откривам те
Откривам те-
зеница мрак
от утринната светлина
в милиардите слънца
на самотата. Откривам те-
следа по стъпкания сняг
из пясъчното тяло на съня ми.
В умиращото ехо след деня
откривам те - жена от лято.
Откривам те -
по- сам от всякога.
Едно замръкнало очакване
в стреха, пресъхнала до бяло
по видимото тяло на нощта.
А някаква невидима ръка
обръща в мене пясъка останал
за нова струйка тишина,
пресичаща зеницата на мрака.
еретики
Може да е нямало Създател,
А досадна грешка у Матея.
Някъде, из дрешника на паметта ми,
разделил две живи рани.
Може да е нямало Тогава.
И в напуснатата змийска кожа
да се е заселила мълвата.
С чая в 5. И голотата нощна.
Пълен с белези нещастник,
щатен в дни от миналите дати.
Може да е нямало Създател.
С вкус на сън
и стара змийска кожа
свойта смърт
аз всеки ден провиждам.
Разделена тихо. В дни. С печати.
С восъчната бледост на листата.
В книгата, пропуснала ме някак.
В скъсаната кожа от змията.
В моето пътуване – до лято.
Нежен мрак събрал. От голотата ти…
Може да е нямало Създател.
И смъртта да се завръща. В рани.
Откъде –не смея да напиша…
Накъде – не смея да отгатна.
И дали е „Лама сабатхани”…
Йосифе, продумай!
За да стана.
ежеднев
…И все се случва
Вчерашният ден.
Във който виното ми с тебе
е изпито.
Или последното кафе.
И хуква гарата. Заникъде…
В покрайнини живее моят свят.
Събирам ги – трилистни детелини.
Глухарчета от сива тишина-
събирам …себе си да не размина.
Да не отнема
въздуха за скок
на някой, като мен останал-
покрайнината на света
е място тихо. И потайно.
Овални мислите летят.
В посока на стрелките неми.
Една жена –осъмнал стих-
посяга дните ми да вземе.
Да наплоди от самота
в трапчинки вятър
есента си.
След вечерните перила,
прогнили от съдба. И пясък.
фрактали
нощта облича тялото си
в аромата от твоето
и илюзията на материята
се превръща в шесто сетиво
2
като дреха извън
фигурата на деня е това дете
в една хартиена тръба
пълна с картинки
поглежда час по час
да предвиди какво следва
3
а птицата на Брьогел
е така далече още
в самотата си
че корабът на мечтите
прилича на мигла
от опнатата черта на залеза
в хоризонта
нататък нищо не се вижда
4
навярно съм достатъчно сляп
и ще прибера уреченото време
в собствена вечност
за една нощ
която е облякла тялото си
от аромата на твоето
когато си ходиш...без име
Някога, когато се лутах
из лабиринтите на съня си-
един невзрачен Тезей, някога –
от крайната улица на следобеда,
в който нищо не се случва...Някога –
в ранните вечери с вощеници,
когато пада в оградата ми
с едно наритано коте от деня
Самотата.
И утрешната изпрана риза
от самообич потъва в нощната кал.
Някога в днес
още чувам
подземния глас на Барба Яни
да свири на старата си цитра
от едно утро върху гърдите ти.
2
Както си ходиш ...без име.
Без постоянното обкръжение
на желаещите да те потопят под себе си.
И не искаш нищо от този свят,
хрисим или хром,
нищ или разнищен-
едно малко камъче от игра,
забито в петата на събота.
Както си ходиш...без участ...
изведнъж нещо в тебе те нарича
изтъркан вече персонаж на Тарантино.
Или нов Майкъл Болтън.
Остава да си повярваш и в двете.
Току виж, изпаднал
от свещите и светещите им,
се окъпеш
в белотата на мрака си.
До нов и независим. От име- та.
следобедни минори
Бавно тихо кървя.
В незараснали рани
се сбирам.
В незараснали дни.
И пътеки от мъртви години.
Нямам име и праг –
по лицето на зимата
моят паметен свят
е клошар, пантомима…
А далече от мен
се разстила безкраят.
В малък пясъчен бряг
с каменисто начало.
Аз съм в него една
песъчинка без име.
Непрочел този свят.
Болен в свойта ранимост.
Бавно, тихо кървя.
В хоризонта си минал.
В тази млечна трева
по пътеки с години.
И не зная къде,
над човешката преспа,
моето лично небе
ще ми спусне завесата.
отплуване
Ако някога се върна в лунен месец,
в някоя от трите си посоки.
И проходи
моето рождение
в пръстена родилен там. И някой
камък върху камък ме разсипе.
За да чуе тъмната вода на дъното.
В себе си въжето косо срязъл.
Без ведро, политнало по камъка.
Ако някога се върна
и не чуя
екота на думите в сърцето си,
в делнично платно завързан…
Гнилото кросно на тъмното
сякаш че от дъно ще ме ражда.
А въжето
с нечий клуп над мене
в трите си посоки ще проходи.
С камък върху камъка залепило
сън по името на платнохода…
хроника
Бе малък още и непитомен светът.
Помежду двама се полюшваше змията.
И пътищата бяха неопяти. И мрежата небесна-
непозната.
Бе малък. Като ядката в греха.
И разделен на две сами недели.
А върху мрака си нощта
едва плетеше звездната постеля.
Висеше ябълката в нас.
Зелена. Недокосната. И непотребна.
В онова незряло вечерно предчувствие
за залез. Или утро.
Спрели Времето.
Бе малък и непрекосен светът.
А пътищата – неопяти още.
Невкусваните горе плодове
втвърдяваха едно очакване.
И нощем се прикриваха. В смъртта.
Така неделно раздвоени.
С лицата ни живееха. В греха.
А своят цвят разтваряше в нас Времето.
вечер, когато…
Вечер, когато
Морето остане само.
И когато
светът ми наметне самотен
едно старо, протрито житейско сако.
Вечер, когато си толкоз далечна…
В мене, от дневните дребни неща,
или от своите вечни посоки,
пада земята. Обърната. Зла.
Пада – чудовищно сляпа. Жестока.
Всичко, което обичам, лежи.
В тази написана вечност. Без име.
Всичко…
Спасените в мене следи,
кърмили стъпките на пилигрима.
Вечер, когато за тебе съм стих.
А от брега ми те викат спомени.
Вечер светът ми заспива след три.
В празните вени на болен.
дълго, дълго…
Дълго, дълго се сбогувам.
С теб. С брега.
С аквамарина.
С медения глас
на вятъра.
В стъпките на някой минал.
С вчерашния сън
от думите-
бавно, дълго се сбогувам…
От стъклото ме прегръща
нощен път. Едно след друго
мракът ненаситен връща
дни, в които съм те чакал.
Трия със ръкав следите .
Пожълтели живи капки
по стъклата на мечтите,
замъглени от очакване.
С две лица съм- хвърлен камък.
В тъмно и открито място.
Белег от сама поляна.
С есени от сухи храсти.
Нямам път, а само участ.
В коловоз на ден от бялото
да препъвам чужда мъка –
спомен в нощите на тялото.
следствен по дело №…
Цял живот не себе си бях.
А бях Другият.
И греших. И отвръщах на злото.
Със зло.
И запомнях грешилите.
И ги канех на маса.
С тях търгувах житото.
От чужди кивот.
На измяната бършех лицето.
Със своето.
И предавах за риза
Живелия в мен.
Най- красивите дни
като стъпки изтривах.
За да бъда от чуждите думи
Спасен.
Сам на себе си
и до днес не повярвах.
Не обикнах назад нито спомен,
ни път.
Всеки ден бих облепял във късчета бяло.
Белким почне наново
за мене светът.
И сега като болка поникнал
от късна,
неизпита навреме вина.
Аз и чистия Дух в мен отблъснах.
Може би затова оцелях…
видение
Потънахме в дълбокото
със теб.
Две сенки, ожаднели за телата си.
Как всеки лъч угасихме.
И спря
сред песъчинките
пространството.
И нямаше посока. Нито връх.
Светът прибра отдавна своите сънища.
Отблясъци сами от вечерта
рисувяха потъналите пътища.
А светло бе наоколо. И в нас.
Навярно – с любовта избликнала.
И странно светеха
невидими лица
С онази жива светлина . От минало.
След време ще сме жадни пак.
И ще поглеждаме нагоре.
Дано провидим. В кръг от светлина.
И в сънения мрак да се съборим…
говоря с теб
Обръщам се.
Назад поглеждам.
Мигът го няма. Отлетял.
Като в картина на Дега,
потънало сред полусенки,
умира миналото. В нас.
Разплита багрите.
И залеза познава.
С ръждивата му мека топлина.
Не чакам никой.
А до съмнало
пътека в себе си плета.
И утре по стената ще обличам
онази светла тишина –
петно след взетата картина.
Избелено петно. От вар.
коледно стихотворение
Снегът дойде в неделя.
С две листа. И шал от мокър вятър.
Блестяха в синьо нощните фенери.
Между небето в мене. И луната.
Забравих за реката… Ала тя
отнесе в есен слънчевата слама.
И край зелената вода
снегът рисуваше. В случаен камък.
Отнякъде из тази белота,
между дървета, въглени и зима,
един щурец с вечерна пелена
цигулката си в моя дъх ще скрие –
до новото лице на този свят.
До новите изтръпнали пътеки…
А аз вървя все по-зелен и млад.
В молитвата на Коледната вечер.
