Alter ego *
"Докато търсех себе си, намерих теб -/край същото море, на тази дюна,/
дошли едно и също да погребваме -/души, останали без струни.../"
"Бряг" -Светла Гунчева
Отвъд напъпилите
в плод смокини,
надолу в калдъръма
към морето,
където тялото се слива
със забравата,
а споменът премества равнините,
потеглили за теб
преди съня ти,
далече в късния октомври…
Отвъд небето в мен отекло,
в стъклата на лица и погледи.
Отвъд сърцето ми… отвъд сърцето,
чието име,
само ти познаваш
и вечност е като докосване, любов,
целувката ни сляпа…
Отвъд крайпътните дървета
небето в нас
е паднала клепсидра,
обърната от есенния вятър,
тя своите звезди изсипва.
Затова ли в топлата постеля
е светло тялото ти, Обич.
И цяла нощ в съня си галя
зеленото на твоя поглед…
--------------------------
Aalter ego, лат.- моето второ „аз”, втората ми природа, втората ми същност.Термин, придобил популярност през 19 век, с обозначаването на симптом при шизофренията.
Ако...
Ако от мене си отидеш,
аз зная - времето ще спре.
В студена пяна
дъното ще стигна.
Или на мъката в съня.
От моето сърце
брегът ще е изрязан.
Като рана.
До ивица сама земя.
Ако от мене си отидеш...
без залези и дни
угаснала.
Тъй суха пепелна следа....
Ако от мене днес
си тръгнеш...
сърцето ще повтаря глухо
следите в твоята любов
На самотата си обръгнало.
И само мъртвата лагуна
ще пие топлия ми порив
докато тялото осъмне...
докато тялото осъмне.
Ако от мене си отидеш,
дъхът на моето небе
ще пази нощната ти риза
в едно забравено сърце.
Ако от мене си отидеш...
Врабчета
Все така ще си бъдем
със тебе-
две врабчета
от минало лято.
Ти, единствена моя,
целувай ме!
Целуни днес сърцето ми
сляпо.
Целуни ме във твоята вечност -
седем
зелени
минути.
От коравото ложе на времето
до телата ни, паметно слети...
-----
Целувай ме
сега
във всички есени
на тази лицемерна глума.
Дори когато никой друг
за мен
не ще обели дума,
аз сам, в прокажения свят
ще търся твойта хубост..
Целувай ме така , Жена!
Останал в тебе -
сън. И чувство.
Признание пред теб
Далечен и корав,
като последен лъч,
по вените се стичаше денят.
Към нежните бедра
и слабините влажни
на мисълта…или
съня по тебе.
Потичаше тогава бавно
зеленият му сок
към устните.
С тъй дива жажда и дълбоко
от устието на реката топла-
с тръпчивата наслада
за плътта ти.
Там мирисът
сълзеше дълго –
на лятото дълбока рана
в коприната
от края на съня ми…
Аз там живях,
в смъртта си оцелял.
А любовта ми бе
и пленницата дива,
и самота на бездна. Или сал.
С мен окована
в светлото си име,
едничка моя есенна Жена…
Провинциална поема
Скандално влюбени.
Скандално талантливи.
Отнесли не една кавга.
Аз – сън по нежното ти име.
Ти- моя влюбена жена.
Делят ни купчина траверси.
И дъх на плачеща върба.
Денят е фейсбук-поетесен.
Окръглил нощни писмена.
Отнесли погледи по 10.
Виновни в не една вина.
Живеем аз и ти. Словесно.
Живеем, мила. В любовта.
Скандално влюбени.
Скандално лесно
оплюти и отречени деца.
В една банална безсловестност.
В един придворен маскарад.
Отнесли погледи по 10.
Виновни в нечия вина.
Живеем нашата пиеса.
От бури с чужди имена.
Делят ни каменни секири.
За чуждите очи товар.
Денят лапилите събира.
Със алчността на иманяр.
Но пожелай ме тук, сега.
За да ме има още…още.
Виж капчиците на потта ни
как пият дворните кокошки.
Как стръвно всяка си кълве
каквото отнесе по тъмно.
И бързат с общата си гмеж
следите да омесят. В гумно.
Онази примадона, Есента,
с листата от душите ни ще шета.
И с ей таквиз очи светът
ще търси нашите кьошета.
Опипва въздуха. Слухти
кохортата от вестоносци.
Пък ние да се присетим,
че сме от кал и слама още…
Там, в нас човечето боли.
И дращи камерно душата.
Скандални. Влюбени. Сами.
Сред делничната сива вата…
Бъди ми! Истинска, без грим.
На триста мили от мълвата
Морето ще ни приюти.
В последната вълна от Лято.
гротеска
С лице като рибарски кош,
от който всички риби са избягали,
Денят на кея ме застига.
Девета буна.
В двата бряга
е още септемврийска нощ.
И все пак ангели довеждат бриза.
За мрежите от дневното ловуване.
Една жена
по нощна риза
и днес ще ме изпрати-знам.
В луната –сянка
на дърво от плът.
И в лунния небесен вятър.
Там, с мрежите си да клеча
по дневната пътека на съдбата.
С лице като рибарски кош,
от който всички риби са избягали.
Тъй любовта започна с пепел.
А после се превърна в сняг.
Навярно ангели отвчера
в очите ми довеждат бялото.
Не зная –бях или не бях
и аз от дните си избягал.
с „Макаров” може…
Омръзна ми да ме убиват.
Да стрелят с воден пистолет.
Придворни вещери,
кортеси –
бъдете,
аджеба, мъже!
И истински за мен вземете.
А то- близалка от манаф,
зелен пискун
в торба на калфа.
Бъдете, някак си, мъже!
С „Макаров” може.
Ще помагам.
С „Макаров” просто съм добре.
Дори на руската рулетка
уцелвали са ме. Сефте.
И пак…и пак…
къде памфлетно, къде – в антрефире,
в бронежилетка.О, колко сладко
е след това
да те броят за жив,
поете. Пък ти си стреляй – ще се кефя.
Пискуните поне пищят.
От тебе – нищо.
Само плесен.
И камък,
хвърлен по дете.
С ”Макаров”? Може!!!
Ще ти светя.
С „Макаров” просто съм добре…
иносказание
По сенките корави
на брега си
денят приижда.
И приижда Бог,
превърнал корените на лицето
в сълзи.
В река
от хълма сляп
Голгота…Приижда Бог.
И в цял ръст, в дивия овес
от никому ненужна нива,
в изцъклено само око
от лудия и днес ме дърпа.
