начало
Денят е рамото, което
очаквам в мене да потръпне.
Денят-
очите ти от есен.
В планинския поток.
По съмнало…
Едно небе, летяло вечно.
Отвъд следата лятна.
В деня се ражда
и расте
зелената безкрайност
на върбата.
Денят ми…него ще изпратя.
С ехидната усмивка на небето.
По бягащия ръб от светлина. Или
по вечерния вятър.
Тогава, знам…едно лице
от тебе тихо ще откъсне
нечаканата , светлата Жена.
За бездната на моите пръсти…
възможност
по Жак Превер
Ако някога един сред Другите
се надигне от пръстта.
И стане мой приятел.
Много чист човек.
Един.
От Другите…
Много дързък.
И без път…Мечтател.
Доста луд – преминал хоризонта.
Като мен – загърбил несполуките.
Като мен – хралупа за отшелници.
После…в сто лета посял разлъка.
Някой , дето гледа през годините.
Или нощи спира. В нечий поглед.
Като мен – надбягал Зимата.
А в съня си бил от обич болен…
Някой.
Някога.
Един.
От Другите…
Дето все край мене отминават.
Някъде в следа от моя корен.
В късчето отложено олово.
От последния си бряг отронен…
Ако някога един…сред Другите
Стигне от пръстта. До Словото…
безвремие
Каква огромна тиха есен…
Ръми неделята в пръстта.
А пътят е кафява преспа,
попила късните стада.
От хълмите надзърта вятър.
И гали тихите листа.
С милувка влажна, непозната.
Копнееща за свобода…
Мъглата шие свойта риза –
от моите очи си взе.
С далечен звън нахлу у мене
табунът с летните коне.
И цял, изранен от копита,
сънят ми спря. В една жена.
Косите и до днес разплитат
угасналата тишина.
Каква неделно – тиха вечер…
Тополи. Мрак. И листопад.
Знам…летните коне са сенки.
От речна плачеща върба.
графит от пролетта
Остани със мен, любов!
Не мисли за никой!
Запомни, че няма съмване
в моето ”обичам”…
Само мъничко постой
в тази вечер бяла.
Топлото ти тяло как
искам да узная…
Някъде далеч. Отвъд.
Твоят дом те чака.
Забрави за миг света!
С мен бъди! Оттатък…
Зная, после…няма път.
Няма бряг. За края.
Тази нощ ще съм мъжът,
в твоя дъх останал…
Сьнуване
В мен един по един
си заминаха
дните от лятото.
Само в стъпки остана
пътеката вън
да ме помни…
И преди да прекрача
браздата на зимното бяло,
аз дочувам как шепнат
в мен нощите.
С късните клони…
А домът е далече –
потънал в лицето ти, мамо.
Нямам път за навръщане
с тази делнична есен.
И плява…
Ах, аз помня на детството
в пъстрата стая
как подреждаш цветята.
Когато съм болен…
Отлетяват годините-
бели прелетни птици.
Но понякога твоят глас
в мен нощта ще довежда.
Ще сънува детето ти,
щом потъне луната,
как ръцете ти в него
Безкрая подреждат…
глас
“Трябва някой да е вечен и богат
с това, че ви обича…”
Георги Спасов
В сън от всичките ми дни.
В пясъка на всички нощи…
Аз, езичникът от дим,
с всички богове говорил,
като белег в теб живях…
И като лице на камък
в жива пролетна вода.
С вятър от една измама…
аз – езичникът от дим,
продължил дъха на въглен,
като рана в тебе бил.
Днес не зная в кой ще бъда…
Аз, езичникът без дом.
В сянка от стена и памет.
Искам най- подир подслон
в тялото на Красотата.
Като феникс сред тълпите
да умира и възкръсва,
да ме носи – Нестинарка -
с въглените на бедата…
Аз – езичникът одимен…
в дъно от едно огнище -
днеска няма да умирам.
И защо ли да умра –
някой трябва да дочака,
да остане още буден,
да е вечен, за да бъде
Глас след Втората тръба…
Да ви пренесе Оттатък,
В сянка от стена. И памет.
И насън да ви измисли
нова, по- добра съдба…
сцена
Ловците слизаха
в деня си.
И думите напиваха
със вино.
Горите се надвесваха
в селата.
Как бавно в тях
светът умираше…
От тъмните земи
блестеше зима…
от стъпките
във нас отминали.
Там…долу,
в кръчмата опушен,
денят потъваше.
Под чуждо име.
…А сънищата идваха
и си отиваха.
Като момичета
от нямо кино.
Зад пясъчните залези
на синьото
уплашени
стените се отдръпваха.
В очите заблестяваха тогава
тържествените скелети на живите
…а сънищата идваха. И си отиваха.
Ведно с осъмналите пристани.
акатист
Изправен в себе си,
откъсвам думите…
Изсветляваме.
Тихи сме.
Грешни сме.
Господи,
нека утре поплачем за мъртвите.
Нека днес се помолим. За себе си…
За това,
колко много ни лъгаха.
Как ни плюха поред
във душиците.
Как живота на всеки е карта.
А пък нашият вече е жицата…
Как се лутахме –
слепи, недъгави.
В чуждо слънце…(При другите светеше.)
Как си стискахме в хлебец
животеца.
Като малки, наивни песове.
--------------------
Само тихо…помилуй ни , Господи!
Да не чуят децата, молим Те!
Утре, утре ще плачем за мъртвите.
Нека днес се помолим.
За себе си…
пролетен акварел
Сякаш вятър
в ръцете е спрял.
Скъсал ризата облачна.
С пъстри звуци
от дневния бал
На треви. И поточета.
Всички къщи от детство
зарил.
Всички дворове.
Всички есени от дъждовна вода.
