предсказано
„Тази нощ, тази нощ - някой отварата готви-
хвърля със шепи в котленцето билки омайни.
С тебе сме лодки, една в друга хвърлили котви-
а воайорът-ветрец обеща да го пази във тайна.”
„Тази нощ”- Светла Гунчева
Ще спрем
пред себе си.
Като проклятия.
Настръхнали.
И лудо влюбени.
Разместила баирите
на голо,
Луната ще потъне
вдън съня ни.
Ще ме целуваш, ще потъваме.
Оплакали един във друг греха си.
Сънят –потаен нощен въглен,
ще пари устните. До късно.
Отвън и вътре в нас
по есен,
зад сто лета ще гледат
птиците.
Завърнали се в своите песни,
те сънищата ще плетат.
А ти ще си останеш същата-
Вълшебната жена,
донесла
една изгубена пътека.
За моя нощен кръстопът.
Когато си мисля за теб…
И чаках, някакъв неканен вятър чаках
да духне и заглади всички кратери,
разяли нежната обвивка на душата ми.
„Луна на вятъра”- Светла Гунчева
Когато си мисля за теб,
опитвам да дам име
на последната нощна дюна,
върху която сме се любили…
Когато си мисля за теб,
виждам твоите зеници
как ме разчитат
в посоката на желанията
сутрин,
преди нощта да си вземе
обратно чувствата…Когато си мисля за теб,
днес усещам
наранената птица на сърцето ти,
разперила нощни криле,
да накуцва по соления камънак
на брега ми,
сякаш да стигне до равната вода на Безкрая,
малко преди дневният прибой
на едно сиво житейско море
да я удави.…Когато си мисля за теб,
аз потъвам отново
в онзи сън, кротко метнал чаршафите
над телата ни, мокри от любене.
И събирам за него…събирам
по песъчинка
от същата нощна дюна,
на която днес се опитвам да дам име…
когато си мисля за теб.
Среща
Не бе дошла Сланата...
и Мигът.
Не бе дошъл Съня,
във който
да се срещнем.
Ти бродиш
в своя късен бряг.
Сама.
В осъмналата болка
палиш свещите.
Стената е обикновен квадрат.
А сякаш пръстите ти
в него крият
на сенките
вечерните тела.
Но аз телата им отдавна пия...
И после
търся твоя свят,
пиян от сенчестите мисли.
Осъден на една луна,
на чаша вино, молив, листи...
Осъден в своята гора.
Крив подпис в края на платното.
Стена за тебе бях- сама...
като забравен фриз на Джото.
Сънят , във който да те срещна
очаквах -
риза от зебло.
Ти спомняш ли си
по-самотно нещо
от тъмния свирач до бог.
И не тъкана, плетена...А груба.
Не правена по тяло на жена.
А за един живот
изгубен.
В съня на хорската слана.
Не е дошъл мигът
за мойта риза,
в която да те облека -
захвърлила житейските капризи.
Сама. И гола по снега.
В коравата ми дреха
да усетиш
на ласката копривните листа.
Нима пред лудницата ще се срещнем:
„Приятно ми е – Старостта.“
Тя
Видях я моята Любима.
Тя бе душа,
облечена във плът.
И тялото едва покриваше
съня ми-
от мрамора на глезените
до гърдите.
Нататък бяха сигли
дните ми.
Видях я моята любима
сред завист и усмивки криви-
тя бе душа
с седеф от мида.
Из пъстрата пролука
на съня ми…по мрамора
на глезените
до гърдите…Тя беше истинска,
незрима
в пресипналата тишина
на тялото…Тя- цялата
едно Очакване. И име.
За синьото око на вятъра.
Видях я моята Любима…
Платно
„Мъчно, дълго, неизбежно
всеки се рисува сам“- Мая Дългъчева
Багра жълто.
Багра сиво.
Сенки от една игра.
Слънчева ограда.
Синур
в нарисуван път отсам.
Малка нощна самодива.
Лятна мамеща река.
Сън по моята тъй жива,
синя слънчева жена...
Бавно - от копнеж до нерви-
всеки се рисува сам.
Гушнал кадастрон с пастели...
или просто- „Чочо-сан“.
В багра жълто,
в прах поръсен,
в стар окъсан сив жакет
„утре винаги е късно „
почва нощният тромпет...
Любовна стая
„ …но трепнеш ли, ела и отвоювай
за себе си по-други стихове.
Целувай само живи цветове,
цветя на вехто не купувай!”
Тодор Ташев
Така удобно разделени.
В едно легло широко…
Понякога
е тъй студено.
Без нощната прегръдка на телата,
така удобно разделени…
Понякога е тъй студено.
За всеки – в неговото време.
Не спя.
И ти не спиш…
Самичка в другото си тяло.
Една отколешна привичка –
да се обърна.Да забравя.
Или
за стотен път
да си помисля,
че съм отново Оня,
дето те притиска.
И на ръце
до късно в себе си
те носи.
