Жажда
В този ден
- навярно есен-
сянката облича зими.
Сричат коловози
песните.
А снегът попива
вино.
Някъде
(от тъмното си станал)
камъкът у мен
проронва пясък -
мисъл за часовник
или спомен
по един изгубен празник .
Вечерните думи се излюпват .
В памет за стреха .
И в дъх на нива .
В хукнал след престилка
Облак .
В късата следа
от зима.
Нейде
(в сянката от просяк)
дреме сянка на следобед .
Сякаш част от пелерина-
закопчавам твоето име .
Онемяла, с късни думи,
в мен залязва
Светлината.
Празнично похърква вятър
от лицето на света ми .
И останал само в синьо.
Бедуин от мрак. И минало.
Чакам капката си жажда .
В сън по твоята пустиня…
Любезни Читателю,
Ти, който сега държиш в ръцете си моята книга.
Към тебе е нейното послание за Пътя.
Всеки път започва от Кръста.
И свършва на Кръста.
Всеки път носи в себе си Началото. И Края.
Пътят на думите в моята книга , думите ми към тебе, бе дълъг и нелек.
Осеян с ежедневиците на битието, с препънатите мигове на съмнения и суетност, с преболелите и осъзнати грешки на простосмъртния човек.
Но в стиховете ми ти ще откриеш всичко това и още нещо.
Нещо, което ще те държи съпричастен до последия лист, ако…ако си прегърнал жаждата ми от уводното стихотворение и с нея вървиш ти през останалите дни от думи , сенки на чувства, нощни стрехи за любов…
Приказката за теб е в този път.
И в неговият край ненапразно съм завършил с болката. Болката е в нашия път.
От раждането ни. До последния дъх. Болката в моите стихове е съпричастност към дадена съдба.
Тя ни прави живи и благосърдечни да повярваме в предначертанието на собствените си пътища духовни.
А самата ми книга към тебе е едно послание за обич.
За великодушие , което да изпълва сърдечните ти камери всеки миг.
Докато си жив…
И за онази сладка тръпка от постигнатото, която да ти дава ясен поглед в бъдещето на твоя път.
И ти благодаря от сърце, ако накрая, като го изминеш и в последната страница от книгата ми, в тебе остане образа на един Скитник, който през целия живот е пътувал към мечтата си. Мечтата – истинска до невъзможност. И невъзможна до Истина.
Благодаря ти за това, че избра тази книга, за да помечтаеш по пътя към себе си. И да усетиш колко крехък и фин, колко чувствителен и раним може да е човек, решил да измине пред всички своя път от думи…
Авторът
ПОСЛЕПИСИ ОТ ОБРАТНАТА СТРАНА НА ДЕНЯ
Попътно
Къде започваш ти? Къде започваш…
И път ли си…Или дъждовна сянка .
На вятъра вечерните мъгли
и в тебе ли съня ми днес посяха?
Ти – праг за моето лице .
Или черта от бялото на мрака .
Къде започваш? И какво
далеч от тебе аз очаквах .
В небето те откривам . И в листа .
В гласа на закъсняла нощем птица .
На ручея в зелената сълза .
(Потънали звезди когато видя .)
Къде започваш? И къде съм…Никой.
Накрая на летата си попаднал .
Свят, в който наизуст вървях . Без сипеи .
И без да съм препускал с вятъра .
Едно начало. Или…
близък край.
Далечно ехо в ударите на сърцето
от глухата забрава на деня ,
където светлината още кърми
и пътищата носят твоя знак.
А мойто тяло зимата превърза.
С оголен камък. В къс въже
над жаден за дъха ми бързей.
Къде започваш…И къде
отивам аз. Обичам ли…
Или напусто, откъснал сън по твоя глас,
засищам вечерната лудост.
Рицари
…А вечер с тебе се завръщаме,
съсипани от дневните си битки.
Събличаме накъсаните думи–
стаени в другия,
нахапани до честност.
Захвърляме съдраните доспехи
от дневния си реквизит
Надежда.
Един на друг си сваляме
крилете.
Един на друг си сваляме
лицата.
И цялата си дневна лошотия
небрежно разпиляваме по пода.
Един на друг…Съблекли самотата си.
Оголени.
Без дъх.
И вятър.
И лягаме. Един във друг.
До черното...Две избелели дневни сенки.
Обърнали по гърло чашите.
Напили виното им вечерно.
Защото знаем с тебе, Обич,
че утре няма да ни трябват.
Че утре някак ще сме други.
И мъртви. В другия навярно…
В една река , съблякла края –
живота ни. Без дъх. И вятър.
Писмо
На тате
Прибери се по светло…
от деня – в своята вечерна къща.
И от стая на стая
подреди в чекмеджета минутите.
После думите скрий.
Там, на раклата в пазвата,
остави да потънат
следите от твоите сънища.
Прибери се по светло –
не замръквай в дъха на върбите.
И при лунната сянка не спирай.
Не прекрачвай ти мрака й никога.
Само сън е водата без бряг.
И без вятър по билото.
Преминава през теб. От света.
И изтрива следи. На преминали…
Прибери се по светло.
Тази нощ ще изгоним
от раклата думите.
Остави есента
да жълтее на прага.
Да пресича сърцето й Пътя.
Аз не знам докога ще е жива
водата в мен. Докога ще говори.
Докога ще рисувам със думи
лицето ти вечерно.
Но ще зная за теб.
Ще усетя дъха ти от стръмното.
Как навлиза в мен мракът.
И разпалва телата на въглени.
Прибери се по светло…Само с миг
ни разделя Завоят.
И замръква в следи моето тяло,
нататък…след черното.
Прибери се по светло.
В някой ден.Там…от края на Времето.
Оцелелите стъпки те чакат
до прага ронлив на съня ми.
Картини от една репетиция
Преболявам нощта.
С топка вятър в ъглите
и преспа от утрото.
Някой друг е сега
твое минало…В тебе сънуван.
Тази зима е спрял
до следите, в снега незатрупани.
И навярно копнее
да събуди у тебе
Другата…
Някой в теб е рисувал
нощта. С подранили в стъклата кокичета.
Някой друг…с теб преминал света.
Или тебе безумно обичал.
Просветлява нощта,
скрила вятър по ъглите.
В тази зима, живяла у мен.
В прежълтели отнякога хълмовe.
Затвори сетивата за днес.
Не излизай…шумно е.
И не вмъквай в гласа ми
копнеж. От неделни безумия.
Някой друг…Не сега.
Не разказвай на никой последен.
Този свят е рогат –
всяка дума от теб
реже вени.
Но те моля все пак –
не опитвай да носиш по устните
тази бледа кора
като лак
от преминала чувственост.
Прекалено е… Знам.
Нагласи си отново зениците.
По тоналност. И гама. Без срам.
Погледни ме цинично.
Аз съм куклата в теб - без лице
от гласа на актьорите.
(Просто случвах се там,
накъдето ми беше отворено.)
Нагласи ги отново…Сега!
По клавиши и лустро.
После…как ще живея.
Сам. След неделната лудост.
Двойник
Часовникът на гарата е спрял.
Ръждясал циферблат.
Стрелките – в черно.
Не виждам времето,
но знам
от думите ти – че е вечер.
Наоколо ветрее мрак.
( Как бърза в него листопадът!)
Часовникът на гарата е спрял.
И в дни потекоха листата.
Слепецът в мен от век чете.
Откраднал крайче минало.
За бъдното.
Треперят релсите. Присвил пера,
Слепецът в мене
храни гълъби.
В разсънената тишина,
лениво претопил следобеда,
пониква съботният влак,
донесъл късните ни погледи.
А после Той…или пък Тя
ще свържат свойте половини.
Слепецът в мене знае как.
(Защото е откраднал минало.)
- - - - -
За кой път…ситно заваля.
В изтичащата сянка на върбата
погалих твоята ръка.
До бялата черта на мрака.
Навярно много те боли,
като пресичам през съня ти.
Треперят релсите…Звъни
от съботната електричка Пътят.
- - - - -
Край своята колиба сам,
оттатък острите завои,
Слепецът в мен
плете дъга.
До всички минали любови.
Граница
На Таня
Там, където вятърът прелива
есенни въздишки от морето,
а реката в лед заспива.
Или се пробуждам от детето.
Някога написаните думи
в пожълтелите листа се свиват.
Стъпя ли, ще хлътна в чуждо име.
(После ще събирам дири…)
От бразда и Пътят е замесен.
Сам лекува раните си нощем.
В две небесни мечки се надвесва.
И потъва - в стъпки. Или нощви.
Там, където вятърът прелива
в есенни въздишки по морето.
А денят е в дъното на кораб.
Между две скали. И вечер.
Някога написаните песни
в делничната пяна се размиват.
Слепили гръкляните на хора
с дните от една година.
Всъщност,
двете звездни мечки
ближат сън по дневната хралупа.
В мен меда е още черен.
С трън от жилото на Пътя.
п.п.
Съмва се. И тихо над Марица
вятърът разплита по върбите
нощната коса на тишината.
(Там, където римите се скитат.)
А нататък, след обратен кадър,
(сутрин есента е в синьо)
думите са листопад, от който
хлътвам. В делничната диря…
Дневник
В напуснат дом се свечерява бързо.
(В стените му живее чуждо тяло.)
Осъмнал с птиците се връщам
единствено в дъжда, съня…И вятъра.
И там – между тавана и небето-
затварям Времето... В кръвта си.
Напуснат дом съм. Нямам памет.
Щом дните в тебе са безгласни.
Мълчи светът. И побелява,
разпънат между делничните кръстове.
Дърварите замахват косо.
Страха дълбаят. С брадвите. До късно.
А улиците в мен са зли. И… пусти.
Пияни профили люлеят тъмнината.
Помръкнало отдавна чувство
долита. С есенния вятър.
В напуснат дом се свечерява бързо.
(Децата, знам…отдавна си отидоха.)
Осъмналите птици се завръщат
единствено с дъжда, съня. И в стихове…
Чаша кафе
Беше тихо. И сънено - топло
твоето меко неделно лице.