С тишина и без дом
в тях разплитал
оживялата зимна следа...
Сякаш вятър
в ръцете е спрял.
Или ризата облачна
снощи изгубил.
Минал напреко. Нейде след два…
Подивял от ненужни думи.
Само с черно мастило
рисувал очи.
По съня за мъгли
на дървото.
Ала още е куче,
догризващо в мен
всяка сутрин
костта на живота...
сантимент
Ще си тръгна оттук
някой ден.
Завинаги…
и думите ще легнат.
В тъмното.
Съня ми ще издишат
две глухарчета,
останали след вятъра.
По съмнало…
Ще наднича дъга
в някой друг.
С нови пътища.
С нови копнежи.
В опустелите нощни гнезда
чужда песен ще пали надежда.
Зад смълчаните в теб брегове.
По реката на зимните думи.
В разсъблечен до преспите ден
ще осъмне и моето сбогуване…
А Лодкарят ще търси земя.
С две весла спрял посоки…И хора.
В нас измолил последния бряг,
ще обърне веслата.
Нагоре…
напук
по Янислав Янков
Завърнеш ли се
в себе си
от някой делник,
не казал никому…
Така, по свойски,
погледнал стряхата.
И видиш в нея
отново
нощните прозорци
с провесени тела
да се люлеят…
Заключената порта
да се блещи.
В резето, спуснато надолу…
Иди до кръчмата отсреща.
Поръчай само късно вино.
И не мисли защо е тих
домът ти сив…не питай нищо.
Дръпни си бавно…да те напие
до дъно
влагата му тъмна.
Да слизаш още със него долу.
И някак в тебе да се съмва…
Поръчай смело нова кана.
Не бързай – мъката в теб
да прелее.
Отпивай бавно.
Зида оглеждай –
докато целият се залюлее…
Плати със дребни.
И се изнизвай.
Вън кротко дотътри нощта си.
Без глас, без упрек.
По хляб. И риза.
Викът у себе си затискай.
Заспи в тревите…Надалече.
От този свят – щастлив. И вечен.
Умри, но не отваряй дума
за къща с паднали резета…
И никога не се докосвай
до зид,
потънал в лунна сянка.
Стани по изгрев.
Като просяк.
И в своя път стъпчи луната.
подобие
“ …и няма кой - поне страхливо -
от чакащите, от стоящите,
не на хартия, не с мастило,
да каже”Не!” на настоящето”
Иван Динков
…И същото небе от смрад
над къшлите.
И същите цървули –
на мръсници.
По залез стъпканите дни
разплитат къшея -
на чакащите и стоящите-
из кръчми, в капища.
И пепелници…
И някак…с нечия представа
за праведна, за светла пролет,
замятам сухи тръни
в думите.
Изчезва зърното – до плява.
И пада зимен мрак
над къшлите…
Подсмърча стадото в мъглата,
невидимо и видимо обзето
от дневната житейска вата.
Загръща с погледи небето…
И някак, в нечия представа
за тиха и за щедра пролет,
умира, в слънцето останал,
дъхът на градските тополи…
програма
ЗАКЛЮЧИ СЕ ЗАД ДЕВЕТ ЗЕМИ.
ДО СЪРЦЕТО СИ НИКОЙ НЕ ПУСКАЙ.
ТИ ПРЕСКЪПО ЗА ВСИЧКО ПЛАТИ -
НЯМАШ ГРАМ НЕОПЛЮТИ ЧУВСТВА.
НАСОЧИ ЛЮБОВТА СИ ДОБРЕ.
НЕ ТЪГУВАЙ ЗА НИЩО,
КОЕТО
МОЖЕ УТРЕ ЗА МИГ ДА УМРЕ -
ТОЯ СВЯТ
Е ЗАЧЕНАТ ОТ ПЛЕСЕН...
ПОЛЕТИ КЪМ ПОСОКА И ЦЕЛ.
БЕЗ ДА ВЯРВАШ НА КЛЕТВИ И СЪЛЗИ.
КАТО ТОЧНО ИЗПРАТЕН ШРАПНЕЛ
ДА ВЗРИВИШ НЕБЕСАТА – ПОБЪРЗАЙ !
-----
А КОГАТО СМЪРТТА ЗАКРЪЖИ ,
ПРИБЕРИ СИ КРИЛЕТЕ. И ПАДАЙ !
НЕПОТРЕБЕН…ПРЕЗ СКРЪБ. И ЛЪЖИ.
ПРЕЗ ДУШИТЕ, ЗАДРЪСТИЛИ РАЯ...
детелини
Сякаш зад плета на страховете,
в пясъчна пътека се превърна
вятърът, преминал през лицето ми.
И надолу падна – в слънчогледите -
есента от жълтата му дреха…
…Къщата понякога е ничия-
камъче, в което все говорят
стъпките ми, тъмното пресичали.
С минала щастлива пролет.
В този сън останали. Помежду ни.
В лъсналите шипове на болката.
Думите ти нежно ще подреждат
моите въпроси. В хроника…
Скрита зад плета на страховете,
къщата понякога е име.
С вино от неделна вечер.
С птици, в мен забравили отлитане.
Някъде, с лице от чуждо минало –
в страници… след нечия въздишка,
пролетните плахи детелини
още на любов миришат.
последователност
Открехваш
тъмния прозорец.
И само с думите
нататък
отлитат птиците
във тебе,
понесли лъч, лица. И вятър…
Почти увиснала
в небето,
догаря земната ти стая.
Ръцете в теб
затварят клетки -
изтръгнати от нощите
желания.
Така осъмваш…
Понеделник.
Жени в очите ти навлизат.
Оттатък тихата неделя
политат белите им ризи…
Денят е сякаш крайна гара.
Откраднал думи. За сбогуване.
Хлапак…зад празничните дати
наднича. В сенките на люляк.
