желание
Искам в тялото ти да поникна.
В устни и очи. В брега на вятър.
В пясъчните ивици от зима
моят дъх да те изгаря.
Всичко преходно си тръгна.
Сводът онемя. От памет.
Ти си неговата възраст,
мое минало живяно…
И съвсем по птичи днеска
листопада потопявам
В рогчето на моя месец,
посребрял от тишината.
С капки есенно леванто
в мокрите коси на мрака
Искам – стрък трева от бяло…
искам в тебе да заляза.
С пясъчна коса дочакал
оня кръг- на Самотата.
Може да съм лист в пътека.
Стъпкан зад следа оттекла.
В тихото лице на мрака.
В камък . И сълза. По някой.
Може- спомен от година
в тялото на чужд преминал…
Всичко в този ден погина
и съвсем, съвсем по птичи
листопада ослепява
в сън по твоите зеници.
Вкаменял. Безкрил от памет…
мое минало живяно.
Импресия
Тази вечер есенните думи
са за тебе.
Топлите ми, нежните ми думи…
в неуспял монах,
по петохлебие,
галил пръстите на сънени клавиши.
Месата мълчи
и ми говори
само паралелното просктранство.
Галя твоите очи
и моля
в мен, като във филма на Полански,
с плачеща върба да стопли Господ
всичките ми земни дисонанси.
Може би всевишният ще знае
точно от коя върба да бъде
клончето в съдбата ми. Но двойник
аз ще искам в тебе да си взема.
Тази вечер в падналите думи
моите очи за теб говорят.
За дъжда, от пътя си прегърнал
нечия щастлива пролет.
И като от филма на Полански,
с плачеща върба осъмнал,
в твойте есенни пространства
млечната луна ще кърпя...
живият…
„Живият е временно безсмъртен.”
Николай Кънчев
В осъмналите улици те търся.
И в тихата безбрежност на мечтите.
В пресипналия поглед на деня,
където свършва моето пресичане.
И огледалото потъва
с обратното лице на тишината.
Аз, нейде под сърцето на водата,
от счупените мигове на лятото
сънувам нов прозорец
за душата си.
В осъмналите улици те търся.
Пресичам синьото око на лятото.
В едно платно от рибя кост разтворено
сред гърлото на самотата ми.
И някъде за мен ще шепнат,
с милиарди песъчинки по лицето,
следобедните устни на вълните –
в един развейпрах
от трохи за птици…
Тъй жив и временно безсмъртен.
В следа от твоите зеници
там, някъде за мен ще питат
следобедните устни на вълните…
невидимост
„С изчерпаната на душата квота
отива си нощта- чукчето пада…”
„Фадо” – Светла Гунчева
Някъде при третото око е-
между две невидими морета.
Заблизнила вечер хоризонта,
някъде в съня поглежда,
в ласката на твоя поглед
бялата река на мрака.
Там останах като време.
В нея, сякаш предпоследен,
да одраскам нечий облак
и сълза да ме намери.
В старото сърце на всяко чудо
трите дни са като миди.Сухи.
Пръснати самотно на брега ми –
празни, скъсани минути.
Между две невидими морета
някъде при онова око е.
А детето в мен я обладава-
бялата река на твоя поглед.
В стъпканата зима по снега ми,
в егото изрекох всичко.
И ,напълнил ехото му с думи,
между тишината се повтарям-
свързал хоризонта в двата края
с нишка лебедова песен.
Някъде, където няма празник.
Някъде.През две морета.
песнопение
Зърното е смляно,
а сеячът –закъснял.
И плевнята е в плевел.
Бодро крачи с нея
селското плашило-
стръкче в есента на вятър.
Мелницата мели перушина-
спомени за път и късно вино.
Зърното е пепел от мечтата ми.
В непотърсен бряг зимува името.
Всичките си възли съм развързал
в скъсаните дрехи на листата.
Някъде зад глухите завои
селското плашило ги подмята.
И без път в провинция от шума,
непосят и смлян
за грешник в думите,
бавно разковавам своето лято
в нощните завои на съдбата.
Днес, докато пия свойта чаша,
в стрък тъма от този южен вятър,
побеля и моята молитва-
дъното на кладенец да нямам.
Хорал
В началото на есента
или в средата
на спомена за късно лято
съвсем естествено разбира
душата ми-
светът е краен.
Светът е вчерашен и вечен.
Осиновил като награда
един накриво в мене раснал
и счупен нокът на съдбата.
За всичко, вдянато по минало,
от вчера търся огледалото.
И в себе си следи намирам
От неговата част. И цяло.
Заровена сред тишината,
линее вечерната шума.
Сред спомена за късно лято
и сън, така недосънуван,
една жена от стих-по жива,
римува утринния вятър
по самотата на вълните си.
До млечното око на фара.
В началото на есента,
така забравена до бяло,
съвсем естествено сама
душата мами своето тяло.
Светът и – вчерашен .И див.
Наднича, търси огледалото
от счупени насън мечти.
И слепва частите им в цяло,
намерил нощния ти стих
в началото на есента.
Така забравена…И бяла.
Абсолют
От смъртта до бялото глухарче
в мене се простира самотата.
С кръглите светкавици облякла
вятърната мелница на мрака.
Аз съм нейният пустинник.
Рак, приготвил път за бесене.
И сред лятото без сбогом
от света събирам песните.
Зад една черупка- тяло
капка смърт оставил. В бялото.
Аз съм точно този,който
шие шапки на мечтата.
И не зная докога
себе си ще продължавам,
ако шапките ми нощем
засънуват твоето тяло…
буколики
Оттук нататък есента преваля…
Аз, онемял под цветния напръстник,
потичам в нея, в лунната и сянка.
И станал път,
не мога да те видя.
Наоколо- в изчезващите звуци-
от клони и листа,
от твоите думи
потъва есента.
И в нещо хубаво
след нея се наричам –
в сън, наяве-
Удавникът в зелената ти същност…
Спя върху дланите ти вечерни.
Под дума дневна, вдяната погрешно.
От мен
зашива име хоризонтът.
И някъде, в дълбокото на рая,
с осъдената ласка на копнежа,
ще бъда вечер в дланите ти, Обич.
Ще бъда вечност…
Амнезия в пет
Ненаситен за твоята пита.
Безпардонен,безмитен,безлик.
Отлепил бариерните рифове.
От годините щедро напил.
По вълните си хвърлям зара-
докъдето блуждае светлик.
Аз -невидим, безпаметно паднал
от желания в стъпкани дни.
Кой съм всъщност...така и забравих.
Ненаситен по твоето тяло,
в златно руно душата съм свил.
Пропилял от последната права
на живота си тази вихрушка
изоставени тленни мечти.
Там попътно, с морето си памет
в две ята от последните жерави
мойта есен изтлява
до вяра. Непотърсена. Ненамерена.
Ослепила бариерните рифове,
безпардонна,безмитна,безлика.
Ненаситна за твоето тяло.
Кой съм всъщност...така и не питам.
Сън
Дъждът почуква по стъклата
със онзи тих отсечен звук
на хвърлената шепа пясък.
А вечерта пониква цяла
в мен, гражданинът на съня си.
И в триста мили път оттук
аз търся нежното причастие
на тялото ти- топло,смугло.
И капе в земното ми щастие
сънят на есенен капчук.
Как бърза младата вода
в неравенствата на света ми!
Забравил в паднала звезда
поникнали за утро думи,
светът облича тишината
с прошепнати на глас безумия.
А хвърлената шепа пясък
в изстинало лице сънувам.
Навярно тих,отсечен звук
е моето
човешко
съществуване.
Кръг
Някой, в мене приземил небето,
Позлатената Ръка е пратил.
Пръстените изкушават
с отразени светлини
Душата.
Нейде в себе си заминал.
В пръст и клони от гнездата .
Аз надничам с чуждо било.