фадо за две късни лица
Някъде, между моите мисли
и мен…
крия двете зелени очи.
Като дума за бряг и безкрайност.
Утре всички, които те търсят,
ще намират съблечени устните
на нощта
върху моето тяло.
И напразно ще мамя себе си.
Или теб ще намирам
понякога.
В някой камък и в пясък, излят
от обувката мека на лятото.
Там, където отдавна ме няма.
И навярно, където сега си.
Там, в нощта побеляла от двама.
Сред която напразно се търсиш.
Аз ще пазя в брега като сянка
твойта дреха, съблякла съня ми.
Разделени, а толкова близо.
Като дъх от едно новолуние.
Ще целувам със поглед очите ти.
Ще целувам със поглед ръцете.
Или твоите стъпки ще галя.
След обувката мека на лятото.
Утре всички ще ме забравят.
В две зелени очи от безкрая.
молитвено
Зад белите листа на този сън
аз те търся, любима.
В една детска игра
от минало.
Без път и река. Без посока.
Аз те търся, любима.
До кръвта си те чакам
днес да дойдеш. По раните.
Зад корицата синя на зимата.
След ръцете ни – слепи, обречени-
в самотата на стъпките скитам.
Аз те търся, любима. Без име.
По надеждата в пътя си зимен.
И не зная дали си измислица.
И не помня следите до тебе.
В придошлата река от минало
ще събличам до бяло Времето.
И ще моля за нас да остави
една мидена чаша Морето
С милиарди секунди от лятото
да потъне сърцето ми. В тебе.
усещане за жена
…А беше на пресечка Любовта.
На бряг щастлив – морето ми от лято.
И бяха нощем
дните ми със теб
изсечени монети. Без цена.
Разливаха се в кръг от светлината.
С преминал дневен или нощен дъжд.
Така далечно и така познато –
неделята надничаше в света ми
от своята целувка – лято…
Следобед на самотен мъж.
А после мрака си обличах.
В лице, ухание. И плът.
И пръстите във теб се стичаха,
убили дневната ми смърт.
Светът полека се разпадаше.
На жажда, устни, нежен зов.
И бавно в себе си те пиех…
Среднощна жажда за любов.
когато не мога да те нарисувам с думи…
Любовите не са това,
с което те описвам.
Приличат по- скоро
на слизане или изкачване
по стълба
в събрани мигове
от багрите на ефирната ти рокля.
С втренчени под нея
любопитни погледи,
облекли желанието да останат по- дълго
в топлия триъгълник
между бедрата ти-
най-устойчивата фигура време
за вселената.
Любовите не са това,
с което те описвам.
Те приличат на бряг,
по който звъни топлият летен вятър.
А мракът се превръща в очакване,
в издължена сянка желание по теб
отвъд полетата на съня,
в една топла дюна от нощта на скитник.
Любовите не са това,
с което те описвам.
И аз оставам в подветрената страна
на деня си,
сраснал невидимо с тръстиката в очите им.
Навярно моята любов по теб
е капката само небе,
останало в техните езера…
защото
любовите не са това,
с което те описвам.
кръг
В случайно ехо ме превръщат днес
от тебе ветровете.
На лошата или добрата вест.
Залезе ли Морето.
А в сън, окръглен от стени,
прогледналото Време
с един голям самотен кит
пресича две поеми.
Тогава в мен,
като в роса
събрала теменуги,
в клепача лилав на нощта
по вятърния улей
изтича твоето сърце.
С очите на кошута.
И в съботните гласове,
довели вестоносци,
събирам новото Море.
По стародавно родство.
В опашка от самотен кит
забравил да изсъхне.
В добра, угаснала звезда.
Или в лице на влъхва.
опитомяване
Ще го направя…Дяволско.
Ще го направя.
До толкоз ще се отнеса
в греха,
че дяволът ще ме забрави
в един щурец от болен свят,
в една пресъхнала дъбрава,
в подмолна дума,
в грешен знак.
Ще го направя –
в теб ще си остана
докрай белязан. Единак.
Поел в следа
от път без име,
намерил в своята любов
брега очакван. И петимен.
Ще вдишвам в думи твоя зов,
заровил в пясъчник смъртта си.
Ще пия алчно красота
от извора ти – до премала.
Аз толкова ще се забравя,
че няма даже да ме спрат
по пътя млечен за безкрая
Непощадените от път.
Макар да зная, че за всичко
ще си платя на този свят.
От своята сама къртичина
аз, натежала като бримка,
онази капка в мен последна
ще си допия.
Пред Смъртта.
стълби
Ти спомняш ли си-
някога те срещнах.
На чужди стълби.
В южен град.
И там ме чакаше копнежна...
а аз вървях, вървях нагоре-
като по сънена мечта,
затворила годините мълчание
в надеждата на пролетна мълва,
че всякога на стълби
в нас ще почва
отново и отново любовта.
А някъде, високо над земята,
по- близо до самия Господ бог,
осъмнали, не кръстени по вятъра,
като в далечни две голготи,
душите ни по стълби ще повтарят
невидимата карма
на април.
Ти спомняш ли си
как те срещнах-
по чужди стълби.
В южен град.
И там ме чакаше
в надежда,
в копнеж, донесъл хорската мълва,
че всякога на стълбите започва
отново и отново
Любовта...
не ще ви забравя…
Не ще ви забравя
утре, в молитвата.
вас- не грешилите, без недостатъци.
Премълчаните , умните, мъдрите, светлите, свестните…
Не ще ви забравя утре . В молитвата.
Аз – умозрелецът, мнителен, питащ.
Кръпка по стъпките
на деня си отминал.
Аз, едно ходещо копие тленност.
Ежедневниче. Еднодневка.
Не ще ви забравя в стиха си –
тъй грешен, суров и несвършен.
Несъвършен.
Безумен от думите.
Оставен да диша.
Не катедрала. Забравена. Тиха…
Да. Вие така и не пишете.
Вие сте стил.
И лице.
И характер.
От химни и песни навярно направени.
Все безгрешни. В хармония. В блясък.
В прослава на нищото изгонили нищите.
…И зная, че мои са всичките грешки,
недъгави рими,
безформени строфи. Без синур. И кухи.
От неми куплети.
В една бутафория и бездушевност-
тъжна есенна плетка.
С всичките скъсани думи за нежност,
С всички облепени думи
за нещо си…било…не било,
незримо, човешко.
Мои!
Не ваши. Вий сте лазурът.
Те ме поправят – моите си грешки.
Да се намеря. Някъде. В някого.
А вий – накъде?
Може би – в Еверест?
Или – в Марианската?
И там ли ще правите Вечност?!
В двата обърнати върха към нищото.
В блясъка ялов на две остриета.
Там няма име за мене, грешният.
И оцелели стъпки от вас, безпогрешните.
Затова Съм.
Или ще бъда.
Още катеря в молитва душата си.
Аз, най- удобно сгрешеният. Мимът.
Беден до милост.
Скитник по вятъра.
Не ще ви забравя утре, в молитвата.
Вас, не грешилите, изрязали в себе си
благодатта на съмнението.
Не ще ви забравя!
Зад мен ще закусва - по моето бдение-
потомствен Страхът.
Или изкуплението.
новела
Направо сред съня ми
слънцето изгряваше.
На лятото сред каменните жили
скалите в мен простираха
по змийска кожа.
И като в някаква черупка-
съсухрена и тънка, неузряла
светът бе целият събран
на двете разклонени връхчета,
останали от змийската уста.
Езотеричен натюрел
от многолики пъстри сенки.
Пресипнал, каменен и смело
объркал звуци и слова,
като дете със „лошо гърло“,
тъй болен
в своя ранен час,
светът направо сред съня ми
лекуваше една Мечта.
Провинциална поема
Скандално влюбени.
Скандално талантливи.
Отнесли не една кавга.
Аз – сън по нежното ти име.
Ти- моя влюбена жена.
Делят ни купчина траверси.
И дъх на плачеща върба.
Денят е фейсбук-поетесен.
Окръглил нощни писмена.
Отнесли погледи по 10.
Виновни в не една вина.
Живеем аз и ти. Словесно.
Живеем, мила. В любовта.
Скандално влюбени.
Скандално лесно
оплюти и отречени деца.
В една банална безсловесност.
В един придворен маскарад.
Отнесли погледи по 10.
Виновни в нечия вина.
Живеем нашата пиеса.
От бури с чужди имена.
Делят ни каменни секири.
За чуждите очи товар.
Денят лапилите събира.
Със алчността на стар гробар.
А ти жадувай ме. Сега.
За да ме има още…още.
Виж капчиците на потта ни
как пият дворните кокошки.
Как стръвно всяка си кълве
каквото отнесе по тъмно.
И бързат с общата си гмеж
следите да омесят. В гумно.
Оназ вълчица, Есента,
с листа в душите ни ще шета.
И с ей таквиз уши светът
слухти по нашите кьошета.
Опипва въздуха. И души
кохортата от вестоносци.
Пък ние знаем с тебе, душо,
че сме от кал и слама още…
Там, в нас човечето боли.
И дращи камерно душата.
Скандални. Влюбени. Сами.
Сред делничната сива вата.
Бъди ми! Истинска, без грим.
На триста мили от мълвата
Морето ще ни приюти.
В последната вълна от Лято.
Невидимост
До вратата ми спират
нощем сенките.
И ухае на път
тяхното тяло.
На маточина и подбел, на средина
от хляб. И минало.
До вратата ми спират...
