.
А зимната пътека гърчи тяло…
В зелено, мокро, пролетно лице
потъва нощната дъбрава.
И бряг, и брод е моето сърце…
Как лъха от отиващата зима.
На ледени капчуци. И лица.
Помилвани от спрялото и време,
ще издължат ли думите дълга…
Или ще паднат в тишината
на праведния хорски мрак.
И пролетния дързък вятър
ще блъсне листите в снега.
И аз и ти ще сме безлики.
Пред късчето небе на пролетта.
И бряг, и брод надолу…
край върбите…
ще търси друга
нечия душа.
Тогава ще забравим пътя,
по който младата вода
като в строшено огледало
разделяше за нас света.
…Потънал в грак,
белее хоризонта.
А старият родопски път мълчи.
Но още жив,
пресича синевата...
от моите до твоите очи.
четирилистник за спомени
С тези късни, следобедни,
топли, паметни влакове,
във които пътува усмивката…
Есента спи,
забравила
твоето вечерно тяло.
На една подарена спирка.
Сякаш направен
от счупени сънища
с улици, скитащи в здрача…
залепих днес в Стената
прозорец от детството.
С овехтяла и тъжна играчка.
Аз от сенки живях,
от цветята на спомени.
(Как отлитат с телата им думите…)
А дъждът , дето пада отвесно
помежду ни …
знам,
ще бъде разказван.
В други.
Днес дойде Есента.
От златистия шал
летни стъпки събра
под дърветата.
Малки жълти фенери
с октомврийска роса.
Дето утре
в очите ще светят…
следобед
Там , където
заглъхват думите…
съблича вятърът
и последната
нощна риза.
Сред църква от птици
умира Времето.
Умира на пръсти...
и в залива
слиза.
В отминали,
съмнали, плахи
недели
пари болката…
никне в кръстове.
Влачи дните си
уморена талига от лятото.
Зрее есенна
кротка самотност
в следата и…
там , където
заспиват думите.
Даже звуците
с тях остаряват.
Най-накрая отлитат крилата.
И камбаните в нас
онемяват...
п.с.
Непрестанно вали
листопад-
есента спря и в нашите дни.
По лицата спи ланшният сняг.
В стих от слънце
за голи треви.
Здраво вързани лодки-
без знак
там забравени
кротко ръждясват…
Непрестанно вали.
Листопад.
А в косите ни - спомен от мраз.
Там луната накрая изстива.
Уморена, бакърено- сива.
В две забравени лодки.
Без знак…
сцена от септември
Рибари слизаха
в деня си.
И думите напиваха
със вино.
Морето се надвесваше
в лицата им.
Как бавно в тях
светът умираше…
От тъмните земи
блестеше зима…
зад стъпките и
в нас отминали.
Там…долу,
в кръчмата опушен,
денят потъваше.
Под чуждо име.
…А сънищата идваха
и си отиваха.
Като момичета
от нямо кино.
Зад пясъчните залези
на синьото
уплашени
скалите се отдръпваха.
В очите заблестяваха тогава
тържествените скелети на рибите
…а сънищата идваха. И си отиваха.
Ведно с осъмналите пристани.
състояние
Сричам в залеза
своите мисли за утре
разсъхнали.
В нощна люлка
надеждите вчерашни вързал.
Как сега да намеря
за утрото струни.
Как- за думите
ново гнездо. От илюзии…
С тези мисли,
затиснал небе
между дланите,
Аз се връщам
възкръснал. До есен…
До сън за ограда.
Нямам път – съгледвачи
в зеления вятър -
моите дни са изтекли
по песен изпята.
Накъде да избягам…
С белия кон. Или с черния…
Или с птицата сляпа
от гнездото студено
на Вчера.
Накъде да избягаш…
щом подслон е
лицето ти минало.
И утихнали в тебе
до късно едреят годините.
Ти си онзи слепец,
дето с пръсти подрежда
в кръга си
самотата на вятъра
и зърното от късна пшеница.
Няма, няма и днес
да се съмне в света ти…оттатък.
Той е мътна вода,
зад стрехата удавила
вяра…
балада за вечерната жена
по Владимир Стоянов
Като случаен спомен за река
проходилите думи ме напускат.
И в стъпканата вечерна трева
Умира залезът с мастилените пръсти…
Блестеше още в моите очи
подковата от хунското копито.
А белочелите вълни
на залива
за тебе още питаха…
Препъваха ме стъпки и следи
в обветрените залезни пътеки.