И гадая- слепота е
Руното гасило сенки.
С млечен зъб е днес Колхида,
скрила стих за светлината.
Пази в земната ми участ
слънчево петно от вятър.
Мелница без плът и покрив
облаците ще премели.
В края на дъжда. И в залив
от изплакани недели.
п.п.
Никой друг не би завършил
в себе си самоубийство.
Приземил небето с мърши.
В камък.Или в сън. По милост.
И докато си забравяш
пясъка в смъртта на смъртния,
Шепата виси непразна.
И едреят нови пръстени…
граница
Разсъблечена в охра,
по есен,
е душата ми –
въглен за песните.
Там, обелил до памет сърцето си-
отъняло и жадно поточе,
ще разкажа на вечните сенки
за Самотника
в тебе заточен.
И за тази подранила есен
в посивелите ми слепоочия.
Обонятелно, тръпно, вечерно-
с непотърсени звучни трели
из тревите ловува бохемата
на зелените летни щурци.
А със тебе къде да зимувам -
аз съм въглен, до памет горял.
На щурец ,тъй залюхан и влюбен,
да живея живота мечтал…
Счупва орех октомври
и с нокът
драска в клоните сънен снега.
В мен животът се стича покорно-
по бърдуче. В зелена вода.
По вълна, скрила водното тяло
в стълб от сол. И омесена кал.
Но със тебе ще презимуваме-
виж зелената майска дъга!
лято
То беше като захар.
Но пръстите си счупи.
Потече из тревата.
В черупки и хралупи.
Наниза по стъклата
горяли нощни свещи.
На улицата каза
да припне и посреща.
Светът ми преоблече
в зеления ти поглед.
То беше сън от вечер.
И някъде по обед
в мен тялото си счупи.
Надолу по реката.
В черупки и хралупи
облече сън за вятър.
- - - - -
То беше като захар.
И мед. И топла рана.
Осъмнал до безпамет,
аз в лятото останах.
натюрел
Късни рози. В стих. Бодливи.
Като скупчена тъга.
Със извивки уродливи
мамят сухите листа.
Като смачкана постеля
от лила и карамел
цветовете нежно светят-
сънен вечерен пастел.
Капят сухите им устни.
В махагон или фурнир.
С тихо есенно предчувствие
в мен дъжда от пет
вали.
п.п.
Късни рози. В сън. В поточе.
Зад лице на някой.
Вплели моите слепоочия
в късче дъх. От лято.
луна до нищото
Такава , кръгла
като памет.
Омесена със вълче мляко.
Луна , зад ъгъла на август,
наднича в сто лица
от лятото.
По маранята му вечерна
се стича-
бухнала до пита.
В глухарчетата на звездите
за нея думите разпитват.
Интимно, с мамещи зеници,
стъклата побеляват.В хума.
И в гланца тъжен на мечтите ми
отписан всеки се преструва.
Такава , паметна…до кръгло.
До кръг, изпълнен от въздшки.
Такава я видях.
Осъмнал
след края на ръката ти. До нищото…
рецитал
На златото
във златното сечение
е тази зима.
По въглен от лицето и
си взимам –
забравено око за твоето име.
И как вали дъждецът мой, и пари
от ламарините студът,
целувал водното му тяло.
А в мен по паметните линии
зарива с костеливата си милост
съня на бялото…така боли…
Така боли…
В самотните капчуци на луната ми
душата вечерна
е чер молив.
И камерно преписва вятъра.
По ъглите.
И с въглените – дни,
измазала до нощ браздата си,
живее в снежния човек
до мен. Обезличена. Сляпа.
На зимата под стария лоден,
една гротеска от дъжда и лятото-
живее моята любов.
Със спомена за чуждо злато…
днес…
Днес зимата сънувам.
Теб сънувам.
И твоят белег – сам в снега ми.
Зеленото потъване – очите.
Предел.
Или сетивност в капка минало,
днес зимата сънувам.
Теб сънувам.
И онзи единак в стиха ти.
Опитомен и мил.Отчаян.
На прага да облизва раните.
Нали го бях застрелял с вечност-
тъй дълго през очите преминаваше
смирената до сиво сянка
на уродливата ми вяра,
че той е враг. А аз – човечен…
Днес зимата сънувах, мила.
И онзи крехък лед в очите ти,
по който стъпва моят поглед.
Преди да се научи да обича.
А вечерта – самотна стая.
В забравена следа от някой минал,
лицето на вълка остави.
Да си простим със него зимите.
агамус
Доживях и у мене
да тръпне вятъра.
Да разлисти посоки
и насън да говори с тревата.
Оживях на ръба…
по щастливия край на ръката ти,
откъдето тъй леко и нежно пропадам.
Нетъгуван ,нечакан
този сън оцеля.
В една стара арабска монета.
От сбогуване с някаква чужда мечта
по вечерните южни морета.
Аз не зная до утре
дали ще съм там-
все по- ничий от ден на ден ставам.
Самотата е люлка
с очи на жена.
И до белег лекува раните…
п.п.
Бях със Нея. Осем преки до рая.
Беше в жажда и грях
побеляло Морето.
После тя ме изпрати…Навярно
не е съдено всеки да помни небето си.
отведи ме…
Отведи ме далече оттук.
При реката
очаквала двама.
В мен догоре налива капчука
самотата на твоя залив.
Отведи ме до късния бриз,
сред зелената топла омая
та Самотника , тръгнал по стих,
да осъмне до жива рана.
Отведи ме…
Аз нямам компас.
Вече всички посоки забравих.
Отесняла пътека – света-
вчера чакаше. Днес ме остави.
По далечна вълна съм живял.
Отведи ме! И лота приготвих.
Виж, стъкмил съм онези платна,
по които в съня ти ще дойда.
Отведи ме…С измислена нощ
закопчал тъмнината на мрака.
В твоя просяк живея.
Без грош.
При реката, питимна от чакане…
три етюда за листопад
Тя при мен ще дойде
по най- дългия път.
В най- дъждовния ден от годината.
Ще потърся ръката и,
за да може дъждът
да пресича направо.
По минало.
2
Зная, други живеят днес
в силуетите –
някакъв точен графит на нощта.
Невъзможно сами. Автентично слепи.
Стъпки
в една изгоряла река.
3
Търся ти сън за неделя.
Из таваните в мене надничам.
С някаква луна от есени.
В падналите нощем листи.
А една зелена дума
преболя за миг очите.
После само с теб в дъжда
сенките насън обличахме…
- - - - -
Такава гара има
само в мен.
С преметени до болка коловози.
В перон от нощ. Или от ден.
С изпратените влакове- въпроси.
Такава гара има
само в мен…
Дневен акатист
Дългият път до тебе…
започва през януари.
С една тиха неделя
подир второто петохлебие.
С водопадите дълбоки
на зимния облак.
С едно заблудено кокиче
в пазвата,
не навреме поникнало.
С един слънчев лъч
през лицето ти,
скрито белязан
Пропътувал насън снеговете си,
дългият път до тебе
е като празник без дата,
без уречено точно време.
Като неверник от приказка,
в дните си търсил извор.
Дългият път до тебе
сякаш сега започвам-
в случайно паднала дреха,
в поздрав ,съблечен до памет…
Дългият път през сърцето.
Нейде в зелено покарал,
някъде- в сиво и охра.
Дългият- гол до „сбогом”.
Или претръпнал крилата-
жерав от късна обич.
Дългият път до тебе –
сух и ограбен. Безматерен.
Опитомява листата ми.
Нощем напуска гланца,
нощем вали.Непотребен –
в нечии прощални погледи,
в снежните тихи площади,
в синьото вечерно пламъче
с крайния гаров семафор,
в празния поглед на просяка-
цяла вселена от погледи…
Дългият път през сърцето-
болен от жажда пътник,
сянка и нежно докосване-
в който ще се разминем,
преполовили моретата.