Но аз не мога да открия
с какво така съня ми омагьоса.
2
…Потръпна ли, Любов?
Не ти ли е студено?
От тази вечерна любовна стая,
открила в нас Началото.
Закрила Края.
Единственият топъл залив
на всички
неизречени желания.
Потръпна ли, Мечта?..
О,нека те погледам още!
Усмивката във моя сън
ръцете ми да пазят нощем.
А ти…нима това си Ти.
Как вечерта ни чакаш зажадняла!
Невероятно е ,че ме обичаш-
та погледни – косата ми е в бяло…
Очи
Дано ме приемеш такъв-
мечтател.И див.
Саморасляк.
И път да ми сториш.
У теб.
Да има къде да порасна.
Останах прикрит, мълчалив.
Изранен от нощните думи.
Животът ми – евтин. Без лик.
Дано ме приемеш...безлунен.
Безпаметна. Само с любов.
До дъно от погледи пита.
Дано ме обикнеш. Такъв...
осъмнал зад всички обиди.
За „вечните“ чувства - оплют.
Търкулнал парата си в тебе.
Дано ме обикнеш такъв -
пресял златоносните жили.
Направен от сън. Доверчив.
След празните шепи на дните си.
Помилван. От нощния студ.
На стих до сърцето ти близо.
Дано ме обикнеш...такъв.
Когато в съня ти ще влизам-
безумен и влюбен. И жив.
Съблякъл любовната риза...
Дано ме обикнеш. Такъв.
Разстояния
Между теб
и снега
търся вярното петолиние.
Между теб...
и снега,
моя нежна любима.
Търся в стъпките мрак
да усетя брега си
как зачева в нощта.
И от профил
в анфас
как се мята душата
с отреденото време
като хваната
в блато...
Моя нежна любима,
между теб и снега
търся вярното име
на една самота,
на една пантомима
в репетиран етюд-
колко малко ни има...
колко малко
ни има.
Колко много е студ.
Търся твоето име
като сън
за снега
на една тиха зима...
търся твоето име.
така си хубава...
Обичам те
в копринената белота,
с която
в моите ръце потръпват
единствено гърдите ти,
а светлината
отдавна в мен е тиха стряха.
И днес вали.
По бяла пелена.
С неделята ,останала
в телата ни.
Целувам те тъй диво, нежно...
така си хубава,
любима,
че божествата спират времето.
Водата спи в клепсидрата.
До вечност.
Така си хубава...примирам.
И тънка мрежа пада пред очите ми.
Единствена. Неповторима.
В луна изкъпана.
От скитник.
Така си хубава, любима.
За теб копнее мойта рана.
Как пали нощното ти име
в окото топло на дъжда ми.
И нека светлина остане
частица
в светлината спряла двама.
За тази нощ , накрай света ни,
с луна от скитник
ще заспива лятото.
Така си хубава, любима...
Ендемит
На прага стъпиш ли,забравяш...
придърпваш погледите,чезнеш
из мрамора на огледалото,
оплюто от мухи и вечери
на двойниците ти безплътни,
по хал-еднакви,
в теб човеците,
захвърлили в прегърбеното тяло
деня си-
опустял и хленчещ.
На прага стъпиш ли -отдъхваш.
И звънват в изстрели сълзите ти.
С пияните доволно плуваш
в безмитните завои
на мечтите си...
На дъното на празните им чаши
тъй кратко истините траят.
Щастливи ветрове ги следват
в къртичините им панелни,
запалили с дъха на някой
деня, от залези полепнал.
И пак ще гледат онемели
в порязания вик на огледалото
света, изкривен от копнежа,
от алкохола и забравата...
да им постели вечер в нищото
една дъга от седем цвята.
На прага стъпиш ли – забравяш,
че си отрепката квартална.
И в своя ендемит потънал,
сънуваш ново огледало.
Сетивно за юли
В тази теменужена вечер
от лятото…няма те,
няма те
в нашия залив.
Улицата е като селска дреха –
светла и топла.
Къса мрака. Без път след нея.
Без сън за стряха…
В тази теменужена вечер
на юли
пари асфалтът.
Птиците мрачно прибират
перата си.
Лодките сякаш са многоточия
след дъха побелял
на луната.
Сенки от мачти -
капят
в лицето ми думите.
Търся те…търся те…
стъпки в дъха на безумия.
-------
Моля те…моля те…
забрави ,че сънувам.
Забрави ,че си само мечта.
И затрупай с пътеки от спомени
Времето.
До Есента.
Аз чакам твоето сърце да ми разкажеш…
„Ако някога те споходи самотата,застани на някоя улица,
където има много хора, и си науми ,че чакаш някого.
Той ще дойде непременно.Някога…”
Ивайло Диманов
Аз всяка нощ дочувам
Есента.
И ударите и, връхлитащи
като във кула.
Лицето и, унило сред листата.
Вечерният и влажен дъх.
И охрата в очите и,
и вятърът,
разплитащ нишките
на нейните мъгли.