Сякаш спряла бе в него дъгата.
И блестеше на зимния вятър.
В чаша обедно черно кафе...
В този свят анонимен. И болен.
Електрически светъл. Без бяло.
Със закрити уютни прозорци.
С избледнелите сенки. От рая.
Изведнъж Любовта ме погледна -
закачлива и лятна. Вълшебна...
както казах (на кой ли?...не зная)
с чаша обедно черно кафе.
После някак внезапно си тръгна
този есенен дъжд. От телата ни.
И лъщеше печално паважът,
капки охра оставил. По лятото.
Нещо шепнеха долу брезите
(като сън за отдавна обичали)
в чаша обедно черно кафе.
Между моите устни. И теб...
Симетрия
Сякаш е в бяло…с износена дреха.
Някак се свлича…до утро нощта.
С тебе сме, братко,
отпадък, остатък…Нещо,
свалило надолу света.
Ти се молиш за късче Надежда.
Аз подреждам в деня гласове.
Безначална. И сита.
Безбрежна.
(като божиите словеса)
капе в погледи,
сенки,
молитви
Любовта на околния свят.
Всяка сутрин те виждам
у мене.
На окъсан кашон. Хром. Сакат.
Сгънал гръб във отсрещната вечер.
Ти си клекнал за хляба си вечен.
(Аз не знам за какво да клеча…)
И си мисля – дали да не падна -
ей така, от мъглата – до теб.
И към Горния свят мойта шепа
като цвете да порасте.
По петаче човечност да хвърли
там…на някакви двама, денят.
В теб – самун за горчива утеха.
В мене – сън за пътека.
И праг.
Прогноза за времето
На Румяна
…понеже непременно ще вали-
и ти ще дойдеш непременно мокра.
Първан Стефанов
Понеже непременно ще вали…
След птиците и вечерния вятър
и ти ще дойдеш - пътник уморен-
за въглен топлина от мойта стряха.
Очите ти ще драснат две искри
за огънчето, дето ще запалим…
( Понеже непременно ще вали
и въздухът ще носи дъх на лято.)
Навън, от дневните мъгли,
ще си ушие дрехи тъмнината.
А в моя дом осъмналите дни
ще ти разказват
как без теб съм лягал.
Как всички пътища
до този праг
за тебе в моето сърце са плакали.
- - - - -
Ще се усмихнеш. През сълзи.
И в мокрите коси…безпаметен
(понеже непрестанно ще вали)
така… до теб
ще си остана.
Alter ego *
Отвъд напъпилите
с плод смокини,
надолу - в калдъръма
към морето,
където тялото се слива
със забрава,
а споменът премества равнините,
потеглили за теб
преди съня ти,
далече в късния октомври.
Отвъд небето в мен отекло,
в стъклата на лица и погледи.
Отвъд сърцето ми… Отвъд сърцето,
чието име,
само ти познаваш
и вечност е като докосване, Любов,
целувката ни сляпа.
Отвъд крайпътните дървета
небето в нас
е паднала клепсидра.
Обърната от есенния вятър,
тя своите звезди изсипва.
Затова ли в топлата постеля
е светло тялото ти, Обич.
И цяла нощ в съня си галя
пътеката на твоя поглед…
--------------------------
Alter ego, лат.- моето второ „аз”, втората ми природа, втората ми същност.Термин, придобил популярност през 19 век, с обозначаването на симптом при шизофренията.
Гротеска
С лице като рибарски кош,
от който всички риби са избягали,
Денят на кея ме застига.
Девета буна.
В двата бряга
е още септемврийска нощ.
Навярно ангели довеждат бриза.
За мрежите от дневното ловуване.
Една жена
по нощна риза
и днес ще ме изпрати - знам.
В луна. От сянката наблизо.
И в лунния небесен кратер.
Там, с мрежите си да клеча.
По дневната пътека на съдбата.
С лице като рибарски кош,
от който всички риби са избягали.
- - - - -
Тъй любовта започна с пепел.
А после се превърна в сняг.
Навярно ангели отвчера
в очите ми довеждат бялото.
Не зная – бях или не бях
и аз от дните си избягал…
Пришълец
Завърнеш ли се
в себе си
от някой вторник,
не казал никому…
Така, по свойски,
погледнал стряхата мисловна.
И видиш в нея
нощните прозорци
с провесени тела
да се люлеят,
заключената порта
да се блещи.
С резето, спуснато надолу.
Иди до кръчмата отсреща.
И си поръчай късно вино.
Но не мисли защо е тих
домът ти сив…Не питай нищо.
Отпивай бавно…Да те напие
до дъно
влагата му тъмна.
Да слизаш още с него вярно.
И някак в тебе да се съмва.
Поръчай смело нова кана.
Не бързай! Мъката да те прелее.
Отпивай бавно, но зида оглеждай.
Докато целият в теб почернее…
Плати със дребни. И се изнизвай.
Вън кротко дотътри нощта си.
Без глас, без упрек.
По хляб. И риза.
Резето в себе си затискай.
Заспи в тревите. Надалече
от този свят – щастлив. И вечен.
Умри, но не отваряй дума
за къща с паднали пердета.
И никога не се докосвай
до зид,
потънал в лунна сянка.
Стани по изгрев. Като просяк.
И в локвата стъпчи луната.
Описание на един дъжд
Накрая на ръката,
където свършва зимата
и дневните рисунки те размиват,
потъва вечерта.
Върбата в мен заспива.
А Пътят си облича Минало.
Накрая на съня,
където спира Времето.
Или реката е от синьо.
Копнее любовта. За нови ветрове.
А младата вода – за извори…
Вали като в картина
на Климт… Или Моне.
Очите на бездомник те оглеждат.
Неделята е чаша каберне,
останало от делничната нежност.
- - - - -
Заспива тиха вечерта.
В камбаните заспива.
Далеч, навярно, от Смъртта.
И поменното жито.
Пресякъл по очи съвсем
дъгата в песента ми,
един щурец от стих на Лем
разказва. В капки думи.
Бягство
И в мене пясъчният дъжд валя.
Загърбил вечерната тишина на мрака.
Валя в стъклата.С есента.
Почукваше по стъпките
водата му.
Бездетни облаци след два
претърсваха за лъч
луната.
А пясъчният...превалял,
засипваше насън душата ми.
В безкрайни езерни блата.
В безкрайното зелено на очите ти
с отпуснати клепачи те ловях.
В последни песъчинки от мечтата си.
Така нечакан, полудял...
валя с безбройните си мигли.
Заплитах стъпките му. В кал.
Небето си без цвят издигах.
В безкрайни вечерни лета.
В безкрайното зелено на очите ти.
Как мразех всеки път до вечността,
затрупал песъчинките в мечтите ми!
2
И в мене пясъчният дъжд валя,
изгребал сякаш топлите пасати.
И тази безпардонна самота
на стъпканите дни в брега ми.
Валя вечерен, вкоренен.
Във пясъчна коса. И залез.
Безкрайно доверчив и млад,
там стъпканите дни си пазех.
Сега, намразил всеки лъч,
в затворения кръг на любовта ми,
пресичам с пясъчния в два
две граници
от две желания.
И търся нежните очи
сред хиляди лъжливосини
да спрат сънуваните дни.
С две късни думи.
В твоето име.
Есе
С книжните кораби
няма да стигнеш доникъде.
Иван Пейчев
…Истинските тръгват от очите ти.
В дневното море
на твойте зими
акостират само книжните флотилии.
Като вечен паметник на Нищото.
Отмини ги!
Плувай само с истински!
Ти си Скитник, гонен от брега си.
От последния неделен пристан.
Отмини ги книжните - не струват!
С тях ти няма да усетиш бурите,
спрели в скърцащите гротове,
в стакселите, в грохота на котвата,
изтърбушила в теб подлото мълчание.
Оцеляването няма да усетиш.
Потопен ще бъдеш само в книжните.
Толкова забравен и безпомощен.
Като съхнеща на пясък мида…
- - - - -
Моля те, недей изпива
капката вино в очите ми.
Истинските днеска ме убиват.
Утре ще живея с книжните.
Всъщност, бавно ще се стичам
по леда на твоето безсъние.
С късен хляб от нощна пита
някъде деня си вързал.
Ако си прибрал...
Ако си прибрал
Надежда
от пътя на някой,
който би трябвало да я намери.
И си жив, навярно
защото още пътуваш
до мястото, където тя отсъства.
То вземи късче вятър
от дланите на градския просяк.
И ъгъл от последната зима,
изписала очите му.
Но не гледай в неговото слънце.
Защото ще ослепееш
от толкова добрина.
п.п.
Съдбата ти -
само вик,
окован между двете стени Време.
Тази -
на твоето раждане...И тази -
на твоята смърт.
А деветте книги на Сибилите
са потънали
в пода под тебе.
Без никой да плати цената им.
Подобия
Не те попитах
бяха ли щастливи
реките в тебе, вятърът вечерен.
И пясъчната ивица на прилива,
разделяща очите ни в неделя.
Не те попитах...Сам нарамил пътя си.
Пресичах по минутите. Напряко.
И глухи бяха гарите. И неми -
изсъхналите облаци. От чакане.
Не те попитах...Знаех - късен ребус.
Така далечни,
или толкоз близо,
разминали сме в есента
и в себе си
остатъка от пясъчните ивици,
подмолите на речните мълчания.
В годините. И в този леден вятър,
понесъл като скрито обещание
с напъпилия дъжд
очите ми.
В коравите коси на самотата
не те попитах – беше ли щастлива.
А сив, осъден, без предатели,
животът ме отмина. И нататък -
от куцо куче до квартален пес
аз днес подписвам вещо Самотата си.
По гланц от чужда пантомима.
В петит и растер. И в боргес.
Сърцето ми не иска да си тръгваш…
Сърцето ми не иска да си тръгваш.
Защото е непоносима Есента.
И пътищата в нея. И самите къщи.
С тревясалите дни на Старостта
сърцето ми не иска да си тръгваш!
