Зората още няма я, към нас пътува,
но вече впрягат спретнати каручки.
Потеглят, тръгват да берат тютюна,
сърцата спят, далечен лай на куче.
Постилат денкове, снаги разкършват,
отпиват глътка, в нивата потъват,
листа берат, а сякаш танц е с пръсти,
нареждат бързо и въжетата опъват.
Зората още няма я, почти на прага,
напред изпратила оранжево-червено.
Надиплени с тютюн, каруци впрягат,
денят подгонва виолетовото черно.
С катранени ръце, по залък хапват,
очите парят, от умора натежали.
Потеглят, докато е още хладно,
преди да почни слънцето да жари.
Пристигат, глътка въздух и водица,
помитат двора, под асма на сянка,
кошовете подреждат, във редица,
деца и старци, като на седянка.
Иглите остри, нижат се листата,
разнизват на зелени броеници,
децата бързат да излязат в махалата,
но старец удря на шега плесница.
Тютюнът свършва, минало е пладне,
на слънце окачени низи в рамки,
обядват бързо, но горчи катрана,
от запад облаче им хвърля сянка.
Небето гледа, псувайки съдбата,
жената скастря го, “Така не бива,
- тоз дъжд е нужен за нивята.”
Наскачат бързо, рамки да прибират.
За малко поваля, каква прохлада.
Небето се отвори всичко светна.
Подпират рамките, отново на дувара.
Отгоре слънцето щастливо пекна.
Денят отмина толкоз неусетно,
за час децата бяха в махалата,
вечеря постна, докато е още светло.
За малко сън … и, ставане преди зората.
Петко Илиев