Някъде в чуждо минало
скрили арабска монета
в дългия път през сърцето –
вехтата дреха за Слепия.
- - - - -
Дългия път до тебе…с тяло от януари.
Стъпка в снега. Или пепел
в дългия път заравям.
етюд в мастилено
Потъва есенната вечер.
Мастилена.
И тежка от ръждата.
А пътищата са наречени.
С познатото лице на самотата ми.
И все по-често
вътре в мен е сляпо.
И слети коловозите-
до памет.
Измервам с тях
аз своето съществуване.
А нощем есента си паля.
Потъва тя – мастилено и тежко.
В едно намокрено и тъжно оригами.
В око на врана.
В пристъп на болежка.
В магнитното поле
от двама,
тъй малко любили
наяве грешници,
с които сънищата са наречени
в познатите черти на мрака.
И все по-често в тях е вечер –
мастилена. И тежка от ръждата…
и зимите...
Като нарязани парчета лента
от стар, негледан вече филм.
Като в отишли си поети
по бялото на чужда зима,
тъгата ме пресича
словом.
С объркания словоред.
Обхожда листопада мокър.
Прилежно клоните мете.
И в коловозите узрява.
До капки зимна светлина.
В една безмилостна забрава-
за две очи. И две лица.
А вечер дните спират в нея-
далечни ,сухи, ожаднели.
Хрипти зеленото им време
в стрелки. Забравени недели
от ъглите сами надничат.
И зимите са като мене-
по тъмно в чуждо ме пресичат,
съня на лятото обелили
в две пазви сняг. Между кокиче.
Картина
Някъде в средата на ноември,
в изгоряла свещ от друго време…
чужд,
не чакащ никой за съня си,
Пътник без лице
в една поема…Някъде,
от края на Детето.
Някога – въже за чужди вятър -
грубо. От коноп износен.
Вплел очите на листа си
в тялото на самотата…
бавно се разливам в теб,
когато
Ти застанеш с малка пътна чанта,
на ноември някъде в средата,
в прага на вечерната поанта.
И потича виното по листа
в сухите лица на тези мисли-
дяволско въже за чужди вятър,
плетено от сън. Или от лято…
на другата сутрин…
Когато прошепваш
сърце
в ухото ми, а от мен са останали
измачканите завивки
на страстта,
гледайки през огледалото обратния свят-
Самотата след ято отлетели ангели…
Ти си мислиш,
полагайки внимателно фон дьо тен,
бавно и отчетливо си мислиш,
скрила в него нощните целувки
по лицето си…мислиш на глас: Аз го увих
с многоръката си Любов.
И затворих нейде в себе си
зимите, през които го нямаше.
Той вдишва и издишва моята плът,
храни се с моя мед,
Той ме има
на бели и сини отрязъци
от деня и нощта…Той ме има.
продължения
Аз продължавам в теб.
Ти продължаваш- в мене...
усилието да надминем мрака.
Безкрайно слизане
и качване в нощта-
следи в разлома блед
на Светлината.
Аз продължавам теб,
ти в мене – паметта
на колелото , стигнало до Края.
В усилието да се преродим
на крачка вечност до смъртта ни...
Повтарям те сред тази самота.
Повтарям твоите ръце, очи и тяло.
Дълбока зима есента довя.
Пови на мрака пазвата във бяло.
И сам се продължавам. В теб.
Събирам те от сън и нежност.
В едно пораснало дете
живее моята надежда.
Крепи небето и нощта,
свещицата у нас превива.
Знам, ще пресичаш моя ден
на крачка вечност до тревите.
- - - - -
Ела сама. Като молитва.
За да не бъда утре никой...
импресия
Есента кърви до нас,
стича се в свободно срещнатите улици
от детството, където
всеки е сам. Със себе си.
Безмилостно погубен
в значението на онова „ панта рей“...
и сънува нечий осъмнал простор,
но не своя...
Победили надеждата,
че някога ще започнем да живеем
само в своето Някога,
превръщаме бавно живота си в кръг
от одрани кожи.
Преди миналото
да ни надмине
по права и съребрена линия,
постепенно земята си прибираме
в стряха.След отъпкани надежди.
2
Щастливият замина от себе си,
а заминаването му беше път- не изневяра;
отдалечаваше се с кораба,
в чиито каюти се събираха далечините,
а морето пропукваше
в една суха дъска от хоризонта.
Щастливият си замина
в своята съвсем лична вечност,
в своето съвсем зимно пладне.
Знаеше,че ако не извика в един живот,
ще прощава в два...Щастливият си замина.
минори по никое време
Видях Един да гони
пеперуда-
Мечтата си
в дъга от хоризонта.
„Егаси пича!”- в рамо го заничах-
„Ти никога
не ще достигнеш Нея!”
„Лъ-жец!”- прошепна в двете срички.
И продължи към себе си да тича…
#
За да си направя море
са ми нужни очите ти.
И брега на твоите устни.
И една мечта по теб.
Всъщност, дори мечта по теб
ми стига, ако очи и устни нямам.
#
Изпратени всяка сутрин,
думите ми за тебе
започват да лекуват сами.
Като невидими парамедици.
Лекуват, мила,
сърцата ни от вкоравяване спасили.
И ненапразно аз живея
в изречените думи.
#
Отвъд прибоя,
някъде в подветрената страна
на моя остров,
където раздялата с теб е миг,
потънал в бялото.
И цяла вечност , кърмена от ад…
отвъд прибоя,
някъде сред себе си,
разбирам,че съм те изгубил.
наивно стихотворение
Сънят дойде със две лица.
Изхлипа в шумата му вятър.
Забравен кос от пролетта
претърсваше за стих листата.
Посърнала и мокра стряха
от улицата на небето-
в римувана по птиците пътека
лицето ти бе нощно ехо.
Сънят дойде във пет без пет.
С прибраните в стада минути.
Невидими, зад пясъчния плет,
осъмнаха очите ти. В кошута.
Изтръпнал в цветния ти шал
от пръстите на разкопчана блуза,
наивно търколих глава.
В снега на белите илюзии...
мост
Не ме е грижа,
че ще скачаш боса.
на дъното е сянка от живот -
една душа, която
все те носи.
На дъното сънувал твоя свят,
не ме е грижа-скачай боса!
Виж, пясъкът наднича. С рибя кост.
Зад купчината дни на босо,
забравил в теб и мен Живот...
илюзия в пет сутринта
Любовта ми към теб –
топла рана
от разкъсана памет. На дни.
А светът е убил всички блянове.
Само в дневните думи кърви.
Той е езерно- чист .
И подсвирква.
Сред поляната в сива мъгла.
Сам ухаещ на сън. И босилек.
Тъй неписан у мене живял…
Щом светът заприлича на киша.
И прогнилата есенна шума
стане форма на мойта наивност
и на моите вечерни думи,
този стар файтонджия- денят-
ще подгони конете си верни.
И с карета от жълти листа
към сърцето ти аз ще побегна.
илюзия в пет вечерта
Не искам да ме съжаляваш,
затова, че звуците у мен сега
изчезват.
Че утре идва Тишината.
И в нашето море ще бъде Есен.
Животът трябва да върви.
Ала защо- не помня точно.
От толкоз прелетни луни
една за тебе бях нарочил.
И в нея да те взема щях.
Като прегръдка в летен прилив.
Да ни осъмне Есента.
С тела на водорасли. И на миди.
Но съжали ме затова,
че моето сърце е риба.
И в плувналата тишина
сънува твоето да има…
метафора
Цял живот бях наемател
на пътя си до небето.
Подстригвах глухарчета от дните.
И рехавата коса
иа мъглата след тях.
Лекувах думите с отвара нежност.
Докато една сутрин
Зеленият щурец
от съня
ми напомни,че това са твърде отегчителни занимания.
А последното дори не влиза
в цената на наема.