Почти увиснала в небето,
догаря земната ти стая.
В лица от някой понеделник…
дошли по пролетния вятър.
опит за летене
по Румен Денев
Осъмнал в себе си
( а значи – в нищото…),
в скали заточен.
Със палача.
Облякъл песните.
Светът си нищя.
А трябва вече да се скача…
Ръбът е в сиво.
С черта и ивица.
От стъпилите преди мен
(с палача).
Сънувам птиците,
тела… и прочие.
Ще трябва , значи,
да се скача…
2
Осъмнал в себе си
(а значи – в пропаст…).
В скали с надвиснали зяпачи.
За капка смелост
те моля, майко –
да падам истински. С палача.
Да падам истински…
Прибрал крилете.
За Долната земя дамгосан.
Ръбът е знак. Едно начало –
че вечността виси.
На косъм…
3
Белее ятото.
Притихва себе си.
И гали за последно вятъра.
От глад умират
лешоядите.
Чакалите се взират. Жадно.
Чудесен ден.
Безоблачно.
С течение…
от преждеговорилите поети.
Ще трябва в синьото му ехо
да се гмурна.
Към Долната земя потеглил.
…
Усещането е за бяло.
Саван от въздух в тишината.
С политналото мое тяло
аплаузи разражда синевата.
Надолу…
Истински летя.
Прегърнал в сноп
и време, и посоки.
На дъното полита моят свят.
А казват – връх обърнат бил .
На опак…
портрет
Той не помни
в кой свят е облякъл съня си,
откъде са доплували
прашните стъпки.
Вятърът в него
чии сенки плете.
Из бодливата тел
в паметта му. По мръкнало…
Колко стръмна е болката
от самота…той не помни.
Не помни къде,
в кой отминал живот
( или дума за бряг)
с изветрялата пръст е заравял лица.
И живял там.
До твоята памет…
Но понякога в него
пътека ще спре.
Прашна, сива, сама…без посоки.
Вечерна.
Оцелелите думи-
следи от небе-
ще разделят света му.
На бяло и черно.
Ще мъждука в стените
запалена свещ,
като дума за бряг
очертала лицата.
На светци и на ближни.
На грешник, слепец …
Или бялата дреха
от някой останал.
А на утрото, спряло
в купа слънчева слама,
ще осъмне лицето ти.
В моето рамо…
алманах
Проходилите пътища
ме връщат
на спомените
в сухите корита.
Като случайна мисъл-
за река-
върбата дните ми преплита…
И тихо,
в сивото на мрак,
се просълзява утринната диря.
След птиците затворих светлина –
един слепец,
от тука минал…
Проходилите зимни дни
снега топят,
в очите ми надничат.
Засенчили ревниво паметта.
С утъпкали треви копита.
Обичам стъпките ти в мен –
мастилените пръсти на небето.
Като невидим циферблат,
разтворил този ден
в лицето ми.
С дъга от есенни листа
забравените спомени се връщат.
Една случайна мисъл –
за река.
В изгубената моя същност…
фабула
на Хорхе Гомес
Той ми разказва
за тесните каменни улици,
за малкия градски площад в Толедо.
И затова,че доня Мария още седи
в празната стая на мечтите си…
когато иска да бъде с гръб към миналото
и с лице към поредната врата на надеждата.
Той ми разказва за японската вишна
на “Пласа Майор” и една лека
детска ръка с клончета, която
обгръща нощем коленете му,
щом погледне отгоре света…
Казва ми още, че къщата на брега на Тахо
е паднала вчера в реката.
И когато пристигнал по мръкнало
само стълбата спрял до крака та си.
Спомня си, че баща му е дума с чуждо тяло.
Все на път и никога в него не идвала.
Не била сред играчките край елхата…
и някога
в други зими живяла
сред път из гората на вятъра.
За ръцете си помни –
там , където е връзвал да съхнат
дрехите на подгизналите си настроения.
И затова колко сиво е времето до раздяла-
един куфар, износен от спомени,
залепен до вратата на делника.
За момичето ми говори
с поглед на сенчеста улица
като в нощен разказ на Кортасар…
и после нещо се случва
в онзи топъл априлски ден-
от дъжда и от фабулата на разказа,
по която още в мене се стичат
дъждовните капки…
упътване
Най-напред убиваш мекия спусък,
после…мекото в себе си.
После убиваш твърдия спусък.
После –убиваш.”
Михаил Станчев
И оставам
в теб –
само дуло.
Тоест:
кръгъл…
до черно. Спокоен.
Над чертата ми
в зимно було
спят треви,
плуват мрените.
…И лежи
една
Скотобойна.
Със железни обувки
по твойта земя
нереално пристъпвам.
Сутрин обличам
двете лица.
На куршума.
Нямам име.
Ни сън.
Ни мечта.
Аз – едно кръгло Дуло…
В тебе забоден
сънувам света-
(когато съм)…без патрони.
Или света -
без звезди.
След като
проговоря...
Просто:
кръгъл,
безлик. И спокоен.
Аз съм още във тебе свободен.
Твоя Граница.
Време.
И Слово.
вечерна молитва
Още в мене сънува детето
оцеляла от бури дъга.
Затова отвори ми – да скрия
под небето и
твойта душа.
Често спирах из пътя,
на сляпо
припознал в някой синур
смъртта.
Затова отвори-
в мен да влезе
облак сънен
от твойта душа.
На ръцете ти топлата вяра
омагьоса ме. И не разбрах
как от прага надничаше
плахо
тази пролетно-бяла луна…
Знам ,че късните дни ще намеря
в изоставени птичи гнезда.
Затова отвори ми-
до вечност
да ги скрия във твойта душа.
пълнолуние в Авила
Все така избръснати
до синьо
думи като празничен босилек.