Аз чакам
в своето житейско лято.
В ръждивата сама лоза.
В зърнистото лице на Самотата…
аз чакам
думите от теб.
Придърпал погледа на здрача,
аз чакам
твоето сърце да ми разкажеш.
Вали предателски. У мен.
Дъждец от сини птици.
По скръбната муцуна на света
лицето на снега
е още чисто.
А тъй далече
и наблизо
от своето рождение и кръв,
живях до теб
преди самия себе си.
На острови без име. И без плът.
Безматерен.
В обветрени зелени ириси
в изпълнената с теб земя,
аз следвах залезните дрейфове
на пеещите дни- слънца.
И всяка вечер паля
думите от теб
в зърнистото лице на здрача.
Любима, твоето сърце
очаквам днес да ми разкажеш.
Вечерно момиче
Някъде сред раменете
на Безкрая.
Или от скалите
на деня ми.
След потъналите обещания.
С ежедневните ми думи
в мен живее
лятното ти Тяло.
Онемял от линии
по памет-
от влудяващата сянка на гърдите
до небето
в бялото ти рамо,
в камък от лицето
на деня ми
Теб откривам…Сякаш топла рана,
спряла време
в моето желание.
В пъпна връв от хоризонта.
В паднал обръч
след дъгата.
С отлетялото ми лято.
Безсловестно…в част и цяло…
сън от сенките потича.
В сън на Болен ти си Жажда,
мое вечерно Момиче.
Обещание
Понякога ще идвам
като Вятър.
С полепнали от сол криле.
И някъде-
сред самотата в теб –
ще галя твоето лице.
Зърната на гърдите ще събудя,
прескочил есенния мрак.
Понякога ще идвам.
Като Лудост.
Забравил сън.
И тишина.
Момичето си в тебе
ще прегърна,
достигнал своята земя.
Ще тръгне то
след вечерния момък.
Ще бъде в синя светлина.
Едно момиче,
оживяло.
През болка. В камъка отляво
стопило нощната мъгла.
Ще тича с есенния вятър.
До края на една Мечта.
Понякога ще идвам…
като Лято.
Насън пребродил Есента.
Пясъци
„Димът понякога е от подпален нечий дом,
от клада, дреха на светец погълнала,
запалени с ръката на душевно хром,
от който даже Господ Бог се е отвърнал .”
„Монстр”-Светла Гунчева
Изопнато време
-между девета глуха
на средната възраст
и последния перон на лятото;
-между почвените намерения
и безпочвените;
-между калта от одумването
и одумващите…
Изопнато време – като ластик
от детска игра за надскачане.
Между просещата длан.
И наказващата с просия.
„Между” е празно пространство
от неслучил се по-рано Вятър-
в пренадут балон.
Или затръшната врата.
Съсирено време – в пясъка,
който всъщност е сбогуване
с вчерашната ни Форма,
първичността в нас,
която ни съблича след пясъка,
засипал онези 40 години път
на всеки.
И който отново ни превръща
в пустиня.
Като го извървим.
2
Изопнато време-
между пясъка в нас
и глината, на която ще станем.
Бог е разсипал щедро
човешкия пясъчник,
създаден от песъчинките
на хиляди глинени съдби.
А съсухрените пръсти на Съдбата
в мен
увисват в учудване,
че днес не са намерили
сутрешната си капка роса.
Любима, колко страшно е
да видиш
всеки ден как напредва Пустинята.
в изопнатото време между нас.
Накрая идва
с дебнещи стъпки
една сива пустинна лисица.
И натрошава
всичките глинени гърнета
в душите ни.
За една капка Обич.
Бъди ми…
Бъди ми бряг.
И есенна река.
И песъчинка Вяра,
осъмнала за мен деня.
Една сълза,облякла
в тишината
дъха на късната луна.
Бъди ми тайна, премълчана болка.
Валял в душите нощем дъжд.
Бъди онази тръпнеща и чакана
Жена.
За Есенния мъж.
Бъди и въглен, и жарава.
И премълчаната през рамо
случайна среща
на сърца,
по късно спрели
в глухата си гара
остатъка от свойта Самота.
Бъди зелена пряспа вятър
за погледа ми уморен.
Пияно от любов желание
в последна нощ,
в последен ден.
Заровил паметта на този
осакатен и болен свят,
бъди ми сетната монета
за виното от
Младостта…
Аз нямам друга
тъй красива,
тъй земна като сън
Мечта
отронил в себе си , любима.
Как бавно впесъчава Любовта…
След някой ден от таза зима
ще кръстят купчина листа
за въгленчетата
поименно,
живели в пътя на смъртта.
Но ти бъди…
бъди , Любима!
Засипана от сняг бразда
в живота продължава името.
И ни поглъща белота.
Писмо
„Оттук започва танцът
сред млечната мъгла,
в която люляците светят”
Едвин Сугарев
Желанието,
жаждата по теб
долавям как живота ми повличат.