Тогава наех само небето.
И животът се превърна в насекомо…
приказка за една свобода
„Отдавна знам,че сънищата мамят.”
Роман Полански
Когато е самотна Свободата
играе на покорност.
И избира
най-евтиния сън до славата.
Там бавно в пепелта изстива.
По въгленче от факела и пада.
Събира стъпките на хора, на зверове.
И късни твари.
В зелените си топли зеници.
Където е самотна Свободата…
2
Когато е слугиня Свободата –
излишна, нежелана. И нечакана.
И някоя, която шета тихо,
унесена в дъха на сито лято…
Тя хвърля нощем факела.
В съня си…когато е слугиня Свободата.
Защото се страхува да мечтае.
3
Когато е съпруга Свободата-
Дъждовна. Или слънчева от вятър.
Тя в моята белязана пътека
забравя нощем факлата.
И леко, през нечия следа
от мен си тръгва.
Оставила ми в пръстена си лято
листо смокиново. И топъл пясък…
Когато е съпруга Свободата.
признание
Каквато си, такава
в мен бъди.
Вечерните квартали
на съня ми
за тебе ще обличат това безумие.
В отминалата памет.
В късен поглед.
В забравени и чужди новолуния.
Жадувана сред улици и вещи,
сред лъган и излъгал стих,
каквато си, у мен бъди –
до вечност.
В безпаметни и паметливи дни.
В единствената ни постеля.
За миг. Или случаен час.
Умирай и възкръсвай в мене.
Първична в късната ми страст.
Каквато си,такава в мен бъди.
С вечерните квартали от безумие.
Знам, в тебе ще обличат паметта
забравените мои новолуния.
Каквато си, такава остани…
п.п.
Венчален- с камък и съдба.
Вечерен- до последен ъгъл,
Стихът и в моята дъга
изгаря всички земни пъкли.
провинциален театър
Беше тъжна и скучна игра. Като в стара пиеса.
С изтънелия глас на суфльора отпред.
Със познатата празнично - жълта завеса,
скрила в мене последния ред.
Мизансцен бе денят. Полусляп.
С бутафорни криле. Или кръг от оловни минути.
Прикован. Като целия есенен свят.
Скъсал тънката връв на своето безумие.
Някак в мен оцеля тази нежност
на кратките думи. Без подсказване,
зад парадния вход на деня.
От цвета на завесата в нас
до заблудата лятна,
че животът е всъщност
една суета...
Уж си хвърлих пътеките
по вечерния вятър. И отдолу
бе пропаст - празен край
от света. Някак днес оцелях
с тази приказна есен
в самотата.След твойта река.
- - - - -
Беше тъжна и скучна игра. Не разбрахме
как от зимния край на нощта ни
нашите устни и пръсти се сляха.
С всички пътни посоки - лица.
После...в сън. Или само в следа по безкрая
тишината бе пътник -от мене. До теб.
С избледняла до охра надежда останал.
Скрил и къс топлина. От последния ред.
болест
Душата ми по теб е болна.
Притихнала, осъмнала, ранена.
Не помни, не сънува тя
лицата
в новите им дрехи.
И не облича синьо време
в нарочените победители.
Душата някак в стих растеше.
С обезлюдените пътеки.
В съня на Хлебни и Безхлебни.
На Паднали. И на Треви.
По мравешки сама потекла,
и днес по теб неволно крета.
В потъналите дни кърви.
Направена от късче охра,
от стрък метличина. И поглед.
На възелчета ситни нощем.
В кошути с вечерни гори.
В сено и дървено клепало.
От шепа есен и звездици
душата- тази пантомима-
с небе и жълта вощеница
във мен и теб разказва още
онази приказка от Грим…
импресия с дъжд
Измити дни от часове.
С отминал дъжд по вените.
И сенките ни, срязани на две.
В прозореца на тази есен.
С пътеката, останала от теб
в едва притихналите клони.
Скрил в шепа двете ни сърца,
с око на гълъб и на болен,
пресипналият ден говори.
Като в известна пантомима
от сенки на лица и дни,
засъхналият дъжд е име
в прозореца на моя стих.
И само вечер като тази-
за птици с есенни гори-
завръща в теб и мен внезапно
надеждата, че сме били.
натюрморт
Така разгърдена – по пеньоар.
И с жълто – синя риза.
Потъна в мене Вечерта.
Далечна. Или близка.
Уверено и бавно спря,
със стъпки на вълчица,
настръхналата тишина.
От нощната й риза.
С дъждец пресипнала валя.
С перо от чужда птица.
В кварталната ми самота
остави по свещица.
Пияни профили шептят:
„Ела при нас, човече!”
И в локва сън. С една луна.
Угасих тази вечер.
сонетина
Една осъмнала сълза
от топлината в мене свети.
Завръщат се пътеките,
пораснали нощта в сърцето.
С дъха метличин. На мечта.
Завръщат се капчуците, тревите.
Завръщат се от сън, Любов, очите ти.
И цялата си нежна топлина.
Ухание на нощ. И на жена.
Сред дните ми изпити.
Но с чаша мелнишко до теб
Светът е още пътник.
От дланите ти днес расте.
В поточето на пътя.
Изгрява камерно денят.
И сянката му вплита
телата ни. Със винен дъх.
След виното напито.
От тънките пердета
на страстта
тежи завесата ушита.
В любовна стая с топъл мрак.
В постеля, с вино по мечтите.
А ние- двете и деца-
ни живи сякаш, ни убити.
В една известна самота
изтривахме сълзите…
спомен
Загърната едва
от моя дъх,
да спиш в нощта
до мен- такава те сънувам…
В мастиления мрак
от тази стая.
С покоя тънък на зефира.
С неясните подробности…Едва тогава –
в сгъстеното ухание на лято -
навярно мога да те разгадавам.
В измачкания профил на нощта си.
В нападали по буквите желания.
Надскочил сам Страха.
И непонятно –
отплувал в ябълка. С предател.
Там някъде, дописал своя край.
Преди да стана точка и черта,
и подписът по дневното платно.
След теб. Или след кражбата на рая.
В засъхналия мрак от тази стая
превърнал думите. В любов…
пътник
Готов е да избира
втренчено
за себе си
една невиждаща посока –
все по-дълбокото Небе,
осъдено на бивши полети.
Потъват в него
днешните му дни
от сол. (Обърнати са шхуните,
натъпкани с монети и ефирни погледи…)
Готов е да заеме
елегичен дъжд
дори от Сферите в сърцето си.
А думите ще олесяват,
стъпкани
по Времето, попило капките материя.
Погледнато отвън, изглежда остарял.
Или изгубен.
В случаен ден от двата кръгли свята
на много стар и скъсан жълт годишник.
Погледнато отвън…
- - - - -
Ала готов е в глътката последна
от път с Аменхотеп, Рамзес и Вишну
да се завърне. Да потъне.
В една невиждаща посока.
Дълбок. Като Небе на бивши…
четене на сънища по Тот*
Вървят двама
в крехкото подножие на този следобед,
абсолютно ненужни
за някое човешко слънцестоене.
Или ветровито течение…
Вървят един по друг,
а Заливът блуждае из очите им.
С мастилото вечер.
В подхвърлени пръски вода.
Мечтите, отдавна напукани
като ревматични стави,
накуцват по тях
при опит за пресичане на линията
„днес- утре”.
Може би някога техните сърца
са били
тела на риби от изчезнал
животински вид.
А с морето е останал
озвучителят – вятър.
Като зад кадър в нямо кино.
И само по стъпки от мокрия пясък
гнезди
в някоя забравена дума
Надеждата,
че ще се върнат живи. От себе си…
Пренареждам солените камъни време,
след тях,
мислейки колко тъжни са маските,
останали на лицата им.
- - - - -
Точно в този момент
козелът на Радичков ме блещи
с жълтите си очи.