и реша ли някога
да се завърна
в своето Утре или
в малкото Вчера,
тях, сенките,
ще прегърна.
С тях ще прелея
тялото на своите възрасти
в болното лице на месечината
без теб.
И в сънищата стари
до първия сняг ще храня – нагоре, нагоре.
Да облекат с мъгла
нощната дреха
от тебе останала.
Мъгла
Измъкна се
от съботната кожа.
И бавно облада
с наслада
клоните, дъбравата и синура
ръждив по есента ми.
Със мокра ласка
после спря в листата.
Отдъхна с две тополи
и надолу
по пътя в тежък дъх се свлече.
В перчемите
на двата листопада.
Остави там целувката си нощна.
Притихнала поспря
в поточе.
Заслушана, смълчана. И потайна.
До ромоленето на сън приседна.
В неясни дири.
С новата премяна
погали прага в мен,
тъй празнично ухаещ.
Но сепната от скрито лято,
отдръпна се назад. Избяга.
Край съботната кожа на реката.
Стихът...
По-къс от зимен ден.
По- кратък и от вопъл на измамен.
Или от детската усмивка
на лятото
след тихата вечерна литургия-
звук в късното лице на вятъра.
Навярно, и сама следа от тялото
на някой бил или на бъдещ.
Стихът, завързал миг-
с безкрайност,
молитвата – с надежда.
Завинаги ...и теб. Със мене.
Стихът, съблечен
от безспирния копнеж
на песъчинките ни време
по една носена дълго дума.
В утринния звук
и в солените глътки пяна...пулсира.
Неизлечим. И невъзможен.
Облякъл чуждата ми кожа
между живота и смъртта.
между“Спасете нашите души!“
и Земята на спасените.
Стихът, събрал морето и брега
от вечерната нежност,
събрал житото на съня ти
в черупка лято
и кора бреза.
Стихът - отворена вечерна рана.
В едно безсмъртниче
с дъха си ми донася
усмивката на твоето сърце.
Неназовимото...
Такива дни не съществуват вече.
Живяхме с тебе
в хоризонтите им вечност,
с неясни очертания на дълг и памет.
По кръговете на водата растяхме-
тихо, глухо, нежно.
Или живяхме все на приливи.
И в необята си -
тъй недокоснати и вечни
тичинки...Прашец
от есента на нечий вятър.
Не бяха дните нито мигове,
ни часове.
Ни песни на забрава и притома.
По сенките си спускахме нощта.До горе
потъвахме,
в клепача и останали.Да прегорим.
И да забравим лятото
край тихите градини
на съня си.
Такива дни не съществуват вече...
Навярно не сънуваме,
а в страх
в потока див потичаме -
в деня .
И никога нагоре не поглеждаме -
за сън по жълтия прашец.
Сълза сме в есента на вятъра.
Или римуваме
с вечерни топли редове
откраднатите стъпки на снега.
молитва за Винсент
Тези макови полета
в паметта…между два отскока
на махалото.
Скрити в сенки край жени от Арл.
Или в сляпото око на дявола…
Някъде след чашата абсент
с жълтите звезди над Ейм заспива
каменната църква на Винсент.
С всички улици и ниви.
В белите обувки на нощта
спи като сирак водата.
Няма път . И само от звезди
прах посипва есенният вятър.
Starry night…А моите очи
търсят още в теб, Винсент луната.
Сляпата , превързана луна
в твоето последно лято.
Дните ти навярно са у мен –
с това пътуване тъй светло. И човечно.
Аз съм скитникът - от Йолкос до Ламер.
И рисувам твойте слънчогледи.
Тьй и ще осъмне в този свят-
от starry night до мъничката крепост –
надеждата ми в някой непознат
отново да открия сън по тебе…
п.п.
Нощем – макови полета…в паметта
(между два отскока време)
скрити в сенки на жени от Арл…
или в мартенските преспи.
Някъде, след чашата абсент,
в жълтите звезди на Ейм заспива
твоят деветнайсти век.
С всички мои човешки зими.
Усещане
Прескочил съм Мига. Или
зад мен белее Времето.
Без памет
притвореният му клепач ме гледа.
Като рана
от празното начало на Безкрая.
Оттам, където съм дошъл -
в началното безвремие на края си.
А може би съм светлото петно,
останало
от дълго престояло на стената
и влязло тихомълком в мен
разпятие.
Прескочил съм мига на Края.
Невярващият поглед ме притиска
в страха от някой сбъркан ред,
в страха от Бездната
да не поискам
за още някой час и ден...неделя...
едничка милост да ми отредят-
до светлото петно да се преселя
като прашинка оцеляла.
От суетата на света.
- - - - -
На любовта преситени, честити
щом свършат паметните дни,
сърцето ми ще премълчи годините.
И само твоите очи – осъмнали, зелени, чисти...
ще пазят думите на стих,
прескочили мига забрава.
Оставам сам - самотен по нощта.
В зелената ти синева.
С осъдената моя памет.
Диптих
Между камбанарии и сводове, огради…
поникна вятърът.
И спря
поточето зелено във очите ти.
Разлисти стомната си време.
И тя потече , в багри
полудяла,
по улици и пътища сънувани,
във две наперени петлета
от утринния двор
зад лятото.
С безумството на цветовете
по старо мелнично ветрило
водата тича
ожадняла.
За камък, коренче и синур.
Между камбанарии и огради
разлисти стомната си време
в поточето зелено на очите ти.
И утрото осъмна. В тебе.
2
Безгрижен, звънък, закачлив,
сякаш разсипал млякото на мрака,
вали в сребристо, в анапест
дъжда,
от детски смях направен.
И стъпките ми падат в плен
на някаква сама надежда,
че с моята мечта по теб
дъждът е вплел
в листа и мрежи.
И тича да ни улови
до миг с безплътното си тяло.
В една неделя за света
направени от морска пяна.
Вместо приказка...
Когато те приспивам
вечер,
в обвивката на свойта нощ когато
сънувам,
че в съня ти галя
глухарчета от късното си лято...
аз в есенните думи за пощада
целувам оцелялото в очите ти,
събрани в топлата ми шепа.
И зная вече, че е нелечимо-
до края бял на дните ще съм болен.
Забравил да замине в твоето име..
Забравил думите за сбогом.
В света ти тих и непоканен
когато паля тъмнината
с глухарчета от късно лято.
Аз зная вече, че е нелечимо.
И в края бял на зимите
ще съм ти вятъра.
- - - - - -
Дано не се събудя тъй внезапно.
В отминал сън да те заравям,
в дните си.
Безпомощен. Като първична ларва
под тежката обувка на годините.
петохлебие
Месечината по тъмно се надвесва.
С острие, наточено
до бяло.
Полският щурец
лети унесен
в свойте пролетни трели
и сякаш
огледало-
малката рекичка
в мен
по тебе вкаменена-
от живот
и в сън по бялото
тихо ромоли.
От дън-душата.
И остават стъпките
на залеза
в нощна музика
по рамото ти бяло.
C’ est la vie… да,
всеки е със себе си.
Сам. С платнище смърт
до входа есенен.
В месечината по тъмно
ще омесим
с малката река
от мен до тебе
Петохлебие. И в облачето песен
земен ангел
плочата ми ще отмести…
Схизис
Отъняха и в нас
Часовете.
С песъчинките време.
В Часовника.
Огрубяха душите
И вечер
като сенки
сами се наливат. В проклетите мигове.
В старостта, по годините –
като рядка, нечиста глина.
В непотребно, негодно за месене
наше, само наше си Минало.
2
Безучастни сме. Равни. Отвсякъде.
Равни в себе си.
Равни – в децата.
И напразно чудакът с китара
се опитва да трогне сърцата ни.
А брегът е полегнал на завет.
И лицето сивее. По вятъра…
И се правим на хроми, негласни.
На невидими шапки от щастие.
В самоделки преправяме сякаш
и хастара на дните. По бастите.
Вкоравили гледеца нататък-
не за час, не за два. А до век.
Зад ключалка поглеждаме. В себе си.
В тази жадна първичност по Дивото.
И се питаме живи- неживи : кой от двама ни е човек...
лечителка
Ще ме лекуваш
в думите.
От утре.
А аз
на оздравял ще се преструвам.
Кръводарител на илюзии.
Облепен цял
в прашинки утро,
денят ми ще те населява-
в стреха и сън. Далечен скитник.
Ще ме лекуваш в думите.
От спомени -
недвижимо имущество на болен.
Денят ще бъде дълъг
и бездомни
мечтите ще събират сън.
По листите...
В една кошута
ще засели вятърът
очите ми – последно обещание.
А ти така ще ме лекуваш,
че да забравя оздравяване.
стих
В сън ли бях…
в милувка. В смях.
В есенна мъгла осъмнал вятър.
Пазя ли от чужд следа.
С дъх на топло, късно лято.
Залезът ли в мен довя
уморената си възраст.
Вечерна вълна и бряг
с младо вино да възкръсна.
Да ме залюлее в дъх
късно и омайно биле.
И безсмъртниче след дъжд
в шумата край мен да има.
В сън ли бях…или в съня
някой някого е имал.
А подземните звезди
са намерили Спасителя.
По една вечерна свещ
да запали в моето име.
До стена от стар градеж…
и изсъхнало мастило.
клошар
Изхвърлени от другите
илюзии събирам.
Редя ги в мен-
петачета по чужди дири.
Обличам сенките им ,
слети в тъмнината-
да пием късното вино на лятото.
И в спомени осъмнал махалата
ще съм лице.
