когато ме изпрати тишината…
Когато се приготвя
да си тръгна…
Когато ме изпрати тишината,
едно небе ще взема…в пазва.
Една звезда – следа от вярност…
Когато се приготвя да си тръгна…
отнякъде ще припка вятър.
В сърцето ти ще ме повие.
С коса от есен. В стих от лято…
Ще бъде с мен… насред полето
на някой ден.
До някой спомен…
За да те имам… като тръгна.
Или…когато се приготвя.
…Там старостта си
само криех.
От оня камък- присмехулник.
Съня ми да покрива .В сенки.
Загдето исках да те има…
Когато се приготвя…знам ли…
Когато ме погледне тишината.
С вечерното око на твоя залив.
Сред дървения сал… загърбил вятъра.
В тела на лодки…и на риби.
В копнеж за пролет,
в сън по зима…
брегът от рамото ти ,Обич
с една луна ще ме изпрати.
Натам… по новото ми име.
Далече. В сянката на камък…
следопис
Избягах днес от твоя свят…
И неговите градове
с лица без памет.
В които вечерният листопад
кърви от мрак. Пресъхва в лятото.
Избягах, за да се спася.
В зелените очи на тази есен.
Там утрото замесва светлина.
От напръстник земя, вода. И песни.
И само с вятърът насън,
дошъл като вълшебник
в детско синьо,
обличам нощем зимната мъгла.
В осъмнали по теб следи.
От минало…
вечерен сняг
Този сняг…този вечерен сняг,
спрял в очите ти
с дневната болка.
Този сняг, между нас навалял…
Между дните ни – улични погледи.
Забрави…забрави този сняг!
Не отивай от мене далече!
Есента е притоплила стих
зад съня ми по летните вечери.
С чаши меко вино. И копнеж
от въздишките на оградите…
В сенки идва.
И в нас…
оживява без памет.
Само крехки кристалчета смърт,
скрили дневните рани…
Знам…за тебе съм болният праг –
всички пътища днес разминавам.
В този вечерен свят, навалял…
като в няма, безлика гара.
Нямам дом. Само стъпки от сняг
в мен отдавна тъй тихо живеят.
Наваля. Наваля есента.
Не отивай далече…
фонетика на тишината
Всяко утро
с устни разравям съня ти…
Разпусни си косите, любима!
За да слезе реката по тях.
И денят да ми носи името…
В теб са белите думи,
по стрехите накацали…
сякаш забравени късове нафора.
Цяла вечност преспали
в браздата. До слънцето.
Там…далечни и сити. Еднакви.
В теб са белите дни…
аз в следите им крия
миг откраднато щастие.
Непотребните зими от болка…
И отишли си пътища…зная ли…
(Сякаш дъски от оградата вечна на пясъка.
Сякаш ракла без дъно…И с тежки ключове…)
А лицето ми тук,
излежало смъртта
в тази вечерно-зимна присъда,
ще разсъмне напролет…
По следите зелени на вятъра.
Нейде там – между ръба. И ручея.
Нейде там – между бялото…
И безкрая.
бягство
по Надя Попова
Къщи за събаряне – дните.
Там…при сърцето – отляво.
Има ги – бели, честити…
Има ги – с есенна плява.
Гледам днес –дишат… живеят.
Носи си името всяка.
Денем белеят – с ризите.
Нощем затварят мрака.
В тромби пълнеят. С минало.
Вечер задъхани лягат.
Все се надяват, милите…
да надживеят вярата.
Боже, дали в небесата ни
( или в душите- след празника)…
плуват нагоре – с коремите
делнични думи. С омраза.
Колко много спасители…
Там, при сърцето – отляво.
Къщи за събаряне – дните ми.
Бели, сънувани гари…
метонимия
Поискаш ли отново да си път.
На всичките миражи в теб – до синьо.
Да си прогонил тъмното в смъртта.
Или да ти нашепва с вино
вечерната мъгла на този свят:
“Поискаш ли за миг да си отвъд…
в седефените сенки на вълните.