И, неочаквано като сърцебиене,
утрото хуква към теб…
Тот* - египетски бог – четец, господар на думите, управляващ хармонията на времената и събитията. Лунен бог.
купе
Пътуването не е продължително.
Трае колкото съботен път *.Довеки.
Той е нервен. И нерешителен.
Тя – във мръсно - лилаво / по Джеки*/.
Някои от пътниците още четат –
Младши Дюма. Или оня пич – Кафка.
Пътуване – колкото съботен път.
Есен. В око на лалугер. И мравка.
Той е пословично глух за жена.
Тя - неразумно красива. И брачна.
Някои от пътниците сякаш четат –
може би нещо за J.F.C.* свежо.
Капе в минутите вечерен мрак.
Като в доверен цитат по Брежнев.
Някой с око от последния ред:
„Той и Тя…още се гледат…”
- - - - -
Пътуване – колкото съботен кръг.
Нейде в следа на лебед.
__________
Съботен път*, библ. – разстояние от 2000 крачки.
Джаки* –галено, от името на Джаки Кенеди, съпруга на Джон Кенеди, мръсно- лилавият и костюм, с който е в деня на убийството на президента, става тотален световен хит и на първо място по продажба в магазините на Шанел.
J.F.C.*англ.- съкратено от първите букви на името на Кенеди – Джон Фитцджералд Кенеди.
преписка по служебна партия история
…А Бетани* от ТВ- то
е все така красива в карираната си
зимна поличка, набор 45-ти.
И сериозно помислих,
че ако Родоският Колос
вземе, та проходи,
обезателно ще я гушне
в прегръдката си – високо, високо…
Досами двореца на Елена от Спарта.
Онази да се пръсне!
(Бетани- то обикновено е по- красива
от нещата , за които говори.)
2
Високият мъж отсреща
час по час измерва старателно
чуждите погледи.
И си води бележки. Епиглотисът му
нервно потръпва. Като на комарджия
с лоша карта в ръкава.
Сигурен съм вече, че е някой архетип,
забравен в страниците на Дикенс.
Или невписан погрешно
член на клуба „Пикуик”*.
Но все пак проверявам…
Оказва се плагиат на погледи
и строфи,
залутан като самбист
в хорския тръбопровод.
Намигва. И ми казва онази приказка на Алиса*:
„Ако ти повярваш в мене,
И аз ще повярвам в тебе.”
Не му се разбира много.
Което ми напомня за вечерната доза Ксанакс…
Нататък нямам какво да добавя,
освен че в 5 следобед
крайпътните ми мисли
за дървета и хора
са изписани открай докрай
с Есен.
- - - - -
Бетани* - Бетани Хюджис – главен асистент в Кралския британски музей по история на изкуствата- Лондон
Клубът „Пикуик”*- по едноименното произведение на Чарлз Дикенс.
Kopfschmerzt*
Сякаш изпод меркабата* на Хеопс
се търкаля, трополи, хързулва, тътне
това менингитно подобие на утрин.
Сигурно е отворило
погрешен нощен дрешник в мен.
И сега огледалото му
повръща в умивалника
всичките мои нощни образи на мачо,
изгубили плътност и спасение.
Извънбрачен или вързан – все едно. Съм.
Меркабата трополи
като разпадаща се пирамида от спомени
в тялото ми.
Извънземно тихо е …Някъде…
Само часовникът, оплют от нервни мухи
и думи за обич,
замахва с махалото си
/ малък формат Фуко/.
Мах – насам…мах- натам…
А помежду им свисти
Давидовата прашка.
И току ме замери по безхлебния поглед
от ІІ род.
С изтичащите след това числа
на онзи дърт крадец, Лоренцо от Пиза,
струпалите се наоколо арабисти
попълват неделния фиш тото.
- - - - -
После всичко угасва.
Навярно след петата ракия
от очите ми са останали само
неплатените сметки за ток.
----------------------
* kopfschmerzt, нем.- главоболие
* меркаба – наименовение на колесница в древен Египет
Тя
Всяко утро
оцветява в златисто
и синьо
нощните ми стъпки
по скалите на безвремието.
И пристанът става продължение
на лъча светлина, отразен от очите и.
Преминава с безразличие
покрай врагове и приятели –
съвсем еднакво безразличие
към поднебието на всеки.
Оставя зад гърба си
шума
от нападали по нея чужди думи.
Или шумоленето
от поникналия наскоро
вятърничdв поет,
мислещ, че слънцето изгрява
и залязва
заради рождения негов ден…
/ а всъщност, заради хилядолетното му опитомяване /.
С предверието на Брега
захвърля дрехите.
И ароматът на тялото от нея
оживява повторно
само в нейното Море.
С един нощен Скитник за Време.
/ Защото оня никога не се отрече
от илюзията, че е материя.
След като я видя гола. В себе си…/
-----
Някъде към девет,
образът и бавно приема
чертите на велосипедист,
отиващ към стария плаж
да запали Лятото.
После поляната на мечтите се сгъва
на четири.
И остава само Тя.
Навярно , защото беше написала вече
върху сърцето ми
стих за „ефекта на пеперудата”…
преписка от едно следобедно отворено чувство
Животът ми-
някакво случайно надничане
през някога заключена врата,
днес за малко открехната-
колкото въздишка на глухарче по вятъра;
колкото да приема едно
набързо сковано от дъха ти утро;
колкото да подхвърля
моите си две- три стъпки на пясъка
през изстиналата част от Времето.
От парчетата истина за тебе
виждам в огледалните късчета
как тихо, с мъглата на невъзможната любов,
се приближава нашата платноходка.
Прочие, горните думи
може би са любовно признание,
дело на една следобедно- солена вълна в мен,
разпиляна по вятъра
на надеждата, че ще те видя…
съвремена преписка на един кумрански свитък*
Аз, живеещият в тирето
между две дати,
или притиснат
в техните огледални плоскости,
с един кожен калъф от илюзии;
генетично моделиран
на принципа :”проба-грешка”;
крачещ кивот
с механизъм за чатете
и спамоотделяне;
сублимат от скъпа машинария
и сръбска музика.
С поглед, удавил няколко Атлантиди –
рециклиран, закърпен, снаден,
вулканизиран, тропосан, белязан,
натаманен по Евклид
(когато е късал нервите на майка си.)
Или просто изпаднало листо
от гледна точка,
зад хербария на Z – революцията.
Ендемит при локвата си
първичен бульон.
Ен-ти в статистиката от нули и единици на Винер*.
- - - - -
Гледам го днес, изложен под витрината -
със забит между ребрата си меч.
И чувам зад гръб професора по генетика
да обижда на майка
една нищо и никаква яйцеклетка
от чужда планета с добродетели.
Сигурно в младините си е бил вещер,
развъден из някой страничен ръкав
към еволюцията на пъклото.
Когато Рим и Капернаум*, бягайки от Гилгамеш,*
не са подозирали още,
че една рехава и суха Гетсиманска градинка
ще им „скрие топката”. Завинаги…
-------
* кумрански свитък – намерени в областта Кумран край Мъртво море преписи от Библията
*Норберт Винер/1894-1964/- американски математик, считан за баща на кибернетиката.
*Гилгамеш –шумерски и акадски митологизиран герой. От 26 века преди Христа до днес се смята за съдия на задгробния свят и защитник на хората от демоните. Запазени са пет шумерски текста с песни за него.
*Капернаум-в буквален превод от иврит- селото на Наум. Има географски важно значение в Библията като място, където Христос, живеейки в къщата на Петър- Симон, е проповядвал в местната синагога.
докато лекувам видимото с невидимо…
Пътуването към тебе, като натъпкан с мечти сън,
е продължително.
Но не по ръба на строфа от Пастернак,
нито в посока на разказ от Стратиев.