Някой в небесата ли,
в душите
ги пося от ангелска хранилка…
Пешеходните пътеки в нас
са пълни
със премазани насън илюзии.
Някак бързо ни прокълна
Сивото.
С праведна и глуха мълния.
Все така – обърнати по гръб…
думи
от очи на мъртви риби.
С тъмнината им лежи
светът.
Вечер, в гнилата си диря…
Страшно е
зад този маскарад.
В дните като къщи за събаряне
птици с вечерни тела
тук живеят.
В сенки от удавен.
Само в тебе вярвам,
а не знам
нощната ми треска
ще ли мине…
В сън по мръкнало,след два.
Или в страницата
за приспиване…
съвсем на близо…
Съвсем на близо…
или далече –
през дворче, от кал съсирено.
С небе зад едно елече
търкалям си дните. По дирята.
Добре че в живота
единствено
от време на време се спират
родени до синура с нищото
метафори. С твоето име.
А после – в следи или мислено-
нощта си съблича ризата.
И дяволи тичат в ракитите.
Светът омагьосан се свлича.
С клошар или пътник орисан
в сърцето тогава пренасям
без гражданство, мито и виза
безценен товар –
очите ти…
изпращане
“Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!”
Дамян Дамянов
Не тръгвай с вечерния влак…
От гарата,
осъмнала в очите ми.
Зелените пътеки
в моя мрак
не искам
стъпките ти
да оплакват…
Не остарявай в ничия дъга.
И в ничие потекло огледало.
От вятъра над този залив бял
събирай вечерните сънища.
В желания…
Спаси ме от сланата на деня.
Във който нямам дом. И въздух.
Когато си отида от света.
(Когато и сърцето ми замръзне...)
Луната ще засели
в самота.
Полето с мен. И сянка на възкръснал.
.....
Не тръгвай с вечерния влак!
От гарата с осъмналата зима…
Зелените пътеки в теб не спят.
И ровят още
моите пъртини…
Там гали вятърът цветя…
В покълналото нощем минало.
А заливите са сърца,
събрали дъх от нас…И име.
Не тръгвай с вечерния влак…
Дори насън – не заминавай!
чернова
“Като у Шекспир, мълком я изнесоха
на рамене четирима капитани…”
Надя Попова
Само с колана на мислите
впримчен в скалата си.
С лекомислено рамо
допрял своя празничен ъгъл.
Просто пътник без лик,
безначален
по вятъра…
Моля в себе си да ме скрие
от погледи с “не”,
да премести небето ми
мислено болката,
да стопи в шепа сняг
злите хорски очи…
Да облъчи в мен слънцето
всяка раздяла,
всеки път- от сърцето
до сетния стих.
И додето с дъх в тъмното,
с изпокъсана памет
на надеждата мокрите дрехи лепя,
по скалата си топла и южна,
градена от спомени,
от бездомни пътеки. И бездомни дела…
Аз – чиновник прилежен
от бюро” Ежедневна утеха”,
ще изпратя по късно
на някого лист.
Като лодка прегънат
по вода от мастило.
В някой зимен следобед,
дето в мене виси…
Затова ,че живея все още
над рибите.
И намирам лицето си
сутрин в тези скали.
Оцелявам след приливи
само в пътя на птиците.
/А така оцеляваме с тебе…нали?/
И когато заплиска
в съня ми морето.
И стрехите удави дъждовна вода.
Долу фарът- отшелник
ще мигне последно.
За последната лодка. От самота…
просъници
Мисълта,че те няма отдавна
в този сън
с водно конче в стъклото
от мехурчета сини въздишки
в броеницата на ръката ти…
Там, където живееше лято
по очите ни,
кърмещи вятъра…
Мисълта ,че те няма отдавна
като капка мастило потича.
А луната е скрита под масата,
сякаш малко щастливо момиче.
И преплита на нишки лъчите
в нощен везан килим за молитви.
И в мехурчета или въздишки
дето утре в съня ти ще скитат…
Мисълта,че те нямам отдавна
като стара клепсидра в мен капе.
Зад стените рисувани някога.
с водни кончета по стъклата.
И до вечност дълбае в някой
нощен мирис от твоето тяло.
А луната е камъче бяло.
И момиче рисува.
В капките…
слепец
Поиска ми вода. И топла дума.
А погледът му цял – следа от нощен улов…
Знам, мрази гърчавите ми петачета.
И ъглите до бяло в мен,
премерени да крачат.
Как в сенките им цял живях,
в хартиените кули – спомени…Знам,
мрази ме –
слепец , без грях
избол у себе си
очите на иконите.
И не защото черква е светът,
а нашите стъпки в него –
прах от богомолци…
Помислих за децата си. Отвъд
стената в погледа на молещ.
Затова как бързо се смалих
в кафявата му дневна сянка.
И топла дума не открих
за него – да му пратя с някой...
- - - - -
Обърнал гръб на моите пари,
слепецът цяла вечност има.
Остана уличката да дими
в цигарата му –къс от зимата…
покана
Искам да пием
по чаша
със теб
-делнично вино.
Нейде далече
оставили в плен
вечер без име…
Нежност от слово
и сън от липа -
да си прелеем.
Толкова вятър
и студ
е навън –
още сме цели…
Искам да пия
по глътка
със теб
-топла и жадна…
Твоите очи ме изгарят.
До смърт.
Или ме раждат…
Вплели ръцете си
-сякаш въже –
мост да преминем.
Суха река е отдолу. Зове…
хорската зима.
Искам да пием.
По чаша .
Със теб.
Тръпнещо вино.
Вечер без име
оставили в плен –
за да ни има…
въведение
Аз пиша срещу времето.
В самотна църква.
От брега на детството…
Натам, където и нощта
по тебе светове премества.