Сред цветните листа
на мрака,
сред люляците нощни на април
долавям сянката
на твойта голота
насън
в желанието как се свлича-
танцуваща, разтапяща се в мрака.
Отнела тялото ми по средата-
между Живота. И Смъртта.
След теб отплува
млечната мъгла –
съня на твоето сърце
да вземе.
Аз в тези призрачно-сами фенери
живях –
на люляците в цветната дъга.
Събирах дневните химери
за ледената нощна тишина.
И днес долавям
спомените как разплиташ
на бяла,синя и лилава светлина.
В съня на нощното ми цвете
сред танца в сянката на мрака,
където още люляците светят.
А ти си цялата Очакване.
Изтъкаване
в памет на поета Марин Дулев
Ще бъде дълга нощ, Приятелю…ще бъде.
В очите ми ще свети тъжно зимата.
Като забравено петаче от лицето
на тъжна, паметна трапеза.
Изпили с теб
по чаша късно вино,
От кръчмата си нощна
ще излезем.
Далечен шепот
в съмналите ниви
ще ни изпраща съненото ехо.
И пътищата ни,
за смърт не изкласили,
по своята си участ
ще потеглят…
Ще бъде дълга нощ, Приятелю.
Ще бъде…
Приготвил сън за утринните думи,
от стиховете ти ще изплета пътека.
И някога, когато стана дума,
тъй безнадеждно глух за ехото и…
при тебе ще отида,
взел и себе си.
С петачето от нашата трапеза.
Единствено…
„Единствено можеш да бъдеш”
Едвин Сугарев
Самотата, съблечена в мига,
е вечност.
Можеш да се срещнеш с нея,
ако достатъчно дълго си бил
Минало и Бъдеще
в очите на някой.
А можеш само да извървиш
брега на реката си Живот
без в нито един ден
да оставиш стъпки
по тялото на Пътя.
И очите ти да забравят извървяното…
2
Ти си лист в паметта ми,
Любима.
С този миг вечност живеят
дните ми,
стъпкали минало.
И единствено мога да бъда
в тебе- раним и безимен.
Тяло от сън.
Тиха зима.
Залив, жадувал
по вечното синьо.
Тежка,безлика монета
в дъното на обичта ти,
паднала там като белег,
като предел за Отвъдно.
Единствено в тебе да бъда
залез и изгрев сънуван.
Камък и птица,
попътно
спрели в очите,
зимували…
3
Единствено моя
в света ми от думи,
аз мога да бъда и съд
за нощта ти безлунна,
и дъх на копнежа,
осъмнал по капките нежност
на устни,
където очите ми нощем
ловуват.
Далече живял от пръстта,
във която
светът съхранява
нощта
и отдава живота,
аз зная –
насън ще прогледна
за своята сляпа неделя.
За твоя път камък да бъда.
Или следа-
тънка, паметно-бледа.
От стъпките вечност,
дошли и днес ,Обич,
да ни разделят…
Болка
„ И ме болят под раменете
рудиментарните криле.”
Едвин Сугарев
Все по- надолу,
по-надолу…
В оскъдното небе на погледа,
/отскоро заменено с огледало/
не виждам паяка на хоризонта.
А паяжината му
в мене
плете смъртта -
все по-надолу.
Додето мислите обуват
пътеката на този ден.
И бос в зелената роса
аз повече не ще проходя.
Как се разтваря в самотата
сънят на есенния листопад…
Но аз не виждам по –нататък.
На дните си
аз пазя пепелта.
Все по-надолу…по-надолу,
дори през себе си долавям
да трепка от кълбото
под ребрата
на совата сама гласът.
В мен утре жеравите тръгват.
Но в оня земен и безкраен
и само техен южен път
лицето ми е тежка котва.
Загребал пясък за нощта си,
сънувам как от твоя поглед
болят все още в рамената
с неотлетелите небета
рудиментарните криле.
Status idem *
Тук, в сънищното царство,
помежду сплитането на телата
и Смъртта,
е Пътят
и Небето днес,
в които продължавам
отвесно
сянката си куха
преди да те събудя
и прелея
нощта си в теб-
тъй сънена и топла от съня.
Живея днес
между желание
и жажда –
без паметта на устните
за нощната любов…
Еднокрако, еднооко плашило
от спомени
наметнало в съня
любовната ти дреха.
Вместо Небе и Път.
Живея днес,
изпратил времето по теб
в самотното лице на тишината.
След формите на паметта изчезва то –
като потънала вода
в сърцето на крайбрежна дюна-
на хвърлей – дъх от Светлината,
на хвърлей –камък от Смъртта.
Изсъхва то,
закотвено в последната си буна…
Тук в сънищното царство,
в тези двама,
помежду сплитането на телата
и Смъртта.
В спиралата ,насочена към Нищото.
Минута, миг преди да те събудя.
Тъй сънена. И топла. От съня.
------------------------------
Status idem* /лат./ -непроменено, същото състояние.