Натам, в опърлената степ…
където вълци в хората ловуват.
Навярно в кожите им влязъл,
направил вълк за вълка
човек,
доволен Бог повдига вежди:
„О, време е да се заема пак с човека…
Макар и в 21-ви век. ”
Клетка
Спряха дните ми.
Спряха минутите.
А не мога да мисля без теб.
Без да виждам
написан сънят ти
по монитора . С твоето лице.
Не усещам дъха ти, посипан
като пясъчна бяла коса
из реката на сивото време.
Не усещам вечерник и мрак.
Спряха дните ми…няма те…
Няма те.
И не зная аз как, докога
ще живее по памет ръката ми.
В самотата на твойта коса.
И не зная дали ще се съмне.
И дали от подлунния свят
аз ще мога да влизам в очите ти.
Сякаш минала стара мечта.
Спряха дните ми.
И разсъхна реката.
Като смахнато куче сега
ближа сън, от брега си паднал.
В чужда нечия самота…
сантиментално
Аз със затворени очи ще знам,
че ти на този бряг се връщаш.
В крайбрежните алеи на нощта,
в оградите,
в неделната ми къща,
в напукания тъмен калдъръм,
в смокините, като сърца наболи…
Аз знам- за мене си дошла.
И сянката ми в твоята ще къпеш.
В малиновия залез на деня,
когато в няма точка от безкрая
съсирена от мъка самота
по мене с твоя глас говори.
Аз знам-добре си ми дошла…
Далечни хълмове от изток
ще пали вятърът.
И само някъде, тъй близо до смъртта,
треви от тях ще скриват бялото.
След тебе ще съм сит.
И пълен.
Дълбоката неделна тишина
ще крие в шепа вечерните въглени.
Осъмнали, бездомни в любовта.
На нашия си бряг от есен.
Между вълните. И смъртта…
пришалец
Завърнеш ли се
в себе си
от някой вторник,
неказал никому…
така, по свойски,
погледнал стряхата мисловна…
И видиш в нея
нощните прозорци
с провесени тела
да се люлеят…
заключената порта
да се блещи
с резето, спуснато надолу…
Иди до кръчмата отсреща
и си поръчай късно вино…
И не мисли защо е тих
домът ти сив…Не питай нищо.
Отпивай бавно…
Там да те напие
до дъно
влагата му тъмна.
Да слизаш още с него долу…
и някак в тебе да се съмва.
Поръчай смело нова кана.
Не бързай – мъката ти да прелее.
Отпивай бавно…
и зида оглеждай –
докато целият в теб почернее…
Плати със дребни. И се изнизвай.
Вън кротко дотътри нощта си.
Без глас, без упрек.
По хляб. И риза.
Резето в себе си затискай.
Заспи в тревите.
Надалече
от този свят – щастлив. И вечен.
Умри, но не отваряй дума
за къща с паднали пердета.
И никога не се докосвай
до зид,
потънал в лунна сянка.
Стани по изгрев. Като просяк.
И в локвата стъпчи луната…
описание на един дъжд
Накрая на ръката,
където свършва зимата
и дневните рисунки те размиват,
потъва вечерта.
Върбата в мен заспива.
А пътят си облича минало.
Накрая на съня,
където спира времето.
Или реката е от синьо.
Копнее любовта. За нови ветрове.
А младата вода – за извори…
Вали като в картина
на Климт… или Моне.
Очите на бездомник те оглеждат.
Неделята е чаша каберне,
останало от делничната нежност.
Заспива вечерта.
Камбаните заспиват.
Далече от смъртта
и поменното жито.
Пресякъл по очи
дъгата в песента ми,
един щурец от стих
разказва. В капки думи…
Различен
Няма как да отгледам начало.
Или край…
Или спомен от края.
Някъде
между сухите страници.
От неделята –
листо в хербария –
да изтича по нощна риза
тази утрин.
До съня на лятото.
Няма как да те няма- аз нося
още късна роса от върбата.
Сухите стъпки да скрие,
да разпилее по вятъра
твоето зимно име.
С тихия вик на душата ми…
Няма как да отгледам начало.
В оцелелите думи след мрака
Тишината отвън наваля.
И превърна дъжда
във очакване…
п.п.
Закъсня и в мен сънят.
Само релси пресичат пътеката.
Премълчавам до болка света.
И замръзва в лицето ми светлото.
Стара ракла отваря нощта.
В нашите сенки от края на пътя.
Закъсня…закъснява сънят.
А на утрото спря. Във дъха ти…
Не ме предаде само Тя…
Не ме осъди Любовта.
Не ме предаде.
Осъмнал в топлото и тяло,
по – чист и праведен,
под сухите листа на мрака
живея в тялото и.
Не ме осъди Тя.
Не ме предаде.
И в топлите и устни
още странник съм.
Оттатък вълнолома на смъртта,
където верните ловци люлеят
отдавна свойте черни отражения.
Щастлив, отвсякъде прогонен,
из бездната на своето крушение,
не ме предаде само Любовта.
Аз там, край бреговете си без пролет,
сред пясъка на тази самота,
живея в нейните сезони.
Не ме напусна само Тя.
И, някак си, сред тази злоба.
В тържествената дива суета.
Зад собствено и чуждо безглаголие.
В столетните гори на нечий мрак
расте, по-крехко от раздяла.
И по-желано от роса.
До сън пречистено. До бяло.
Премазано в подметки и лица.
Расте отново в мен Детето.
На думите. И любовта.
неделен очерк
На всички пристани живее смърт.
Морето неочаквано смалява.
Доверените дни обличат път.
От който няма изход. За пощада.
От който няма бягство. Няма дъх.
За нови ветрове. Или посоки.
Мълчи морето, дивото…у мен.
Разплискано по бреговете голи.
С опърлени следи и жива сол
превързва раните.
От въглени. И полет.
В размития до нищо благослов
на ветрове, летели тук
отколе.
В подоблачната суета
живее моята любима.
Единствената. Вечната.
Следа.
И път на есента
в очите ми.
На всички пристани живее смърт.
На всички брегове. В прибоя тъмен.
По всяко време. Самосъд.
За прелетната ми душа попътна.
п.п.
Далече отлетя сърцето ми,
изпълнено от кораби и птици.
Една мечта. Попътна буря.
За листопада в твоите зеници.
Изкъртената буца пръст.
В прогнилата стена на ежеднева.
Сърцето е доведено дете.