Без кръст. И вярна дата.
Един самотен винен епизод
в илюзия по сянката на вятър
От някакъв останал мой живот.
- - - - -
Навярно ще те имам дълго.
Дори след края на света.
В съня безкраен, тъй далече
от сенките на паметта.
По клоните на нова есен.
Или в трелите на щурец.
Ще съм от нежната ти песен
едно следобедно море.
отместване на времето по Фуко
Напук на стенното махало,
превърнал себе си в „напук”,
В съня ми - някак оцеляло
от сипкавия инфразвук,
ще ровя в теб
сърцето си. До бяло.
Далеч от дневния боклук.
Под светлите самоизмами
на есенния в мен капчук.
Дано да оцелеем двама.
„Накъсо” вързал лудостта
със стръкче дъжд,
с въжета кожа
от змийското начало на света…
живея в дневния си брама –
едва роден и още сляп.
Под светлите самоизмами
на есенния в мене свят.
Напук на древните начала.
Превърнал себе си в „напук”,
аз бялото сърце накрая
ще пратя по един капчук.
И дълго няма да ме има.
Прашинка – ще живея в теб.
Окръглил есени и зими
в съня на твоето сърце.
Варио
…И пак отначало. След края ни.
Кафето за джезвето в 5.
С „обичам „ от нечия памет
обличам днес своето сърце.
Любовта ни
е двоен поданик-
зима в две разделени лета.
Непокръстена. Нежна. И скрита.
Между делник и празник – сама.
Късен миг,
в който всичко е бяло.
Сън за двама. От жива река.
Разделени – на път. И начало.
Като форма на пролетна лудост
Любовта ни- петимна в желания.
Сред небето на краен квартал…
Не, това не е мода и мания.
Нито тръпка от градския арт.
Сън за двама, споен с оживяване
в къс от залезно тихо небе
за мига, „който всичко си струва”.
Дневен кадър в оптичното варио –
след „обичам” и двойно кафе.
какво е…
Една жена какво е без любов –
притихнала зора до тъмен ъгъл.
Отдавна неотгърнат благослов.
Молитвеник от запустяла църква.
Очакване. В едничък път.
Среднощен залив
на безмитни думи.
Осъмнала в желанията плът.
За есен или лято.
От безлуния.
Замръзнало поточе край слана.
Посърнала трева на пусто било.
Какво е без любов една съдба-
прекършена дъга
по сън отминал.
неделен лист от едно изгубено време
Заваля. Неусетно. По здрач.
В стръкче дъжд ме пови
Самотата.
Като птица от мокри листа
и алеята припна. По вятъра.
Вместо теб съм прегърнал съня.
Вместо теб- спомен
в тяло от лятото.
Самотата е с дъх на листа,
отлетели на среща. Със някого…
А така ме целува дъжда!
Като тебе тогава…някога.
Навалях се от нощна тъга.
Затова , че сега тук те няма.
Знам, от утре- измръзнала, тиха,
оцеляла от хорска тъма,
ще ме следва мечта от стиха ти.
По алеята с мокри листа.
Ще ми бъде предречена – пясък.
В стъкленицата земен живот.
И начало, и край.
Близо някъде…
Щом намеря от тебе листо.
примум…
Преди
износването, смилането, разграждането,
отцепването, отлепването, отлюспването,
разпадането, разлагането, разплодяването.
Преди
погубването, изтриването, отпадането,
безсилието, опростяването, оскотяването.
Наизустяване на всички варианти самота.
Преди
слягането, уравняването, уравновесяването,
подсичането, изглаждането.
Преди
обезличаването, обезпаразитяването,
обезвреждането, затриването.
Преди
назоваването, означаването,
наименоването, измерването,
охулването.
Преди
погнусата от думите,
смаяни от безгласието
в мислите.
Преди...
Когато Бог не беше измислил
границите на Рая, светлината и омразата.
Не беше разделил лицата ни
на добра и лоша половина.
Не беше все още доказал
и наложил
имената.
И паметта за тях.
- - - - -
Преди онази първична тишина
и капката вещество от Първосвят.
ти запали свещичката
в сърцето си единствено.
После дръзката зеленина
опакова старите ми представи
за птиците
И лекотата, с която отгатвах
копнежа им да бъдат обичани...
пясъчник
Пясъчната любов
е като пясъчната дига –
ако частиците блестят
с отразената светлина на чувствата,
навярно тя е здрава,
за да устои на ежедневната подлост.
Но пясъчната любов
е, може би, изменчива.
Като пясъчната дюна.
Навярно пустинният вятър на завистта
все пак я побеждава в нас.
И захвърля
в някой ъгъл.
Зад дните ни…
-------------------
Всъщност пясъчната любов
живее някъде
в абсолютното Време
и Пространство.
Достатъчно Съвършена,
Конкретна
и Коректна,
за да ни затрупа душиците
заедно с всичките ни сетива
накрая…
цигани
Търкалят каруците
протяжната песен, песен
на залез –
след слънцето.
И глухо хрипти, хрипти
от ритлите
тенекето катранено.
Тази песен, песен,
която влудява
след толкова път
нахалост извървян…
Спират.
Някъде, някъде.
Мъждукат цигарите.
Отпред тъмнината мълчи.
Пеят цигани.
Приспиват утрото.
В купчина слама и дим.
Пеят.
Слънчеви, слънчеви.
Сънища сбират –
глад и умора
в едно….И глухо хрипти, хрипти…
хрипти под ритлите
Битието катранено.
опит за събуждане
От небесната стена
Луната сякаш
изтървава въжетата.
И като самоубиец
безмълвно полита надолу.
Светът, прочие,
е заразен от натрапчивата мания
за вечност. И я държи несъбудена.
Сякаш в някакъв забравен кран
прокапва времето.
По клюнове на птици.
И покриви.
2
Сънят е неразтворен още
от своята първичност
в сухата черупка на нощта,
а под ръцете ми започват да окапват пера.
Остарявам без теб.
И днес уморено ще долитам
отново и отново
до своето си рамо.
На крачка от кръговрата
на същия непостижим хоризонт.
3
Уличната вена е издута
суха кожа от възпален клепач.
Сгърчена в своя си хлад,
под линията в транспаранта
от време…
или в стъклото
помежду ни,
отнейде
долазва светлина .
- - - - -
После в тела и думи
безкръвно потъва
острието на утрото.
И разделя деня след очите ти
на две оцелели половини.
Кукавица *
на един Страхливец
И крачиш.
Дишаш.
Мериш мрака си.
В ентропията – еднодневка проста.
Надеждата, премазана под дните ти,
до късно
в теб се гърчи...
Безтегловност.
Панелно време.
Скърцат масите.
Отборно.
За Отбраните в ездата.
По тях(охранени)
Пегасите
доволно хрупат в стих
овеса си.
Подаден им по час и дата.
Тревясал.
Сам.
Кокетно пърхаш.
И търсиш място в клоунадата.
Такова време, мили Господи!
Държат му още в дните пантите.
Клатушка меко сити вратници.
Пресъхва някак- в глухи зеници.
Мухи обслужват бавно
Времето,
накацали за сън Пегасите.
И раждат вечно, вечно себе си
по страшно кръвни
листни торници...
п.п.
Пресипналия послеслов
е само дъх от вино.
Полемика без Бог и Лох
в следа от стих
след зима.
---------
Кукавица*, ср.- страхливец
Перпетуум
Подхвърляш камък.
После - втори.
Трети...
От сипея
на пладнето
във дните си.
А долу-
изранена памет.
Свети...
Забравена монета
сред праха,
облякъл в църква
стъпки. Свещи.Зеници.
Поглеждаш в себе си
света.
Самият – камък от небета.
Сред грапавите дни
заключен.
А долу
пясъкът е памет,
поникнала в лица .
От скука...
п.п.
Бог е дете,
забравено в далечен остров.
Не вярвяш вече,
че е в теб.
Строиш до бога
нови мостове...
А пясъците ги зариват.
Остава скелетът–
да бъде сянка
в подвижните очи
на дните ти.
Забравеното в теб
дете
започва да налива
зима.
В косите ти. И във ръцете.
По малко –
в твоите години.
А времето –
обърнат конус.
Затрупва в пясъчното тяло
самия теб.
Изсъхваш собствено.
На песъчинки се разпадаш.
И дозатрупваш слепотата
на пясъците.
В други мостове...
Пиеса
Мъката,
която се крие
под лицето,
плаче по шлиферите,
Люби се с посоките
на уличната лудост.
Мъката в нас –
бездомна,
безхлебна,
безводна.
Мъката -
с очи, изгребани от вино.
Обла -
сякаш камъка
от пазва на удавен.
Сякаш извор, бликнал посред зима.
Или сцена.
Мъката – товар от доверчиви
звуци,
приютени в скута на орисан.
2
Светът стоеше
откъм заветната страна
на моето желание.
Там,
където хилавите треви
на сънищата
не можеха да скрият
избледнелите снимки от бъдещето.
Там,
разсъблечена от всякакви възможности,
Розата спеше.
Отворена и беззащитна
в своята бодлива наивност.
Изтръгнах я набързо от себе си.
Изведнъж-
както корен сред пътеката на деня.
Едно от сребърните трънчета
на обидата
остана да гнои
под моя нокът.
Както празната ми душа –
по брадвата.
3
...Яловият цвят се държеше
само
за студената сила на упорството,
в леда, в пукнатините
на скалите самота.