От синьото следобедният бриз
отново раждаше у мен детето…
Преминах си годините
и знам-
не искам да обличам Днес
от Вчера.
След окосена вечерна трева.
Или - с вълните белочели…
Но още затаявам дъх,
когато стъпките ти
в мене дишат.
Сами – като хористи в храм.
Край залеза с мастилени тръстики…
молитва пред вечерната душа
„Простете ми.
Но как опитомявате сърцата си…”
Христо Фотев
Не остарявай в себе си…
Не остарявай!
Отлагай просешкия дял!
Бъди си сам и праг,
и покрив сламен…
и синьото парченце свобода.
Бъди си сам…Какво ли можеш вече,
поел в следа
обратния си път.
Едно наивно, слънчево човече
у теб все тича
нейде из съня…
Все търси да облича вятър.
Или пък- в ледена мъгла
едно горещо въгленче да метне
вдън твоята вечерна самота.
Бъди си сам…
и дума. И пространство.
Завършена във всичките си дни
душата търси нежно постоянство.
Затова – не остарявай там,
където есените се завръщат.
И в своята вечерна самота
безлика и безсънна я прегръщай…
Не остарявай в своята душа!
глас от една есен
“ …и няма кой - поне страхливо -
от чакащите, от стоящите,
не на хартия, не с мастило,
да каже”Не!” на настоящето”
Иван Динков
…И същото небе от март
над къшлите.
И същите цървули –
на мръсници.
По залез стъпканите дни
разплитат къшея -
на чакащите и стоящите-
из кръчми, в капища.
И пепелници…
И някак…с нечия представа
за праведна, за светла есен,
замятам сухи тръни
в къшея.
Изчезва зърното – до песни.
И пада зимен мрак
над къшлите…
Подсмърча стадото в мъглата,
невидимо и видимо обзето
от дневната житейска вата.
Загръща с погледи небето…
И някак, в нечия представа
за тиха и за щедра есен,
умира, в слънцето останал,
дъхът на диви градски кестени…
дом за събаряне
„ Само ти ме разбираш, пясък.
Само ти ми прощаваш, сняг.”
Надя Попова
От оградени пътища бягах,
от дувари с фамилни лица…
Ако можех, бих станал стряха.
За самотни, зелени сърца.
Ако можех, бих вързал реката.
С оня извор от цветна дъга.
Но и днес съм в землисто и бяло.
С потрошени, ненужни стъкла…
Или времето в мене изгубих –
В дюни есенни ,в преспи от лято.
Аз ли с него засипах думите.
Или в него – съня на листата…
Ала в тайна ще си оставя
тези мигове с кръгла луна,
дето спи, закачена до стаята.
На балкона с вечерни петна.
Дето стръкче зачева от семе.
Или дъжд – от небесния съд.
Отдръпни се от мене, пепел.
Не ме взимай при себе си, смърт…
някъде зад дъгата…
Още е лято. Нищо че няма
топло докосване вятъра.
Като въздишка потича
в лицето ти. И отминава. Нататък…
Идат безсъници (още е лято…)
С кръгла луна над върбата.
Ти си измислена…просто докосване.
В лунния гланц на листата.
Вечер. Поредната…Дъх от зефира
в нежното тяло на мрака.
Още е лято…Пее в щуреца
синьото мое очакване…
Още е лято. Още сме двама.
Пясъчно топли. В дъгата.
Нищо, че твоето докосване нямам.
Нищо, че няма го вятъра…
Вечери в жълто простират пътеките.
В светли петна отминават.
Влизат у мене - безмитни, по спомени…
Стрехите на любовта ми.
……
Ти си измислена…Сякаш богиня.
Някъде там, зад дъгата
още е лято…С охра във синьото.
Нищо,
че нямам
вятър…
нощен разказ
„ Повече никаква Троя
няма да има от днес.”
Иван Есенски
…И всичко му простих…
на моя враг –
омраза, лицемерие от своите.
Не ще поема в неговия свят.
И той не ще поеме. В моят…
Далечна е реката в нас. Гори.
И страшно бие в слепоочията
- памет.
От тялото на миналите дни
догарят в мене късчетата вяра.
Бучи водата…
Гледам как руши,
засипва белези от дни.
И грешки.
Отнася мигом мъртвите вражди.
А, дявол да го вземе, пак е тежко…
И как по кръвната следа
да му подам ръка. Без укор.
След толкова пожари оживял
ръката му да стисна ще е лудост…
-----
За всичко му простих
на моя враг - кръвта,
обидата , страха на другите.