От някой. В себе си погребан…
жажда
Аз искам да съм с теб.
Последен.
В дъха на уморената си вечер.
Брегът ми да са твоите ръце.
Небето в мен – очите ти зелени.
Аз искам да съм твоята любов.
И твоята докосваща ме рана.
Вечерникът за нежното лице,
прегърнал голото ти рамо.
И белият откъснат лист
по гланца летен на мечтите.
До мене да достигаш в стих.
Единствена.
Събрала дните ми
в една осъдена следа
от думи, лятото повторили.
Потъвам в бриза на нощта.
И в тихия далечен порив
кръвта ми е рефрен след два.
От жажда по съня ти топъл…
Есенно стихотворение
Есенно…
Крия те.
В тихото.
В себе си.
В охра от листи.
И вечери.
В улици.
Или
в една
светла стая.
Нейде… от спомен
за кестени.
Кръстени горе,
надничат
годините.
Спират
в отминали
влакове.
Пътници,
стъпки…
И мъртви пъртини.
Някъде в мене
са плакали…
Кръгли минути.
От кръгли часовници.
Лягат в самотни недели.
Есенно…
Спи в електричката
детството.
С гари от спряло време.
Есенно…
Крия те.
В тихото.
В себе си.
В охра от листи.
И вечери.
В улици.
Или
в една
светла стая.
Нейде… от спомен
пренесена.
Слова
Есен. И пътека.
Охра. Листопад.
Две лица отекли.
В спомен за луна.
Улица от поглед.
Праг и самота.
С мене си говорят.
В стъпкани листа.
Есен и пътека.
Камерно небе.
Сън, пресят до пепел.
В утринно лице.
Самота от птици.
С паднали крила.
В твоите зеници –
плиснала дъга.
Есен . И пътека.
Лодка без платна.
Приливно оттекли
пясъчни слова.
Писани по изгрев.
Тихи. Благослов.
За една последна
есенна Любов…
Одисей
На всеки пристан
имам сън.
И лято.
На всеки – бавен дъжд. И аргонавти.
И няма вечер от една
единствена звезда в морето,
облякла земните ми бездни
до камък в мен.Или до памет..
Светлее звездният маяк
по мокрия паваж
и крие сенките
в смокини с топли имена,
в телата на прокълнати пътеки.
Целувам твоята сама дъга
отвъд обидното мълчание на дните си.
Целувам те-
от всеки пристан на съня,
прехапал сам въжето на обидите.
Как бавно научавам новия си път...
наизустил за час света,
все търся нов хитон
на вчерашната памет..
Дано облечен в твоята дъга,
осъмна есените си
с мълчание,
попило корени, листа,
стебла и семена, и плод останал.
С мълчание, което в мен
на приливи и отливи
с платната,
аз сменям в тялото ти на брега.
И в болката на стъпкания пясък...
Молба
Не ме оставяй, моля те,
на този бряг,
където в чужди погледи
и чужди срещи
отдавна идва зимата.
Морето вече е забравило
очите ти…
на пясъка след тебе.
И на дюната изстинала,
в скалите обедни…
и в тялото солено на смъртта.
Не ме оставяй днес на този бряг.
Не искам в пристана си есен да стоя-
измръзнал,
вкаменен,
овъглен.
Забравен…тих…без думите.
Осъден на ръжда и пресен бурен…
А приказката от очите ти да идва,
след вятъра в неделята
да ме превръща
в прощална и невярна самота
Не ме оставяй , мила, на брега.
На кръглите часовници без минало.
На есента в измамната дъга.
Която слънцето ми пие.
На пясъка в коравата прегръдка.
Не ме оставяй жив така…
Импресия от една събота в септември
Този есенен дъжд,
този есенен пясък в листата,
изпреварили в мене
Нощта.
И подметките жълти на Мрака и…
Този есенен дъжд
от сълзите на летни любови-
тих, безпаметен,сляп,
оголял,непресторен…
Тича, сякаш из мойта душа,
кърми пясъка денем.
А отгоре сълзи самотата на моето безвремие.
На затрупани каменни дни.
На осъмнали мъртви морета.
На печално студени следи
нейде в хорската кал…
И проклета
ненаситно претърсва от зимите в мене
хастара.
За останали снежни полета.
За оронила камъка старост…
Аз не искам да спре есента
в твоето паметно нежно мълчание.
И в зеленото топло море
от безкрая на любовта ми
ще те чакам с неделния час,
овъглил дни и светли пътеки.
Ще те чакам, любима, дори
иот сън да направя света си
за тебе.
п.с.
Този есенен дъжд,
този есенен пясък в лицето…
В капки млада вода се прераждам.
И в пясъка светя –
късче слюда,
одраскана болка по вятъра.
В тази вечерна тиха поема,
с кръг хартиено зло огледало
аз безпаметен стъпках света си
до стената , осъмнала в бялото...
Стилистика
Надянал в тъмното
страхът от думите,
засипвам с пътища
съня до тебе.
Зад мъртвобялото сърце
на зимата
разстила всеки кръстопът
морето-
на пристани
по тъжна линия.
В брега си спомени да имам.
Навън септември
наднича в охрата,
съблякъл думите,
съблякъл песните.
В очи живее
и гасне в мокрото
сънят по вечерните кестени.
Надянал в тъмното
страхът по думите,
засипвам
побелялото лице-
съня по тебе.
Върни се в долината на деня ми,
любима...
толкоз непотребен
и тъй безмълвен съм
сега -
в стъклото зимно на мечтите.
С дъха си топля неповити
единствено бездомни и далечни
във мене разписанията на смъртта...
Огледало
Не вярвай в мен.
От моите пътеки.
В това отдалечаване…не вярвай!
Не ме съди отрано
в себе си.
По-леко е…с очите на мъртвец
аз някога да бъда съден…
Снегът помежду ни
натрупа
неделната семейна памет.
И някак вкаменени, вечни
са дрехите ми-
кал от днеска.
Но ти не вярвай никога,
че е пораснала
отровната трева над мене.
И още в дните съм обречен.
Като смешник
от чуждо време.
Не вярвай в сън,
слепил очите ми.
Не вярвай дето всяка вечер
на мрака тих
избождам верите.
И всяка утрин с теб обличам
в панеленото си поднебие
един светлик, тъй непотребен…
От късче оцеляла ерес.
Не вярвай в мен…
Така ме уморява
със своето безсмислие Съдбата.
Далеч от Клото и Ананке
заривай дните ми със вятър
от твоите очи и тяло.