Да скриеш думи. И душа,
премръзнала по чужди зими…”
Поискаш ли отново да си път.
Коравото му стреме да усетиш.
Годините…как празнично звънят.
В износените шпори на небето.
Поискаш ли отново да си път…
До вятър в теб да изтъней надежда.
А стъпките ти в нея да лежат…
С очите на случайно срещнат
да спираш есенния дъх. И там,
сред капчицата нежност,
където в думите блести
снегът, довчера крил мъртвеца…
да се превърнеш
във любов…остави ли
и в тебе
белег.
оброк
по Надя Попова
Аз не мога да те спечеля.
Нито да те загубя повече.
Този пръстен е кръг. Без начало.
С всички земни омрази. И обичи.
Уж на пътя преминах билото.
А умирам за вечер на свещи.
Да разпалва очите. В годините.
И със вино кръвта ти да среща…
Този пръстен е кръг. Без начало.
И с присъдата. За незабрава…
Две пътеки сме с тебе – до бялото.
На брега си оставили сала.
Отсега си представям…сякаш
тази църква-ръцете ни обръчи-
пали в живота, минал нататък…
всички земни омрази. И обичи.
урок по рисуване
Най – светло
е в точката крайна
на залеза,
когато докосвам
отново
ръката ти.
Не че сгъстявам до сиво боите.
И че пълня с вина
вечер коша на мрака.
Не че сезонът отново е свършил.
И някак прокълнати…
покрай очите ми,
тичат през дните
изпуснати влакове.
В нишка по светлото
капе душата.
За сбогом е рано…
В завоят докъсно
крилете на птиците
крият( по памет)
откраднато слънце
за моята къща.
Оглеждам което остана от нея:
- пружина разглобено някога его;
- една мека твоя усмивка от темпер
( … и нощния профил на самотата);
- сито за спомени ( тъй непотребни…);
- метална отливка от думата” никога”
(та с нея да пия докъсно разделите);
- две-три захвърлени стъпки на прага ми
( сигурно много е бързало лятото…)
----
Най –тъмно е малко преди зазоряване.
(Не че сгъстявам до синьо вятъра…)
невъзможни думи
Бяла страница.
Нощ. В тишината след залез.
Безимотен .С любов
Тебе сричам .В душата си.
Откъм покрива – сън.
Или сянка на някой…
Стъпки .Есен. Трева .
Още в думи те чакам...
Откъдето съм бил -
ще замина. По залез.
Да открия брега.
В чаша минало лято.
Бяла странница - нощ .
Светлината съблича.
Дъх на есен . И сняг.
Още… още обичам.
повторения
Някъде те има.
И всичко е на точно
на мястото си –
целувката има вкус
на обреченост.
А мечтите цъфтят…
по тротоарите. Защото
някъде те има.
Щом и петлите сънуват
песни в утрото. И вечност е,
вярвам, зеленото в зимата
с един само ден,
даден ми за летене.
Защото...защото
някъде те има.
А прашецът
(останал навярно от името)
рисува все така
в цветове
дъгата отсреща.
С надеждата...надеждата,
че някъде те има.
картина
на Георги Спасов
Дали в себе си
вечер намира
праг и стряха
самотникът дневен.
Или в мрак,
край реката си нощна
бди,
увиснал на своята участ…
Дали в дом е пристигнал
най- после.
А не помни
чий поглед е стоплял.
И душата му скита все още.
Там, отвън…
в белотата на прага.
Дали сън го унася
усмихнат
продавачът на болка
до ъгъла.
Есента ли проклина.
От дрипите…
Тази мелница с вятър. И погледи.
Дали глухите в себе си…ние
под товара изтръпнали дремем.
Трябва гръм от небето да падне.
И да стане предателски светло.
-----
Чакам някой при мене да дойде.
Хляб и сянка надежда съм сложил.
Нямам маса. На пода е тихо.
И страхът под клепачите гложди.
Вън посипва сребро месечина.
Аз водата си търся. От минало.
Песента в мен проклина щурецът.
А отдавна светът е заминал…
Дали в себе си стряха намериха.