И белезите живи по дланта -
като следи от подли удари…
За наранената душа,
окаменяла в сянка чужда.
А как тежи…О, как тежи
дланта,
навикнала на първи удар.
преди да завали…
- Дървото на любовта
е отсечен орех,
купен от двама резбари.
Цял живот го дълбаят.
До слънце…или до камък;
- Птичето тупна в прахта.
Горе останаха две-три ноти
небе от песента му.
И солото на прашката :”едно птиче в прахта”;
- Сенките осъмнаха сами
с картуша от края на реката,
в която нямаше дума
за извор. Или удавени;
- Луната на моето детство
винаги слизаше по стълба
до открехната врата.
Продължението съм забравил.
В косите ти…
… Заваля.
есенен триптих
…А дъждът, с остър нокът
в душата ти спрял,
ще дълбае…
ще дели там
до утро
така неделими неща.
Побеляла и лека
отвън ще наднича луната.
И до болка ще пари
в ръката ти нощна
свещта…
И когато на утрото клечката палне
нещо скъпо, отдавна живяло у теб.
Намери нейде стара, измръзнала вяра.
В друго някое дневно небе.
Погали свойта кръв,
предвидливо в юмруци заключил,
неизтеклите спомени
от едно оцеляло море.
Може чудото някак и в теб да се случи-
да забрави на прага ти
зимата
мокро лице…
Доверчиво ръка протегни
и стопли стъпалата и боси.
Суха дреха и дай…
после – чаша от старо вино.
Любовта е дошла.
Не заключвай дъха и с въпроси.
И без думите, там…
в избледнялото есенно фото,
остави да се сгуши
до твойта душа…
отдавна
Отдавна
есента е хляб.
И сиво-синкава мъгла,
в която
щурецът днес е глух.
И сляп…потънал в шумата мечтател.
Тъй както в сън и тишина,
в сърце от свещ
на дълга зима
монахът крие любовта
под расото на своето име…
с икона,
пила светлина
и с напръстник вода
за болен
у мен живее есента.
От лист на нощен спомен.
Аз вярвам още
че е хляб.
И сън, и тишина,
и свещ за зима.
Или -
докоснат със ръка
дъх от забравена молитва.
Но зная – думите ще спрат.
Ще дойде в празния завой
тъмата.
Една жена от този свят
ще чуе.
И ще ме изпрати…
абориген
…Помня как упорито
плувахме с тебе. До кораба светъл
поклон да им сторим.
Да получим и ний стъкълце
от вълшебното синьо мънисто.
А обратно с ритници ни връщаха
богоравните лъскави хора.
Да не вземем от тях лекарства -
за време. За място…
Ний - Болните.
Излекувани снощи лежахме
над нечий клиничен случай.
И си мислехме
колко бурета има,
останали
под нозете ни
за търкаляне.
Как миришеше в тяхното време
на домашна ванилия…
и на прясно приготвена вакса.
Ех, по донос поне да бяха написали
с дъх на известна
и бяла фамилия.
Нищо…
Само локви
и кал
зад първичното сито.
(Като цветна бременност,
в корема на две малки Българии,
живее скрито
Нищото…)
Зад фитила пъпчив на луната
слепецът у мене
почуква с тояжка
по времето.
Чука…чука яйцето му,
вкалцено в реки
от изтекли думи на хора.
И се чуди с какво да си купи
сянка от ручей.
Или плът от молитва.
И да остави очите си
в тях да покълнат отново…
този град …
на Бургас
Този град е пълен с аргонавти.
Лодките им съхнат в плитчините.
Като басове, изгубени отдавна.
И морето в тях е сито.
Чакат от кварталните си кръчми
да задуха племенният вятър.
Ъглите в света им да напълни
някакъв Язон от вяра.
С вечерна вълна за памет
да отлива миналото време.
Ето го…отсам света, до фара.
Грабнал своята Медея…
Този град е пълен с аргонавти.
С плитчини за нова вярност.
С пътници от черен пясък,
вързали на мъката товара.
С яки възли, с балдахин
от детство
спомените му са звук
измамен.
Като църкви скърцат
при отваряне
в сенките на старите дувари.
Този град, забравил баса с времето…
С яки възли …или балдахин от детство.
-------
…Днес Язон е сам. Претърсва стаите.
В автентично син делириум.
Търси нов живот за аргонавтите,
стария заровил в пясъка…
В гласовете, хъркащи от пяна
ще събуди някой ден Танатос.