Не падай с мен докато падам-
слепец от утринната вярност,
оронил пясъчник за края.
В неделната любовна стая
стена за теб ще съм. От бялото.
Бягство
И в мене пясъчният дъжд валя.
Загърбил вечерната тишина
на мрака.
Валя в стъклата.С есента.
Почукваше по стъпките
водата му.
Бездетни облаци след два
претърсваха за лъч
луната.
А пясъчният...превалял,
засипваше насън душата ми.
В безкрайни езерни блата.
В безкрайното зелено на очите ти
с отпуснати клепачи аз ловях
последни песъчинки от мечтите си...
Така нечакан,полудял...
валя с безбройните си мигли.
Заплитах стъпките му в кал.
Небето си без цвят издигах.
В безкрайни вечерни лета.
В безкрайното зелено на очите ти.
Аз мразех всеки път до вечността ,
застлан от песъчинките в мечтите ми.
И в мене пясъчният дъжд валя,
изгребал сякаш топлите пасати.
И тази безпардонна самота
на стъпканите дни в брега ми.
Валя вечерен, вкоравял
до пясъчна кора. До залез.
Безкрайно доверчив и млад
аз стъпките си в него пазех.
Сега, намразил всеки лъч,
в затворения кръг на любовта си,
пресичам с пясъчния в два
две граници
от две желания.
И търся нежните очи
сред хиляди лъжливосини
да спрат сънуваните дни
с две късни думи.
В твоето име.
Следобедно стихотворение, изтекло от един счупен прозорец
„Едно отсъствие на някого
е в състояние да ти опразни битието
и да те потопи във вакуум.
От разстояние слънцата само светят.”
„Бисер” - Светла Гунчева
Аз вече не обичам тишината.
И паля мимолетните животи
на нежните случайни мигове,
затрупали до граница брега ми
В доведени сълзи от мойта памет,
в крайпътните постели на луната,
на бриза вечерен из тялото…
доведени сълзи ме давят.
Аз вече не обичам тишината.
В тържествените залези на другите
оглеждам себе си.
И търся сън за тялото.
И сън по теб изпращам, моя лудост.
И сън по теб…копнежен.Сит до горе.
С преминали следи от някой странник.
С обичали в земята ми
безбожници
да газя бос по залезния пясък.
И там да търся…в есенните пясъци.
В камари водорасли и черупки
останали очи от тебе.
И сън от тебе, моя лудост.
Аз вече не обичам тишината.
Зараствам в сол по раните
и в късното си цяло…Зараствам -
окосена жива памет.
Без корен и без лист...
така, живял по вятъра,
зимувам днес
край чуждите стъкла на лятото.
Аз вече не обичам тишината…
Пожелание
Бъди ми бряг,
заченат в самотата.
На устните.На пръстите. И тялото…
Бъди ми
късното лице на сянка,
донесена по вечерния вятър-
опалена, пресъхнала от жажда…
Бъди ми есента, която нямам.
И сляпо в сънищата съм живял.
Бъди ми стих за този свят.
Аз в твоя днес не искам да се връщам.
И с пясъка си чакам вечерта
да ми отвори тихата си къща.
Бъди в мен праг от самота.
В далечните очи да оживея.
Като доведен сън , като следа.
Бъди ми пролетно
само кокиче
в останалата зима на света.
Аз нямам друга… В моето бягство
създавах кораби и бряг.
Проклел дъха на тишината,
Аз нямам друга самота.
От книжните флотилии на дните-
ненужен и ръждясал фар-
в очи на хора и на риби
ще пазя твоята следа.
Есе
„С книжните кораби
няма да стигнеш доникъде”
Иван Пейчев
…Истинските тръгват от очите ти.
В дневното море
на твойте зими
акостират само книжните флотилии.
Като вечен паметник на нищото.
Отмини ги!
Плувай само с истински!
Ти си скитник, гонен от брега си.
От последния неделен пристан…
Отмини ги книжните. Не струват!
С тях ти няма да усетиш бурите,
спрели в скърцащите гротове,
в стакселите, в грохота на котвата,
изтърбушила в теб гнилото мълчание.
Оцеляването няма да усетиш.
Потопен ще бъдеш в книжните.
Толкова забравен и безпомощен.
Като съхнеща на пясък мида…
Моля те, недей изпива
капката вино в очите ми.
Истинските днеска ме убимат.
Утре ще живея с книжните…
Всъщност ,бавно ще се стичам
по леда на твоето безсъние.
С късен хляб от нощна пита
някъде в деня си- болно птиче.
Искам утре само да ми върнеш
истинските кораби. В очите…
Петъчна елегия за дневната душа
Не те открих
в продадените дни.
В продадените дни от моя залив.
В останалия синкав дим...
след теб...
не те открих.
И в паметта си, прехвърлил пътищата стари,
аз не намерих оня стих,
във който есента забравя
посоките на твоето завръщане.
Или на моята пощада...
А колко тихи са кумирите!
От дървените им лица
надничат бягащите зими.
Телата в миг засипва мраз.
По дългите човешки пътища
заравят още -голи и невинни-
и днес
измръзналите си сърца.
Не са ли те безумната измислица
на нашето отчайващо безсилие.
И в твоето завръщане към себе си
не съм ли водната коса,
която в миг морето ще отмие,
която няма образ в теб,
а дим от почерка на вятъра.
Но в песъчинките с лице,
останало от дневните кумири,
заровили и в мен сърце,
не те открих...
И не продаде дните ми.
Метафорична поема
Аз искам да съм твоята вълна.
И в пясъка
за тебе да оставям
следи от младите тела
на дните си…
на дните си, забравил
в крайбрежни думи, сол и самота….
Аз искам да съм нощната вълна,
детето в теб носила до насита.
Онази, жадната за теб,
за твоето вечерно тяло…
Онази, мила, ненаситната.
Онази – бавната. След пет.
Която се надига в твойта вечер.
Довежда тихи ветрове.
И уговаря тайни срещи.
Седефа и
аз паля в теб.
И слюдените пясъчни очета.
Като свидетели…след пет
На моята невидима безбрежност.
На моето осъдено лице.
Все в сухото и в пясъка да рине.
И да наплита самота.
В солените очи на всички риби.
Аз искам да съм топлата вълна,
догонила те в тялото на мрака.
С вечерната целувка на нощта
жадувам да съм твоето очакване…
Понесъл залезния вал
на спомените в мъртвите лагуни,
копнея топлите лица
от всички твои пълнолуния.