Или в друг сън
замръкнали, късни…
моите думи още не знаят
в кой ли път , Боже, съм кръстен.
виелица
Няма нищо …долу.
Няма нищо.
Само път…И пребледнява
отвореният ден зад него.
Навярно знае – в себе си
ако разреже
до дъно вечерната вена,
ще потече от залеза му
пясък.
И някъде в кръвта…
по нейните следи,
вятърът със домино от нощни листи
( така приличащи на сенките на риби…)
ще изгребе до светло зимата.
2
Отвън дъждът прелива в сиво.
Със топки думи по ъглите.
Да очертае края търпеливо.
Да събере кръвта…след дните.
( Колко дни за изтриване имам,
облекли в голотата си детство.
С този сън на клошаря, изстинал
някъде зад хорската любезност…)
3
Няма никой долу…
Скачай!...Че ме чака другият – от “Запад”.
Дето вечер в сянката му речна
идва спящата вода
(като при тебе)…
или той самият някъде потъва
в грапавия вик на тишината.
С дневните парченца нежност
вятърът от нечия фамилия
го побутва леко…Скачай!
соната за една зима
„През тялото ни времето изтича.
Опъва уморените ни вени.
Създава ни- а после ни отрича.
Стоя в средата му- разполовена.”
Светла Гунчева
Белее тих,
провинциален
сняг.
В косите ти.
В очите.
И усмивката.
Белее,
сякаш и в нощта.
На хълма есенен
в извивката…
Живее с твоите
ръце
детето в мен. (Или тъгата…)
Унесен от любов ли бях.
(Или годините летяха...)
Не мога да забравя днес -
красиво светеше
студената жарава.
А лунната пътека
спря до мен.
И всеки стих докосна бялото…
-------
Безименен тогава.
И без дъх.
Сънувах още
светлото ти име.
Така до мене остаря.
И всички дни облече зимата…
пътепис
Морето е една мечта.
И път след нея –
да я стигна.
В детето спи едно море.
А няма в него дъх
от минало.
Разсънена дъга е то –
детето мое
на разсъмване.
Щастливо досънуван сън
в очите,
сухи
преди тръгване...
2
И днес ме премълчава
хляб.
И днес…ще премълчавам.
В хляба.
След кишавия януари
нощта, навярно, е пощада.
А просякът е долу. В мен…
Сред моите очи е седнал.
Припява нещо от Дасен.
Напук
безпаметната вечер.
3
По залък спомен,
по вино…
В случаен ъгъл
от земята.
Морето е едно петно.
И търси пролетния вятър…
творчески процес
по Н.Кънчев
…И клечи
пред листите
Поета.
Проснал за сълзите си
нагръдник.
Вечер е.
И негова пиета
става стихът му –
намордник.
И клечи
пред белите полета.
Сякаш да издуха
Тишината.
Зад гърба му
светят…Светят
стихове от книжен вентилатор.
С него кърпи
белите полета.
Думите сред тях –
до сиво - бяло.
Вятър работа е,
щом зад него
вятър прави
книжното духало...
Мрака в листите
е сварил да попие.
И навсякъде оставя “bella в бело”.
--------
Зимата римува себе си .
В стихове от някакъв Отело...
междувремие
„ В една и съща празнота надничаш
и голотата ти е по рождение –
два края на едно и също нещо…
Животът, който ускорява крачката.”
Светла Гунчева
Опустяха на парка алеите,
дансингът с цветното “три”.
Ние с теб ( черно-белите)…
време е да си вървим.
Тъй, без посока. И покрив.
Път ще са дните пред нас.
Резка с ръка. Или молив.
В кръг. (Май че стана компас…)
Кръст от пъртините в бяло.
Ние сме колкото тях.
Всеки върви там по памет.
С резка. За друга ръка…
После ще свърнем от пътя.
В сенки по летния здрач.
И като присмех, зад ъглите,
ще навали самота.
Зима е. Черно и бяло.
Някъде още вървят.
Сякаш през поглед на врана –
в лъскав и топъл свят…
-----
На сутринта ще сме спрели.