От делничната глуха тъмнина
в дванадесет сърцето се завръща.
Стрелките спира.
Чака те.
Сама.
Сърцето ми не иска да си тръгваш...
Това мълчание е вик далечен.
Проклинам есенните къщи.
На Старостта – пресъхналите длани.
А нямам ни платна за теб, ни заливи.
Ни залезните думи за любов.
Сърцето е монах. И крие раните.
Под пясъчните ивици живот.
И някак се отмива. В ден без тебе
самотната ми есен от нощта.
Пътуват като сенки бели стрехите.
Пътува в тях и Любовта.
До кръст.
До живо огледало.
До път.
До вечерна сълза.
Остават думите. Безхлебни.
Сред нощвите на Старостта.
- - - - -
Сърцето ми не иска да си тръгваш.
И крие твоето. След два.
В изгубена от Бога църква.
Сърцето – верният монах.
В някой ден
Господи, в такава вечер
ме орисай да умра…
Кръстьо Кръстев
В някой ден ще си отида,
сякаш никога не бил.
В къси дни от чужда зима,
по леда на твойта милост
в някой ден ще си отида…
Сякаш никога не бил.
Сякаш никога не бил.
А в сърцето ми- съсирек.
Топка сиви, мръсни дни.
Винен, съмнал от обиди,
някога ще си отида –
сякаш никога не бил.
Капе, дявол да го вземе,
черен земният ми хал.
Сигурно в такова време
Бог от кал ме е въртял.
А в сърцето ми –съсирек.
Топка сухи жълтини.
Винен, съмнал от обиди,
в някого ще бъда стих.
С този свят от шепа нищо
и от есенна печал
ще запаля в мен огнище-
само в думите изтлял.
Нейде, в чуканите черни,
изгорил една Мечта.
Като полъх от вечерник
ще те има, Самота.
Ще те има в дъх на гнило,
в съчки, в есенна мъгла,
в гаснещо за сън кандило,
в кръгче тлееща смола.
Господи, в такава вечер,
„посред мирис на шира”,
в малко сбъркано човече
ме орисай да умра…
Приказка за лека нощ
По Николай Кънчев
Кулата на билия дванайсет
е открадната от Вавилон
и зная,
че мечтите му са в детска ясла,
изповядала се денем в рая.
С мимове и леки серафими
аз съм стар и вече си събирам
сламата от всичките вълшебства.
Вечер лягам сам
за смърт в леглото.
Но умирам още да усетя
в мене първото си детство.
Кулата на билия дванайсет
е измазана от шесто чувство.
Без молитвеник. И без монаси.
Кулата е като сън, обраснал
в словото на вечерния блудник.
Ето ме в последната пътека.
С гърбица от ядове и вятър.
С дъх на вечер. Без сърце,
открил че
мойта дама ще го върне утре.
Като къс от есенната вечност.
Ето ме. В последната пътека…
Някъде
Някъде в средата на октомври,
с бял перчем и улици в главата,
тръгвам да си умалявам дните.
В сенки и листа настигнал Края.
Като срязано насън вълшебство
търся всяко предпоследно време.
В прага, отлетял по друго детство.
В кръглото око на вечер.
А навън, през дългите предели,
в хекзаметри или в хектолитри,
земемери и добри винари
пръскат вечерни молитви.
За морето и за равнината –
благодушни, винени в сърцата.
Някъде в средата си зашили
двата хоризонта на Съдбата.
Някога…в средата на октомври,
спрял съня ти в стръкче детелина,
по човешки искам да си птица.
С храм. Или в сърце. Но да те имам.
Молитва преди път
Отведи ме далече от тук.
В побелелите устни на мрака.
Там е жив онзи есенен мъж.
За жената, която дочака.
Отведи ме…но знай-
не е път
тази мамеща нощем постеля.
Любовта ни осъмна в снега.
Там, където следите потеглят.
Сякаш вятър премина…едва.
В разтопените локви. От мрака.
Непознати и чужди лица
в теб събличаха моето очакване.
Как осъмна в прозореца сняг.
И потънаха нощните думи.
С огледалото, скрило за нас
всички зими. В едно пълнолуние.
Отведи ме…Далече. От тук.
В самотата на морския залез.
Виж, зелените още лета
как в ръцете ми днес побеляват.
А пътеката сякаш не спи.
И пресичат напряко сърцето
прежълтелите денем мечти.
С този вятър, от тебе доведен.
Отведи ме… до свойта река.
Там върбите нашепват желания.
Като сън - спря и нощният влак.
В мойта малка неделна гара.
(Някак тъй, между нас заживя.
В сянка.
В дъх от притихнала вяра.
Умореният есенен мъж.
И жената, която дочака…)
Ала ти не поглеждай назад.
Няма никой.
В стрелките. И словото.
Отведи ме далече, Тъга.
С непотребните думи. За сбогом.
Провинциален театър
Беше тъжна и скучна игра. Като в стара пиеса.
С изтънелия глас на Суфльора отпред.
Със познатата празнично - жълта завеса,
скрила в мене последния ред.
Мизансцен бе денят. Полусляп.
С бутафорни криле. Или кръг от оловни минути.
Прикован. Като целия есенен свят.
Скъсал живата връв на едно безумие.
Някак в мен оцеля тази нежност
на кратките думи. Без подсказване,
зад парадния вход на деня.
От цвета на завесата в нас
до заблудата лятна,
че животът е всъщност
една суета.
Уж си хвърлих пътеките
по вечерния вятър. А отдолу
бе пропаст - празен край
от света. Някак днес оцелях.
С тази приказна есен,
в самотата изтекла река.
- - - - -
Беше тъжна и скучна игра. Не разбрахме
как от зимния край на нощта ни
нашите устни и пръсти се сляха.
С всички пътни посоки - лица.
Нейде...в сън. Или само в следа по безкрая
тишината бе пътник -от мене. До теб.
С избледняла до охра надежда останал.
Скрил и къс топлина. От последния ред.
Време
По Иван Динков
Безпътно време.
Скопено.
Хилаво.
През слуз от охлюви.
И дъх на ягоди.
Потичам някъде.
Вървя към нищото.
Обрасъл.
Делничен.
Покрит със ядове.
Люспи от спомени
хлипат в лицето ми.
В речни отблясъци.
В гуши - за ордени.
Там , неразтребени,
дните са просяци-
с дъжд от босилек,
повил богородици...
2
Ялово време.
Безпътно.
Сипкаво.
След шум на слава
гноясват раните :
дактилно – в минало.
Хорейно – в бъдеще.
В тензух от зима,
в следа на яре,
през сън народен
след стих за Яворов,
луната капе.
На птичи стъпки.
В око на просяк.
Или на дявол...
3
Обесен стилно -
с крило от прилеп,
изстивам
в памет. За морско - синьото.
Далече някъде
мърсуват с ямба..
По късно. Петляно
потича виното…
Може би в себе си ,
дълго и тръпнещо -
в дъжд, ослепял от фамилните улици.
В речни води,
посред църкви и сънища,
пак ще докосвам кварталните люляци…
Бавно…
Бавно ми се пие днес.
В малка селска чашка
от матирано стъкло. Като пепеляшки
старите любови
в мен
идват. И захождат.
Днеска е дъждовен ден-
пия си велможно.
Бавно…затаил дъха
в спомен от гръдта ти,
в мраморните ти ръце,
в съненото лято.
Бавно ми се пие днес.
От арменско гости
идват
и отиват. В мен.
Всички дни любовни.
Сред които жив съм бил.
А сега линея.
В стъкълцето грубо
с теб,
моя зла недельо.
Бавно ми се пие…Знам,
някъде из мене,
ще се вдигне с вечерта
калпавото време.
Тихо нощната врата
Някой ще отвори.
И през тази самота
ще ме вземе. Горе.
Ежедневици
Излъсквах с пясък
хиляди часовници,
напусках сънища.
В облечената
дневна простотия
сърцето ми домуваше
на припека,
на сухотата си обречено.
И спънато от нощната поледица,
те чакаше,
забравило навярно
великодушието в камерите.
Сърцето ми те чакаше
от зимата –
внезапна гостенка.
Или любима.
Не вярвах вече –
в юра …в терциера –
Милиони каменни години
сърцето в мене си домуваше
с обречената дневна карантия.
Горяха в камерно великодушие
отнесените с времето
благоприличия -
семейните молитвени огньове
на хилядите есени излишни.
Горяха…А сърцето ми
те чакаше.
В последно есенно листо.
От името.
Още е лято…
Още е лято. Нищо че няма
топло докосване вятъра.
Като въздишка потича.
В лицето ти. И отминава. Нататък.
Идат безсъници(Още е лято…)
С кръгла луна. Над върбата.
Ти си измислена. Просто докосване.
В равния гланц на листата.
Вечер. Поредната…Дъх от зефира
в нежното тяло на мрака.
Още е лято…Пее в щуреца
синьото мое очакване.
Още е лято. Още сме двамата.
Пясъчно топли. В дъгата.
Нищо, че нямам твоето докосване.
Нищо, че няма го вятъра.
Вечери…Жълто простират пътеките.
В светли петна отминават.
Влизат у мене. Безмитни, по спомени,
стрехите на любовта ми.
…..
Ти си измислена…Просто докосване.
Като въздишка в косата.
Още е лято. С охра във синьото.
Нищо, че нямам вятър.
Тъй мамеща…
Тъй мамеща е лунната пътека,
проточила през залива
лицето си.
Зад лодките прелива,
в тях завързана.
Из пристана ...От края на неделята.
(Децата му са уморени.Тихо е…)
И само калдъръмените улици
попиват този нереален свят.
В разгърдените сенки на смокините
сивеят къщите самотно
край старите огради в охра.
А седнали на покрива
комините
рисуват за лулите си одимени
едно небе. С отминал кораб.
Говорят на морето
и на плажа лунен,
по който се приспиват
късни гларуси,
прегърнали с криле и дъх
небето.
- - - - -
Тъй мамеща е лунната пътека,
проточила през залива лицето си.
Навярно продължава през ръцете.