Там, нейде да се нароя.
Като окото на безумец.
Погълнал суша и вода.
И паднал в тебе-сън от буря.
Аз искам да съм твоята вълна-
неделната, окъпала душата ти.
Тъй дълго бях пътувал в теб,
а ти си тръгвала. За някъде…
Сега, от вечерния вълнолом,
живея в дупката на мрака.
И моля двете ти очи
в неделята да ме очакват…
неделен сантимент
Там някъде, сред есенните облаци
и дните в мен
на твоята раздяла,
е това пристанище.
И уморените му кораби
въжета свличат
от платната старост.
Там някъде увива с тях
света си
едно момиче в есенна позлата.
И спомените стигат вълнолома.
В готическите сенки
на листата.
Потичат паметно по калдъръма…
А в сухите улуци на Созопол
почуква вятърът.
И пада стръмно.
В една вълна от нар и роза.
Там някъде е моят сън
по тебе.
Прилича на заседнал кораб.
Проядени от червеи са мачтите.
Не скърцат макари.
Не пее гротът
любовната си песен на вълните…
А само в плитчини заседнал
жадува дните ветровити
от чашата на твоето търпение.
Там някъде, от думите изтрити…
Избор
Ако решиш от мен
да си заминеш.
От моя пристан. Някой обед.
Да зачертаеш всички пътища.
И без сбогуване
да се превърнеш
в една зелена малка лодка,
отишла си навътре
във морето...
Аз ще те гледам. Само ще те гледам.
След теб
аз дълго ще дълбая
с напуканите нокти
тишината си.
Стъклото и. Коравият и вятър...
Ако решиш да ме напуснеш,
от спомените ще оставя бялото.
По пясъка, от светлината топъл,
от сянката на твоето тяло-
ако решиш да ме напуснеш...
А моят свят е огледало.
И стигнеш ли стъклото му накрая,
за мен ще питаш паметния вятър.
И може би ще чуя смях и стъпки.
И може би зелените очи ще видя.
Защото всичко в теб ще си отива.
А в мен ще се завръща. С твоето име.
В една вечерна есенна молитва.
И бряг сред бялото на зимата.
Ако решиш да си заминеш...с душата ми
за тебе път ще имам.
Подобия
Не те попитах
бяха ли щастливи
реките в тебе, вятърът вечерен.
И пясъчната ивица на прилива,
разделяща очите ни в неделя.
Не те попитах...сам нарамил пътя си.
Пресичах по минутите. Напряко.
И глухи бяха гарите. И неми -
изсъхналите облаци. От чакане.
Не те попитах...знаех - късен ребус...
Така далечни,
или толкоз близо,
разминали сме в есента.
И в себе си.
Остатъка от пясъчните ивици,
подмолите на речните мълчания.
В годините. И в този вятър,
понесъл като скрито обещание
в напъпилия дъжд
очите ми.
В коравите коси на самотата
не те попитах – беше ли щастлива...
А сив, осъден без предатели,
животът ме отмина.
И нататък -
от куцо куче до квартален пес-
подписвам вещо самотата си.
По гланца.
В растер. И боргес...
Послепис от една метафора
...И някъде,
сред преспите захвърлил
днес
хилядното есенно очакване
да ме загърне
като скитник
в полите си вечерни
вятърът....
сънувам твоята коприна
в приспиващите багри на очите ти,
сънувам езерното синьо,
останало от теб.
За зимата...
В едно тъй мъничко небе
под сухото лице на ветровете.
В забравено крило от птица.
В разкъсания белег на морето...
Или
в безликата рибарска мрежа,
покрила твоя сън. И теб самата...
И твоя пристан,
в мен донесъл
вечерните покои на веслата,
където приливът и отливът живеят.
На крачка след отминалото лято.
Забравили вековната си алчност
зад есенното тяло на листата му...
Аз някъде из думите посипал
днес
гъвкавото злато на косите ти,
събирам есените. В зима.
И търся камъни. За житото.
Пастели
Когато мракът се превърне
във любов.
А тишината –в ласкава безкрайност…
Светът ми пада- стихнал, нежен, гол.
Потънал цял в очите ти.
И в стаята.
Мълчим…
А всъщност би могла
от мене утре да избягаш.
От моите стихове,
от палещи те устни. Далече…
в топлите предверия
на някой май, където няма зима.
И в чувствата ти би могла…
единствена. Неповторима. И сама.
В безкрайността на тишината…
докато мракът се превърне
във форма на едно сърце,
а този свят умира в бяло…
ти би могла да бъдеш сянка
на отлетяло в мен лице…
спомен
Отдавна не вечеря
усмивката ти тук.
В очите ми поне да бе замръкнала.
А то…И щъркът в мене
с клюна си не срича
покръстени из блатото души, покаяни…
Неизтъкани пътища
са скъсаните мрежи,
захвърлени тъй неприбрани-
скитници в душата.
Далеч от лодките.
Далеч от мъртвата луна на фара.
По тях не пее слънцето.
И не заплита
в талази вятър нежното зелено,
осъмнало…осъмнало
в най-топлите очи.
Сред песъчинки лед и зима.
И с мидите –
в далечните пристанища
от мъх, ръжда. И чуждо минало…
отдавна не вечеря с мен усмивката.
Поне да бе замръкнала в косите ти.
Усмивката…поне да бе замръкнала…
Когато си тръгвам от теб
…Никога не е било тъй празно у мен.
Ти ми прости тихите пътища
без хоризонт.
В който нямаше сън на море.
Само дневния прах спомени.
Ти ми прости
всички посоки през лицето,
в които нямаше дъх на море,
а само дневния миг спомени.
Ти ми прости
и мъртвите ветрове в мен.
Без лица на пристанища,
в които нямаше капка море…
само дневния стих спомени.
Страшно е, любов моя,
когато горещите ни ръце се сънуват.
А тишината затваря нашите погледи.
И всички улици намират
есента си.
Сърцето ми не иска да си тръгваш…
Сърцето ми не иска да си тръгваш.
Защото е непоносима Есента.
И пътищата в нея. И самите къщи.
С тревясалите дни на Старостта.
Сърцето ми не иска да си тръгваш.
От делничната глуха тъмнина
в дванадесет сърцето се завръща.
Стрелките спира.
Чака те.
Сама…
Сърцето ми не иска да си тръгваш.
Далечен вик е това мълчание.
Проклинам есенните къщи.
На Старостта – пресъхналите длани.