Разказ за дъжда
„Не заваля дъждът.Нататък сви.”
Надежда Захариева
Не заваля у мен.
Нататък сви дъжда.
В студеното око на тази зима.
Прескочи лятото.И есента.
Пое душата ми.
Съблече я. Безимен.
Не заваля…Пустинята остави.
И жажда глината горя.
Тежат гърдите застояли.
Изсъхнали в мечта.
И вяра.
Аз чаках тихо твоя дъжд.
Пресъхнал и забравен. Спомен.
Поне веднъж…поне веднъж…
да рукне помежду ни. Волно
Да ни разпъне
в своя гърч
светкавица и гръм
Отгоре.
С такава страст те чаках –
в моя дъжд.
Затворник –вътре.
Вън-спокоен.
И сив, надупчен дъждобран.
От падналите в мен порои.
Отмина ме – горещ
навъсен вятър.
Слепил лица
с прахта си,
премълчал голготи.
Завлачи пясъчник душата.
Останахме в самите си животи –
задъхани, напразно потни.
Не заваля. Отмина ме.
В дъжда…
кожа
„Вре се светът като куче
все между мене и тебе”
Надежда Захариева
…Все между мене. И теб.
Жребий такъв ни се случи.
Мой или чужд е светът,
В който съм слепият случай.
Двойно слепен темерут-
двата си еша не зная.
С твойто лепило за случки –
сив, ежедневен…Обут
В стъпки на свои. И чужди.
Стъпкан от предния ден.
Души.
Души ме светът-
в своя си клуп омагьосан.
Нейде, до болката свит,
нежност за двама
аз прося.
Помежду мене и теб-
трудно проходили думи.
Като катран е нощта.
Свети на шията клупът.
Сив.Ежедневен.Обут.
В път и завои. Ожулен.
Двойно слепен темерут.
От единици и нули.
Все между мене.И теб.
Души проклетото куче.
Кожа пришил за небе.
Жребий такъв ми се случи.
импресия от един сън
„Обичам те! Не ти ли го прошепнах преди малко?
Ако не съм, тогава ето- казвам пак: Обичам те!”
„Аелита” – Светла Гунчева
Когато те опитвам
във съня си,
измачкал светлината
между пръстите…
Ти ми прошепваш –тихо, влюбено:
Хей, аз съм Лятото огромно,топло.
На всички полски цветове.
И на авлигите.
На всички земни заливи. И залези.
На твоето сърце съм лятото, любими.
Оцелялата в тебе. Тръпката.
Пред вечерния залез-последна.
Там останала - сънена бенка.
По- случайна дори
от лика
на луната ти вечна.
Аз съм Лято за твоите устни.
С мекия сок отлежал на тялото.
Аз съм думите нощем, задъхани
в тяхната сладко- горчива раздяла.
В тяхната зрителна мисленост – цялата.
Аз съм Лятото в тебе, любими.
…Когато те докосвам
аз си мисля –
животът ми е това
омайващо ромолене,
в което тичат стъпки
сиво минало.
Животът- кухото сред двете шепи
свито.
С полепналия „Глас Отгоре”.
А ти ме галиш
с твоето зелено-
в зелените слънца потъвам бавно.
И август отминава.
В друго време.
С една сълза на вечерното рамо.
Когато те жадувам във съня си…
паметен етюд
„Тъгата в нас прилича на мъгла -
тя идва, настанява се и властва…”
„Тъга” –Светла Гунчева
Облизва Есен дървените пейки.
И стопля охрата на тишината.
Във ъгъла са струпани жалейки,
където Паметта си търси думите.
И често се препъва- зла, посърнала-
в невидимите сенки на Умората.
А там Скръбта живее.Черно-бяла.
По листовете разлепена памет.
От „никога не ще забравим”.
До…”знай, обичаме те мамо”…
Едно Дете наднича през оградата-
една изгубена Червена шапчица.
Със пръстчета от шоколад
на рамото.
Едно Дете в посърналия камък,
с искрящите очи на младостта си,
отлепя есенната памет.
И вечерта от дни и храсти
плете за него шала на Съдбата.
Ще кажа само, че небето се разголва.
И всичките сезони в мен събира.
Но по-добре да нарека нещата
една импровизация пред Зимата.
потъване
„Усещам глад, за тебе мисля още,
но моя глад не го засища хлябът.”
„Глад”- Светла Гунчева
Когато вечерта се разпада
на няколко случайни мига
в очите ти…Как потъва
с тяхното спокойствие
безкрая на Морето!
И нищо не задържа тук вълните.
Дори летливия лазур
на твоя поглед
отдалечава ирисите на съня ми.
Бих искал да подкупя
в тебе Времето-
лихвар на миговете слети.
Бих искал да руша
отвъдното движение
на думи. И раздели.
Бих искал…сам да се възпирам,
от вътрешните гласове намерен.
И като на шега – за никъде-
душата ми да не потегля.
Отдалечава се Нощта,
изчезва тя –
престъпник,натрошил пространството.
