Мъглата обгърна камчийската вечер,
тя в сива потайност и тебе обви.
Морето шептеше със тъжно наречие:
"Не искай! Не чакай! Не бди! Не зови!"
С душа на врабче още търсех трошица
от щастие - слънчице в есенен ден.
В копнежа ту вятър бях в опнати жици,
ту одър любовен - от рая спасен.
Но с кожата, с разума, с чувствата, с всичко
усещах: за теб съм звънче без език.
Безумно и вярно цял век те обичах,
а ти за русалка смени ме за миг.
Платната си бели отново издигах,
но бавно потъвах към дъното аз.
Към теб прикована със здрава верига,
аз пак те обичах - без гордост, без глас.
Как исках от теб да отплавам без "Сбогом!"
на остров - безродна, в душевен сумрак.
Но пак ти простих. И разбрах, че не мога
ни теб да забравя, ни златния бряг.
Защо ли си спомням камчийската есен,
наивната обич с тъй чисти вълни?
От древните мъжки фрегати понесен,
не стигна ти моите глъбини...