Ако го бях засадил
в пясъчника на сърцето си,
още утре да съм осъмнал покрит с живот.
В пясъка на тялото ми
навярно - да играят деца.
А привечер нямаше да стоя
безмълвно
пред дома си.
И да гледам как светът повива
дневните лехи на пространството
с безразличие.
Боли от врани,
трънак...и истински цветя.
п.п.
Повече не мога
да летя. Простете-
окован съм в думи.
Без тъга след мен
завесата спуснете.
След това
небето –
помежду ни...
Обратно броене
Колко още ми остава:
разстоянието от моето лице
До твоето.
Зимата е кратката пътека
от върховете на пръстите ми.
До хълма на очите ти
отсреща.
Колко още...
От зелените решетки на листата,
скрили забравени птици.
До рехавата пелена от мълчание
след тежките думи помежду ни .
Или
ивиците човещина, разпилени
покрай площадната ярост на новите лъвове.
Някъде,
отвъд хоризонта на телата,
отвъд шепота на кръвта,
отвъд крясъка на отхвърления,
отвъд сигурността на заучените пози
се намира
този свят на безматерни Дъждовни Хора.
Колко ли още ми остава да съм мъртъв...
2
Преди разсъбличането
на надеждата
търсех светлина
в Светлината.
Преди простотата на думите
носех пустиня в себе си.
Преди сеяча
и жадната нива
бях пресъхнал
от словоблудствата
на вечните ангели.
Много преди
приказката за Някой,
неговия дух и материя...
3
Преди кръста,
на който разпъвам
ежедневното си бягство
по пътя към хляба
или лудостта на самотника.
Много
преди ненаситните глави на слънчогледите
да изпият до дъно светлината на слънцето
и небето да се превърне
в решетка от криле
на изгубили вятъра птици ...
Луната внезапно потъна
в чаша вино-
една разтворима таблетка утро.
4
Денят е бледен, необръснат.
Със мирис на треви. Безлик.
Денят е черно-бял, еднолинеен. Ясен.
Осъден на живот болник.
Отсъствен лист
Навярно
тялото на птицата,
която пада,
е само глуха последователност
по сянката и,
прелетяла твоя прозорец.
На зазоряване,
когато твърдината на деня
е още крехка,
те срещам отново
върху отчетливата линия,
откъдето отстъпва нощта.
Разпознавам
твоята тъждествена прозрачност
върху сенките на болката
от ненужна дума, звук
докосване. Или върху
крилото и острието на съня и покоя,
които съм бил ведно за теб...
Не повярвах на обещанието ти
да не се разделяш с мрака
от родилата се в него светлина.
2
Това зазоряване над снега...
нощта бе дълга,
окована от неродените равноденствия
в частите незавършени дни.
А луната изпълваше с нежност
изпъкналите ръбове самота,
останали от ежедневието на прилежащите предмети.
И в тази хармония
от сенки и светлина
само студът
тежеше отвесно
над изоставения от времето град.
А той добиваше вид
прежълтял и уморен,
Подобно болен пътник.
Навлизаше тогава мъглата
постепенно
през дългите галерии на вените.
И ме обземаше спокойствието
на обречения – мен, неизвестният
гмуркач в пустотата на изстиналите улици.
По гарите минаваха
предълги композиции
от ненужно време, без местоназначение.
И слизаше на всяка спирка
от тях мъглата.
Величествена – в забравените коридори
от безвремие.
Изпълваше сега
единствено детското пространство –
Голо и зазидано
от отсъствията на самото дете...
3
Някой,
който много дълго
нищо не е разбирал за себе си;
някой, който е опитвал да заличи
ивицата от чувства
помежду прошка
и амнезия...
Някой си,
просто побъркан от самота-
като в едноактова пиеса на Ибсен;
някой катурнат от сала,
успял да изплува .
И някой,
който никого не разпозна
след това...
Някой
накуцващ
несретник –
една купчина спомени.
Загърбил пустинята в дните си.
Един компас без посоки и прочие...
Или онзи перко-
ненужен никому-
като идея за не написан разказ.
Той,
самият,
още пробва да опъне
кривата тел на времето
между старите и нови пясъчни кули
в опитомената част на душата си.
И като успее, То навярно ще спре. В него...
п.п.
Една сутрин,
като видях просяка пред църквата,
който продаваше свещи
и върбови клонки,
си спомних,
че в предишния му живот
съм бил негов роб
навярно...
Ще те измисля...
Ще си измисля,
може би.
Или ще досънувам...
Последните листа,
Които гледах с теб.
Красиви бяха-
златни...тъжни.
И сякаш капеха
у мен.
Ще те измисля,
може би...
Или ще досънувам
по тялото ми
устните от теб.
С тях да долюбвам
ветровете.
Очите ти -
с пожара тих,
дълбоко някъде
в сърцето ми заключила
есен по мен.
2
Две застинали
есенни сенки.
Аз и ти.
В два следобед.
Посред листи
и пейки
обещават на своите тела
топлината
на летните думи.
Обещават
на своите очи
тишината
на морското синьо.
Обещават на своите ръце
белотата
на късните зими.
Обещават
на своите сърца
(с неподвижно застинали
устни )
красотата
или
лудостта
на едно
безумно
влюбване...
- - - - -
Две застинали сенки.
Ти и аз.
В два
следобед .
Посред купчина тихи листа.
Есен.
И мраз.
Още търсят
своята пролет...
Сливане
Сърцето ти
Тихо
Заспива
В гръдта ми.
Очите ти-
в моите очи.
Ръцете –
В бодливата тел
На ръцете ми,
Която дните
Без тебе
Разпъват
До скъсване.
Лицето ти
Крие
Луните
На
Моето
Лице.
Кръвта ми
Потича
В твоята кръв.
После –
Очаквам потоп
От обиди,
Закани,
Предчувствия...
Но
Всеки
Следващ
Стих
След него
Ще бъде
Моето
Човешко
Възкръсване...
Нещо в мен...
От крайните квартали
На самотата ти
Като клошар
Се ровя –
В кофите на дните.
И търся
Изхвърлените
Твои вечери,
Разстроените дни,
Размагнитени
От хаоса
На чувствата;
Обувки
Без път в тях;
Легла от лятото,
Петимни за любов;
Недокоснати чаши
От истини;
Изоставените думи
След разделените ни ръце.
Изветрялото вино
На обичали;
Осиротелите мимолетни
Квартири...
Търся
Да закърпя
С нещо
Копчето си време
От дрехата
На дните без теб.
Аз,
Клошарят
От крайните квартали
На твоята памет...
Гарата +
С камбанка
И часовник
Се превръща сякаш
В моя църква.
Искам в нея
Да измоля
Твоето
Единствено
Завръщане.
От една разсънена
Надежда
След очите
На дъжда ми.
Дамата,
Опитомила моето сърце,
Ми го връща
Като подарено
Всяка вечер.
А на утрото
Потегля с него
До сърцето си.
Гарата е моето очакване
Ежедневния подарък
Да получа.
- - - - - - - -
Слушам
Как в безверието
Няма вятър.
Но “добре дошъл”
На Сатаната
(кантонерът, дето спира Времето -
да изпушим по цигара…)
Слушам
Как безветрието
Е прощално пианисимо
За вярата.
И тогава Сатаната
Ще отложи
Моето пътуване –
Вярата си в спирка “Вярност” да дочакам.
...”Следващият полет се отлага.
Поради мъгла във телескопите.”
Има ли летище Рая?
Толкова е празно
Във душата ми...
Крайбрежни камъни
Там са те –
накрая на пътя.
Където тишината
е на привършване
и започва
лошия вятър от морето.
Там гладувам за гласа ти.
Жадувам
ръцете и устните.
Потъналите езера
в мънистата на очите ти
отново да видя.
Там, след тях,
тишината в мен
все някога ще си отиде.
И ще бъде начало
твоето тяло,
Любима.
Бавно
ще разтварям
спомена за него.
С оцелелите дневни звуци
от приливите на болката.
Ще оставя Светлината
от копнежа на твоите длани
да спира
стъпките раздяла в солта на времето.
(Преди нощта
да ги превърне в стълб.)
Освободил
единствено
сетивата си
да препускат на воля
из тялото,
ще потъвам бавно без теб...
или оцелявам,
в дъното на твоето отсъствие
запратен.
Някъде там, накрая на пътя,
където
тишината е само символ,
от брега на очите ми
до твоите
ще забравим да тича
първородният огън
по топлата струйка
от страстта
на двама влюбени…Някъде там.
сетивно в дневната мъгла...
очите ти
завъртат ключа.
И с мириса на тишина
и лудост
леглото навлажнява
в мен
гангрената
на мрака без слова –
преминали,
изтекли
есени;
три-четири филиза
Самота,
забучени в саксия утро…
до тялото
на негоряла свещ.
След хлипането
на вратата.
Очите ти…изкачвам някак
аз стълбата до тях,
докоснал днес
за първи път
небето на съня им.
От тялото на твоя нежен смях
ще стопля зимния си вятър.
Очите ти…наоколо, след два,
е щастие от моето Вчера.
Наситено
с дъха на твоето лице.
По тихия копнеж на самотата
когато вдигам
поглед. И сърце…
Вражелец
Е, братко...стъпкаха те.
Там, в калта.
Да гониш жабуняка Време.
По навик ще ти палват свещ.
До век.
И после...дявол да го вземе,
ще мерят с дъното по теб
лапилите на своето презрение.
И ще те жалят-
в чер катран ти хвърлей-смърт
да си прихванал.