Остават да блестят парчетата,
в които вечерта от тебе се разпада
на няколко случайни мига.
И аз потъвам във очите ти-
една сама прашинка милост.
Потеглила…Потеглила за никъде.
понякога
по Ришар Рьоне
Понякога денят
от пътя си ще свърне.
И неговият топъл вик,
промъкнал се през клоните,
отново ще събуди лятото
в очите ти, любима!
В една зелена мъничка вълна
ще ме докосне погледът ти.
Като отблясъка на слънчевия лъч
в стъкло
ще прошепти
на вятъра. И на морето.
Дори на сянката сама
в ръцете ми…
вечерната молитва за любов.
Понякога
и ангелът от пътя си ще свърне.
Навярно неговите стъпки
зз ще превържа
с дъга от нощното ти тяло.
За крехкото пробуждане по устните
на думата „любов”.
Понякога…
танц
Нима наистина е танц, любима.
Без кукловоди.
И без нишки.
Овързали ръце, очи.
И мозъци.
И сън по белите ни дни.
Едно кръжене
в неподвижна точка.
Или опънато въже.
Наместо Минало. И бъдеще.
И бездна в двете ми ръце.
Везни сме сякаш. Не човеци.
Полюшващи се все
помежду Тленното. И вечното.
Несигурно. Неравновесно. Мамени
от близостта на същата пътека,
подобно копие самотна
сред натрошеното пространство…
Нима наистина е танц.
Сами ли с теб сме, мила моя.
Ако захвърлим балансиращия прът
и само в двете си ръце
останем
със оня миг,
от който всъщност
сме някакво начало за плътта -
в дъха ми…В твоят поглед.В огледалото.
С декорът на деня, умрял във нас.
Нима наистина…докрая ще те имам.
Без кърпата в очите ми в последната минута.
Без белега натраплив минало.
Способен днес да различа
единствено,
че всъщност следваме съня си.
В огромен летен лабиринт.
Макар да скърцат стъпки
склеротично
из неговите дни еднакви.
И паметта ми в него да пресява
от живите за мъртвите
следи.
Аз в него ще те скрия
за света си. И с някоя безлунна вечер
ще те помоля в мен да се изгубиш.
На дансинга - в последна стъпка.
До следващия земен свят.
дълбоко
по Ален Ланс
Там,
където облаците черпят
със своите души
полето,
а крайречната тишина
в косите на върбата
е като щастлива слючайност,
взета от очите ти.
И по хълмите от запад
към мен потича
стадото от лавандула
и глухарчета…а вятърът
захваща вечерния спор
с тревите в нас…
Аз вече зная,че от мойта древна кръв
към твоята
и тази вечер жадно ще преливам
сенки от листа и пръсти,
изоставени гнезда в сланата.
И сам
към твоите очи
възторжено, любима,
ще поднасям
трептежа летен
на съня си.
Там ние, с теб останали,
навярно в тези нощни страници,
които водят право към сърцето…
В един момент ще спреме
да четем.
Болят гърдите ни.
Не могат да поемат повече.
Застива пред очите бялото.
Защото свършва въздухът
дълбоко щом потънем в Нежността.
И маските в нас никак не помагат…
Звездата
по Доминик Фуркад
Звездата в моя сън-
необходимият Самотник – в твоя.
Видях му сянката отвчера.
По снега ти…след първото отсъствие на нежност,
облепило сърцата цяла вечност.
Нататък…няма нищичко Нататък.
Дори и белотата в нас
е синур
за отлетяло с други време,
четейки по стъклото на дъха ти.
Небето,Обич, няма ъгли.
В които лятото да изсушава сенките.
Очите ще загърнат
в песъчливо злато
от дюните
дъха на вечерния бриз.
Но аз ти шепна паметно,
Любима,
една наивна моя си
абракадабра,
навярно като извинение в надеждата,
че някъде сред моя друг живот
и някъде – сред твоя ,
в съня по тези думи
ще си любим сенките…
Звездата в моя сън –
необходимият Самотник – в твоя.
Паноптикум от един осъмнал в себе си камък
Дали под всеки камък
спи змия.
Или безлика дума-сянка
от устата
на дневния оракул на съдба.
Една напразна глума.
Но едва ли
спи
под него
в сянка сън
листо,
от лястовичата душа потекло.
Да, камъкът е пълен.
И отвън,
съсирил времето,
безлико гледа.
Там, нейде в каменните дни,
приятелствата мои
още меся.
Дали да го докосна
в нежността
на онзи първи миг от нова зима.
Щом камък е, не го боли.
За моето случайно име.
И в самосъд от него пил,
направил своята клепсидра,
аз в следващите сухи дни
по капчица ще те обичам.
За да те имам всеки миг.
Безсънен, в жажда да те пия.
Но каменният зъб боли.
Руши ме, в капката преситен.
Дано отминат сушавите дни.
И дъно няма моята клепсидра.