В кротки, дълбоки очи.
Нейде в сърцата потулили.
дансинга с цветни мечти…
ретуш
...А слънцето,
заклещило гърбицата
на два следобедни баира,
от час се мъчи да залезе.
Лодкарят в мен
тъй бавно ме поглежда,
прихванал сам деня,
заплетен в мрежата.
С душа, обърната навътре,
брои оставащото време
между нощта. И мрака в себе си…
Брои котилото на дните,
в гърдите му все още неизплакали.
Задавени от пухкавия мухъл.
С мъгли от нечие Начало…
----------
Лодкарят скри деня от мрежата.
Не иска вече да ме преведе.
(На другия му бряг бе още Времето.
И скиташе с Детето в мен…)
драсканици
Бъдещето
гледа
от тясната улица
на един следобед.
Чака да размине
Утре и Вчера
в нея...
И Днес това не се случи.
Защото те срещнах, любима!
А утре
ще опитам
да повторя
същите думи...
пропаст
Подхвърля камък.
После - втори.
Трети...
Отронил сипея
от пладнето
във дните си.
А долу-
изранено , сухо минало -
забравена монета
сред праха,
облякъл в сиво
стъпки…свещи…синьото.
Поглежда в себе си
света.
Самият – камък от небета.
Сред грапавите дни
заключен.
А долу
пясъкът е памет,
поникнала в лица .
От скука...
притча
Бог е забравено дете.
От някакъв далечен остров.
Не вярваш вече,
че е в теб.
Строиш до старост
нови мостове...
А пясъците ги топят.
Остава скелето - от памет.
Жадуват дните ти очи.
За път. Или… за нова вяра.
Забравеното в теб
дете
започва да налива
зима.
В косите .
В сухите ръцете.
По малко –
в твоите години...
А времето –
обърнат конус.
Погубва с вечното си тяло
самия теб.
(Изсъхваш собствено...)
На песъчинки се разпадаш.
И дозатрупваш синевата.
Със пясъци от други мостове...
------
Бог бил измислен от дете.
На някакъв далечен остров…
ретуш на пролетта
Навярно и във мен ще дойде…
този ден,
сред който птица ще гнезди
пред погледа
на полското плашило.
А вечерният паяк все така
ще се протяга плахо
за наградата-
самата пролетна луна,
изтекла в капки
по оградите...
Защото никой
не обича да се ражда
от този паралелен лабиринт.
Да идват срещу него дните.
Да му бабуват нощем
с мисли.
Или с молци
да стържат минало
от пода на изсъхнали години…
Навярно и в телата си обличаме
неразпознатите лица от мрак
в предишните изтекли зими.
Или сме едновременно навсякъде…
С едничката си неразсънена душа
(завързала луната за хамака)
...защото никой не обича да се ражда
сред този лабиринт от тишина.
И в първата му глътка въздух
да идват нощните мъгли.
А той, стоящ си неподвижен,
да мисли че прелита в себе си...
или живее от небето
на някакъв извечен стих…
Но Бог пропукал
тази паралелност
в синтаксиса на дребното кокиче,
разляло стрък и восък в цветовете
след стъпкани от вечер думи.
Навярно за да разруши
скала от моето безумие,
препречила напряко дните.
В забравения път до тебе...
изпращане
на Георги
“защото всеки носи в себе си пустинята,
тъй както носи в себе си смъртта”
Едвин Сугарев
Все някога
ще има край...
И всичко
някога ще свърши…горе.
Смъртта ще припознае
белия си цвят
додето впрягаме лица…
По спомените - с черните волове.
Ще бъде хладно в теб.
И тихо...тиха сянка…
Отнякъде…
довлякла се във тялото.
Докопала последния ти дъх.
Ще спи доволна Тъмнината.
...А на разсъмване,
покрай опелото,
ще се отпуснеш леко… лек
в съня от първия задгробен ден -
едно откъснато листо.
С лице, облечено във бяло.
Или във жажда. За живот…
неделна притча
Зелената безкрайност
на пътеката
по слънчевия лъч
облича утрото.