Полекичка ще го топят-
върху детето в теб. До бяло.
Изстинал , отърван и лек.
Додето беше цял – пълзяха.
Повиваха плашилото
с елек
от кърпен стихотворен вятър.
Та белким стане на човек
Да отнесе и то награда.
В конкурсче или джамбуре
с предизвестена клоунада.
Дочакаха те най- подир.
Да се заселиш под земята.
От блатото им въдворен.
Потънал . Сам. При жабуняка.
Далеч от сресаните дни
на шайката „богоизбрани“
и пеещите в хор мухи
тържествен акатист – в прослава...
рисуваш своя си портрет:
изсъхнало дърво, покрито
със свой. И чужди снегове.
Отдолу – два ли, три филиза.
И име на едно море.
Послепис от едно пътуване
След толкова падения
и мрак,
объркал четирите посоки,
далечен в нечия съдба
и близък на съмнения и болка...Аз пак се връщам-
без платна. Без плячка.
От любов избягал.
И търся в плитчините на деня
съня по своята Итака.
Солени са следите на брега.
Превърнали солта
в беззвучен вопъл.
Калипсо бе проклятие. И страст.
Зад мъртвата тъга по Пенелопа.
Не зная...толкоз векове
са минали
с вечерница от тебе.
А моето само сърце
обърнато към Малта още гледа.
И все по-хубава от сън. От пяна
и тела на стъпки...
белее твоят нежен стан.
Като началото на пъкъл.
Нещо в мен...
От крайните квартали
на самотата ти
като клошар
се ровя –
В кофите на дните.
И търся
изхвърлените
твои вечери,
напуснатите дни,
размагнитени
от хаоса
на чувствата;
обувки
без път в тях;
легла от лятото,
петимни за любов;
недокоснати чаши
от истини;
изоставени думи
в разделените ни ръце.
Изветрялото вино
на обичали;
осиротелите мимолетни
квартири...
Търся
да прикрепя
с нещо
копчето си време
в дрехата
на дните без теб.
аз,
Клошарят
от крайните квартали
на твоята памет...
2
Гарата
с камбанка
и часовник
се превръща сякаш
в моя църква.
Искам в нея
да измоля вечер
твоето единствено завръщане.
От една разсънена
надежда
след очите тихи
на дъжда ми
слушам
как в безверието губя
своя непокълнал вятър.
Но “добре дошъл”
на Сатаната
(кантонерът, дето спира Времето -
да изпушим по цигара обед…)
Слушам
как безветрието в мене
спи в прощално пианисимо
И тогава Сатаната
ще отложи
моето очаквано пътуване –
Вятъра си в спирка “Вярност” да дочакам.
Има ли кантони още в Рая?
Или празен е като душата ми...
Събота, в стих от следобед
Студено ми е- приеми ме
в своите обятия на селска Богородица.
Христо Фотев
Когато ни отмине
първата вълна
и , оцелял от паметната лудост,
в телата ни ликува
вчерашният свят.
С тъй дълго търсените думи…
По хълма слиза Времето – Съдба.
С ръкойка дъжд
за сухия език на вятъра.
А в стъпките пред прага твой-
вечерната слана.
И две очи, които пътника си чакат.
2
Наситихме се с теб
на дребни хора.
На вързано от плашила небе.
На мътени в неделен полог
„безсмъртни, вечни светове”.
Наситихме се на измислен сняг.
На вечерния страх от утре-вяра.
В усмивките- на каменния бряг,
където неродени думи чакат.
3
…Студено ми е. Във една вълна
събрал съм лятото
на своето спасение.
Навярно всеки носи някакво море.
И сал за нощните вълнения.
И вълноломи от лица,
откраднали морета – време.
Студено ми е в този свят.
Дано във твоя ме приемеш…
Обикновен
Кога са зидали стените?...
Константинос Кавафис
Когато всичко се повтаря
със глас от нощно ехо.
Небето в мен е сиво.
И сърдито.
Навлякло чужда дреха.
Кога са зидали стените
край нощния ми храм?...
Така несрещнат…Малък…
Никой.
От хляба в мене –ням.
Обикновен. Като водата.
Пред белоснежните ланити
на ежедневната ти красота
между дете и старец
скитам.
С една сълза от късно име.
И стръкче пролет. В есента си…
Навярно тъй е по Да Винчи -
мъглата със вечерно расо
в животното у мен облича
живот от нощното си бягство.
Кога са зидали стените?...
Сърцето ми отвън
остана.
Така несрещнат…късен…
Минал.
През тялото на Самотата.
Между дете и старец скитам.
Из хляба сух и клисав. В мрака.
Пред белоснежните ланити.
Обикновен. Като водата.
Любовта ти към мен
-бяла птица,
изоставила
ятото
в
стара
забравена
гара. От Време.
Капят
по
коловозите й
(нощем
към
два)
тъжни бели сърца
на разлюбени сенки.
А
в
една
закъсняла луна
от лицето
на
спрелия
нощен
часовник
любовта ти към мен
се облича
с пера.
В хладния мирис
на зима.
И делник…
По вятъра…
Като следа от пясъка
в листа,
копнеж и болка разделила,
човешкият живот е длан,
сама отдадена по вятъра на влюбен.
Разсипваща праха на своя идол.
Едно глухарче след изтляла зима.
Като следа от изгоряла свещ
И белег по жена любима…
2
Един напуснат късен дом,
на който всеки ден троша прозорците,
живее в мен остатъка живот.
И вдишвам кислорода му.
На порции.
Преди да дойде старческият час.
И гърбом да си излежа съдбата.
Аз, профил тъмен. И анфас.
Ще пратя сам душата си. По вятъра.
Разговор с теб
В мастилото на нощта
снегът е забравения бял прах
от наркомана Време.
Една единствена стъпка в него
са твоите неписани думи.
Навярно
в околната пустиня от лица и тела
с тишината се разлива
лека, сякаш болезнена октава
след внезапно прекършен
жив клон по вятъра.
Останалите звуци
и думи
ще скрият синура на утрото.
И денят ще поникне
направо от очите ти.
п.п.
Не знам кога ще тръгна.
И дали ще стигна.
И стръмен и болезнен ли ще бъде
пътят.
Човекът в мен - една сама авлига
по вятъра осъдена да бъде
едничката следа. В осъмнал.
А казваш ти- най светло е на тръгване.
Зимно огледало
Ако извикам името ти
в мен,
от твоя връх
ще се свлече лавина.
Небето ще покръсти
снеговете си.
През самотата им да мина.
Ако извикам името ти
в мен,
светът ми ще осъмне в бяло.
В един единствен южен ден
ще бъда стих
от твоето тяло.
Отнякъде ще завали.
Без дъжд.
Без вятър ще потъне
за миг морето.
И някога...поне веднъж,
в една жена
ще спи небето ми.
Ако извикам
името ти,
знам –
ще се събудя във око на късна птица.
(Денят е побелял саван -
останал сън от нощната зеница.)
Тогава речните върби
ще потекат
след твоето тяло.
Достигнали бездомен праг,
във мен ще те оставят
цяла.
Ако извикам името ти
днес-
две есенни реки ще ме повият.
От оня връх-
без долина.
Където в себе си
те крия.
Смъртта…
Смъртта
е само послеслов.
Изпуснат дим
от дупката
на кърта.
Смъртта във нас.
Една и съща.
Разлюбена…
Изгубила любими.
Един изминат нощем
път –
през суха долина. На връщане…
А там е дърводелецът.
Сатър размахва.
И с метъра ти взема мярка.
Насън посича дните в теб.
Или наяве…
Докато те затрупат жадни
за думите
отломки памет.
И приливи на чужда вярност.
Смъртта е само послеслов.
Изпуснат дим
от дупката на кърта.
Или на кита
сетния любовен зов,
дошъл да хвърли
в своябряг
живота си…
- - - - -
…Когато влизаш в храма
имаш три лица:
на отче. На агнец. И... никой.
Сред тях те чака и четвъртото
Смъртта-
в погубените ниви
на мечтите.
Вятърът…
Присъда е над всеки път.
Над всяка крепост, скрила време.
От всеки камък взима плът.
Да облепи гнездата в мене.
Приятел на морето и брега.
След пограничната безкрайност,
отгледал за очите си деня.
В намерените думи и пространства.
Не е очакван. Нито сън.
Не е забравено „ обичам”.
И не живее в чужда смърт.
А медните звънци от него
сричат
Изгубеното време за света.
В зелено- бялото кокиче.
И като вятъра сама. И гола.
С дълбокия си глас пленила птиците.
Пониква в стрък. Или зърно.
Единствено душата му орисана.
п.п.
Далече съм от тебе, сън.
Но по брега на твойта вечер
ще ида да погледам как
рисуваш думите. От вечност.
И без да зная колко сив
и колко звяр е в мен човека,
ще храня кучето му с мрак.
От тази теменужна вечер.
Усещане
Болестта е покълнала…
Или в сърцето
има Някой.
Пристъпва в деня
с обувки от вяра.
Опитва да ме направи
нов. И хубав. (Или по-откачен…)
Да ме вмъкне
в себе си.
В стената на своята представа.
Или под стъпките на снега.
Преди да поникна.
Преди Днес и Утре…Опитва се
да разбере по лицето ми
преминалите в мен реки,
стъпканите цветя, плевелите,
суховея,
пясъка от едно
напуснато
речно корито…Навън мъглата
е нощ. Миксер на крачки.