Навярно твоето сърце облича.
Или през сенките на думите
потича в тялото ти чувствено.
И става дяволско Морето.
След 3.
По кожата. И устните...
Покръстването на рибарите
В един
параклис
край Несебър
мъжете молят
в стих
Морето.
Солената пътека свети,
увита в грубите им дрехи.
Из нея бризът
се разхожда,
напълнил тялото им
с песни.
В един параклис
край Несебър
мъжете пеят.
За морето.
За даровете му
наесен,
когато мрежите са вързали.
С вълните на едно очакване -
русалка
да им влезе
в пазвите...
Допива камъкът небето.
Нощта настройва
в хладни струни.
Мъже навлизат
във морето си,
измолили за днес
безлуние.
Потъват мрежите им
в злато,
окъпали съня
до синьо .
Наоколо,
в парчета лято,
играят сенки на делфини.
- - - - -
В едно завръщане
за влюбени
мъже лекуват младостта си.
Навярно вечност
и любима
са кръстени.
В едно очакване.
АНАФОРИ ПО НИКОЕ ВРЕМЕ
Час- пик
Светът пълзи
от двете ми страни –
бензинов,
зъл,
изнервен. В 5 следобед.
Удавил лятото
в сълзливият си дим.
Облякъл цветовете на асфалта.
Аз, в някаква пукнатина
от уличната канонада,
улавям
твоите очи
(а не ликът на светофара…)
Намирам нишката
от тях.
Разплитам дъх
за тишината.
Следобедният булевард
гаси деня.
И става бяло…
Дюна
В пясъчната дюна
на септември
събота е само скелет
от разсъхнали поеми
на разсънени поети.
А следобедът е винен –
свети във очи на старци.
И до късно в тях потъва.
С корабите. И веслата…
В пясъчната дюна
насред дните си
Скитника у мене слушам.
Как ще се залюби
със вълните.
И ще ме удави.
В сушата…
А следобедът е пяна, сол
и дъх
на морско синьо.
В пясъчната дюна на септември
цялата си сън.
И име.
Спомен
Небето се събличаше.
По въздуха,
така незрим
от твоя силует,
кървеше погледът.
Отнякъде потичаше.
В следобедния сънен словоред.
По есенния лъч
си тръгваха очите ти.
И сенките след него те сънуваха.
Избрали мястото
и датата на раждане.
Във петия сезон – на любовта ми.
Осъмнала в нощта,
все още тръпнеща,
сред мъхестите острови на лятото,
една река във теб ще се завръща.
С прощалните пера от ято.
И тихо нейде ще се свличат,
из сънения глас на канарите,
забравените дни в един обичал.
С подхлъзнали се камъчета минало.
- - - - -
Сред тъмните ками на кипарисите
денят кървеше залезно. На изток.
Земята бе объркала посоките.
И бавно се събличаше. В звездите.
Ако…
Ако ме бе потърсил
твоят вятър,
аз щях да съм река безкрайна.
Заровил в пясъка си лято.
И гребен за косите ти.
От пяна.
Ако ме бе докоснал
твоят огън.
С отекли пръсти.
С дни от минало.
Дълбоко щях да го потуля.
И в мен да тлее. Като в синур.
Ако се бях родил. Отново.
След твоя топъл, сънен дъжд.
В поникналите дни
за ” сбогом”. Ако се бях родил…веднъж…
Навярно в нечий понеделник,
след скучния неделен звън,
небето ми -
един отшелник-
ще тича. С твоето.
Насън.
Мантра
Ако много дълго
в твоя свят ти казват,
че не си дете -
тогава ще пораснеш.
И крилете ти ще падат
тихо, тихо.
През онази нощ –
на твоето прераждане.
После ще разлюбиш някак птиците.
И дъжда след тях.
И месечината.
Сам ще си стъкмяваш вечер огъня.
След кръга от него – да те има.
Ако много дълго
в теб говорят,
че не си дете…тогава
ще пораснеш.
И крилете ти ще падат тихо, тихо.
В сянката на твоето умиране.
Не се страхувай
Не се страхувай -
няма да се срещнем.
Дори във сънищата си.
(Като деца.)
Отвън звъни кръвта.
Уплашена. До вечност.
От хиляди осъмнали сърца.
Замръзнали сълзи
под друго име.
(Не се страхувай!
Няма да съм там . )
С гореща плът
и диво вино
Нощта
е образ на жена.
Не се страхувай!
Златната решетка
отдавна я прегриза този мрак.
Окаляната в теб пътека
е моята следа от грях.
И само в някой дъжд, когато
обидата у мен вали.
Ще помня, че си ми приятел.
Но…няма да ме заболи.
Рецитал
Тъмно е. И с бог. И без бог.
Иван Радоев
Тъжно е.
Хромаво някак.
Куцо. И с бог. И без бог.
Кактуси крачат.
Към залез.
В своя. И в чужди живот.
Всеки е в стадо.
След Вожда.
И като кръг – окръглен.
Собствено – в чиста кожа.
Ден, подир ден, подир ден…
Тъпо е. Нищим се. Спорим.
С думи. За бог. И…без бог.
Нашенско празно говорене.
В помен от „братска любов”.
Тъмно. И с виното – тъмно.
Още в следи от душа
лампа мъждука. За спомени.
Или за кръчма. След два.
Сляпо е…Чоглаво някак.
С бог ли да лъжем? Без бог?!
В кръг си наливаме чашите.
С пръстен от минал живот.
Пленер
Поляната е сноп трева
в зеленото легло на вятър.
От камъни и тишина
расте с потока. В бяло.
А вечер на един щурец
нашепва из листата
денувал есенен куплет.
За мравка, сън. И лято.
В самия край на есента
живее още Раят.
Глухарчето осамотя.
И духна по приятел.
Преспал из шумата ветрец
събуди гладна врана.
Едно забравено звънче
в кошутата оставил.
Самия край на есента…
Луната сякаш капе.
В око на камък и сърна.
На враг. Или приятел.
И някак в нея оцелял -
до зид. Или до църква.
Потъва скъсаният мрак.
В следа от летен щъркел.
Пейзаж
Опънат съхне хоризонтът-
един моряшки поглед.
Далече в сянката на кораб.
В забравен, тих следобед.
Денят е сънен котарак.
С душа в едно павурче.
Опитва с лапа този свят,
за път до мен научил.
А вечер принцът на дъжда
събира в мида залива.
И пали жълтата душа.
С мастилените пари.
Останал в самотата мит,
зад близката лагуна
потапя в есенния зид
една зелена дума.
И както в детските игри,
от лунен зъб и вятър,
отвън магьосница реди
на залеза ограда.
Прощаване с есента
По пътеката с лунните мисли,
през зеления сън на бръшляна,
Есента се търкаля безлистна.
С тяло, кипнало в морската пяна.
Някой ден ще изгрее в снега ми.
От парченцата лед. И кокичета.
В снежна дума…И гола, безсънна.
Като думата в мен за “обичам”.
И преди да потегли на север,
по пътеката с лунни измислици,
след снега ще останат чертички.
От клавишите на пианиста.
Уж вървя все след нея, а сякаш
в клони вечер заплитам мечтата.
Есента е безлистна фея.
От едно неизтекло лято.
- - - - -
Оздравявам без сложни рецепти.
Спрял до две неримувани птици.
До ръце на дете…Или вечер –
от молитвеник с дневни мисли.
И какво, че ще бъда в зимата
сняг, забравен от джоба на Скитник.
Някой, в спомена за пианиста,
търси утро. С моето име.
Коледно стихотворение
Снегът дойде в неделя.
С две листа. И шал от мокър вятър.
Блестяха в синьо нощните фенери.
Между небето в мене . И луната.
Забравих за реката…Ала тя
донесе в есен слънчевата памет.
И край зелената вода
снега рисуваше. От камък.
Отнякъде из тази белота,
насред дървета, въглени и зима,
един щурец с вечерна пелена
цигулката си в моя дъх ще скрие –
до новото лице на този свят.
До новите изтръпнали пътеки.
А аз вървя все по-зелен. И млад.
В молитвата на Коледната вечер.
Нощна импресия
В небето се зараждаше луна.
С пастели от глухарчета и невен.
Аз дишах сън сред топлите листа.
И в мен валеше с две лица неделята.
Попиваха следите тишина.
В утъпканите рими из тревата.
Сама кошута в лятната гора
извика плахо името на вятър.
Отгоре неродените души
на птици, зверове и хора
звездите бяха вързали със дим.
Зад сенки в розовите клони.
Внезапно, като тяло на елен,
една метафора от светло рамо
пренесе падналия ден.
В листа от топъл мрак. И мрамор.
Портрет
Да бъде вътре в мен,
да скача боса
в съня на обедната сянка.
И в човка от самотен кос
да крие песните на лятото.
Да бъде залив на море,
което не умее да умира.
От сивото лице на моя ден
да пие чаша късно вино.
Накрая, в есенния лист,
да търси облаче от рая.
Знам, в капките отвън си ти.
Да навалиш у мен мечтая.
Невъзможна приказка
Снегът с наболото кокиче
потъна в плитка от поляна.
Бъбрива пролетна рекичка
изпрати сухото му тяло.
Съблече зимните парцали,
слепи мъглата в светла дреха.
За кос, кълвач и мокър вятър
в рекичката доплува ехо.
Тогава слънчевата памет
запали в църквата свещици.
Иконите порозовяха
от пламъчетата им чисти.
Забравен ангел сред листата
осъмна в песен. И молитва.
Една добра и тъжна врана
в прозорец от съня надникна.
Видя се в сиво и зелено-
с око на вечерния прилеп.
И както в приказка по късно -
за капки, водорасли, срички…
забрави слънцето да падне.
В снега с наболото кокиче.
Зимен дъжд
Сякаш спря…и обратно потече –
от ръкава на есен ромоли.
В тази тиха и унила вечер
всички пътища трезво говорят.
Аз се уча отново да вярвам
във небесното топло мливо.
Зад посетите дни никне вятър.
А дъждът в мене търси огниво.