Пътувам от гара в гара
с постоянството на Мисълта
за отдалечаване от „А” и приближаване към „Я”;
сякаш , приближавайки, отварям нова бомбониера.
Навярно и с този ритъмен блус
от триене на стомана в стомана,
от края на една релса
в началото на следваща…
Наказание или изпитание,
като символ на разделеност, Тя
потъва отвреме- навреме в очите ми
при вида на летяща сама птица
или река, сгушена в изсъхнала дъбрава,
сякаш за да не спре да тече никога,
да не пресъхне гласа и по Времето…Никога!
В случващите се повторения
от пейзажа, като при Лорка,
няма нищо.
Освен отчайваща еднообразност и единомислие
по всички гледни точки,
потопени в категоричното присъствие на дух и материя.
И дори фотото отказва да снима тази полюция
от еднакво Време.
Но пътуването към теб ме насочва да мисля,
че дори една единствена неделна платноходка,
направена от топла и дълга лятна целувка,
ще е достатъчна, за да взема Обратния път-
дори като крайно неясна в далечината рима.
А той е отново пътуване към тебе
в това линейно уравнение
с напречно положени мигове самота,
наречено Живот.
тези двамата…
Така денонощно различна си.
С много зелено в очите.
С мъничко слънце в усмивката.
Така разделени от трафика.
По поетично живеене
На смъкващи се
и качващи мигове -
хрисими ежедневки.
В думите, в книгите. В пясъка
на притворство, игри и интриги.
Скръцнали зъби от погледи...
А нейде, в себе си, взели
по парче от митичния полюс –
малко кармин на доверие,
вакса от долните вери,
есенна охра- за сълзите,
късче добро лицемерие…
Леко се отклоняваме с тебе.
В крен, размагнитен от птиците.
- - - - -
Нежно премествам компаса.
В кръг около твоите делници.
Есенно капе меласата.
С въглехидратни зеници.
петъчно послание към една събота
Нека ми е празно
като в храм.
В който никога със тебе
не сме били.
Само капките на есента
да надзъртат още.
От кандилото.
Само свещникът
на този мрак
тъй студено да ни свети,
че да спира в нас дъха
на новородено цвете…
Аз ще се страхувам, като днес,
да те срещна -
паметно – случайна.
В приливна вълна.
В петит, в боргес…
В някаква хазартна своя тайна.
В хвърлено на огъня писмо,
изгорил щастлива детелина…
Нека да е тихо още в мен.
Като след разпукване на име.
И до падналия лъч
в огледало да те имам -
малък грейнал есемес.
От дисплей на друга зима.
цялост
Нощта е в теб
с наситен цвят от думи,
от ласкави ръце и топъл глас.
Понесъл своето безумие,
аз не разказвам, не шептя.
А жадно пия медената течност,
смехът ти, звънките октави
на тази мила безнадеждност,
осъдила и днес съня ми.
Но в нищо сякаш не мечтая.
Освен в прелитащо глухарче.
(Сънят си в него ще забравя…
та повече да не нагарча. )
И някой ден, облякъл лятото
в елече с утринен босилек,
при тебе ще изпратя в бяло
светът си, яхнал днес кокили.
Защото лятото проходи-
във вени и във сухожилия.
Отвори някъде морето, скалите,
стъпканите миди
във мен.
И някой чакам. Да пристигне.
От слънчев лъч. И в драскотини.
Сред тази мнима безнадеждност,
докоснала за днес съня ми.
Ще чакам, целият от ехо,
в онези камъни крайбрежни.
И някак ще съм в тебе
Всичко.
Изгубено от миг. До вечност.
Сън
Наситено зелена е усмивката…
Посягам да я взема. В шепи.
А може би, загубил смелост,
сънувам залези. По светлото.
Или броя кервана от пристигащи
самотно- сини в мен,
като метличини,
пътеки. Непотеглили в небето си.
Останали днес в думата „обичам”.
И вече не разбирам прости истини.
Дори и това,
че лятото прегърнал,
аз още чакам в тебе да се върнат
целувките на устните
по мрака
в любовното ми трескаво обричане…
Така изпепелен, но жив.
Несигурно,
почти като при Йосиф Бродски,
в тъга от нежно постоянство
оставям твоите очи.И горе.
В себе си. По вятъра.
Изпаднал в делничен делириум,
събирам цветовете на мечтите,
по памет продължили пътя.
В наситено-зелените ти дири.
признанията…
Някак неловко, немило, нелепо…
Някак си - ръбесто и неугледно
падат в калта.
На зелени клонки.
Никой, навярно, не ги и поглжда.
Ни взема в хербарий, в старинна ваза.
Падад - за поздрав. Или за сбогом.
В красивото его на нечие тяло.
В небета и в хора -
съновник за спомени.
Танцуват из живия кръг
на нощта ми.
Тревата се рани след тях.
Или сенките
лягат по голи пчели,
през лицето обрасло на камъка.
И в пътя надолу,
където е ехо от болка,
от делник окалян…и вечерно име.
Тревата е погреб за моята рана -
потъват облечени в черно и бяло
листата и.
Осъмнали, тихи. Така посивели…признания.
Някак – неловки, нелепи, нелеки.
В продъненото сито на следобеда…
с отворена до сън
дълбоко блуза.
В средата, в центъра на името.
Или в началото на зима.
При минус пет и два по целзия
превзема мъжките ми ириси.
С потънала в листа империя.
И хвърля за поредно мрежите
в часа на дневното раздаване.
В заминали по странства вечери.
С открити пристани, в които
мъжете спират свойта нежност.
В голямото раздаване
след мизата
Тя няма своя биография.
Но в някаква лирична ципа,
с която мозъка превзема,
нашепва , че е мит и сладост.
В кармин по нощните ми устни.
Послепис от една неделя
Там, от върха надолу…В ниското.
Прогледнал в езерния оптимизъм
на сънен, отегчен примат;
там, яхнал своите капризи.
Захвърлил в скитника изтупан
последна риза
или в низост
на плочника духа оставил
неделно да клечи за супата…
Навярно там живея още –
по скъсани заглавни страници
на вечер - четена и скучна,
с която гладни за съня си
обръщат в листи падналия вятър.
Навярно – в кучето квартално,
опитващо
от мухъла на думите,
повтаряни до клисаво…Завлечен
още да живея
в пара от градското безлуние
или безумие.
Безцветен, хром, беззъб -
за края на оставена попара.
Или попарено усещане,
че съм така удавен и далечен
на най- далечните представи .
Затова викът ми чопли вечери.
Затова кърви в канавки. И олтари.
И богохулства. И помазва
с елейно слово
синкавите глетчери
на този ледник в себе си – копнежа.
Там, след върха надолу – в ниското.
Отметнат в глоси* и в петнистост
на думи с езерно наречие.
От сънен, отегчен примат.
п.п.
Познавах някога човека.
И от обратната страна
на неговата суха , тясна дреха
съшивах малките небета.
С пияни есенни пчели.
Зеленият му глас познавах.
Поникнал в някаква Венеция
със слънчеви сами гондоли.
В канале грандета разтворил
съня на езерните погледи.
Познавах някога Човека…
- - - - -
глоси* - думи, написани в бялото поле отстрани на произведение - разказ, поема, стихотворение и др.
Лема *
Брегът съществува
отвъд всяко правило,
в стих от надежда за вечност,
отвъд самотата на моето тяло.
Брегът съществува!
Брегът е тъждествен на лема.
От враните – облаци - плосък.
И сведен до чело
и звън за последно
в подлецът- ръждясал часовник.
До кръг и частица от Време.
До мигла на лято.
В което осъмвам
с лице по ръба на водата.
И призраци светли
от стъпките, текли
в скали или сенки навярно,
обличат съня ми по тебе,
обличат дъха ми по тебе...
в лицето на пътника- вятър.
Аз знам, че брега съществува
в дебелия корабен дневник,
описал прилежно лицата
на твоето вечерно сбогуване.