В отминалите дневни стъпки…
където с вятърът, солта и слънцето
шепти тревата в мъртвите черупчици…
В напечения сипей след глухарчето
и още влажните пера на чайките;
с катрана в кърпените мрежи
след сухите тела на риби;
с износените дрехи по стените
от някакъв следобед, късно минал…
И в мириса на топъл камък
солта и слънцето на залива
живеят с времето навярно.
Изтича то на тънка струйка
от лявата ми шепа
в дясната…И също тъй
да го накарам мога
отзад напред да потече в ръцете ми…
от себе си да се отрича.
- - - - -
Аз пиша срещу времето…
Страха си побеждавам.
С насладата за пясъчното бъдеще на камъка.
През твърдата му плът
до струйката от минало,
изтичаща по теб
в обувката на лятото…
Аз пиша
срещу времето.
В самотна църква…
слово за вечерния дъжд
Този дъжд… Този есенен дъжд
в пожълтелите вени на мрака.
Някак сънен и с тъжен рефрен.
Пълни стрехите в мене. С очакване.
Сякаш в минута животът е спрял -
бъбрят тихо, опяват капчуци водата.
И в дантели от пяна и сухи листа
изтънелите сенки прескачат.
Този дъжд… Този вечерен дъжд над града
ожаднелите улици знаят.
Тича водният дух.
В чужди стъпки. И кал.
И премята на топка листата.
… Само ти не дойде. И не свърши нощта.
А дъждът побеля. В коловозите.
После… с някаква бяла, наивна мечта
като птица политна. Нагоре…
Само ти не дойде… В онемелите дни
пазят стрехите дъжд. И очакване.
Наваляват години. С чужди лица.
И оставят у мен празни гари…
сън по мама
В този сън
мама още е жива.
И в забрадката
крие приказки.
Вечерни думи
сплитат очите и.
(Там отдавна
бе минала зимата…)
Аз съм нейния пътник.
Навярно ,
цяло лято
на прага ще чака.
Моето рамо да види
от края…
Как пресича деня
моята сянка…
В този ден,
без начало останал.
Още помня -
в снега на декември…
как притисках
до себе си шала.
Как умираше
бялото в мене…
------
И не зная
къде ще избяга
светът.
(В този стих
мама още ме чака.)
Ще се моля –
дано да ме види в дъжда.
Спрял…оттатък дъха на листата.
вечерно вино
В подножието на спомена
един звездоброец днес напусна
хралупата с фалшиви звезди.
И отиде да засажда глухарчета
в небето си…
И всичко бях…
И танц за кръчмата с момичета,
опърлени от погледи и дим.
Бях утрин, музика,
вълна, довлякла нищото.
И пяна по брега ронлив.
И спомен за изтеклата вода –
бразда от сухо в мен корито…
Тревата бях
в изгубена следа.
И глас след виното изпито.
И всичко бях…
Монах един,
будуващ нощем с греховете.
И пламъче от късната му свещ…
Бях тихото трептене на сълзата,
живяла скрита
в твоето лице.
Една отминала пътека –
това съм днес…Една осмина,
потънала във долно “ре”.
Писмо от някаква чужбина
с объркан, странен словоред.
Самотен ъгъл с топка лунна
в забравена до днес игра.
Навън догаря с месец юни
коса от селската върба…
- - - - -
Като река, препълнена от думи,
далече - в отрезвителния блясък,
зад жълтото око на дюна
душата утаява пясък.
И търси с него да открие
в стрък мека нощна детелина
следа от празника си минал.
В душата – сервитьор по маса
предложил ти вечерно вино…
нощно стихотворение
Някъде, сред стрък трева
и докосване на рамо,
в синкавата светлина
от една небесна рана…
и така далечни в мен
неевклидови пространства…
С правилен и точен ден
от изгубено познанство…
Някъде пресичат в две
думи за сама неделя
топли нощни светове.
От ръцете ми по Нея…
След един пресипнал миг
в съмнал сън от друго лято
паметта за теб гори.
С капките роса…И сякаш
синкавата светлина
от една небесна рана
някъде…далеч след два
спира в делничната вярност…
- - - - -
Още помня, че си бряг.
С пътя до река мечтана.
В късно вечерно кафе
с дрезгав глас на Челентано
есента от мен до теб
влачи жълтото си рамо…
песен за теб от края на юни
Потънал с чувството за вярност
в приумицата на едно перо,
че есента е късна рана
от изоставена любов.
И съществуват още горе
измислените брегове.
А ние с тебе, тъй фриволно,
разделяме света на две…
Там – двама
мислещи кристали
от нечий леден антисвят.
По орбитите си овални
открили и във рая ад…
Там някъде…
в зелените часовници
от четири годишни времена –
ту изостанали , ту в бягство
понесли думи и дела…
По клоните им
в нощите чертаем
огромни непознати светове.
Те нямат право да мечтаят.
А ние…имаме ли с теб?
- - - - -
Стрелките бавно олюляват
напукания прашен ден.
Сега се будят в мен,
ухаят
откъснатите цветове.
И сам не зная… тъй фриволно…
(по тебе разделил на две)
светът си мога ли отново
да скрия в двете ти ръце…
провинциално стихотворение
Часовникът на гарата е спрял.
Ръждясал циферблат.
Стрелките – в черно.
Не виждам времето,
но знам
от думите ти – че е вечер…
Наоколо ветрее мрак.
(Как бърза в него листопадът…)
Часовникът на гарата е спрял…
И в дни потекоха листата.
Слепецът в мене знае…
да чете.
Откраднал крайче минало.
От бъдното.
Треперят релсите. Присвил пера
Слепецът още
храни гълъби.
В разсънената тишина,
лениво претопил следобеда,
пониква съботният влак,
донесъл късните ни погледи.