А нямам ни платна за теб, ни заливи.
Ни залезните думи за любов.
Сърцето е монах. И крие раните.
Под пясъчните ивици живот.
И някак се отмива. В ден без тебе…
самотната ми есен от нощта.
Пътуват като сенки бели стрехите.
Пътува в тях и Любовта.
До кръст.
До живо огледало.
До път.
До вечерна сълза.
Остават думите .Безхлебни.
Сред нощвите на Старостта…
- - - - -
Сърцето ми не иска да си тръгваш.
И крие твоето. След два…
В изгубена от бога църква.
Сърцето – верният монах.
Горчиво
...А как горчи без теб денят ми...
И как са слепени навъсените улици,
които водят бавно към нощта
на някога забравена постеля.
И как без никакви слова,
без вятър и дъга в очите,
през вечерния мрак вървя -
опитомен. Или безмитен.
В неделната следа от зима.
В горчивото лице на мойта болест.
Със тебе -скитник. Пилигримът.
Без теб-една прашинка горест.
О, как горчи денят без теб...
и това безсмислено желание-
да бъде сън дъхът ти лек.
И мой копнеж.И моя рана.
И моя дреха...и тъга...
и колко още, още, още...
Една жадувана Жена
да къпе тялото си нощем.
п.п.
Съня ти пращам.
С вечното мълчание
на тихи улици. И празни къщи.
И търся в него сянка,
знак белязан,
че някога при мене ще се върнеш.
Неделна литургия за страстта
Почти невъзможна си…
Най –истинска моя измислица.
Почти невъзможен-до линия-
хоризонтът на твоето привличане.
Почти невъзможни –
корабът – тънка метална нишка,
вечният бряг- в самотната сянка на нищото.
Почти невъзможни
до болка- телата на рибите.
В минутите на вечерно крушение,
когато се разпадам-
въглен
от бялата самотна пепел на огнището.
Такава топла, есенна, безпаметна.
Изваяна от мойта смърт, небето и вълните.
Далечна в мен
от всички брегове на тялото.
От всички отлетели вечни птици…
Най- истинска. От сън , копнеж и думи.
От тежък дневен мрак.
След тихите безлуния
на паметта
едно потънало у мен сбогуване
В спасителната жива нощ.
До утрото.
Автограф
Тази моя душа…
С греди, потъмнели от дните.
С тихи улици.
С нощна безлика печал.
Тази моя душа
днес ти дадох. Без мито.
Да не бъдеш случайно сама.
Тази моя наивна душа,
тази форма на моето бяло…
като в сън, като в каменен праг
остаря. Неизбродена.
В зима от късна рана.
Или птица в стъклото.
След два…
Остаря.
Днес отлитна
при теб- 7 грама.
Вместо пепел…и сухи цветя.
И осъмнах без нея, без сбогом.
И сълзи.
С отлетялата моя душа.
Аз не зная къде ще се скрие.
В твоя дъх, в твоя ден, в твоя свят.
Тя е Скитник. Обича
в очите ти да заспива.
В тях да бъде една. И сама.
И насън после в мен да се върне.
Да разказва пътеката в теб.
Като минало мое причастие-
вместо кръст да разпери криле.
А на утрото в твоето рамо –
с водорасли, в зелени следи-
ще целуват морето пораснали
моите мъжки неделни мечти.
Наздравица
За теб съм див и непрокопсан,
нарочно сврял се в кръстопът.
О, как поглеждах- жаден просяк-
аз бялата ти топла гръд.
И как ме пареха
в зелено
очите ти.
И в самосъд
потъвах –есенен, откъснат
завинаги…по твоя сън.
До дъно в дневната ми участ
и в утрешната суета
виното си за тебе пия.
За тебе, Есенна жена.
Знам, бях и груб,
и недоносен
живееше у мен Страха.
Износвах дневните въпроси
на рамото ти…знам, Жена…
Но нито миг не съм измолил
аз щастието да съм с теб.
Сърцето ми ще те догони
насън – в планетата –джудже.
Наяве – в нежните бемоли
на този есенен квартет
от четири сами тополи.
С листа от твоето сърце.
И в тях ще те открия, Обич
За тебе див. Непороден…
В някой ден
„Господи, в такава вечер
ме орисай да умра…”
Кръстьо Кръстев
В някой ден ще си отида,
сякаш никога не бил.
В къси дни от чужда зима,
по леда на твойта милост
в някой ден ще си отида…
Сякаш никога не бил.
Сякаш никога не бил.
А в сърцето ми- съсирек.
Топка сиви, мръсни дни.
Винен, съмнал от обиди,
някога ще си отида –
сякаш никога не бил.
Капе, дявол да го вземе,
черен земният ми хал.
Сигурно в такова време
Бог от кал ме е въртял.
А в сърцето ми –съсирек.
Топка сухи жълтини.
Винен, съмнал от обиди,
в някого ще бъда стих.
С този свят от шепа нищо
и от есенна печал
ще запаля в мен огнище,
само в думите изтлял.
Нейде, в чуканите черни,
изгорил една мечта.
Като полъх от вечерник
ще те има, Самота.
Ще те има в дъх на гнило,
в съчки, в есенна мъгла,
в гаснещо за сън кандило,
в кръгче тлееща смола.
Господи, в такава вечер,
„посред мирис на шира”,
в малко сбъркано човече
ме орисай да умра…
когато и прошепваш...
Износил на плътта си
късна
пролетните ризи.
И на летата преди Нея -
старите кенарени …
Харизани
от някаква вторична разпродажба…
И пролетния шал
наметнал…
по рЕсните му да прокарваш пръсти,
Да виждаш как в молците е прогризан-
до тъканта си -
парцаливият ти хал… тъй близо…
Понякога на просяк
в другите
замязал…
на някакъв Иисус
от стара жълта басня,
в летата преди Нея
сам себе си разпънал.
Сега , възкръснал
и събуден ти да просиш
онази сладка милостиня
от някогашните любови –
за каничка вино и влажен поглед…
( тъй скромни просяци във теб живеят –
по лято – някогашните любови…)
А ти със вино бързаш
да ги давиш
преди да близнеш сладката отрова.
На късната Любов
да хвърлиш пояс.
В годинките, далече не христови…
Пропил в плътта си късна
пролетните ризи,
да се опиташ да и кажеш:”мила”,
залитайки в ощавената близост,
загърбил земното си било,
потънал в делничната проза
и в уличната си сегашност…
Да се опиташ да и кажеш,
че всъщност нищо не ти трябва,
а само погледът и топъл
на този свят ти е потребен,
обгърнал старата ти кожа,
направил ложе за страстта ти…
С ръце да и обелиш тялото,
да се пречистиш в него…топъл.