Капки тичат в съня на коприва.
Като рими с тела. Но изстинали.
Нощем Бог преброява живите.
В стъпки, думи…И шепот на зима.
п.п.
Преди в дъжда съвсем да се стопя.
Преди гласът му в мен да онемее.
Ще слезе вятър долу… Ще покръсти
душите ни
в това градче.
Преди сънят съвсем да се стопи
ще хлътна в циганските ти очи.
От гърлото студено на капчука
смехът на Дявола да проечи.
Изпращане
Като белег в душата е споменът.
С дъх на билка от нощната чаша.
Пада тихо. В снега. И в прозореца
оцелелите думи изпраща.
После- с вкус на горчиво. От камък,
дето прага в теб е затиснал.
Капе шумата – жива. И огнена.
Моята дневна и нощна орисница.
Само свещи надничат из двора –
пожълтелите зъби на мрака.
Лудият в мен проговори.
С трескав поглед оглежда. И чака.
А пък ти си измисли неделя.
Без леда. Сивотата. И шумата.
И по ланшната и постеля
кърпиш моето дневно безумие.
Като белег в душата е болката.
Нощем бледа. Ревнива. И мрачна.
Пада тихо снегът. Аз в прозореца
оцелелите дни ти изпращам.
Дидактика
В тази вечер, спрял за малко зимата,
сипеят на болката търкаля
каменните късове у мене.
И подрънкват костите на сенките.
Заливът по тъмно става мигла.
От око. Или прощална вечер.
Сипеят е заблудил и вятъра.
С късове за обич. Или вечност.
И започва да се разчленява
тази вечер –
в крайници. И кожа.
В сън и звуци Болестта търкаля
кръгове. От своята каруца.
Виа долороза ет пердута…
(С някой грешник в миналото гледам.)
Капе в нощи. Или в чуждо утро.
Сянката ми. С тялото от тебе.
Зная че след три, когато всичко
в нас на атоми е разделено,
идва Лудият – по гласни възли.
(Как хрипти в гръкляните му времето!)
После заличава път. И памет.
В малки часове. От мен до тебе.
Изтъняват каменните знаци.
И заспива в скута им
неделята.
Анали от една зима
В райбер пази душата си зимата.
Бели мравки са дните и.
Смешно куцукат на прага. Безименни.
Просяци в някой обичал.
Някак събрани из щайги от минало.
Срещат се - в”здрасти”. На помени.
В бели петна. За окаляно име.
Хапят “обществено скромните”.
В ереси, епоси. Или в прозорец
скита сънят. По метличина.
Облаци носят дъха и. Отгоре.
В нови уютни къртичини.
С райбер заключи листата от охра.
Гнусни, далечни истории…Доноси
пъплят из гланца. След хората.
Като тела на охлюви.
Зная ги тези, ”обществено скромните”.
Вадени с кърпа . От полог.
В цветния лед. Или в щайги за спомени.
Сенки зад някой си Подлог.
- - - - -
Скърца душата из гланца на зимата.
Като в око на болен.
Белите мравки кървят. Поименно.
Някъде в 3. С алкохола…
Сетивно
...И ни захлупи делникът отвред.
И слънцето замаяно посърна.
Строши се нещо -
между мен. И теб.
Изскърца мракът –
да си тръгна.
Мълчанието легна –
между нас.
Разстла се –
грапаво и хладно.
Погълна живия иконостас.
И прати сянка. По водата.
Осъмнал спомен. За любов.
Описа името ти. В спомен.
Превърна лятото в обков,
изгубил своята икона.
В посърналия словоред
доволно легна белотата .
Прогони мракът – бучка лед,
останала от твоя вятър.
Потегли делникът. А днес
обличам чужди дни. За спомен.
Пътува Странникът у мен.
И търси своята икона.
Аритмии
Две успоредни линии сълзят –
лъчи от изтърбушената лампа.
Дъждът се свлича покрай тях.
И чака мълчаливо. С мен. На рампата.
Часовник стар. От кръговрат на дни.
Потънал в прах. Несмазан. Бърка времето.
И пази сянката ти жива.
Осъмнала под вечерните кестени.
Дъждът пониква. В есента.
Безгрижен шут – разбърква посрещачите.
Кръвта е вино – някъде след два.
И стъпки хранят бялото в душата ми.
С едно око отворено клечи,
там някъде, пазачът сляп на спомени.
Светът обича в него да мълчи.
За днес сменил надеждата. С ирония.
Каква щастлива самота –
с две успоредни линии от лампа.
Нощта отлита. Като край.
Облякла мен. И теб. С раздяла.
Лятото на един художник
Скриптеше тежко
слънцето по пладне
през синьото око на юли.
Повдигаше вълните
и трепереха
въжетата на лятото -
натегнати,
опънати до скъсване.
Край синьото око на юли.
В мълчанието
по-безлюдни бяха
пристанищните улици,
пространствата.
А слънцето повиваше лъчите си
из пясъчните мълнии на плажа.
Под синьото око на юли
огромно беше
и забравено
небето.
А лодките, привързали
брега във себе си,
полюшваха тела изтръпнали .
Сред синьото око на юли.
Изсъхваща, безпаметна,
безмилостна
горещината бе засипала
постелите
в телата ни. И въздухът
на взривна смес
от багрите
приличаше.
Обгръщаше лозниците,
смокините,
дворовете, насядали по ниското.
И къщите надничаха
в комините.
От синьото око на юли.
Утринен диптих
Ще се срещнем.
Някога…С теб.
Там, сред лепкавата
жила на тълпата.
Лишен от слух,
ще стискам вцепенен
ръката ти. Като ръка на ангел.
И само теб ще вижда
моят ден. А там, в лицата
ще рисува мракът
един отминал стих,
един рефрен. За двама
(дето все се чакат…)
2
Ще те срещам.
Понякога. В мен.
В спряла гара. По никое време.
Овдовелите речни върби
и тревите
сред нас ще живеят.
Оглушал от предишния свят.
Презимувал до стряхата старост.
Пак ще тръгна. От твойта ръка.
Богомолец, потеглил за Вяра…
Кръг
Така ги бях оставил –
точно там…в чертата
между Времето.
И Пътя.
Студено е. Ръми мъгла.
И в този свят, и в онзи се разсъмва…
Безкраят е пшеничено зърно.
На любовта ти храни двете преки.
И няма мост между добро. И зло.
А само дни, отминали в пътека.
Така ги бях оставил – две лица.
На дявола и бога,
там…открая. Очите им
в студената мъгла
да търсят брод.
А Пътя да не знаят.
Вървя. Ако е рекъл Бог,
удавените мостове ще вдигам.
Троха от хляб съм в тоя свят.
И в онзи, дето ще достигна.
Така ги бях оставил…
точно там. Пътеката е кръг.
От сън по минало.
Вървя (ако е рекъл Бог ).
С очи от неговата милост.
Загуба
Капят жълти чумави петачета
в сламената шапка на нощта.
Болно е това развиделяване –
като име на мечта.
Просто си забравих очилата.
И не виждам в този свят.
(В онзи капе още вяра.
С есенния листопад.)
Спрях до сън. И бяло е у мене.
От посоки и възли.
Сляп съм, дявол да го вземе-
точно както и преди.
Ще платя на някой вятър –
вместо мен да те погали.
На дъжда от тъмнината –
да промива дни. И рани.
Ще платя…На някой Скитник.
Вместо мен да те облича.
С всички утрини. С листата,
спрели в думата “обичам”.
А отвътре – студ. И вятъра
в мостовете се удавил.
Падам в теб от всички спомени ,
очилата си забравил.
Разстояния
Далеч е Горната земя.
И само този мокър мрак
из дългия ти път
със теб препуска.
А тялото е вик.
Жадува светлина.
И още дни …преди
да те напусне.
Пазачът в теб е уморен.
Намазал на филия лято,
прелиства чужди ветрове.
И търси най – добрия вятър.
По него да ти прати зов.
По него – птица лекокрила.
И тъй, от нощния покров,
до Горната земя да стигнеш.
А тялото така гори!
Достигнало стената,
пълзи по каменния зид,
наднича в родовата памет.
Не виждаш вече своя път –
плашилото добро от слама
е скрило всички рамене.
И всички шапки пълни с вярност.
Безстрашните орачи бдят –
да няма късче път нататък.
И в този дом от самота
сърцето тихо се разтапя.
Далеч е Горната земя.
А тялото ти – вик откъснат.
Пазачът на миражи ослепя
да търси в тебе свещ. До късно.
Разговор
Приюти ме в колиба без покрив.
Без стени и без праг. Без прозорци,
а само с пътека. Аз ще бъда следата
от теб. И след миг ще ме няма –
в сянка друга преминал, оттекъл.
Ослепява светът, щом отдавна облича в тополите
още мрак с празнотата на своето его.
Този, който с утрото чакаш да дойде,
в тебе спи. С камък вечност затиснал сърцето.
Приюти ме в колибата твоя от думи.
Без стреха и без покрив. А само с надежда.
Аз оставам в следата от теб да заченат
всички пътища. С твойта тиха безбрежност.
Хронология
Тъй дълго боледуваха звездите.
А пътят в мене сит.
И неподвижен.
Бряг без лице.
Земя на никой.
Потънали следи
са моите мисли.
Тъй дълго празно бе небето.
След доброволното напускане на Рая
летелите с Икар
добри поети
обезлюдяваха за теб
безкрая.
А там, от другата ми половина,
където тръпне нощем виното,
един щурец подрежда дните.
И тайно в тебе
ме разплита.
Неделно ноктюрно за един юнски дъжд
Валя безимен юнски дъжд.
Неуловим...до тиха песен.
Забравен от една река.
До детство млад.
До старост- есенен.
Валя неделя.
После - две.
Пристъпи сенки в мен, дъбрави.
На мрака в младото сърце
дъждът припомняше октави.
Изохка сянката му
днес-
в аритмия, в сърдечна болка.
Дъхът усетил, вкаменен
в съня на есенна топола,
с такива черно-бели дни
потъвам в жълтото глухарче.