Зад един провинциален театър…
днес Язон е всъщност Янус.
С преброяващ поглед търси.
Нов живот за самотата си.
В този град от морска пяна.
С плитчини за нова вярност.
нощем Бог преброява живите…
Сякаш спря…и обратно потече –
от ръкава на есен ромоли.
В тази тиха, унила вечер
всички пътища трезво говорят.
Аз се уча наново да вярвам
във небесното топло жито.
Зад посетите дни никне вятър.
А дъждът с мен си търси огнивото…
Капки тичат в съня на коприва.
Като рими с тела…но изстинали.
Нощем Бог преброява живите.
В стъпки, думи…И шепот
от минало.
п.с.
Преди в дъжда съвсем да се стопя.
Преди гласът му в мен да онемее.
Ще слезе вятър долу… Ще покръсти
душите ни
в това градче.
Преди сънят съвсем да се стопи…
и пръстите му в мен да охладнеят…
ще хлътна в циганските ти очи.
И в гърлото студено на октомври
смехът на Дявола ще проечи.
думите по теб…
Премълчаното в мене заминало
Вчера
там видях…В гладни за стъпки
прагове
да занича по вятъра
от постелите
на едно ослепяло Очакване…
Как се свличаха…Сякаш
в следите по пясъка
всички вечерни думи за грях.
Аз не молех за прошка.
Не чаках помилване.
В мен събличаше дреха
Страха…
Бях прозорците слепи.
Неразбран.
И несрещнат.
В оцелелите покриви търсех дъжда.
После…с някаква снимка
(тъй бледа и нежна)
в мен потъна
и твойта ръка...
А стъклото се пръсна.
И в постелята скочи
оживялата сянка
от този ден.
Нещо страшно заключи
гласа на минутите.
За да бъда отново роден.
п.с.
Далечно, като оправдание за суша,
небето на октомври се снишава.
Не спирай да ме лъжеш,
че сме млади.
Зад този път- без синева, без памет…
Денят се гърчи в жълтите ливади –
с надежда мръкна, в буря се потули.
Далече от условности на думи…
така далече, мила. Зад телата…
От детство крия светлото петно за него.
В стената му нощта все още ражда.
Под лунна сянка спи денят.
В угасващия залез пали жаждата –
в око на птица да лети.
Или зад сламата на стряха
да търси в белите си дни,
как с нечий чужди свят е лягал…
Но тук са думите по теб.
Сами.
С телата им в метличина. И лято.
Далечни сини светове
в небе, докосващо водата…
следобедно стихотворение от есента
“ … не тръгвай никъде в дъжда… ”
Янко Димов
Не тръгвай никъде
в дъжда,
а остави
лицето си
в съня ми.
Да грее в моята ръка
или в словата
помежду ни.
Не тръгвай, Обич…
никъде в дъжда.
И не потъвай
в тази монотонност–
на есенни тополи. И лица…
Забравени,
угаснали гнезда…
Небето – с празният му
конус…
Не отминавай,
моля те,
в дъжда–
сред делничната сива проза.
Забил съм Ахилесова пета
в несигурния сипей на успеха.
И в стих търкалям сляп
деня.
До трети бряг…
до някаква пътека.
В едно очакване и зов,
повили нощната ми рана. …
не тръгвай никъде, Любов!
Дори насън -
не заминавай!
п.с.
Падам.
Или в теб нощувам.
В твоите очи . И тяло.
Сутрин с тебе се сбогувам.
После… всичко става бяло.
Падам …Или съм отминал
дъното на суха вечер.
Ти си в мен
едно глухарче,
прелетяло цяла вечност…
Прагът сякаш е начало
в някаква добра поема.
Тръпне в него
твоето тяло –
оправдание за време…
Падам ли…
или отдавна
Ада в себе си съм стигнал.
Ти кажи…И за пощада
заключи от мен
следите.
пастели от октомври
Понякога сънувам още детство
след края на осъмналите пътища.
Като в лошо промити снимки,
падат с тях сухи листа.
И се връщат
в разпилени адреси до чувствата
избледнелите сенки на срещи…
Потъмнява платното от сушата,
а богатите дни в акварела
още съхнат. С болнавата шума…
И додето достига те в слово
проумяваш,че това е живота.
(Днес грундираше в теб
с резки злото,
с малко охра. И много посоки.)
Беше мръсно от лепкави погледи…
И предателски хлъзгаво беше.