В страстта съблякъл всички ризи.
И да потънеш с Нея
в себе си –
дълбоко, чисто да потънеш…
Износил късното си име
в харизаните стари ризи.
Едничка тебе да люлее
с гърдите и гласа тъй меден.
Да те обгръща за последно
или за първо
Времето капризно…
В ръцете и да си попариш
докрай плътта
от пролетните ризи.
- - - - -
Далеч от парцаливия си хал,
осъмнал с каничката вино,
не я оставяй никога сама,
когато и прошепваш: ” мила”…
Когато ми липсваш… и други думи
Аз зная, някога… тогава
като изгнаник ще се върна
за пясъка на твоя залив.
В зеленото на твоя поглед,
в сънуваните устни. И в ръцете.
Ще ме превърже
с някакъв следобед
сърцето ти - в усмивка. Или в песен.
Аз зная - много ще те чакам…
В живот, удавил всички есени.
С осъмналите си години.
В дъха на уличните кестени.
Аз зная…няма да ме има.
От мене сянка ще се върне.
По тялото на други зими
в един следобед ще отплувам.
С очите ти. И с твоето име.
След пясъка на твоя залив.
Осъмнал. Целият от думи.
Дано ме видиш в стъпка бяло.
В стъклото ще забравя лампа.
Дано ме видиш- сън без памет.
Останал целият очакване-
едно платно в далечината…
Циганско лято
Циганско лято.
В рана от слънце.
В сън по далечно небе.
В дъх на любовник
В праг за завръщане.
В стъпки от охра.
Във теб...
Циганско лято.
С пясък в обувката.
В утринно прашно сетре.
Иначе – спитено, житно, памидово.
В чухалче.
По гроздобер.
Там си.Сред лятото.
В хиляди рачета.
С винени малки очи.
Капят в лозниците.
В жълти петачета-
нощи. От минали дни.
Имам те . В себе си.
Несподелена.
Между летата – една.
Дишаща. Земна.
Топла вселена.
В устни. И лятна тъма.
Циганско лято.
В рана от слънце.
В сън по далечно небе.
В дъх на любовник.
В праг за завръщане.
В стъпкана охра.
И в теб...
отдалечаване
Отдалечават се от мене думите.
И звуците им бавно се смаляват.
В лицето на деня.
В съня ми.
В косите тихичко поляга
вечерната тъга по тях.
И аз не чувам
навярно шепота на леката омая -
пропуснати слова,
от мене чакани.
В тъй нежно мълчаливо постоянство.
Били понякога…отишли си.
И всеки ден полека оглушавам…
Не чувам вечер
как дъждът
преписва облак
сам по тротоара.
Аз виждам младата вода
как тича боса. Нежно ослепява
от тънките и струи в мен
умората.Но няма глас.
Разсипаните ноти
по милост ми даряват шум и говор.
Денят навярно е по-малко злобен.
По- сговорчив, отнесен, славословен…
Но аз не чувам нежните му звуци.
Ни тихото „обичам” в твоя зов.
Ще ми простиш навярно тишината
от мен.
И този страх -
да не потъне в някого
гласът на моята любов.
Ще ми простиш ли тишината…
автобиографично
Навярно
още съм дете. Играех си
(довчера)
със къдрици време.
Осъмнал в теб...
лекувам самотата на деня
с лицето ти. В косите на поема.
Насън
до думите лежа-
сред сянката си тиха, земна.
И чакам слънчевия гръб
(заровил чуждо име)
до мене да забрави ден.
И в рима да подремне.
Такава есен –
няма лик.
Ни дреха.
Ни лице от кожа.
Случайният щурец
у мен
в окото на следобед гложди.
А хълма
или е змия.
Или гърбица
нощем.
В която дневни ветрове
пред този свят
се пощят...
И сякаш вече е сгоден-
кълвачът мой,
подпийнал леко,
чете през поглед
на Роден
романите на Скот и Еко...
Щом пиша, значи съм спасен.
(така твърди Неруда...)
римуващото същество
у мен
понякога е будно.
Тогава щъркелът
(облякъл фрак)
назаем от небето,
куцука
във следа от теб.
И ми чете сърцето...
Натам…
Натам, за където съм тръгнал , аз зная-
не ще ме чуят днешните,
не ще ме прочетат.
Оплют, отречен и скандален,
до техните души аз нямам път.
И по- човек ли станах, птиче.
Или … по- празен, жалък, по- пълзящ, по-кърт.
В очите ви ще си остана ничий.
И по – добре…без образ в тях. С едната смърт.
И по-добре.
Далеч от топлите къртичини.
И в тихите кресла дори не съм –
с благоприличните- благоприличен.
Приличен на кого?
От кой куплет?
/Дано и в думите се отхомотя…/
В красивия ви словоред
да бъдат другите. Аз- в пътя.
Да наплета из мойте тръни.
Да съм си Скитник в твоя свят. Без мито.
Сега ми трябва само бурен.
И кътан дълго в теб щурец.
Да сме приятели и квит.
През ситните стъбла на дъждовете.
От дъното.
Да гледаме…от дъното… по тяхното „единствено”Небе.
Ще ми е хубаво. Хем- глухичък, изтръпнал.
Нечут и непрочетен…ей така!
А той- щурец от твойта вечер.
Донесъл споменът ми в теб.И самота.
Натам, за където съм тръгнал,
аз зимите си тихо ще разтребя.
До изворче от твойта тишина
Наивникът у мене ще изгребва
трънака,
бурена,
студеното небе,
на песъчинки смлял обидата.
Или до есенно море -
за бисер в стогодишни миди.
разказ
Пълно с вещи фери-то* пренася
дни и самота
от точка „А”
до Тасос.
В някой ще ме чака Ангелики,
вплела млечната следа от пяна
в рамото на нощното сиртаки.
В някой ще ме чака…Само дъх е времето
и вярвам -
в някаква редица от безкрая
чайки ще ме карат да си мисля,
че съм в нечия следа оставен,
че от утре пак ще бъда никой.
Ако тя ме е забравила…Ангелики моя,
пълно с вещи
Времето пренася,стар джебчия,
дни и самота
до остров Тасос.