Сънят отлита
мълком
от постелята.
И в миглите
за миг поспира.
С въздишка сменя
мрака
в тялото.
И дневните посоки ме повличат…
Светът се включва –
като звук от радио.
Захапва вените.
Облича сетивата.
Светът - измислено за мен
чудовище –
отключва мозъци,
гърла…И памет.
Притиска ме.
До кръв омесва думите.
В ежеминутната човешка вата
трицветните тела на светофарите
едва удържат дневната армада.
(Вмирисани на нафта, страх…И минало.)
А там, през отвора одимен,
посяга Господ.
И ни взима…
писмо до Левски
Пълзи Наситата, Апостоле…
По стъпките.
По пръстите.
Спотайва се…
Безпаметна.
Безбожница.
Разделя брат.
На свой… и чужд. Пред кладата
на Хляба,
Славата.
И Кръста…
Пълнеят в тромби…
склерозират дните ни.
А ние в тях,
олекнали от глухото
на стрехите,
по делниците - скринове
събираме си
тихомълком
мляното.
(Как скрито тъпчем плявата
в душите си!..)
Пълзи, проклетница…във костите.
В косите на годините удавени.
Когато се обричахме – неверници.
За храма в тебе
да пристъпим
праведни…
-----
А спират още …
малолетни,
плахи,
глупави -
сърцата ни .
В черупките на охлюви.
протокол от една наркоза
В тази стая,
спрял за малко времето,
сипеят на болката търкаля
каменните късове у мене.
…И облича в бяло сенки.
Заливът по тъмно става мигла
от окото на едно “обичам”.
Сипеят е дявол… и не диша.
(В пясък крие сън. Или насита…)
Времето от тук започва бавно
да се разчленява. Като хидра.
В крайници и кожа…в кръв и звуци
болестта търкаля ешафода,
залепила в мене остриета
с кръгове от своята каруца.
“Виа долороза ет пердута”…
(С някой грешник в миналото гледам.)
Капе нощем (или в чуждо утро)
сянката ми, кърпила небета…
-----
Зная че след три, когато всичко
в нас на късове е разделено…
идва лудостта. Без глас и име.
Стърже по гръкляните . До песен.
После претопява плът… и плътност.
В малки часове. От мен… до тебе.
Изтъняват каменните късове.
И засипва скута им неделя…
прозорец от една зима
Нощем
пътуват надеждите –
не със смъртни заряди.
Към сърцето ми есенно идват.
А иконите скрити.
И сърцето подсказва,
че иде на дявола зимата…
Сякаш лице съм
на бучката лед ,
разделила листата желания
в себе си.
( Или черта от твоето небе
в речния бряг
моите устни са станали ...)
Тъмна е тази неделна река.
Без сезони от слънчева вяра.
И наднича отново…
наднича след два.
В самотата ми
дневният вятър…
---------
А живеят надеждите …
не със смъртни заряди.
На сърцето ми зимно
живеят… по билото.
Виж, от сенките слиза
забравен
Мечтател.
Или в укор нашепва
нечие Минало:
“пак нощувала в тебе
на лятото сламата…”
...И наднича отново...
наднича. След два.
В самотата
от дневния вятър...
есе
Тревата може всичко…
Тя всевижда.
И някой ден ще издълбае
в бледото чело
лика на моята
невидима първичност.
Ще бъде страж…от горния ми свят.
Насън през моята съдба
ще преминава –
смълчана и недишаща трева,
покръстила житейската жарава…
2
Зелени стръкове са всички дни.
А зърното под тях – умряло.
Животът все приижда, но уви -
душата в други бряг е спряла.
И там е скитник – без лице.
Без име в своята пустиня.
Причаква облак уморен.
По нечие небе. Без синьо…
3
Денят се ражда от следа.
Или от думите за сбогом.
Все по - еднакви в този час
омраза и любов у мене спорят.
И някога ще поделят зърно.
( Ще бъде след неделната молитва.)
Омраза и любов ще са едно.
Обрасли моята първичност…
молба до тате
Прибери се по светло…
От деня – в своята вечерна къща.