В тези сиви от студ коловози
снощи някой разраждаше
детство…
Притъмнява в платното
и тихо…
(все по-далече за тялото…)
в сенки на паднали длани
с камък затискам раната.
Все по-далече от тука…
Само звезди ме приспиват.
Аз ли се върнах. По памет.
В дните на двама щастливи…
п.с.
Няма време…Няма, няма…
Скъсаните ни мечти
капят в сенки на порасли
думи
за едни звезди…
А в лицата, пребрадени
с делничната суета,
бабината прежда съхне.
Търси детската ръка…
да наприда,
да подрежда,
да увие този свят.
Дълго… след душата прашна.
В сън.
Река.
И листопад.
отново…
“Защо да подражаваме на Бога-
роден, разпънат и възкръснал.”
Петър Велчев
О, това е миг…вълшебство…
Човек да се роди
от друг човек.
И после като ехо
да заглъхне.
В житейското само небе.
Ден като ден. Един. От лято.
Но някак си…по-светъл,
по- спокоен.
Единствен.
Първи в теб. И кратък…
От който тръгват земните неволи.
Не зная как живях
дотук. И как умирах.
По бавното надолу на годините.
Не съм прибирал сън.
Или молитва.
Ни чужди сенки в себе си. От зимите…
Не ставам за дете отдавна.
А този ден у мен живее странно.
С вълшебството на лековита рана
ме буди нощем - в люлчината слама…
Камбаните не бият.
И не трябва
дори един,
едничък звън да се отрони.
Защото няма никой в бяло.
И не е Рождество Христово.
Знам, Пътят чака…
Път до века.
а не – “роден, разпънат и възкръснал”.
Защо да подражаваме на Него.
Нали у всеки има църква…
И духна ли свещта си…
да открия,
че още съм в тире
от двете дати…
Надолу ли вървя,
или от нула
започва новото ми лято?..
п.с.
Един след друг си тръгват- къси думи.
Дежурни поздрави . И нощни тостове.
Един след друг – там… моите гости-
по гърбицата на притворството.
Затворил всичките си порти,
как побелява в мене мракът.
Оставам сам. До тишината
на своята рождена дата.
урок по симетрия
В този летен
следобед
на август
като стая
е
кръгъл
петъкът.
И прибрал
от лозниците
залива,
закипява
в усмивки. И погледи…
В този кръгъл
следобед
на лятото
няма залез.
Навярно защото
слънцето гледа
свенливо
бедрата ти.
И целува
косата ти мокра…
… Как ухае женската мишница.
На треви.
На море.
И желания.
Сякаш пладнували
по раменете,
в нея
устните търсят награда.
А нощта ще е тиха.
И светла.
Ще е нежност
в лика на луната.
И забравила
есен в морето,
ще вълнува с гърдите ти
лятото…
… В този летен следобед
на август,
в този къс
от несебърско злато
вместо слънцето
гледам бедрата ти.
И копнея
във теб да заляза…
в този бряг с накацалите къщи…
В този бряг с накацалите къщи. В залива…
С птиците, прогонили съня на зимата.
С меките вълни на вятъра. И залеза…
С ранните следобеди на виното.
Искам да те има, мила.
В този бряг, където падам.
Есента е спуснала платната
и от дупките наднича лято.
Още…още да те има. Зная,
ще си тръгне зимата.
И на дъното на сетивата
в нощни сенки
ще живеят дните …
Още…да облича вятър
бялото лице на пристана
в този бряг с накацалите къщи,
с птиците, останали от зимата,
с меките вълни на залеза…
Още да те чакам…зная ли…
в тази сиво – синя приказка.
2
Там,
по средата на моста си –
между вечер и утрин зараснал.
Между новата
и стара приказка
за вятъра.
В ничий календар, речник,
блог…вестник.
Неразличим.
Недокоснат.
Неподозиран. И неподкупен…
Просякът на душата ми
още реди наивни късчета
светлина от оределите дни.
Когато е бил щастлив.
И между две движения на очите
стопявал старостта в себе си…
После ще продава сол.
На минувачите.
Като спомен ( от средата на моста).
Оцелялата…
песен за есенните улици
Толкова улици
скитат в сърцето ми.
Някъде.
С твоя глас.
Знам, не обличам
с дъха си
лицето ти.
И…не сънувам мечта.
Толкова улици…
С дните.
И думите.
С летния вятър.
И мрак.
Спят, кадифени от погледи,
пейките.
В гарата.
С нощния влак…
Още горчи
от толкоз завръщане
сухият делничен хляб.
