Във вечер зимна с хубост самодивска,
когато злост и грижа онемеят,
душата своя дял ще си поиска -
в огнището от обич да се сгрее.
Тогава в кръчма - шумна като гара,
където жар в камината въздиша,
до огъня със скитница-китара
с приятелите спомен ще напишем.
Разпалени от живата жарава,
мъжете тук превръщат се в поети.
И с пълни шепи топлина раздават
с очи, в които младо вино свети.
А стих и песен волна ще събудят
и обич, и копнеж до изнемога.
Искрите от приятелството-чудо
ще литнат към огнището на Бога.
ОЧАГИ
В зимный вечер, самодивски* чудный,
От забот и суеты устав,
Тянется душа на праздник людный,
Растопить сердечный ледостав.
А в корчме камин вздыхает жаром,
Шум вокзальный, дружеский "содом".
У огня со спутницей-гитарой
Мы повспоминаем о былом.
Распалившись животворной влагой,
Все здесь, как поэты, говорят,
Дарят панегирики с отвагой,
А глаза, как в юности, горят.
Песни и стихи в душе пробудят
И любовь, и острою тоску.
Искры от приятельского чуда
Полетят к Христову очагу.
*Самодивы - неземные красавицы из болгарской мифологии
Перевод с болгарского языка: Валерия Латынина