И от стая на стая
подреди в чекмеджета
минутите.
После думите скрий.
И на раклата в тихата пазва
остави да потънат
следите на твоите сънища.
Прибери се по светло –
не замръквай в лика на върбите.
И при лунната сянка не спирай…
Не прекрачвай ти мрака и… никога.
Само дъх е водата без бряг…
И без вятър от билото
преминава през теб.
И изтрива следи. На преминали…
Прибери се по светло…
тази нощ ще изгоня от раклата
думите.
Остави есента да жълтее.
Там , където пресича лицето си
пътят.
Аз не знам докога ще живее
водата у мен. Докога ще говори.
Докога ще рисувам със думи
мъглата на спомени.
Но ще зная за теб…
Ще усетя сънят ти
от стръмното
как пресича в мен мрака.
И разпалва очите на въглени…
Прибери се по светло…
Само с миг ни разделя завоят
щом замръкнат следи в моето тяло,
нататък…след черното.
------
Прибери се по светло…
В някой ден. Там…от края ни време.
Оцелелите стъпки те чакат.
И питат за тебе.
Той…
Няма го в този, когото си искала.
Няма го там, дето може да бъде изгонен.
Той с настървение пие в теб късните мигове.
И аплодира…след дългото “сбогом”.
Скита с плашилото денем.
И празнува победи.
Като вдига ръцете хартиени.
На победените.
Нощем е суха трева.
Или корен.
Реже листа, спрели
с дневните спомени.
Сякаш дялка съдбата ти
от вечерната борина…
Няма го там,
дето може да бъде изгонен…
плашило
Откъснат лист е днес…
И паднал.
В зеленото на две погрешни стъпки.
Лицето му – една резка…или гротеска –
попива дъх
от вечерната тръпка.
Изпъдил медните звънци
от своята бездомна стая,
събужда птиците със вик.
И кръг за полет им чертае…
И без да знае колко е жесток.
И колко е добър насън човекът.
Потъва в лепкавия прах
от празничните дрехи на сърцето.
Той няма собствено лице.
С погребана глава у мен живее.
Ще го познаеш някой ден.
В парцалите си крие песен…
осмомартенско стихотворение
на жена ми
С вик на птица
идва пролетта.
Облича суетата си
в тополите.
Дъхът на нощната върба
откъсва.
И тича с него
боса
из подмолите.
Надолу, в младата вода,
се къпе бавно. И с наслада
отпива ледения мраз
на сънените още капки…
А после прекосява облак.
И рови синьото
с пети протрити.
Лудува в обедния вятър
и мокра, жадна, ненаситна…
кърви – една зелена рана
в очите. С вечерния залез.
-----
По тъмно е копнежна, тиха…
Събира лунен прах
в една пътека.
Там пръстите и още пазят
от твоя смях
забравена монета.
мартенски етюд
Безлуние е тази нощ.
С внезапен вятър
или сън по мрака…
без сянка,
сякаш без душа,
с коси от пролет
гледа в мен върбата.
Потънаха отминали следи,
Лъчи на дни. И светли звуци.
Останал без посока
и без стих,
аз търсех пътя да науча…
Навярно ще ме навести
Луната в нощната ми къща.
Но всички пътища, уви,
пред прага и самотен
свършват…
А онзи мой…дъждовен път –
от топли дни и звуци…
дано светлее
във съня.
Дано не ме напусне…
И да потеглим…в някой ден.
Натам…
към южните морета.
Без сянка. Или без душа
у мене да е светло.
Да ме потърси пролетта…
с едно момиче бяло.
В коси от нощната върба,
в дъждовното и тяло …аз знам –
ще съм следа. По път.
Намерена от двама…
жена
В самия край на твоята ръка
навярно е поместен Раят.
Такава мъничка и топла.
Размеква в мене
тишината…
В самия край
на този свят,
в едно лице
по памет
минутите ме правят
млад.
Аз пия красотата ти…
Прашинка
е
сърцето ми
по теб,
преминала дъха на вятър.