А после Той…или пък Тя
ще свържат своите половини.
Слепецът сякаш…
знае това.
( Защото е откраднал минало…)
За кой път…ситно заваля
в изтичащата сянка на върбата.
Погалих твоята ръка.
До бялата черта на мрака.
Навярно много те боли,
като пресичам през съня ти.
Треперят релсите…звъни
от съботната електричка
пътят.
Край своята колиба сам,
оттатък острите завои,
слепецът в мен
плете дъга.
До всички минали любови…
годишнина
на Румяна
Не ми купувай нищо
от витрина.
Ни пръстен, нито скъп парфюм.
Не ми купувай рядко вино,
обувки, риза, шик - костюм...
Дари ми своята усмивка.
И слънце
в побелелите коси...
Едно перо, забравило отлитане.
Небето
в летния ми стих...
Бъди до мене
светлината
от късната изстрадана любов.
Една река
сред необята
на тихия ми нощен зов...
Ела със лъч
от неизгряла,
забравена след друг
Луна.
Вземи ме в топлото си
тяло.
Тъй, както прави го
Жена...
------------------
Не ми купувай нищо
от витрина.
Ни пръстен. Нито скъп парфюм.
Опий ме
с късното си вино.
Живей в мен
земния си сън...
Созополска улица
Късна улица. С фамилно име.
С гълъби, накацали комините.
С празнично изписани години.
Под стрехи. И в сънените зидове.
В стъпки от босилек през дворовете
вечер се завръща месечината.
Гълъбите спират в нея времето.
И от рога и потича вино…
Къса улица. С фамилно име.
С тишина в ръба на синьото.
Сляпа, вечерна. Без изход.
С дъх на роза и смокиня.
Аз по нея съм забравил
всичките си бивши зими.
В полу-зрими стари рани.
От напуснали. И живи…
Тиха улица…За друго време.
В мен потекла. С вечерната стая.
С утрини от златно и зелено
тялото ми в нея се повтаря.
Сякаш съм роден в начало.
А сънувам стъпките и минали.
Каменните зидове са памет.
В празнично изписани години.
И…такава я запомних –
с пристана. И калдъръмът тичащ.
Заливът с отворената чаша
още в нея коленичи…
раждане
Като сянка преминах
съня на реката.
Като лист, отлетял
по следите ти нощем.
Зад лицето остана
прощалното “сбогом”.
Моят ден е удавник –
без любов той не може…
На шега казах “ край”.
А ето ме – в мрака.
Аз превърнах живота си
в сън. По реката.
Днес съм пътникът в тебе.
И безкрилата сова.
Зад лицето ти зъзна.
Край прощалното “ сбогом”…
…..
Още малко е светло.
До граничната зона.
Виж – тунелът е близо,
с черно тяло. И някак
спират думите в мене.
За ръцете ти чакам.
Аз – безкрилата сова
от лицето на мрака.
Още малко е светло…
Като сън си отивам.
И дотам, дето живите
срещат умрелия,
ще вървя по водата.
И на нейното било
ще рисува светът
мойта първа неделя.
моментно фото
Лазят бавно…бавно се сгъстяват
вечерните сенки по водата.
Двата бряга сякаш онемяват,
наводнили дните ми от лято.
А пък тя е в стаята . Очаква
с възпалени слънчеви очи
в огледалата
песента на това пристигане. Там,
до линията на водата.
Няма нощ…
С конвулсии от звуци.
С къс луна. И клюн на жадна птица.
Бавно се сгъстява есента ми.
До ръждиво. В сухите зеници.
Всичко, до което се докосне
тя облича. В нощното ми тяло.
Стари пристани, щастливи стъпки.
Пъстрите очи на късен пътник…
Зимното небе разтваря.
В сън.
По линията на водата.
Тя расте – една раздяла.
Къс стъкло
за сетивата…
п.п.
Някъде там, из душата ми,
някак свита
до чуждия праг,
съхне - кожа обелена-
песента
от последния ден на Каренина.
Чака там своя час...своя обеден влак.
И не помни в съня си
сърцето,
за което ще бъде река…
спомен за Винсент
Тези макови полета
в паметта...
между два отскока
на махалото.
Скрити в сенки
край жени от Арл.
Или в сляпото око на дявола...
Някъде след чашата абсент
в жълтите върби над Ейм умира
каменната църква на Винсент.
С всички улици и ниви...
В белите обувки на нощта
спи като сирак водата.
Няма път. И само от звезди
прах посипва есенният вятър.
Starry night...А моите очи
търсят в теб, Винсент луната.
Сляпата , превързана луна
в твоето последно лято...
В Антверп есента дойде -
с това пътуване тъй светло.
Аз съм скитник от Овер.
Пазя твойте слънчогледи.
Да разсъмнат този мрак…
Звездна нощ притиснал с шепа,
чакам
в дивата върба
да отключиш цветовете…
п.с.
С прах засипа есента
сенки на жени от Арл -
нощни макови полета
между два отскока време…
Сякаш капки.
В паметта.
-----
На 28 юли 1890 г.Винсент Вилем ван Гог, „смахнатият холандец”, гениалният художник, автор на онези невероятни слънчогледи, с които украсил стаята за идването на приятеля си Гоген в Арл…се прострелва в гърдите сам, откъснат от света и ненужен…в покрайнините на Овер. После, след около 2 часа, полужив някак стига до гостилницата в селото, където е на квартира. В същия ден вечерта брат му Тео, повикан от Париж, го намира седнал на леглото и пушещ последната си лула. Към 23ч. бавно изстива в ръцете на брат си и около 3 сутринта на 29 юли издъхва. Църквата забранява католическо погребение заради самоубийство. Погребан е встрани от останалите, досами гробищния зид в селцето Овер сюр Оаз, близо до Париж. На гроба му-проста каменна плоча единствено с името- има само бръшлян…
http://www.youtube.com/watch?v=nkvLq0TYiwI
не се повтаря…
Не се повтаря никога
водата.