Мъти сенки.
Поникват хора.
Понякога, в листопада на минутите,
от миксера тупка
детско сърце.
Търкаля яйцето на Луната.
В което има Някой.
Дрънчи денят…заковал яйцето. В мен.
- - - - -
Денят - един самотен полип
върху гърба на времето.
Усмивка, пълзяща като “лека нощ”
по устните на просяка отсреща.
Пресича напряко сърцето ми.
( Понякога в сърцето има Някой…)
Нощна молитва
Нощем
за твоето
тихо
лице
късните думи са
лунна молитва.
Някъде
в спрялото време
през мен,
късните думи
в морето
отлитат.
Сякаш
по нощните зли ветрове
от една платноходка
в съня ми…
утрото , знам,
ще е твоето лице,
къпало
късните думи.
2
Късните думи
от нашето лято-
стъпки в следите Любов.
В тази тиха вечерна позлата
късните думи са зов.
Стръкчета обич,
пораснали диво.
Стъпкано време.От сън.
Късните думи
след нас ще живеят.
В капките есен.
Навън.
п.п.
Исках да бъда
вечерникът в тебе.
Речен.
Самотен.
Безлик.
Сякаш откъснала
нечие минало,
птица от нощния стих.
етюд
А вятърът
е ласкав
като бъдещо приятелство.
В ръката ти оставил
прах от пеперуди.
От 20 зими в мене
пролетта пристига.
(Или
във някой чужди ден
съм те събудил…)
Накрая спират да играят
в очите -дни
невръстните хлапета.
До ъгъла те виждах-
плаха сянка.
След ъгъла си
дъх на цвете.
…А вятърът е ласкав
като пламък.
С опърлени криле
на пеперуди
Ръката ми поникна. В нечий камък.
Или
в съня ти се събудих.
кредо
Дали и в мен ще дойде
този ден,
от който птица -лято ще гнезди,
щастлива
в шапката на полското плашило.
А вечерният паяк
все така
страхливо ще докосва
своята награда-
самата пролетна луна,
изтекла през завои и огради.
...Защото никой не обича
да се ражда.
Да идват срещу него сухи дните.
Да му бабуват нощем мисли.
Или молци да стържат пода
на минали, забравени години.
Защото след телата си
обличаме
неразпознатите лица от мрака
на своите и чуждите животи.
Или сме едновременно
навсякъде.
С едничката си неразсънена душа,
завързала луната от хамака.
...Защото никой не обича да се ражда
във лабиринт от паралелно време.
След първата си глътка въздух
да вдишва прах от пътя. И годините.
И тъй, стоящ си неподвижен,
ще мисля, че политам винаги,
когато Бог пропука нощем
лика на тази паралелност.
В синтаксиса на мъничкото цвете,
разляло раната си дневна,
но живо в мен…но живо в мен.
Спасило стъпканите думи.
От толкова немигнали плашила…
Навярно, за да разруши
една скала от моето безумие.
Препречила напряко дните в теб.
За пролетните пълнолуния.
Зомби
Ще свикна ...
Ще свикна с тъмното.
Ще свикне окото ми.
С тъмното.
С тъмното на тъмното.
С неговите ъгли. И дните в тях...
С ъглите на дните
- в тъмното. Ще свикна-
и в сгазените с тях
предишни дни.
И това, навярно, ще е Развиделяването...
Навярно.
А след като окото привикне
( с тъмното) –
няма в него минути и разстояния –
ще се свиква с Вечност...
Нареден в редицата
на Преждепривикналите. На опашка. За свобода.
Втренчен в тъмното,
ще си търся ъглите ,
наметнат от дни
или
ъглите на техните дни.
В тъмното на Свободата си.
- - - - -
А, някъде светна!
Зад тъмното
Май от пломбирания зъб на Демокрацията.
Усмивката
Усмивката
е нещото, което
ме прави сякаш
сътворен отново.
Усмивката ти, мила –
пламъче стоцветно.
Посипало с искрите си
оловото.
Сънувани пътеки
в морско синьо
тогава
избуяват живи
в мене.
Потеклите по здрач
смокини
ухаят в есенни пастели.
А твоето лице е лято,
което ще поспре нощта
отсреща-
за сетен път
сред лунната позлата
ръцете ми да палят
нежност.
Аз зная, в есента
след тебе
ще се преселят
всички чужди зими.
По утрото
на твоята усмивка
безпаметно
ще прекосявам дните.
Ще стигна до детето
в мен
наивно,
забравило лице...
и още нещо.
В усмивката ти съм пиян.
От виното й
нощта без теб
ще пали тънки свещи.
И бог дори да гледа горе -
в стоцветни пламъчета-сенки
ще се стопи
у мен оловото.
И в себе си ще се повторя.
Нощна молитва
Нощем
за твоето
тихо
лице
късните думи са
лунна молитва.
Някъде
в спрялото време
през мен,
късните думи
в морето
отлитат.
Сякаш
по нощните зли ветрове
от една платноходка
в съня ми…
утрото , знам,
ще е твоето лице,
къпало
късните думи.
2
Късните думи
от нашето лято-
стъпки в следите Любов.
В тази тиха вечерна позлата
късните думи са зов.
Стръкчета обич,
пораснали диво.
Стъпкано време.От сън.
Късните думи
след нас ще живеят.
В капките есен.
Навън.
п.п.
Исках да бъда
вечерникът в тебе.
Речен.
Самотен.
Безлик.
Сякаш откъснала
нечие минало,
птица от нощния стих.
Тихо…
Така е тихо в мен.
Така е тихо…
Аз оглушах . В мълчание.
Сред бялото.
Заминалите чужди брегове
пресяха дните ми.
С утайката по пясъка.
В един безименен сезон –
с отекло слънце
и закотвени съмнения-
по мръкнало
добро и зло
и в мен разменят
своите постели.
Излъгал себе си и днес
в адажио с въздушни кули,
денят ми – вкаменен отвес
от сивото небе на юли-
прибира в хипнотична празнота
лилавите следи на мрака.
Така е тихо в мен…така…
Осъмнал по едно Очакване.
Прераждане
В едва отминали следи
от мисли
или дни дъждовни,
превърнал болката си в шип,
преглъщаш жилото отровно.
Денят й отминава в теб-
облизал рамото на пламък-
залязва с късни брегове,
повива в дъхавата слама
на лунното само небе
последната прободна рана.
А някой в твоето сърце
забърква дъхава отвара.
И думи за едно море
до утре в него ще повтаряш.
Безветрието ще суши
на завет къс от самотата.
Превърнал болката си в шип.
Или – на песъчинка лято…
В едва осъмнали следи
от мигове на дни дъждовни,
денят потъва тихо в теб,
облизал рамото на спомен.
И някъде, сред вълча нощ,
в подлунната страна на мрака,
под стари змийски кожи
в мен
вълкът ще дави тишината.
ДОРИ КОГАТО И ПРОШЕПВАШ...
Износил на плътта си
късна
пролетните ризи.
И на летата преди Нея -
старите кенарени …
Харизани
от някаква вторична разпродажба.
И пролетния шал
наметнал…
по рЕсните му да прокарваш пръсти,
да виждаш как в молците е прогризан-
до тъканта си -
парцаливият ти хал… тъй близо.
Понякога на просяк
в другите
замязал…
на някакъв Иисус
от стара жълта басня,
в летата преди Нея
сам себе си разпънал.
Сега, възкръснал и събуден,
да просиш
онази сладка милостиня
от някогашните любови –
за каничка вино и влажен поглед…
( тъй скромни просяци във теб живеят –
по лято – някогашните любови…)
А ти със вино бързаш да ги давиш
преди да близнеш пак от сладката отрова.
На късната Любов
да хвърлиш своя пояс.
В годинките, далече не христови…
Пропил в плътта си късна
пролетните ризи,
да се опиташ да и кажеш: ”мила”,
залитайки в ощавената близост,
загърбил земното си било,
потънал в делничната проза
и в уличната си сегашност…
Да се опиташ да и кажеш,
че всъщност нищо не ти трябва,
а само погледът и топъл
на този свят ти е потребен,
обгърнал старата ти кожа,
направил ложе за страстта ти…
С ръце да и обелиш тялото,
да се пречистиш в него…топъл.
В страстта съблякъл всички дяволи.
И да потънеш с Нея
в себе си –
дълбоко, чисто да потънеш.
Износил късното си име
в харизаните стари ризи.
Едничка тебе да люлее
с гърдите и гласа си меден.
Да те обгръща като за последно
или за първо
Времето капризно…
В ръцете й да си попариш
докрай плътта
за пролетните ризи.
- - - - -
Далеч от парцаливия си хал,
осъмнал с каничката вино,
не я изпускай. Никога! Дори
когато и прошепваш: ”мила…”
Двама
Може би не са истински
на земята…Не е за вярване –
като от сън направени…
Да нямат нищо. И дори
и дневното парченце памет.
Отдавна не познават Раздавача.
В сладкарница, на масата за двама,
неделя спрели в своето vivace,
не се нуждаят ни от бляскав поглед,
ни скритата милувка на ръцете
ще палне въглени
в очите им навярно.
И не браздят милувките
тъй сухи
плътта по Времето. Под шала
дъхът на нежния вечерник
не пада върху раменете й…отдавна.
Защото нищо не усещат.
Останали във поглед и нирвана,
един на друг
отлепили душите си,
единствено във тях се притежават.
И пожелават – късно и до болка-
да са сами. Изпепелени. Влюбени.