До тялото на есен
и дете
зимува цяло лято.
А после
- сянка от вина-
страхът ми капе.
Зад ъгъла на този ден,
родил сираче…
В самия край
на твоята ръка,
върху зърно от пясък,
дъждовна капка
е лицето ми от теб–
щом кърми памет.
За толкова изгубени неща
по ризата на облак.
Метафората е мъгла.
От капки нощ. И восък.
Сега,
когато те открих
в една следа от вечер…
след вятъра,
преспал във стих –
такава топла, нежна…
В самия край на любовта.
Върху листо… след суховея.
Дъждът от теб
ще събера.
Ще пия.
За да оживея.
елегия за утрешния ден
Невидимите пръсти на нощта
опипват градския мравуняк.
Следи от сенки…и дела
гасят жарта на юли.
Вдовица в не един живот,
мома след нечий залез,
внезапно пада есента.
В листата на азалии.
В очите сухо…цветен лед.
Обезлюдени думи
повиват любовта на Хикс.
С хартия от локуми.
Като наказано дете
до ъгъла
на сън по вечност,
с неделна кръчма и мъже,
облекли вечерни небета,
живее в стих
с лъжа за лек
една оръфана надежда -
че утре ще сме по-добри.
Като се срещнем…
Спомен от една картина
Безкрайни …като руски пътища –
еднакви, сухи дни.
Белеят в стрехите.
Преплитат с къшея
откъснати трохи.
А мястото е вечно…белег.
След края на въже.
Убива сенките…от мен. До тебе.
В дактил. И анапест.
Нататък…през тире от погледи.
И сенки - за едни очи…си спомням
сънена бърлогата
на вечерния стих…
----
Съвсем надолу – с парче от камък
( и дъх на къклица)
скърбящи локви
в дъжда рисуват
следи. От сънища…
платно от Охрид
В завоя на света – едно лице,
следа от делнична пътека,
завързала и залеза с въже,
живее кръчмата . До вечност…
И както е в картина на Дали…
с лъчи и порта.
Отзад разкъсаните дни
прибират погледи.
По масите – все същия рояк…
след думи за една Биляна.
Възраждат виното. От мрак…
до крайната октава.
Нататък – някъде след три…
В къщурките над кея,
благословени и добри
( като в едното време)
притихват, сгушили света
в халища и постели,
мъжете от един живот…
На някога живели.
Поема
…И отново, отново, отново –
посред думи за цяр
или болка,
зад големи и малки твари
тъмнината е хвърлила полог.
Под стрелките на гари
и подлези,
с анонимните думи
за подлост
се събуждат гръкляни
и погледи.
От тъга по удавена гордост…
А на утрото с дъх на канела…
и преди да поръчат кафето си,
и преди да доплува небето…
и откъсне от слънцето косъм…
подранили с две чанти чистачки
ще събират от сенките кости.
В самотата на нощния полог…
с анонимните знаци за подлост.
----
И отново, отново, отново…
зад големи и малки твари,
спряла с думи за смърт,
с чаша вино
в нас чертата на път
или синур…
в най- далечната мозъчна гънка
Любовта ще ни пази . В минало…
Анатомични бележки
Далеч от тялото,
където
отдавна светлина
и тъмно правят силуета…
Предимно в снежна утрин,
без небето.
Без неговата дреха – ветровете…
Далеч от тялото…
когато
с лице плашилото пресича
напряко дни
от хоризонта.
И неговата шапка свети.
До късно…
в заснежените полета.
Обхожда сенки
и молитви.
Събира звуците на мрака.
Далече…там – в сместта телесна
от вени, плът, сетивност, песен…
стихът отмива белотата,
напуснала света.
след тебе…
Потъва в нежното жужене
на пролетна пчела или
в пияните очи на мрака,
останали след цветовете.
-----
Навярно там, където …
отново в светлина и тъмно…
ще облекат и в мене есен
прощалните цветя на
ветровете.
писмо за пролетта
Подранило, примряло
от студа…
затворило сърцето си
във чашка,
кокичето очаква пролетта.