И търся погледът ти
в мен,
и търся нежните октави
в следа по двете ти ръце,
отдавна посред ден забравил
вика самотен на сърцето.
Валя...безимен и честит.
благословен и млад.
До болка.
А в стряхата на моя стих
аз шиех нежната ти роба.
Аз шиех дрехата за теб.
От нощен бриз и топло лято.
В едно следобедно море.
В пресипналото име на вълната.
Валя – неуловим. И сит.
Протегнал мокрите си длани,
целувах двете ти очи-
неизлечим, желан.
Без памет.
Целувах своята икона.
От жива плът, от късен стих.
В самотната неделна стая.
С балкон. И влюбени мечти.
Акт
Когато мраморните
нейни юници
над теб се гонят…
Разтърсват нежно
въздухът ти
в дробовете…
И хоризонта пред очите твои
люлеят…И праща Господ
късни ангели в гласа и…
Когато радостта
на пръстите ти
е попила
онази топла, мъничка светкавица,
заровена в подножието на корема…
И палиш хълбоците,
палиш мрака рехав.
В копринените вени на бедрата
потъва тихо нанадолнището
на сънят ти…
Когато в утрото изплуваш-
безпаметен и лек - с небе и ангели от нея,
а устните и в тебе пият
от нощният ти сок .
Тръпчиво, бавно.
И вплита с нежна паяжина Тя дъха си.
В желанието да те има.
Разбираш - гол, осъмнал в бяло.
Между ръцете и бедрата.
Новороден. И топъл…в купена.
В лукавото око на Дявола
една искра - ще се люлееш .
Между агония и сладост…
под мраморните юници
от мрака и. Спасен.
И чист за Любовта си.
Опит за рисунка
Любовта ми по теб
е трева. И зелено око на вятър.
От дни, от път, от тишина.
Расте с потока. В бяла сянка.
А вечер
на един щурец
нашепва, в синьото с листата,
денувал есенен куплет.
За обич, сън. И късо лято.
В самия край на твоята ръка
живее още Раят.
Но днес
глухарчето му отлетя,
осъмнало в приятел.
Преспал из шумата ветрец
събуди гладна врана.
Едно забравено звънче
в кошутата оставил.
…..
Самият край на Любовта…
Луната сякаш капе.
В око на пръстен и сърна.
На враг. Или приятел.
И някак с нея оцелял -
във зид. Или във купел.
Разпъвам скъсания мрак.
До гръб на летен щъркел.
Вечерен етюд за една пътека
В сребристото лице
на залива …
със ирис на дъхава селска смокиня,
уличките
сякаш са довеяни сламки
от безплътната кожа
на вятъра.
А усуканите ръце на рибарите
в тях изливат
на слънцето мрежите.
После дълго
лятната вечер ще сгъват.
Под стрехите, на дълбоко. Под веждите.
Там, край лодките,
проточили сенки и спомени,
към дворовете сънени
и към къщите
рибите бляскат с телата си -
сякаш бели
многоточия.
По пътеката моя към тебе.
За връщане.
КЪДЕТО ОЩЕ СТЪПКИТЕ ГОВОРЯТ…
Дневен триптих
Бяга
беглец
непознат.
От себе си бяга.
Към себе си.
Без отдих. По белия свят.
През тъмни пътеки и ребуси.
Което е можел - не смее.
Което е знаел - забравя.
А белият изгрев бледнее.
И белият свят отмилява.
Не вижда ни суша, ни дъжд.
Ни есен над меката ръж.
Ни брод. Или чиста пътека.
Ни свещ за кръвта си вечерна.
А вечер светът е отминал.
В кръвта с несполука догаря.
И гол е, а уж е от минало.
Крещи, ако иска - ругае
Лежи…Или бяга далече.
От свои и чужди лета.
Без отдих по белия свят.
До вечност - през дни от пътеки.
От себе си бяга. Към себе си.
Беглецът у мен непознат.
2
Сутрин кокичетата в очите ти
треперят от студ, Обич-
знам, и децата у нас
продават на едро
пролети…
Вечер съм пряспа от чуждо,
потекло минало.
Ненаситно разтварям лице.
И пия ли, пия
поредното забранено слънце
за себе си.
После небето става зелено -
щракват добрите светкавици.
И с дъжда негативите – думи от вчера -
в мен те поглеждат предателски.
3
Моливът ми има
разкривения почерк
на сънена мечта.
Но понякога успява да направи
от лицето ти
четирилистна детелина. Понякога.
Семейно
С думи – убийци се стреляме.
Залп…А след него
мъртви са
двете светулки в очите ти
Точен е изстрелът. Право в целта.
(За оцелелите в боя не питайте…)
Двама не стигат в тази война.
Думи – убийци ни целят и гърбом.
Падат звездите – една по една.
Гаснат. В ненужни албуми.
С толкова страст се сражаваме. Виж-
рухват стените на общата крепост.
Насред руините хлипа Любов –
моята сянка в залога за вечност.
С думи- куршуми се стреляме. Залп!
После е лесно. Умира Мечтата.
В най – доверчивия есенен час.
Спомен за нечия лунна соната.
Ескизи
Когато си мисля за теб,
опитвам да дам име
на последната нощна дюна,
върху която сме се любили…
Когато си мисля за теб,
виждам твоите зеници
как ме разчитат
в посоката на желанията
сутрин,
преди нощта да си вземе
обратно чувствата…Когато си мисля за теб,
днес усещам
наранената птица на сърцето ти,
разперила нощни криле,
да накуцва по соления камък
на брега ми,
сякаш да стигне до равната вода на Безкрая,
малко преди дневният прибой
на едно сиво житейско море
да я удави.…Когато си мисля за теб,
аз потъвам отново
в онзи сън, кротко метнал чаршафите
над телата ни, мокри от любене.
И събирам за него…събирам
по песъчинка
от същата нощна дюна,
на която днес опитвам да дам име.
Когато си мисля за теб.
Очи
Дано ме приемеш такъв-
Мечтател. И див.
Саморасляк.
И път да ми сториш.
У теб.
Да има къде да порасна.
Останах прикрит, мълчалив.
Изранен от нощните думи.
Животът ми – евтин. Без лик.
Дано ме приемеш...Безлунен.
Безпаметна. Само с любов.
До дъно от погледи пита,
дано ме обикнеш. Такъв.
Осъмнал зад всички обиди.
За „вечните“ чувства - оплют.
Търкулнал парата си в тебе.
Дано ме обикнеш такъв -
пресял златоносните жили.
Направен от сън. Доверчив.
След празните шепи на дните си.
Помилван. От нощния студ.
На стих до сърцето ти близо.
Дано ме обикнеш...такъв.
Когато в съня ти ще влизам-
безумен и влюбен. И жив.
Съблякъл любовната риза...
Дано ме обикнеш. Такъв.
Изтъкаване
В памет на поета Марин Дулев
Ще бъде дълга нощ, Приятелю…Ще бъде.
В очите ми ще свети тъжно зимата.
Като забравено петаче от лицето
на тъжна, паметна трапеза.
Изпили с теб
по чаша късно вино,
от кръчмата си нощна
ще излезем.
Далечен шепот
в съмналите ниви
ще ни изпраща съненото ехо.
И пътищата ни,
за смърт неизкласили,
по своята си участ
ще потеглят.
Ще бъде дълга нощ, Приятелю.
Приготвил сън за утринните думи,
от стиховете ти ще изплета пътека.
И някога, когато стана дума,
тъй безнадеждно глух за ехото и…
При тебе ще отида.
Взел и себе си.
С петачето от нашата трапеза.
Искам…
Искам да пием
по чаша
със теб
делнично вино.
Нейде далече
оставили в плен
вечер без име.
Нежност от слово
и сън от липа -
да си прелеем.
Толкова вятър
и студ
е навън –
още сме цели.
Искам да пия
по глътка
със теб
-топла и жадна…
Твоите коси ме изгарят.
До смърт.
Или ме раждат.
Вплели ръцете си
-сякаш въже –
мост да преминем.
Суха река е отдолу. Зове…
хорската зима.
Искам да пием.
По чаша .
Със теб.
Тръпнещо вино.
Вечер без име
оставили в плен –
за да ни има.
***
Ей така…
ще си тръгне
от мене
животът.
Ще съм сам,
уловил
посред сън
твоята болка.
С риза мрак.
С късче шепот.
Ей така…
Ще съм гол.
И еднакъв.
С всички минали
земни лета.
Ще дочакат
зениците
нощния вятър-
да отключи
той другия свят.
Ей така ще си тръгна…
без сбогом.
От сърцето ти пил
до насита.
После,
в някаква есен
отгоре,
ще те чакат
до късно
очите ми.
Мъжко стихотворение
В този летен
следобед
на август
като стая
е
кръгъл
петъкът.
И прибрал
във лозниците
залива,
закипява
в усмивки. И погледи.
В този кръгъл
следобед
от лятото
няма залез.
Навярно защото
слънцето гледа
свенливо
бедрата ти.
И целува
косата ти мокра.
Как ухае женската мишница.
На треви.
На море.
И желания.
Сякаш пладнували
по раменете,
в нея
устните търсят награда.
А нощта ще е тиха.
И светла.
Ще е нежност
в лика на луната.
И забравила
есен в морето,
ще вълнува с гърдите ти
лятото.
… В този летен следобед
на август,
в този къс
от несебърско злато
вместо слънцето
гледам бедрата ти.
И копнея
във теб да заляза.
Status quo *
Привечер,
от неговото някъде когато
напусне дневното си тяло
мракът. И стане тяло на вълната.
А само жълтото око от фара
се скита в мен. Като пътека,
разделяща небето и земята.
Там – привечер,
където бдят открити
сигналните огньове на душите.
И никой никъде
от мен не си отива…
Ограждам в себе си кръга –
от Път, Вода. И жито.
И в тебе тихо се повтарям.
Привечер…Там, където мракът
от неговото някъде е паднал.
----------------
*status quo, лат. - същото състояние, непроменено.
.