Като половин монета празен
другата половина ще загатва-
в предпоследното лице на Янис,
в предпоследното сърце на Никос -
утре Ангелики ще те чака…
------------------------------------
фери, ферибот,англ- „желязна лодка” .Фери-умалително на ферибот,транспортно средство за краткотраен превоз на хора и стока по море.
Приказка за лека нощ
Кулата на билият дванайсет
е открадната от Вавилон
и зная,
че мечтите му са в детска ясла,
изповядала се денем в рая.
С мимове и леки серафими
аз съм стар и вече си събирам
сламата от всичките вълшебства.
Вечер лягам сам
за смърт в леглото.
И умирам още да усетя
в мене първото си детство.
Кулата на билият дванайсет
е измазана от шесто чувство.
Без молитвеник. И без монаси.
Кулата е като сън, обраснал
в словото на вечерния блудник.
Ето ме в последната пътека.
С гърбица от ядове и вятър.
С дъх на вечер. Без сърце,
открил че
моята дама ще го върне утре.
Като къс от есенната вечност.
Ето ме. В последната пътека…
Някъде
Някъде в средата на октомври,
с бял перчем и улици в главата,
тръгвам да си умалявам дните.
В сенки и листа подострил края…
Като срязано насън вълшебство
търся всяко предпоследно време.
В прага, отлетял по друго детство.
В кръглото око на тази вечер.
А навън, през дългите предели,
в хекзаметри или в хектолитри,
земемери и добри винари
пръскат вечерни молитви.
За морето и за равнината –
благодушни, винени в сърцата.
Някъде в средата си зашили
двата хоризонта на Съдбата.
Някога…в средата на октомври,
спрял съня ти в стръкче детелина…
по човешки искам да си птица.
С храм. Или в сърце. Но да те имам.
описание
Моето вътрешно небе те гледа скришом.
Есента ми в него –болна птица -
ти разказва пътища за идване.
В сянката на тези върволици -
тихи зими…зримото
незримо в мен умира.
И каквото назова от друго име –
прeспа, сън по мраморни ланити -
в месените думи се отлага.
С паднала дъга от чуждо синьо.
Моето вътрешно небе те гледа скришом.
Колко леко си пораснала в очите ми.
Ако Времето не беше сито,
сигурно от страх по теб стъписан,
щях в комина си да помня вечно
оня дим- на писаните „истини”…
В есен като образ на жена…
В есен като образ на жена
искам да живея. В сън,
нахранил всички сетива.
С огледални феи.
Между двата края на света
да съм жив. И смъртен.
Между двата бряга на Смъртта –
правописна грешка.
Да ме има - някакъв аед.
В отлетяло нещо…
Слог за всеки словоред,
скрита гледна точка,
вятър- побелял , проклет
в грешника среднощен.
Да ме има в Eсента…
С оцеляла капка
очна линия от теб
в мен размива сякаш
вечерно само небе
в пясъчник за думи…
нейде в залив на лице,
спряло да римува.
И дано намеря сън,
в който да те имам.
Даже в тъмната страна –
лунна пантомима.
Сбъдване
Зная, някога…във друго време
с теб сме пили
гъсто южно вино.
Там, където земното се свързва
със небесно
и за миг потънал
в нишката му охра
изтънява
млечното око на фара.
Еднояйчен и близнак на бога,
в мен говори тъжният Циклоп
и горе
с девет сикли може би търгува-
сам при гъстото вино,
където
някога, от другото си време
само теб събличах вечер…
Днес, преди да се събудим-
птици със криле дъждовни,
от едно изтекло синьо
в късен вечерен прозорец…
Днес преди да те събудя .
Болен от любов. И зима .
Ще потъна във очите ти.
Оцелял. И непредвидим.
нощен сняг
В паднал сняг из паметта ми
Здрачът вечер катерач е.
Някъде, в семейните албуми
стъпканите дни ухаят
диви.
Ала аз чета на свещи само,
в тихите слова отминал.
От върха на тази лудост,
подреден за предпоследно,
в някое лице се случвам,
в някое самотно било…
А лъчът през ням прозорец,
като в рибя кост промушен,
разкроява с мен листата.
Шие сетното плашило.
В снегопад из паметта ми,
В черно- бяло старо фото…
виждам с капналите дюли
и златистото в окото
Разказвачът да ловува
в миг от нечие безлуние.
Ала аз чета на свещи
в теб очакваните думи.
И лъчът през тих прозорец,
само в рибя кост промушен,
шие с падналите думи
мойте есенни безумия…
Някога
Някога в душата си повалях
тъжните глухарчета от рая -
малки ,окъснели думи с есен.
И наречия за памет.
Някога, в дъждовни партитури,
с мокрите ревери на съдбата
пътя от завоите обръщах.
За да видя твоето лято.
И дали защото прах съм.
И с праха си скоро ще си ида,
утре , в сетния завой зараснал,
Пътят ще е вик за живи.
Някога, когато съм кръщаван
в църква без стени и без икони,
от купа сено за покрив ранен
моят ангел бил изгонен.
Оттогава в отънели дрехи
с мокрите ревери на съдбата
есенните тъжни партитури
след завоя те обличат .В Лято.
Хроника
Есента стенографира чувства
в живите листа на твоя поглед,
в мъртвите листа на ден,
напуснал
тихата межда земя…и слогът
от останалите мисли
пълни с гланца
в есенни безлуния
камъчета сол и бурен…
После всичко диша бурени.
Заковал греблата на света си,
търся кислород за свойте думи.
И не виждам с танца на пчелите
земното притегляне да праща
меден месец в кошерите сутрин.
С някакъв щурец от глуха църква
в мен олово ниже идиотът-
дрешка лято за един,
откраднал утро
в ауф- такта на живота.
усещане за зима
Отиде си. И опустях…
В душата ми порасна рана.
Настръхнаха осили –дни.
Слана поникна във очите.
И бялото облече сиво…Отиде си.
Как опустяха
в нощта ми нощвите,
оставили
на думите еднички мои страха,
че утре няма да си празник…
Зад гланца в лист и тишина
потъват стъпките. И дишат
праха на чувства от съня ми.
По нощните четиристишия.
Отиде си…как опустяха
до дъно кошерите
без пчелите.
Не бързай! Остави следа!
Да ме настигат твойте зими.
Вали.
В обратен словоред
ятата в мен зашиват синьото.
А аз живея под леда
в усмивката на сън по минало.
И всяка нощ вечерник чакам
с останалите живи от пчелина
дъха щастлив на пролетта.
И вечно в него да те имам.
---------------------------------------------