И няма праг за нейните следи.
Съблече сън
от облаче
по вятъра.
Изми ръждивите у мен
треви.
Изтръгна глас от восъчното тяло.
Потули търсена земя.
Обърна пясъчника
в дъно.
На късна и сама мечта…
Не се повтори никога водата.
Изплакна всяка памет
на дланта .
И всяка паднала черта
от пукнатия небосклон
над двама,
натъпкали живота си
в гнезда…
- - - - -
В поникналите бръчки
под очите
вдълба студени есенни мъгли.
Аз никога до днес
не те попитах
дали вода от чужд
ще ни дели…
вечерно писмо до сина ми
Не ме забравяй…
И не ме помни.
Забравените не сънуват
в минало.
Осъмнал земните си дни,
доплувай своя бряг…
След синьото
(в откъсната овъглена скала)
изтрий проклетите години…
Варосаният камък на нощта
от фара
ще белее. С името.
Ще ти напомнят свобода
вълните, спящи в тялото на кея…
Не ме забравяй… и не ме помни…
Забравените нямат минало.
Дотук ми е дошло
от сити дни… А ти
откъсна в мене бялото.
Не съм ни сън.
Ни свещ.
Ни хляб.
Не съм по тебе хвърлен камък.
За пътя си измолих цвят.
От други
в моя ден останал…
- - - - -
Знам,
ще свърнеш зад първата пряка… Не ме забравяй.
И… не ме помни.
Замина ли без теб.
Понякога.
Нататък.
Завоят ще ме връща.
С твоите очи.
девети Ав
Преди снега.
Преди да съм.
Преди в челото на вълната
очите ми да посивеят.
И някой късен сън
от лято
преди сърцето ми да вземе…
пред есента да те докосна,
пребродил дългата си зима.
С една вълна от хоризонта
да те открия. В късно име…
в надеждата като вода.
С подхвърлени на дъното монети …
Днес побелявам -
летен сняг от случки, мисли
и предмети – в мечта,
в копнеж ,
в едно сърце,
в едно синапено зърно по вятъра…
2
Преди снега.
С един щурец
ръцете на Пилат да се изцапат.
С едно глухарче
без душа,
отлитнала да търси бога,
Каяфа да се прероди
в обраснал праг. На синагога…
Преди снега.
Преди да съм
и в някой да открия
лек за вяра…
от цялата провинция шептят,
че Трети храм е всъщност
свободата ми.
сянка
по П. Матев
Кратко - като след крило на птица-
беше всичко… Спомен от дъга.
Стаята, наметната от щастие.
Стъпките ни, вплетени в нощта.
Не остана нищо преживяно -
с размагнитените ни души
в стъпки от едно начало
тичат нощните реки…
Тихо…
След изгубената битка
нямам вече знак, сигнал.
Сякаш сянката ми скита,
посред звуци на печал.
Ала нощем влакове внезапни
изтрещяват в мойте сетива.
И при мен се връщаш многократно.
С коловози бяла самота...
п.с.
Като в очите на сираче
дойде и нашата раздяла.
А душата ми - бяло мълчание.
Само сянка премина едва…
само лист се прокрадна през нея.
В полутон – полузвук
изтрезнявам.
И се спирам. Затварям очи.
Вероятно да те преболея.
А душата ми болна. Мълчи.
Тъй, без име в съня ми живееш…
Като късото циганско лято,
скрила в чужди и сухи очи
отлетелите думи за вярност…
не умирай…
„Умира бавно този,
който бяга от страстта и водовъртежа
на чувствата.”
Пабло Неруда
Не умирай в очите ми
мое нежно момиче.
Невъзможни сме с тебе-
като лято в снега.
Сякаш дива река
ти в съня ми потичаш.
Ала днес от очите ми
бяга сънят…
Бяха толкова тихи дотук световете.
И коминът над нас –
скрит в нощта телескоп.
А сега този сняг по лицето ти
свети -
разтопен, посивял.
Значи толкова…стоп!
Много сажди се сбраха
в звездоброя,
зазидал
с черно- бяла дъга
моя вечерен бряг.
Затова е светът като в графика
вечер. С котарака на покрива -
недовиждащ.
Болнав.
В нокти стиснал звезда.
Или вечерен белег…
(Аз ли в тебе потънах
като нощна следа…)
- - - - -
Не умирай в очите ми
нежно старо момиче.
Остани си до мене,
до завоя последен.
Може днес да повярваме,
че в оловно войниче
спи животът ни още,
неотстъпен на кредит…
разговор в един дъжд
по М.Башева
Когато бял делфин почувства,
че е в смъртна и непреодолима
опасност ,сърцето му не издър-
жа и се пръска…
Заболя ли, приятел?..
Ще свикнеш.
И със болката
някак се свиква.
Притисни слепоочие.
Викай!
Рецитирай вечерни стихове.
Превържи тази нощ със ракия.
Трийсет градуса стигат.
С молитвата.
…После в тебе
камбани ще бият
трубадурно,
парадно
отлитане.
Заболя ли те?...Нищо…
Ще мине!
Като ситен дъждец
насред Благовец.
Като кратко, отсечено
кимване
между малко
случайно познати…
Тази болка е знак,
че те има.
Тази болка, задрала гърдите.
Ето, гледай –
сърцето е живо.
Нямаш общо
дори със делфините....
p.s.
Дъжд ми трябваше…така!
На порой да се излее.
Всичко в мене е река.
Дъжд греба. И пея.
Вдън пред земния ми бяс
да ме упоява.