Робинзон
Пожелай ми късмет. И земя. За накрая.
След морето. И нощните бури.
С бряг като този, от който сега
дните си с тебе напускам.
Пожелай ми и сноп ветрове. С имена
от забравени някога вечери.
С мирис на прясно сено. И коса,
по която лудяха ръцете ми.
Пожелай в мен обратния път. За насам.
От дъгата на дните преминали.
Аз съм пътник, нечакан във тебе.
И знам – този праг е брегът на мечтите.
Пожелай ми късмет…Сякаш двете страни
на сърцето в мен още са цели.
Знам, по пътя до другия бряг
ще боли. Ще се лутам в годините слепи.
Но какво пък…Потеглил веднъж. За натам.
Немечтан. Неразбран. Неразкаян.
Зад лицето си скрих сто луни самота.
Но в гласа на щуреца останах.
Пожелай ми късмет…И земя. Ветрове.
С имена на разлюбени птици.
В този свят аз съм Скитник. От чуждо море.
А пък ти – мойта нощна зорница.
Неделен диптих за Пиеро*
Погледнато отвън
и откъм въздуха
то, Времето у мен,
по-питомно от вик живее:
- в едно нощно хапче за сън,
от очите на кварталния просяк взето;
- по–питомно от овално превитото „ес” на дъгата
в лицето и, драскало въздуха и минутите;
- в пресните следи по Нея и изпитото вино.
Отвъд дължината на думите
е смешникът,
който ги облича в черно и бяло. Всеки ден.
В черно – бяло…декорира
валетата и поповете
за сърцето на една дама пика.
После събира в мен сякаш колодата.
И раздава усмихнат, раздава…
2
Цяла нощ те търсих като болен.
Между сенките, наметнат
с топлите ребра на мрака си.
В старата прегракнала латерна
от сърцето,
дето капе звук по звук луната.
Зад една неделя време
разминавах есенните влакове.
В жълтото око на два семафора
цяла нощ съм бил
по теб Очакване.
А на утрото оставил
вечерта до твоето име,
Пиеро- смешник одимен
ще ми плъзне тихо мракът.
С три добри аса в „ръката”
някъде ще светне в синьо
от дъха ти месечина.
И в ръба на понеделник
ще прошепнеш в мен: „люби ме…”
----------------------
Пиеро * - малкият Пиер, тъжен клоун. Несподелената му любов е Коломбина, която обикновено го оставя заради Арлекин…Не носи маска, а лицето му е боядисано в бяла креда.
Улицата
Късна улица. С фамилно име.
С гълъби, накацали комините.
С празнично изписани години.
По стрехи. И в сънените зидове.
В стъпки от босилек през дворовете
вечер се завръща месечината.
Гълъбите спират в нея времето.
И на глас потича виното.
Къса улица. С фамилно име.
С тишина в ръба на синьото.
Сляпа, вечерна. Без изход.
С дъх на роза и смокиня.
Тиха улица…От друго време.
В мен потекла. С есенната стая.
С утрини от златно и зелено
тялото ми в нея се повтаря.
Сякаш съм роден в начало.
И сънувам стъпките и минали.
Каменните зидове са памет.
В празнично изписани години.
Аз такава я запомних –
с бягащият калдъръм до пристана.
Заливът с отворената чаша
още в нея коленичи…
Предсказание
Когато изчезна от този свят,
когато замина. Далече. При себе си.
Ще остане душата.
Тук - до очите ти.
Влюбената ми душа
ще ме надживее.
А вятърът
и сезоните
ще копират
летния профил
на отминалите дни.
Каменният профил,
от песъчинките, останали
след твоето”обичам”.
И всяка пролет
ще ме откриваш
с любов,
по-кратка даже
от предсмъртния вик на единака.
Със жуженето на пчелите
под бялата преспа на вишната
до моят единствен прозорец.
През всичките пролети
ще ме откриваш.
През всичките есени.
В очите ти, в устните.
И в твоето тяло.
Ще блика чувството,
освободено
от всяка твоя клетка.
Защото
е безсмъртна
само душата на влюбени.
Оживяване
На Петърчо
Петък е.
Нощем.
10и20.
С три само точки
по скалата.
(Никакво дишане.
Никакъв пулс.
Май си поел Нататък...)
10и20 и още една.
Адреналин-две десети в сърцето.
Масаж...В тебе дишам.
Май оживя
на монитора, Петре,
сърцето ти.
10 и 20 и още 3.
Слагам ти допамина.
После - тръбата.
(Свиквай! Съдба...)
Осем - по Glasgow – скалата.
Твойта ръчичка
вече държа.
(Топла е…Имам награда.)
Включвам дъха ти
в режим на “Озирис”.
Дишаме – не на шега!
Шаваш ли...
(Зеници … Имаш реакция.)
Косо ме гледа очето ти!
Тази с Косата духна нанякъде.
Дванайсет…пъплим по скалата.
10 и20 и още15.
Розов си…Мой!
Като мен – ошашавен.
Тропа “Озирис”-ът.
Синусов ритъм
бавно изпълва екрана.
Химиотерапия
На Ева
Капе глюкозата –
в своите си граници.
Сякаш животът пълзи.
Капките в банката
тичат към вените.
Или
са твоите сълзи.
Някак си -
в сивото,
в болното,
в тъмното
още живееш . В мечта.
Още си в синьо.
Още си хубава.
Още е бяло –
в снега.
- - - - - -
Капе
животът ти-
в някакви граници.
В следваща банка тече.
После е треската.
После – очакване
ракът
да се предаде.
Бърза левкозата.
Смъква те.
Влачи в теб
всички отминали дни.
Капе в глюкозата
твоето минало –
стигаш до малко дете.
Сякаш от лента
дните на времето
в пясъчен конус
си спят.
Твойте сълзи
са потънали в пясъка. И…
днес не потича денят.
Стискам ръката ти.
Вече не дишаш.
Няма те...Няма те...
Толкова вишни,
облечени в бяло,
чакат душата ти .
Децата ни
( Не по Вапцаров...)
Не са история.
Ни пожълтели страници.
Не са моторни.
Нито песни.
Те идват.
И не носят спомени.
Очаквани от нас.
И искани…
Заслушани в морето си.
И в своите есени.
Настъпили моторите.
Напъдили Предтечите.
Йоан покръстили
в реката си- до вечност.
Те идват вечер.
В нас...Децата ни.
Те идват.
Нищичко не знаят.
Такива …слънчеви. Зелени.
Не търсят нашите
Начало,
Дълг и Личност.
Римуват светлината
в своите вени.
Когато се наситим
да ги гледаме,
ще ни докосват - плахи птици
нощем.
Ще ни целуват тихо
по очите,
по дланите ни.
С капчиците минало .
И бавно в нас ще си отиват.
След стих,
дъга
и морско синьо.
Когато се наситим
да ги гледаме...
Кокичета
Никой не идва.
Никой…
В този дом със градина. И праг.
Гледат тъжни бледи кокичета.
С пръстчета
във шоколад.
Те са само очи… Зад пердетата
от следобедна тишина.
Само страх…Непогалени. Тихи.
И сънуват Добрата жена.
При която някое
ще изтича.
Утре. По студения сняг…
Те са само на пет.
И към прага
ще изприпкат-
слънчеви зайчета.
Но едно ще си тръгне…някак-
със изтръпнала , нова
майчица.
2
Те са толкова нежни. И топли.
Незаконните наши деца.
Слушат как ледовете ни скърцат.
Празнично. Или – във суета.
Оглушават сред хорския студ.
До играчки
от нечия дата.
Изпочупени дни и мечти
спят заключени…там.
По лицата им.
А денят е суров.
И клечи.
Отегчен и изтръпнал.
В боклук.
Зад прозорец
от цветни мечти
спят …Сънуват, че мама е тука…
3
Ала Тя е потънала… Минало
от продадени приказни дни.
И реди днес в семейния зимник.
Пълна чанта от дати реди.
Нощем тича насън.
Със детето си.
В напоени от болка бразди.
Там небето й - сиво
и спечено-
отдавна
във нея
не спи.
Тя е потънала. В толкова минало.
Или в чужди съпружески храм.
Сричат пръстите в нея
синьото,
не погалили свойта мечта.
- - - - -
Няма никой отвън.
Няма никой.
Никой.
Никой…
Песът облизва деня.
Пред вратата скучаещ.
От взиране.
Няма никой отвън.
Т и ш и н а…
Панта рей
Апаратът спира да те води.
Дишаш. Сам.
(Животът се завръща.)
Радвам се,
че няма на кого
собствено
да кажа ”сбогом”.
След като си бил
и дух …
(и за час)
телесна същност.
Май те хванах
“за петичка”,
спомням си-
към 2 без 10.
Дишаш сам.
И в теб не сричат
дните
закъсняла песен.
Дишаш, братко!
И издишваш
порциите смърт.
От себе си.
Панта рей е всичко…
мамка му!
Пак си на живота
в ребуса.
Опит за летене
На Румен Денев
Осъмнал в себе си
( А значи – в Нищото).
В скали заточен.
Със Палача.
Облякъл песните.
Светът си нищя…от преброено време.
(Трябва да се скача.)
Ръбът е в сиво.
С черта и ивица.
За стъпилите преди мен с Палача.
Сънувам птиците,
тела… и прочие.
Ще трябва , значи,
да се скача…
2
Осъмнал в себе си
(А значи – в Пропаст.)
В скали с надвиснали зяпачи.
За капка смелост
те моля, майчице –
да падам истински. С Палача.
Да падам истински.
Прибрал крилете.
За Долната земя дамгосан.
Ръбът е знак. Едно начало –
че вечността виси.
На косъм.
3
Белее ятото.
Притихва в себе си.
И гали за последно вятъра.
От глад умират Лешоядите.
Чакалите се взират. Жадно.
Чудесен ден.
Безоблачно.
С течение.
От преждеговорилите поети.
Ще трябва в синьото му
да се гмурна.
Към Долната земя потеглил.
- - - - -
Усещането е за Бяло.
Саван от въздух в Тишината.