В душите си –не потъмнели.
И не вехнещи. Не е за вярване…орисани,
тук никой не познава старците.
От восък или плът
живеят в зимата.
В една сладкарница останали.
Сретение
По Иван Динков -”Бенефис”
Ниско.
По плочника.
С нафора.
В плячка, осъдена с поглед.
Отрецитирам си времето.
Господи, нямам албуми.
Спомени нямам за Тебе.
Само тиктакане-
в празното…
ехо от стъпки на вярващи.
Зъл съм.
И звяр по зачатие.
Близан по скръб.
И по празници.
2
Сит за иконите
в себе си.
(Или отвън спря дъжда.)
Пасти
и розово мъркане
сричат в поеми
Големите.
Долу
потича
ръжда.
3
В гушите, някак неистово -
хъркат грошове. За ордени.
Глухо бълбукане
в свещници.
Тъпче молитвеник. В корена.
- - - - - -
Тихо.
По стадно.
Мастилено.
Само туптене от перките.
В цедката дребните риби
цъклят с очите си
песните.
4
Смях на възкръснали лумпени
Скърца в монети. И макове.
Маски за мъртви – навсякъде.
Кръгъл отблясък - от Огъня.
В дъното – кал или нафора.
Бог и простени мируват .
Няма прашец от метафори.
Да заплоди Абсолюта.
5
Смях от възторжени мумии.
Кръчма затваря думите.
В дъното - вик на погребани.
В спомени. В пъпки от минало.
Смях на монети. И принципи.
Звучно туптене …от перките.
Страшно е Господи, в мрака.
След преродените ереси
лудост наднича. От трапа ни.
А прокълнатите чакат.
Никога...
Така,
изправен срещу
изгрева,
в скалата
посребряла от лъчите,
си казвам ,
че навярно, Обич,
от утре ще ми бъдеш спомен.
Срещу вълната в мен
извиках минало.
От пясъка в душата си
ти дадох име…Така,
изправен срещу Нищото-
в родилното петно на изгрева.
В една прашинка-
сън от някого,
следа за толкова преминали,
аз виждам
в тази тиха вечер
скалата на последен залив.
В чиято сянка ще изтичам.
От утре.С ивицата лято.
- - - - -
Наоколо сребрее прахолякът
след пясъка на този ден. И слюдата.
Там самотата ми пресичат сити
еже-лица, отнесли чудото
на ситния дъждец за вяра.
В панелно топло обитало.
И няма никога да бъда
сърцето от снега в ръката ти.
Кокиче, оцеляло будно
сред ледения път на бялото,
аз няма никога да бъда...
Сън
…Такава пролетна луна.
Тополите са
бледожълти свещи.
В запалената лунна самота.
Умират думи.
Памет.
Вещи.
Осъмнал във едно
сърце.
Или убит
в съня на друго.
Дотътрям сянка и лице-
един прогонен щъркел.
По стълбите на паметта
едрее капка Вчера.
Отлъчил в нея стих
и знак.Зимувам.
Тих.
Зачеркнат.
Навън е труден послеслов.
От глината в небето.
Оттекла сянка съм живот.
Или - във теб
Ловецът…
ДИПТИХ ОТ ЕДИН НЕДЕЛЕН СЪН В ЗИМАТА
Сега не знам
дали
за там
съм
се запътил.
Или изтичам в капки
от пролуките.
На прашни делници
в сърцето.
Помислил си
навярно,
че съм в пътя.
…И бързащ отворите
да прикрия.
За да откъсна нови
белези.
В лица. Пътеки. И безспир
през върволицата
от грешници,
в безбройните
пролуки на съдбата,
да стискам глината
по мръкнало.
Да съм
осъмнал в тебе вятър.
2
Безшумно.
Безнадеждно се разпадам.
В прашинките на миналото- делва.
Разпръснатите мигове
реалност
обличат дни
от мен-следи в тунела.
Преди да разбера,
че всъщност
затискам днес
пролуката си. С нова.
Че никъде
от век не съм потеглял.
И никой в мен
не търси нощем огън.
Че никой не изтича. И че аз
живея в твоя сън.
А ти- във моя.
И никъде не бива
да сме. В нищо.
Ни в стих, ни в цвете...
или име.
Навярно с теб ги населяваме.
По бреговете си
отсрещни.
До утрото на някой залив.
Изплувал от лица. И вещи...
Заричане
Бяла страница.
Нощ. В тишината след залез.
Безимотен . С любов
Тебе сричам. В душата си.
Откъм покрива – сняг.
Или сянка на някой.
Стъпки. Зимна трева.
Още в думи те чакам.
Откъдето съм бил -
ще замина. Облякъл
самота от брега.
В чаша минало лято.
Бяла странница - нощ
светлината съблича.
В дъх на зима. И сняг.
Още…още обичам.
п.п.
Дочакай ъгъла на името
и на сълзата ми от края.
А там
сърцето ще раздърпа
развлечената стара риза.
По клоните на пролетните мисли
ще потече,
ще пропътува
и нощните сами пътеки…
за новото причастие на дните
дочакай ъгъла на зимата.
Където
в мидата на сенките- мълчания
лицето ми ще се заключи.
А в бисера,
отгледал новото си пълнолуние,
сърцето в мен ще счупи мидата.
И ще разсипе времето на пясък.
Ще ме погълне тихо бялото...
Дочакай ме в сълза от зимата
до ъгъла на любовта ми.
Съдба
Потърсиш ли ти детството ми, трябва
да дойдеш с мене долу, в Атлантида.
Хр.Фотев
Расте нечакана.
И все по-мъничка остава.
Откъснала отдавна
звезди и облаци,
космичен прах.
Засява с него дните ми.
Простира край пътеката
Сезони.
С натрупаното паметно
Мълчание
на мидите. Засипва в мен
неравности и болка .
И сенки от напразното очакване.
Или в очите и телата
на болни птици за любов
обичали мечти
засипват дните ми.
Все пак успява да ме изненада –
понякога ранима и учудена
от пролетното тържество
на цветовете. Понякога ранима...
Досадна е за младостта
и не желае
да й напомнят в стих
самотни залези.
А тя расте. И все по- малка става.
Все по – широки нощем дрехите,
по-ситни – стъпките й в мрака,
по-малки дните за очакване
по слепотата на Нощта...
Тя,
по- каменна и бяла с дните,
блести в праха, блести в праха
от улицата на един живот.
И тихо в мене си отива…
Приказка за една сянка
Заключи ме
със спомена за месец.
В два кестена добри
от езерата си.
Доплувах
миналото ти да бъда -
невидимата твоя граница.
От там да ме преминеш.
Тайно.
Когато ти отнемат всичко.
А камерите в мене пазят
душата, някак непотребна.
Оставих сянката й зимна
да търси сън,
с едничко име
в сърцето си да те нарича.
Премръзнала. Сама, невидима.
Оставих я, тъй непотребна…
в душата
на едно момиче.
- - - - -
Сега съм гол.
Без листи.
И безмислен.
Нахранил снегове от сухи дни
в зеленото на нейните зеници.
А сянката й –
някак топла, светла - изписал Господ.
В порцелана на ръцете.
Едно докосване
Потъвам
сякаш
в свят различен.
Далеч от сенки.
От съдби.
Небето стигна ли-
и в теб изтичам,
сънувал нощните мъгли.
Едно докосване,
събрало
дъха от двете ти очи.
В безпаметни,
жадувани октави.
Едно докосване…Вали.
Вали цветът на тази пролет.
С бездомни ветрени следи..
Едва надвесена
Луната- немигнало око от дявол-
потъва в нежната позлата,
тела на сенки в мен облякла
от минали с любов преди…
Поникнал
след брези следобед
тактува в щъркела
съдбовно
любовната си серенада
за оживелите води.
Едно докосване
до пролет,
облякло моето лице
в сърдечен теменужен поглед.
Едно докосване бъди ми!
Мотив
Рибарите молитвено
пристъпват.
Рибарите са сенки на Морето.
И в него потопяват
гласовете си,
прегърнали луната с груби мрежи.
Рибарите са сенките от суша,
случайно прелетели хоризонта.
Вечерни гости между залива
и него,
рибарите са точиците слюда,
която слънцето невидимо оставя
по мокрото начало на следите ни.
Луната още свети в гърбовете им…
Как тихо, нежно тя отлепя
далече многоточията в думите.
И само бризът топли сякаш
скалистото сърце на бреговете,
загатнал за вечерните пасажи
с предпролетното свое пълнолуние,
населило в душите ни копнежа
по утрото във синьо и златисто,
до хоризонта в тях попило
вълна от мрежите лъчисти.
А заливът е пурпур и мъниста.
Загърнала скалистото му тяло
неделята през мен потича.
Защо ли хоризонтът още
диша
с лицето на болнава нощна птица.
И ми напомня, вечно ми напомня,
че съм от пясък и една Надежда,
приспал гласа на котвите
в копнежа си…
И ми напомня, че съм пясък.
Че съм от пясък. И Надежда.
Думи
Безмълвно и безсилно,
и безкрайно.
В хартиените дири на съня.
Изчезнали и припознати тайни
по дневното лице
на паметта ми
събличат вечерните думи.
В безлюдни от мълчания следи.
Една сама дъга – небесен улей -
потъва с тях.
Измива всичко лично.
И в утро срича
новото си име-
отломка от вселена
на обичал.
Безмълвно.
Безглаголно.
И безлично.
В хартиените дири на света.