В хорските погледи,
сити от къшея,
търся за думите праг.
Есенни улици…С охра
под стрехите.
Плочник.
И стар тротоар.
Някъде…Някога…
В няколко преки
там разпилях младостта.
… а сърцето ти тука остана
Пропяха и в мене чужди петли.
А сърцето ти тука остана.
Старо, глупаво…нежно. Още боли.
Още с раните в утрото ставам.
Още билката сутрин по навик варя.
И (по навик) превързвам си дните.
Само в стъпки прохожда у мене сънят.
А пък пътя му води заникъде…
С тази сенчеста болка отляво вали
(като стара езическа песен)
самотата на всички отминали дни.
Нейде в прашните улични кестени.
Ослепял съм…не помня.
Не познах онзи ден
песента на щуреца у мене.
Нито ярката, светла и топла луна.
Като копче от дреха вечерна…
Само раната днес ни разделя…Нали.
А сърцето ти билето чака.
В този кръгъл часовник- без посоки. И дни…
Някак още затискам мрака.
п.с.
Беше тихо и тръпнещо.
Сякаш дъга
нощем болката в мен
бе рисувала.
А животът премина оттам.
На пета.
И се спря.
В сеновала на утрото.
Беше странно измазан
от думи денят.
И неравности в пулса прескачаха.
А животът премина
-тъй случайно живял-
в опустялата спирка на здрача…
клетва за Медея
Бъди в мъжете
стих.
За болка.
Една сълза
от чужд копнеж.
Една самотна
нощна
гара.
И тих, безмълвен,
палещ скреж.
Бъди във тях
омайно биле…
или безвремие
след вик.
Едно съмнение
без име.
Един,
пиян от обич
стих…
в небе
с предзалезно копнение.
С победната си тишина
бъди в мъжете
власт.
И тръпка.
Тъй както може го Жена…
Пусни ги…
да се наговорят.
Дъхът им
в теб да навали.
Прелял от грешки и умора,
от празни
и бездънни дни…
Пусни ги после –
да си идат.
С напъпили в копнеж тела.
В една чудесна тиха вечер
задраскай
всички
имена…
есенен етюд
Понякога ще идвам
в тебе-
като вятър.
С полепнали от сол
криле.
И някъде-
сред самотата-
ще галя твоето лице.
Зърната на гърдите
ще събудя,
прескочил есенния мрак.
Понякога
ще идвам...като вятър.
Забравил сън.
И тишина.
Момичето във тебе
ще прегърна,
достигнал своята земя.
Ще тръгне
с вечерния момък.
Ще бъде в бяло.
В светлина.
Едно момиче оживяло.
Във болка.
В камъка отляво.
Ще тича с есенния вятър.
До края на една мечта…
- - - - -
Понякога
ще идвам.
В есента ти…
насън пребродил
Есента.
…в 5 с есента на бургаската гара
Дъвчат следобеда
старци с бастунчета.
Гълъби пърхат-
В трохи. И клончета.
Голи красавици
светят в цигарите.
Влажни от погледи.
Токчета.
Токчета…
Гарата дреме.
В сън по момичета.
Или
във къс
от следобед.
Слънце и смях от перона
надничат.
Като от детско фото…
Цигани
с кестени
топлят в небето си
ято
оклюмали врани.
Влакът пониква
сънливо
от запад.
С погледи
влакът се храни.
Като присъда
е точен
часовникът.
Кръгъл
от раменете
на разделени.
Няма те
в тези разсърдени токчета.
И не наднича
зеленото…
Старчета
местят
с бастуните времето –
вятър от кея
прелита.
В погледи.
В подлези.
В стъпки. И стъпкано.
В есен от сън
на обичал…
молитва преди път
Отведи ме далече от тук…
В побелелите устни на мрака.
Там е жив онзи есенен мъж.
За жената, която дочака…
Отведи ме…но знай-
не е път
тази мамеща нощем постеля.
Любовта ни осъмна в снега.
Там, където следите потеглят…
Сякаш вятър премина…едва.
В разтопените локви. От мрака.
Непознати и чужди лица
в теб събличаха моето очакване.
Днес осъмна в прозореца сняг…
И потънаха нощните думи.
С огледалото , скрило във нас
всички зими. В едно пълнолуние.
Отведи ме…Далече. От тук.
В самотата на морския залез.
Виж, зелените още лета
как в ръцете ми днес побеляват…
А пътеката сякаш не спи.
И пресичат напряко сърцето
прежълтелите денем мечти.