Сякаш че дъга и клас
своя дом ми дават.
Цял съм мокър…аз в нощта
дъжд греба. И пея.
За да дишам.
Да съм чут.
За да оживея…
рецитал преди мръкване
на сина ми
Затрупват ме несвършени неща.
Притискат ме –
проблеми нерешени.
Синът ми има нужда от баща.
Жената – да повярва,че сме женени…
Пък аз, загърбил хоризонта син,
врата рисувам. Искам да премина.
Но всичко се превръща в дим.
От сенките на чувства. Или рими…
Страхувам се ,че някой ден
на крак
животът равносметка ще поиска.
Ще ме търколи през вратата – трак…
Резетата в гърба ми ще се кискат.
И толкова несвършени неща
над мене като пясък ще се ронят.
Синът ми ще тъгува за баща,
рисувайки врата на хоризонта…
речитатив за криле
на Атанас Иванов
Лятото пие кафето си
днес.
В кафенето зад гарата-
гърбом.
Заедно с лятото
пия раздялата.
С вас.
В кафенето зад гарата.
Словом…
Птица е слънцето-
гледа в унес
махмурлук с оптимизъм
измислен.
Как разливат
поредната огнена смес
на тезгяха с цинизми…
Капят облаци в щайги.
И прах.
Пада птицата в мен.
Арестувана.
Есента стърже летния мрак.
С електричка.
В душата бракувана.
Май умирам…
Ни бели коне,
ни Багрянина утринна меса.
Само врани
след смесен концерт.
И следи от кълвано,
Поете…
напръстник за глухарче
Нощем. Сам .
Рециклирани мисли.
Параван за безмитни лица.
Обонятелно,
тръпно доене
на отминали земни
лета.
Балсамирани късчета
нежност.
От поредния скърпен кадрил.
Господи, толкова слепи…
Забрави!
Забрави,че си бил...
2
Нощем.
Стихове.
Тихо.
Безвремие.
Скърца сито къртичина
в мен.
С подлудяващо
волско търпение
прежълтявам.
В пореден рефрен.
3
Нощем.
Сенки.
Луни.
И безлуния.
Звездопадащи.
Или звезди.
Новопокръстени богупредатели.
С нови свещи.
За нови души…
- - - - -
Оковани в житейски неравенства,
оскотели от гладните дни,
скитат моите редки приятелства.
Забрави…Забрави, че си бил!
п.п.
Безшумно,
по хълбок полегнал е мракът.
Отвъд моя трезвен прозорец.
Студени дърветата
дълго ще чакат
очите си той да затвори.
А аз съм две тъмни,
отекли зеници.
В крещящо кълбо
от мълчание.
И малка ,объркана прелетна птица.
на път
между две пожелания…
Къде ли ще ида,
след дълго летене,
в самотните острови влюбен.
На твоят бряг лятото идва
без мене,
на чуждия – в зими се губи…
Навярно далече от тук
ми е корена –
щом зная морета безсънни.
Така,
между утре и днес
омагьосан,
очаквам и в мене да съмне…
епилог
Сега да влезем с тебе
в малка кръчма.
Да седнем тихо
в прашния и ъгъл.
Пред чаша вино,
сред дима и глъчката,
да помълчиме…преди тръгване.
И тъй- до късна нощ
без жестове. И думи.
За наш’те сънища
да си хортуваме.
Додето потекат лозниците в Памидово.
Към сухите пътеки
на разсъмване…
Кога си тръгнем -
нека сме пияни!
Но не от вино, а от лудост някакава.
Над нас невидим облак от поезия
да плува в есенна позлата.
Да бъдат мокри
тъмните полета.
И птичи звън от там да ни се счува.
Да крачим дълго, дълго
под небето си.
И всеки своят път да пропътува …
п.п.
С тази есенна представа,
в тази нечия измама
старостта се приближава
нейде, след смъртта на двама…
До един живот на блато,
под условности за ближни
смърт ръми от знамената.
И фамилните годишнини.
Няма го…
дори и в растер.
Няма го и след петит -
че смъртта се побеждава
само от велик артист.
из дневника на един Аз
по Н.Колев - Босия
Тресе се будилникът.
Раздрусва съня ми.
И сякаш денят се надува.
Затискам му жилото.
Посягам за чаша.
Изпускам я.
Ставам.
И псувам.
Седя си зад мястото.
Скърцам със зъби-
пред мен две жени се целуват.
Отзад недоволствуват.
Свиркат цинично.
Обръщам се.
Плюя.
И псувам.
Излизам от работа.
Гневен.
Изстискан.
Поемам си глътката вятър.
Окръглен нахлувам
в кварталната памет.
И тихо клеча
на „стограмка”...
Обран, безкахърен,
край къщи и улици
на автопилот се прибирам.
В кревата утихнал,
прегръщам жена си.
Спя.
И сънувам
молитви…
не остарявай !
„Не остарявай- отлагай просешкия дял!”
Чавдар Добрев
Отлагай просешкия дял…Отлагай!...
До края. И до пътя…
(Знаеш ли…)
Честта не струва пукната пара.
Но там( в кръвта ти онемяла)
ще учи твоите деца
как да намерят ято…
Пази сърцето от дъга…
Да не пресича мрак. И вятър.
На шута смешките помни.
Не остарявай в тебе бялото.
Отлагай просешкия дял…
преровил самотата.
В животът ти е още цял
копнежа по върбата.
Честта не струва пукнат грош…
(Отдавна в тебе чака
една река. Без сън и нощ.
С въже. И речен камък…)
Отлагай просешкия дял.
Далече от Стената…
Бъди си Странникът отвън,
докоснал стръкче вяра.
Смъртта е само част от теб.
(Дали е по-добрата…)
Прибрала живите за днес.
В косите на върбата…