Един потънал лабиринт
у всеки камък да разплитам.
Безпаметен. И хром. Безлик.
Пред портите на нощ и ден.
Пролука да ти бъда в него.
За твоето само сърце.
Пясъчно фадо
Какво си ти за мен…какво ли…
Бряг равен.
Край на път.
Начало на съдба.
И куп натрупана умора.
В немигнала до утро
Тишина.
В безлика нощ
от сънена луна
какво си ти за мен…какво ли…
След теб не искам,
вече никога не искам
да пия сам
вкуса горчив на думите.
Да ме отлъчва чуждата им милост.
И в чужди гласове,
умрял безшумно-
така далечен, отлетял…
в дъха на зимните ти устни
по милост
да съм оживял.
След теб не съществува нищо, мила.
Зарасналите пътища кървят.
С една сълза,
отронена и сита,
в огнището на чуждото безличие…
След теб не съществува нищо.
И ничия,
с пазачът глух у мен,
нощта в един и същи сън
по световете ми изтича -
тъй нежен воден дух…Навън
той свети в моята молитва
от сухи есенни листа.
Един и същи- като клетва.
Облепил тялото на здрача.
За две обичали сърца.
Два свята
С два свята живея, любима.
Във два.
А ти си сънят
на това завръщане
късно.
Тяло от тяло
на зимна луна,
с живот
до безкрая осъмнала,
по живия път,
сякаш млечна следа,
днес ръцете ми месят
бялото.
Потънал в абсидата
като море,
със тяло трикорабно
здрачът
отмива почти до луна
по лицето ми
грима
на съня провлачен.
И виждам далечни,
зелени очи
по мене съня си да пращат.
А камък е пътят.
И в него смъртта
отдавна клечи. Като вятър.
С два свята живея, любима.
Във два.
До лист и мастило
удавил
морето си.
По мръкнало пиша-
зелена мъгла
да скрие и в мен
от тъга световете ми.
И виждам-
далечни и сухи поля,
прибрали за днес
снеговете,
да галят
все още у тебе. И в мен.
Останали късни небета.
квартална поема
На Времето задънвахме
пътьом
сухите пътища.
С пресипнали в себе си
струни
обличахме вятъра.
Ти, аз …и любовта,
нахлузила платната на всички посоки…
Обличахме в ириси
нощните сънища,
петимни за лунни рога
на откраднати крави.
От попа на черно купувахме цайси-
без облаци сякаш.
И с тяхната черна, зъбата усмивка
напуквахме нощните стаи
във себе си-
ти, аз. В любовта ни.
Току-що изписана прясно от лудница-
Гола.
Бедна, обосяла сама от въпроси . И болна.
В нас преправяла старите морски платна
За ризи.
В непознати посоки да бъдем.
Белки с тебе отново света си керизим…
На Времето ,Обич,
задънвахме глухите пътища.
В една стара и жива квартална гротеска.
А сега как да те спра днес
и да кажа: ” Красива си днеска!”…
До петия вход на онова старо блокче
прихлупено .
Разнищен и постен – дърта хралупа.
Напъден далече – вдън земната мантия.
От твоите дневни и нощни
токчета.
Разтребил те бях.
И в зеници от тебе.
И в чуждите думи.
После с клинец опитвах
да вляза в дома ти-
сърдит и безлунен.
А ти все така си откриваше
„топлата връзка” у Другия.
И с усмивката ти вежлива умирах.
В мен търкулнала тихо „ добрутро”…
интровертно
Аз зная, друга ще си в мен-
узряла от желанията,тръпка.
И път за утрешния ден.
А аз- осъмнал в тебе пътник.
Аз зная, утре друга ще тече
Реката в нас,
Ще рови тялото на бреговете.
И ще го крие в кичури листа.
И там, в подмолите на есенните нощи,
аз знам –отново ще засвети.
Телата ни ще сплитат тишина.
В любов от шепа спряло време.
С кълбото сиво на деня
ще бъде сита в нас постелята…
п.п.
И в мен ще дойде,
ще притихне вятърът.
Ще ме намери паднал
в своята си стая
Самотата.
От синьото стъкло на мрака
парченца синева събрани
ще ме чакат…
парченцата сама любов
на прага ми.
Когато някога у мен притихне
Вятърът.
И в спомена за твоите очи
остави млечната си сянка…
Офорт от един сън
Сънуваме се.
Любили насън.
И цял един живот
от сън живеем.
В телата си сълбрали светове,
един за другия, любима,
в нас копнее.
А дните- като списък с имена.
Зачеркнати. Добавени. Изтрити.
Сънуваме се.
Есенна земя
е моята любов. В очите ти.
Ръждива- от забравен плод.
Изтръпнала.
Отдавна незасята.
И суша, и останал стръмен брод
от твоята река
в душата ми.
Такъв съм - ненаситно жаден. Сляп.
И болен в плодната земя на рая си.
Зелените очи са вярност – пазят ме.
От есента на самотата.