С този вятър, от тебе доведен…
Отведи ме… до своята река.
Там върбите нашепват желания.
Като сън - спря и нощният влак
в моята малка неделна гара…
(Някак тъй, между нас заживя.
В сянка.
В дъх от притихнала вяра.
Умореният есенен мъж.
И жената, която дочака…)
-----
Ала ти не поглеждай назад.
Няма никой.
В стрелките.
И словото…
Отведи ме далече, Тъга…
С непотребните думи.
За сбогом…
статус
Есенно…
Крия те.
В тихото.
В себе си.
В охра от листи.
И вечери.
В улици.
Или
в една
светла стая.
Нейде… от спомен
за кестени.
Кръстени горе,
надничат
годините.
Спират
в отминали
влакове.
Пътници,
стъпки…
И мъртви пъртини.
Някъде в мене
са плакали…
Кръгли минути.
От кръгли часовници.
Лягат в самотни недели.
Есенно…
Спи в електричката
детството.
С гари от спряло време.
час- пик
Светът пълзи
от двете ми страни –
бензинов,
зъл,
изнервен. В 5 следобед.
Удавил лятото
в сълзливият си дим.
Облякъл цветовете на асфалта…
Аз, в някаква пукнатина
от уличната канонада,
улавям
твоите очи
(а не ликът на светофара…)
Намирам нишката
от тях.
Разплитам дъх
за тишината.
Следобедният булевард
гаси деня.
(И тъй нататък…)
…Светът се прави на зает-
от сянката ти
в мен
изтрива
магията на нощ.
И ден…
С дъха следобеден, бензинов.
И търся граница за нас-
от уличната канонада,
в пукнатината на деня…
да си остане. В светофара.
- - - - -
Сред пъстро- жълтия лоден
от късните следи на лято,
изгубил лунната соната
там - в тялото на сив щурец…
ще спре дъха ми
тишината…
намерил нишката
от теб.
Ще си отиде мигом
лятото.
Преди светът да разбере.
сказание за мрака
Познавам те…
Ти неведнъж
си ме затварял.
И неведнъж
за тялото ми
бил си стая.
Пред прага на нощта
и лятото
от мене крил си
и любов.
И вяра…
Познавах твоите ветрове.
И вените
на твоите пътеки.
Настръхналите брегове
след теб
оставях.
Да ми светят…
И виждах в тази светлина
как падат сенките на думи.
С неканената тишина
от делничното ми безумие…
Познавах те…
До болка.
До полуда.
Знам…неведнъж до мене
бе присядал.
Гласът ти дрезгав
чаках.
Като чудо.
Но ти във друга си ме будил…
И после тръгвах.
Отначало.
На чуждите пътеки
скъсал вените.
Да зърна светлината си
от тебе,
пред прага на нощта
забравил времето…
преди самия себе си…
„Излишно време имаме за всичко.
И недостатъчно – за нищото!”
Андре Велтер
На острови безпаметни
от детството
живях.
Преди самия себе си.
В морето, в кораби без имена…
аз следвах вечерните дрейфове.
Преди, в скалите на нощта,
от белите платна прерязан,
да прокълна на глас
брега –
един, осъмнал сляп.
В земята си…
2
Денят е стая от затвор.
С прозорец в запустялата градина.
Облечена в откраднато злато –
от сивия безмълвен вик
на камъка
до тихия дъждовен зов.
В зеления улук на лятото.
3
Вали у мен дъждът
унил...не спира
в безименното сиво утро.
Под моста, в скупчените птици…
аз чувам техните дъждовни
стъпки.
В прозореца открехнат
да се блъскат…
Аз чувам птиците на съвестта си.
Надничат от стъклата
и потъват.
В осъмналата стая
помежду ни.
4
Вали над пустата градина…
В ноември чезне всяко тяло.
И този вкус тръпчив -
да съществуваш…
изронен
от самото слънце бяло.
Светът е сън, не отговаря.
Аз твоя дъх от векове
не чувам.
Едничка само нощната ми стая
навява от стените
твоите думи.
5
Сред полъха на леката душа
изящен порцелан
са тези длани.
Аз и в мъдреца,
и в последния глупак,
забравената светлина ти подарявам.
Далече ,зад червените скали,
до билото на преданите думи,
в мен паметта на сенките
вали.
И крие дъх. За ново пълнолуние.
6
На острови без имена
живях.
Преди самия себе си да бъда.
В морета търсех есенния бряг.
Там, някога… в земята ми
да съмне.