Когато вървиш по следите
на думите в него
и тихо
плетеш в тишината му ситна
дантела от времето-мрежа.
От поглед,
осъмнал по бялото,
аз знам, че брега съществува.
И гали нозете ти....гали нозете ти...
Отвъд всяка правилна вечност.
----------------
лема* - проверена и приета за неоспоримо правило теорема; аксиома.
говоря сам …
Говоря сам на себе си гротескно…
Кенет Уайт – „Синият път”
…Щях да махна от някоя гара
и в себе си днес да замина.
Даже без да си паля живота. Фамилно.
Като онзи дребничък Кенет* от книгите.
Но кажи ми къде в мен е Изток?
Накъде са мечтите?
Аз съм сляп. И не виждам далече.
Не виждам дори и чертите им.
И насън се страхувам
от свойта нарочна невидимост,
от писмата, получени в тебе-
в мен трижда изтрити.
В хайку дори да те мисля
и наяве да меря сричките,
намери ми конеца на Изток,
по който да връзвам аз дните си.
п.п.
В огледалото на водата
или по-надолу –
в посивялата вечност
от някакъв земен следобед-
ще очаквам лицето ти.
В нощ като южно разсъмване.
И с последния прилив
ще изгубя в теб пътя…
- - - - -
*Кенет Уайт- английски мислител, поет и писател.
минори по лятото
Прегръщам есенно страха си.
В мокри клони. Месец. Или снимки.
В родовата памет по листата.
В шала на една добра настинка.
…Някъде към два следобед
роклята и е възторг на слизане.
Лека като бебешка усмивка
в сянка по лицето ми угасва-
с кръглото сърце на три и двадесет
пада лист от моето очакване.
И заривам в шепа водорасли
спомен от следобедния вятър.
Мирисът на тялото и вдишал.
В кръглите очи на 3 и 20…
рецепта
Дозирай го на много тънки
мисли,
намазала филията си
с лято.
Метни го на небцето и до залез
разливай с някоя игра от вист-а
сънят му.
В твоето вечерно тяло
да си намери Антихриста…
Попивай нежната му вярност,
разтваряй раната си чувствена.
Да влезе в тебе –
нож и памет -
към дъното на тази лудост.
А после облечи на голо
праха от миналите думи.
Целувай го в съня. До болка.
Умът додето си погуби…
наричане
Нека да е празно
тялото на сянка.
Празно като книга,
писана от вятър.
Нека да е сито
синьото в очите ти-
стрък от водорасли.
С камъче и мида.
После да е тихо –
като в лятна дума.
С речните подмоли
от върби и бурен.
Някъде, до утро,
в тебе ще осъмна
без брега си късен.
Ден в следа обърнал,
ще съм сам, изсъхнал.
Синур. Път за стъпки.
В себе си замръкнал
със щурец. И щъркел.
Нека да е болно.
Като в чуждо име.
Като в зимен поглед
на ловец отминал.
По лъжлива диря –
ден в сама година-
нека да съм празна
книга за молитви.
В мене да изричаш –
топла, нежна, земна-
думите за обич.
С думите за време…
есенни синкопи от лятото
1
Между книгата в мен
и реката
е поляна,
огласявана
от думите на полският щъркел.
Бавно връзвам
плитката на мрака си в нея.
Утре от снопчето
на моето търпение
ще се нароят
нощни светулки за очите ти.
2
Ехото на моят глас
се оглежда в твоя,
събрано в кухините
на миди и морски охлюви.
Разпилява дъгата в очите ти.
Ехото…ехото
от прокълнатите стъпки,
напуснали топлия дом на пясъка
в миналите си животи.
Когато дойде време
да замина,
ще си замеся хляб
от дните, полепнали из твоите очи.
3
Този слепец в мен,
прилепил дъха си
към бездната,
в мене невиждащ….
Отразен от душата ми долу,
в която наднича нищото.
Някога ще се срещнем,
облегнали гърбове
върху набръчнания сън
на вечността…
4
Резенчето луна
в мрака на моето минало.
Резенчето недоубито детство
в чашата вино от днес,
което нагарча…
Гледам отражението си
в пяната на пясъчната ивица.
От стъпките за миг
се раждам и умирам по водата.
Помежду това наднича
резенче от сутрешна луна.
5
Чаят е с дъх на лято,
събрал тишината
от нежното мълчание
на скалите
и твоята рокля,
захвърлена в тях.
Само кръговете светлина,
отразени на устните ти,
когато отпиваш глътка,
ми напомнят
как бързо се разширява
времето между нас.
6
Като камък
в мъхестото ложе
с пролетна следа от дъждовете,
като мъничка зелена жаба,
в скок преди дъха на лятото…
В кръговете по водата
виждам
в думите на цветовете,
отлетяла зимна стряха
по гласа на ручей есен.
7
Сигурно в брега
на двата края
своето небе
след теб повтарям,
скрито зад една летяла дума.
Цял живот да имам
ще описвам
немотата.
Или ще гадая
в плисъка, овързал двата бряга.
С пенестите стъпки на вълната…
8
Мигът е хляб
от мъртвата вода
за бедния.
Покръстен
в нея се завръща всяка вечер.
Отново и отново
тя ще сипе
от вечното си вино-
вени с водорасли.
Отвън е калафатил
цял ден старата си ладия.
И я овързал нежно
с върви за очите
на отишлото си от него
дневно време.
А утре,
изтрезнял,
ще и постави
платно
от бялото на вишна.
Но после ще клечи и чака
И в него да узрее мачтата
да пролетния ласкав вятър.
И да се отлепи от хляба си,
далече тръгнал по водата.
- - - - -
Прочие, така неусетно
потъват в пясъка
стъпките му.
И след миглата на есента
ще бъде навсякъде…Най- после у дома…
9
Бог все по- усърдно
кара в мен
щурците да засвирят.
Навярно
наближавам
завоя на дните си.
Точно като онзи ъгъл от време,
в който паякът на терасата ми
лови в мрежа
облачните капки минало.
И някъде заспива още едно лято.
10
В ъгъла
между тавана и небето
паяче е капчицата време,
оградила в граници
Смъртта.
Аз съм в нея твоя памет,
мисълта по теб
и нежно рамо.
Камъче в петата на съня.
11
Съдбата всичките ни пътища
държи
в едната си ръка -
окастрени, безръби.
Така удобни ветроуказатели.
С лица на плашила беззъби
И с рамене от време – времемери.
Съдбата всички пътища
Държи.
В едната си ръка.
И няма как със теб
да се разминем.
Така удобни сме на снопа оцелял.
Приготвени старателно за огрев…
Утре
Ръцете, чашата кафе
ще ни разкажат
всичко,
което сме били до днес.
От думи… срички.
Ще бъдем в есенен щурец–
зелен и мъдър:
една мелодия за теб.
От мен. И пътят…
Ще бъде синьо.
Като в сън.
Дори по - ясно.
Че ти оставаш
в моя стих
все по- прекрасна…
В неканения послеслов,
ронлив от чувства,
остатък от една любов
запалва Кръста.
А после… с огъня
- следа.
Жена от огън.
Повярвала в един монах,
не казал ”сбогом ”.
Напити езерни води
ще палят мрака,
във който устни и коси
от теб дочаках.
-------
Останалото е следа.
Следа от ято.
Изгубило по тебе сън.
От самотата…
реплики
Не остана
нищо
за спасяване.
В размагнитените дни
вечерният вятър
оцелява
само след последния ти стих…
С някаква следа
от памет
( като слънце
покрай плет )
есенният дъжд осиновява
летните мечти
по теб.
Не остана. Нищо не остана.
Само леден
послеслов–
думи от една изтляла
вечерна, сама Любов…
Някак в нея оцеляла,
търся те
( в следа от вятър ).