А тя белее още. В снежна пряспа…
От мокри стрехи зимата прибра
окъсаните дрипи на кожуха.
А обедният вятър е свирач.
От хълмите припява. На капчука.
И всичко чака пролетта –
земя, гора, пътека, стряха…
Стопила лед и самота,
пресъхва облаци реката.
Дъждът е сякаш минувач,
подранил с вечерта. В прозореца.
Разлива пролетния здрач.
Ромоли тихо…Омагьосва.
И само младата вода,
попила от капчука вятър,
превръща в светъл мамещ бряг
осъмнали следи от снегопада.
-----
Не бързай, пролет!
Идвай в мен полека.
До вчера беше облак, мъртъв цвят.
Събуждай вени, сетива, пътеки.
За новите очи на моя свят…
белег
Ако вече си странник,
измисли си любов…
Или смърт.
( Просто вчера и двете ги срещнах…)
Май не ме разпознаха.
Или търсиха теб.
В тази наша единствена вечер.
Тази нощ…тази нощ…
тези улици в мен.
Като кучета, душещи здрача.
С полудели липи.
И дъждът за рефрен…
Сто любови и смърти познават.
Ако вече си памет…
всичко днес ще се случи –
ще намеря вода за Пилат.
Ще поканя Варава за тринайсети Юда.
Ще търгувам : въже – за земя…
Ако вече си странник,
някак в мене преминал,
надълбоко…в покоя на камък…
Само пътя прегърнал
и засял по браздата
между двете стрелки
снопче памет –
всичко днес ще се случи…
Там с връвчица нощта
ще завърже небе.
От съня ми.
там, някъде…
Там –
накрая на пътя.
Където тишината
е на привършване.
И започва
лошия вятър …
гладувам за гласа ти.
Жадувам
ръцете и устните.
Потъналите езера
в мънистата на очите ти
отново
да видя.
Там,
където тишината в мен
все някога
ще свърши,
е
началото
на твоето тяло,
Любима…
Бавно
ще разтварям
спомена за него
с водопадите
на косите ти.
С оцелелите дневни звуци
от приливите на болката.
Ще оставя
светлината
от копнежа на твоите длани
да спира
стъпките раздяла
(преди нощта
да ги превърне в сянка)
освободил единствено сетивата си
да препускат на воля
из тялото,
ще потъвам бавно без теб...
Или умирам...
в дъното на твоето отсъствие запратен.
---------
Някъде там,
където
тишината е само символ,
от брега на очите ми
още тича
първородният огън
по топлата струйка
от страстта на двама обичали...
молитва по Благовец
Едно кълбо вземи
от стара прежда.
Тръгни по него.
И разплитай …
на дните старите копнежи.
На дните -
синьото в очите .
Плети пътеките – до слънце.
До стих във теб. До късен ручей.
Бъди си сам небе. И птица.
Разплитай вечерта…В зеници.
И искай всичко …не насън -
наистина
да ти се случи.
Обличай всички дни
в пътека
от бяла прежда за любов.
Едно кълбо вземи…по светло.
И в мене дълго ти разплитай…
до дъх от сянка неубита.
Или - до късния си зов...
---------------
В съня ми тихо се навежда…
по рамото и сутрин тръпна.
С кълбото болка я посрещам.
А тя ме пази -
там да не замръкна...
серенада
Тази нощ
със цвят на перуника
искам само с тебе
да изпия
чаша
отлежало
тежко вино.
В погледа ти
после
да се скрия.
Есента ми
там да броди-
в жълто.
С листите си…
в стъпките от вятър.
Или в тръпката зелена
на очите ти…
от една далечна в мене гара.
Тази нощ
със цвят на нощна птица
искам само в тебе да съм
някой,
който е забравил, че звездите
са светулки, закопнели лято.
В твоите зеници да се върнат.
В твоите пътеки време...
Тази нощ,
където тръгват
дните ми
по следа от утрото навярно…
само присмехулникът у мене
се опитва да надвика още
вятъра.
Тази нощ ти подарявам,
мила.
Утре ще съм в тебе скитник…