Сънуваме се.
Любили насън.
И цял един живот
под сън живеем.
Но ако някога потънем с теб –
нападали листа от суховея,
по сън ли ще живее в нас, любима,
по напръстник събиран
този свят.
Предсказание
Ще си тръгна оттук-
сляп и глух за вълните.
Ще си тръгна от края на моето лято.
Ще отмина в следа,
а в очите ти
скрито
ще копнее по мене
зеленият вятър.
Ще е хладен брегът.
С нощен пясък от памет
ще сънувам косите
и бедрата ти жадни.
А от нашата дюна,
в съня оцеляла,
ще наднича с дъгата
онемелият вятър…
Ще си тръгна оттук-
сляп и глух за вълните.
Ще си тръгна от края на нашето лято.
Ще отмие морето
следата ми сита.
Закопняла по теб.
И зеления вятър…
седем
Седем минути любов.
Лято. Следобед…И ние.
В някакъв уличен вход.
Твоите устни ме пият..
Нежно във мрака мълчим.
А любовта ни е лудост.
Твоето тихо „обичам те”
моята болка лекува.
Неразрешена любов.
Входна. Безлунна. И тиха.
Август. Безименен дом.
Партерен мрак. И безлики,
сенки самотни, без звук…
Две тела устните вплитат
в делнично време. Кървят
седем минути любов.
Август.
Следобедно.
В седем.
Невидимо
Нощното мастило,
с което пиша стиховете си
са теб,
е невидимо.
Както чувството,
скрито зад светлините на деня,
в уханието се завръща,
внезапно попило тялото ти. И съня.
И копнежът по него.
Както е невидима Жената,
която всяко утро ми взема сърцето,
Всяка нощ ми го връща . Опитомено.
А изречението, което написах,
се разпада ненадейно,
безшумно и невинно
в очите ти
всяка вечер, в косите на болката
по невъзможната ми любов към тебе.
Следва пауза, в която видимото
е продължение на твоето влюбено тяло,
а годините отлитат
нежно и леко нагоре.
Като мехурчета кислород,
изпуснати от придънна риба.
Както ти си отиваш от мен -
в същата тиха невидимост.
И внезапно разбирам какво е останало-
невъзможността да престана да те обичам…
Състояние
Залязва слънцето.
Потегля здрачът.
Без път… по ръката ти, мила.
По лицето и устните.
В прибоя, празнично стъкмил душата.
В крило от птица.
В пясъка. В думите.
Залязва , мила…отива си слънцето.
И хлябът в сърцето ми съхне ли, съхне.
А мрака върви,
неглиже преоблечен
в момиче едно…от друго време.
Там, където с последния лъч
е завързал и вятъра, мила у мен.
И небето.
п.п.
Залязва в дланта . Залязва слънцето.
Студена е жегата.
В нея единствен рисувах
тялото ти.
С устни.
Тялото ти, подгизнало от любов…
И просякът в мен е студен.
Откъснал в тишината си лято
за легло.
С дневна и вчерашна слама.
В него, навярно, още лежат
две непотърсени камъчета сън.
За паметта ми.
пясъчни думи за теб
„…на ти говоря с всички,
които се обичат”
Жак Превер
По улиците на града
живее моята любов.
И всяко утро търси
някого
у себе си…
и всяка вечер
в други се открива.
Аз още съм
щастливата отломка
от погледа и -
помътнял, вечерен.
Самата тя не помни,
не намира
и днес
кой тук сред пясъчните думи
между снега и мрака
я обича.
А пясъчните думи са молитва.
И граница между смъртта
и живите.
По улиците на града живее
моята любов.
И някак светли, светли
са косите и.
По тялото на вечерния бриз останали.
Аз още съм щастливата отломка,
която кара лятото да прималява.
Последна песъчинка в думите,
осъмнали брега на моя залив.
И днес ще коленича на брега си,
измолил светлината в мен
да плисне
косите и
сред бялото на мрака. Сам,
бледа и нищожна песъчинка,
оставила в брега изсъхнал
думите
на сън по влюбеното лято…
По улиците на града живее.
Тя- моята Любов, едната…
привечер
„Ти си най-желаната от всички рани.”
„Рана” – Светла Гунчева
Привечер
върбите в мене
хвърлят сенки.
Аз по раменете им пресичам
бряг до бряг
съня на самотата.
Привечер
ръцете ти са тънки
бели линии.
Бавно в тялото ми спират-
сънени,
отпуснати и леки.
Речни сенки от върбите.
п.п.
Привечер ще те срещам –
листо от мойта рана.
Ще паля по светулка.
В съня ти да остана.
Морето ще се вдигне –
зелено и потайно.
Завеса ще ни бъде.
И път за нас омаен.
Луната ще наднича
с око на нощно пиле.
Звездици зажъднели
съня ти в мен ще пият.
А ти – листо от рана ,
по рамото ми нежно
ще палиш с поглед
в бяло
венчалните ни свещи…
------------------------------------