обещание
по Иван Пейчев
Ще се завърна.
С късен бряг.
При някого.
В една спокойна нощ
да ме посрещнат
лазурната пътека
на луната
с ръцете ти...ръцете ти
горещи.
Ще се завърна
в този сън,
където
зелените минути
още тичат
в очите ми,
сънували очите
на толкова обичани
момичета…
Ще се завърна,
в себе си понесъл
на нечий късен ден
печата.
Една самотна лодка
ще пресича
брега ми.
С твоето очакване…А там
ще бродят
в пясъка очите ти.
По стъпките
и тихия копнеж
на устните.
След матовия блясък
на ракитите
ще капе
още
есента на чувствата…
- - - - -
Ще се завърна.
Някога.
Отнякъде.
При някого.
Във нечий сън.
Или по памет.
Следата ми ще те открива
само
в разсъхналия лик на лятото.
А ти отдавна ще си минало.
Изгубен лист от бялото на мрака.
Посоките ще бродят край скалите,
привързали завинаги телата...
неделен анфас
"Светят бледовосъчни тополите..."
Кр.Станишев
Свободата наднича.
От тебе...към сивия каменен свод.
Като в сън преминава
и пресича зида на челото.
Стих след стих - отлетява
от белия под.
И понася копнежа ти
горе...
Сякаш вече си мисъл
и в тебе пълзи
окованата делнична грижа.
Наедрява ликът и.
Приема черти...После виждаш
лицето на ближен.
2
Свободата се взира
в поредния ден.
Стих след стих ослепява рефрена.
Песента на живота ти пее Дасен...
Сякаш сам си празнична сцена.
Някак вече и път си,
някак в тебе жълтей
онзи остър
есенен
вятър.
Наедрява нощта. И приема черти
на отречен.
Ненужен.
И паднал...
3
Свободата лежи
обедняла във теб.
В стара, скъсана делнична роба.
Стих след стих те забърква-
с коняк и кафе.
Свободата е утрото в роба...
Всичко вече е писано...сам се четеш.
Гърбом спрял.
До стената.
На сухо.
От завоя наднича
твоят верен слепец.
В теб сънувал пристанища лунни.
4
Свободата е твоята
„късна река”.
Под сърцето ти някъде скрила
дъх на пролет.
В юмруче.
с неделен петак.
Зад подхвърлена чужда молитва.
И от тебе...към сивия делничен свод
с гърлен звън прелетява.
През нищото.
В чаша тънък кристал
наедрява. С нощта.
И на пода разлива
чертите си…
хронология
Тъй дълго боледуваха звездите…
а пътят в мене сит.
И неподвижен.
Бряг без лице…
Земя на никой.
Потънали следи
са моите мисли.
Тъй дълго празно бе небето.
След доброволното напускане на Рая
летелите с Икар
добри поети
обезлюдяваха за теб
безкрая…
А там, от другата ми половина,
където тръпне нощем виното,
един щурец подрежда дните.
И тайно в тебе
ме разплита…
присъда
“Човекът: С ножче не става…Всяка професия си има тънкости”
из “Животът, макар и кратък” Станислав Стратиев
Горубляне.
С ноември зад фасадата…
Панелно – есенно море.
Високо. Някъде към осмия…
един виси, опрял ръце.
В перваза. Или
в сивия следобед…
Отдолу вятърът
отгръща пазви.
Деца играят. Весело.
С капчук.
На пряка от смъртта
живее слънцето.
А той…очаква чудото
напук.
Избутан леко.
И съвсем внимателно.
Синовно…с обич.
(Не като при другите…)
От външната страна на битието
виси си старчето. И гледа.
Към новия подслон. В небето…
2
И вън. И вътре е…
Стъкло.
Съсирена
в силиция безбрежност.
За – виси - мост.
От гледна точка -
веднъж и той да прави нещо.
3
(… Да си виси…
или да скочи…)
Дъждът потича уморен.
Накъсан. Жаден. И нахален.
Отделя сянката си в ден.
И хляба праща… по водата.
(Животът е една беда.
Животът стана много сложен.
Децата бяха по света.
Сега са тук…И ги тревожи…)
4
Отвън и вътре е стъкло.
Дъждът умира някак. В сивото.
Осъмнал с границата за „добро”,
проглежда в себе си …”щастливецът”…
-----------------
Свободен.
Със парче небе.
Перваз.
И улица от хора.
Дали да падне… Или не.
Въпрос на избор –
“за”. И – ”против”…