В сънения глас
на Тишината
времето тече
по друг тунел
Като зов
от неизтляло лято
болката на твоите очи
в моя стих
до късно
боледува.
Рана в нощното небе.
Есен или сън
от теб, Любов,
ще ми пратиш тихо.
На сбогуване…
Не оставих нищо
за спасяване.
С вечерните думи
оцелявам
само
след
последния ти стих…
пелин
Късните птици
във мене висят.
Като странни
небесни
отвеси.
Извървяното гледа.
Назад. И кърви.
През смълчаните
нощем
завеси.
Прегорели треви
са мечтите
от сън.
Моят пулс
е заключен.
Със слово.
На отсрещният бряг
Капе в песен.
И звън.
Една
стихотворна
сова.
Късно…
До сенките в мене
мълчат
осиновените дневни песни.
А пелинът е странно
тръпчив… чак сълзи…
И пътува в кръвта.
С всички есени.
Рецитал
Капят в сенки.
Луни.
И безлуния.
Късните думи.
От теб.
Сякаш съм дъх,
изтъкан от безумие.
Или покорно море.
Бряг,
в който стене
по тебе
копнежът.
Или
безлико
платно.
Някаква тиха,
изстрадана нежност.
В късна
внезапна
любов…
Колко жестоки
са късните думи…
Капят от сенки.
В които сме живи.
Или с кръщелна вода
ми доливат
зима.
За твоето пролетно име.
Някак
осъмнали.
В чужди представи.
Сенки от свещи
на дни
за оставане.
Колко жестоки
са късните думи!
Сякаш
от праг
на среднощно
сбогуване.
Вечерни.
Утринни.
Стъпкали тръпката.
Спрели до себе си
нечия песен.
Сенки убиваме.В късните думи.
От листопада ръждив
на песните.
- - - - -
Капят в очите ми-
сън и безлуния-
късните думи.
От теб.
Сякаш са дъх,
изтъкан
от безумие.
В моето дневно море.
Капка жажда
В този ден
- навярно есен-
роклята на сянката
е
празна.
Сричат коловози
песните
за една
отхапана
неделя.
Някъде
(от тъмното си станал)
камъкът у мен
проронва в пясък.
Мисъл за часовник
или спомен,
винаги настроил празник
в клепките
на смъртно болен…
преболял
една омраза.
2
Вечерните думи
се излюпват
в памет за стреха
и нива,
в хукнал след престилка
облак.
В късата следа
на зима.
Нейде,
сянката на просяк,
дреме в ракла
от следобед.
Сякаш част от пелерина,
закопчала
любовта си…В този ден-
навярно есен-
вярна част от самотата,
свободата си върти опашката
Като крава
пред стопанин.
Онемяла в късни думи,
в мен залязва
светлината.
Празнично похърква
вятър
от лицето
на света ми.
И останал само в синьо,
бедуин
от мрак
и
минало,
чакам
капката си жажда
в сън
по
твоята
пустиня.
време
Време да тръгна.
И да заключа старателно
пътя си,
метнал сянка от слънцето.
Или старо платнище на вятър.
Да притегля реката,
Да погаля насън бреговете.
И в подмолите живи
да намеря аз време
за тръгване…
Все по – долу, все по – тихо
да усещам и нейната немощ.
Нейната влюбена песен в завоите
сякаш без думи, в плътта ми…Време да тръгна.
И сам да си стана небето.
Прокълнатата кост,
сянката лудост в тревата,
стрък побелял, белег и кръв.
От омерта.
Време е…мами гласът на водата от бента.
С нежния плясък. С тихи зелени дъбрави.
Кръпка съм тук.
Скъсана дреха. Камък.
Време е да се снадя.
Тихо, любовно. С листата си.
В близкия тътен на мрака.
В това болно речно очакване.
Време е , Обич, да премина чертата на тялото.
Огледало
След теб морето се пресели,
май завинаги,
в душата ми.
И вместо фар,
от крайния семафор на нощта,
едно око на птица ме пресича.
И благославям днес
вълната в мен.
И пяната. И миглата на лятото
в брега си нощен
и в повторното лице
от края на деня,
в набръчкания гръб след самотата…
Благословя аз стъпкания пясък
с милиардите лица на вятъра,
оставили следа
по твоето тяло.
С милиардите слънца на изгрева,
попили нежните пространства.
И някак тишината тръгва в мен –
изпуснат късно воденичен камък.
С брега на есенното сиво.
В едно неделно огледало
От вчерашното ми сърце.
Аз сянката се мъча да затрупам.
И благославям нощите си с теб.
Някой ден…
Някой ден ще проходя отново.
Ще прошепна”здравей!” на реката.
Сред листа, мъх и есенни клони
аз , сакатият, в себе си някак
ще осъмна. На другия бряг.
Взел във шепа съня си
по тебе,
ще пристъпя кръга от олово.
И с разлюбени птичи пера
ще опитам да слепя
отново
по дъгата на своя бял свят
изтънелите дрехи на спомени.
От заминали земни лета.
Някой ден ще проходя. Отново.
И последната гара оставил
в самотата на краен перон,
ще измоля неделна стая.
От морето, скалите и фара.
За неделната моя любов.
там, някъде…
Там, където Времето бележи
чертата между деня и нощта;
навярно там, където за последно
птиците събират песните си.
Преди да отлетят в друг свят.
Или там, където паякът вплита
в удивителна хармония
границите на този…
Където звук и светлина размиват
пространство
в стрехата на един следобед.
Там пясъчната рисунка
от спомени и цветове
неусетно губи очертания
в сенки на дървета и храсти.
Губи дори последните си
чертички нежност…Прочие,
отнякъде нощта довея
мирис на море
и спомен за несъстоял се полет.
А намокрените от роса
коремчета на светулките
още мъждукат в дланите на дърветата -
светещи късчета живот.
епитафия
…И цял живот изтръгваш трески.
От собственото тяло. От другите -
като гротеска,
без плът живяла в теб.
По- праведен от това
не ставаш. По- трескав ,
може би…
И вярно: не по- свободен. А под всяка треска
е кръвта ти.
Покапва - ярка и свободна.
Кармин на топли тънки струйки.
Събираш я.
В случайно време. В телата на случайни дни
поиш на вярата жребците.
На ветровете – мелничните сенки…
Но в себе си не знаеш нищо -
кога човек ще се родиш.
Защо под треските обличаш дреха.
С бодли. За следващите дни.
следобеден етюд
Тишината
Може би е краят, или глоса в белия улей на листа.
Еманация на възхода. Или падението.
На прогреса. Или първичната простота.
Величието на първата лунна стъпка
И примитивното мъждукане на светулката. В едно.
Великолепен разредител на чувствата.
Или спътника ни в последната минута…
Еднопосочен указател за „да” и „не”.
Може би – тишината на очите ти.
В стъпките отминали дни.
Или пълнолунието на детето,
преминало границата на съня си.
Всъщност
тишината навярно е невиността на този свят.
Неговата първична чистота.
Вечност.
Или мярката му за време.
Липсващият елемент от везната:
Бъдеще – минало;
Смърт – Раждане;
Край – начало;
Тленно- нетленно;
Аз – Ти.
лица
Бог е забравено дете
Във стареца с кенарената риза,
разказващ моята история
със простичък, непаметлив сюжет.
Героите са живи в яснотата си.
Там вятърът прислугва още.
И трие всички пътища назад.
Събаря кулите,
товарът им среднощен.
От делничен, пустинен глас
ги причестява
сред скинията си минало.
С неземни, чужди сетива.
Добрият старец се изправя.
И сгъва дневните пространства,
измолил връв от самотата.
И с пътници за нечий вятър
събира в шепа свойте сънища,
Товарът им от смирна и тамян.
В последното си земно лято.
А бог е сляп и глух.
В прахта облякъл старческата риза.
Усетих раната – раста.
И тихо падам. С есенните листи…