С политналото мое тяло
аплаузи опръскват синевата.
Надолу…
истински летя.
На дъното полита моят свят.
Прегърнал в сноп
и време, и посоки.
А казват оживели – връх било сега.
Обърнат някак си...Наопак.
Картина
На Георги Спасов
Дали в себе си
вечер намира
праг и стряха
Самотникът дневен.
Или в мрак,
край реката си нощна
бди,
увиснал на своята участ.
Дали в дом е пристигнал
най- после.
А не помни
чий поглед е стоплял.
И душата му скита все още.
Там, отвън…
в белотата на прага.
Дали сън го унася
усмихнат
продавачът на болка
до ъгъла.
Есента ли проклина.
От дрипите.
Тази мелница . С вятър и погледи.
Дали глухите в себе си…ние
под товара изтръпнали дремем.
Трябва гръм от небето да падне.
И да стане предателски светло.
- - - - -
Чакам някой при мене да дойде.
Хляб и сянка Надежда съм сложил.
Нямам маса. На пода е тихо.
И Страхът под клепачите гложди.
Вън посипва сребро месечина.
Аз водата си търся. От минало.
Песента в мен щурецът проклина.
А отдавна светът е заминал.
Дали в себе си стряха намериха.
Или в друг сън
замръкнали, късни…
мойте думи още не знаят
в кой ли път, Боже, съм кръстен.
Междувремие
Опустяха на парка алеите,
дансингът с цветното “три”.
Ние със теб, черно-белите-
време е да си вървим.
Тъй, без посока. И покрив.
Път ще са дните пред нас.
Резка с ръка. Или молив.
В кръг.(Май че стана компас.)
Кръст от пъртините в бяло.
Ние сме колкото тях.
Всеки върви сам. По памет.
С резка. За друга ръка.
После ще свърнем от пътя.
В сенки по летния здрач.
И като присмех, зад ъглите,
ще навали самота.
Зима е. Черно и бяло.
Някъде още вървят.
Сякаш през поглед на врана –
в лъскав и топъл свят.
- - - - -
На сутринта ще сме спрели.
В кротки, дълбоки очи.
Нейде в сърцата потулили
дансинга с цветни мечти.
Прощаване с Бургас
Отдалечавам се от теб…
тъй бавно.
От сенките на дланите…
Или косите.
От улиците в този град
и бялото
око на слънцето.
В усмивката.
Отдалечавам се от теб…
като при отлив.
От всичко живо,
сред което съм те имал.
В оголените острови след синьото.
Или из плитчините на годините.
Отдалечавам нощем
топла рана .
След края на угасналия ден.
Заслушан в звуците. По памет.
Нахлузил нощното лице.
Как сам да бъда
бряг, скала. И пясък.
И сам да чакам
прилива през май.
Аз днес опитвам да призная,
аз днес опитвам да призная…
че се изгубих. В теб.
Докрай.
Душа
По Янко Димов
Говореха за теб,
че си без тяло.
И седем грама
земният ми път
тежал
след това…
От гланца на хартията –
до сетните изписани слова.
За себе си
напомняш ми, когато
гори ме с бавен огън
Клевета.
Отвън, в отровен зъб
усмивка скрила…
По късно ме настига. С леден вятър.
Дори насън
отричаха, че имаш име.
А ти внезапно ме присвиеш…
И дълго след поникналата болка.
в мен влачиш камъни. И тиня.
Аз зная – ще ме надживееш.
Далеч след грешното ми тяло.
По навик издълбан…И недостатък.
Но само любовта спаси. И цяла
на утрото след мен я изпрати.
При друг живот…Оттатък да остане.
И да започнат нови дни.
Речитатив на чайката Джо
Така обществено добри
и предани,
и примерни …с народа.
Общински и партийни маскари,
изпечени лапачи от порода.
Такива –
спретнати и кротки-
дори не става да ви мразя.
Галете нощната си котка.
Цветя редете в скъпа ваза.
И тихо, нейде към един,
със бързи трескави очи,
прегледайте трезор и книжка –
за бели и за черни дни.
Не искам вашите съвети –
от телевизор…зад пердета.
В прошушнати полу-слова
мълчи животът ви утрепан.
Така живея – на ръба.
С подострени криле. За полет.
И колкото високо полетя…
или по тъмно ме събори
(с платена прашка и ръка)
там някой мушморок от Двора,
ще вярвам в своята Мечта -
на белезите по крилете.
И… не харчете за цветя.
Аз пак отгоре ще ви гледам.
Левкоза
На Цветина
Делник от нерви…
И бели стаи,
пълни със болни цветя.
Капе в глюкозата
време след вярата,
в нас замъглила стъкла.
Къс от постелята.
С думи за свиждане-
сенки в полуслова.
Някак изтичаме,
помежду болката –
в ласка, в усмивка едва…
Как да ти кажа,
Слънчице русо…
няма да видиш снега.
И до ноември
ще падне по късно
твоята страшна слана.
Как да ти кажа…
а ти не ми вярвай…
щом ще те нося докрай –
като Надежда,
докоснала с пръстче
моята суха ръка.
Как да ти кажа…
Крия във шепа
тази проклета сълза,
дето опърля очите ми нощем.
Люта е нейната жар.
Само не гледай във мен…И не вярвай,
мъничко мое цветле.
Рано е още да се живее.
Късно е да се умре.
Море
Аз вярвам…знам,
при теб ще се завърна,
предал на спомените
късните си пътища.
И Есента, сред пожълтелите небета,
за тебе ще разпитвам
в тъмнината.
А твоето тяло фосфорно
ще свети.
В следите на отплувалите лодки.
Навътре, в бялото око на мрака,
там дните ми ще те намерят.
Ще дръпнем триста грама
( по моряшки )
с душата, овехтяла от очакване.
А под скалите ти, сред пяна,
ще се облича нощем Лятото
в кенарената риза на мечтите…Аз вярвам –
в тебе ще се върна,
пресъхнал с дни лика на Зимата.
От пясъчника с ветрове
ще крия дъх. За ново име.
А тялото ти фосфорно ще свети,
осъмнало по устните . И думите.
В неделния ми бряг от нежност.
В следи от стъпките на влюбен.
Аз вярвам - в теб ще се превърна,
когато ме изпрати Тишината.
С последната си лодка по вълните.
До чашата на есенния залез.
През страха си вървя…
През страха си вървя
…и отлита далечен
в ръждивото ехо
на дървета и клони,
на листа
Суховеят.
Тате виждам,
отдавна потеглил в земята,
да накуцва по пътя за своите.
Оттатък.
Мама в сенчеста стряха
наприда вретено.
Със онази извезана риза
го чака.
И чете, и разпитва Свещената книга
по коя ли пътека
до нея ще стигне.
Гласовете им чувам.
Как нагоре се вият.
Като птици, забравили
час за отлитане.
Суховей
е ръждивото Ехо –
разпилява душите.
Да навее Скръбта.
В стих за поменни пити.
- - - - -
Как безгрижен и светъл
се ражда човекът.
Как безлико и тихо
от тоз’ свят отлита…
Но изгубя ли вашите сенки
в съня си,
аз не искам далече
оттук да се скитам.
Слепец
Поиска ми вода. И топла дума.
А погледът му цял – следа от нощен улов…
Знам, мрази гърчавите ми петачета.
И ъглите до бяло в мен,
Премерени
да крачат.
Как в сенките им цял живях,
в хартиените кули – спомени…Знам,
мрази ме – слепец ,
без грях избол у себе си
очите на иконите.
И не защото черква е светът,
а наш’те стъпки в него –
прах от богомолци.
Помислих за децата си. Отвъд
стената в погледа на молещ.
Затова как бързо се смалих
в кафявата му дневна сянка.
И топла дума не открих
за него – да му пратя. С някой.
- - - - -
Обърнал гръб на моите пари,
Слепецът цяла вечност има.
Остана уличката да дими
в цигарата му – къс от зимата.
Рецитал преди мръкване
На сина ми
Затрупват ме несвършени неща.
Притискат ме –
проблеми нерешени.
Синът ми има нужда от баща.
Жената – да повярва, че сме женени…
Пък аз, загърбил хоризонта син,
врата рисувам. Искам да премина.
Но всичко се превръща в дим.
От сенките на чувства. Или рими.
Страхувам се, че някой ден
на крак
животът равносметка ще поиска.
Ще ме търколи през вратата – трак!
Резетата в гърба ми ще се кискат.
И толкова несвършени неща
над мене като пясък ще се ронят.
Синът ми ще тъгува за баща,
рисувайки врата на хоризонта.
Напръстник за глухарче
Нощем. Сам .
Рециклирани мисли.
Параван за безмитни лица.
Обонятелно,
тръпно доене
на отминали земни
лета.
Балсамирани късчета
нежност.
От поредния скърпен кадрил.
Господи, толкова слепи…
Забрави!
Забрави, че си бил.
2
Нощем.
Стихове.
Тихо.
Безвремие.
Скърца сито къртичина
в мен.
С подлудяващо
волско търпение
прежълтявам.
В пореден рефрен.
3
Нощем.
Сенки.
Луни.
И безлуния.
Звездопадащи.
Или звезди.
Новопокръстени богупредатели.
С нови свещи.
За нови души…
- - - - -
Оковани в житейски неравенства,
оскотели от гладните дни,
скитат моите редки приятелства.
Забрави…Забрави, че си бил!
Ендемит
На прага стъпиш ли, забравяш...
придърпваш погледите, чезнеш
из мрамора на Огледалото,
оплюто от мухи и вечери
на двойниците ти безплътни,
по хал-еднакви,
в теб човеците,
захвърлили в прегърбеното тяло
деня си-
опустял и хленчещ.
На прага стъпиш ли -отдъхваш.
И звънват в изстрели сълзите ти.
С пияните доволно плуваш
в безмитните завои
на мечтите си...
На дъното на празните им чаши
тъй кратко истините траят.
Щастливи ветрове ги следват
в къртичините им панелни.
Запалили с дъха на някой
деня, от залези полепнал.
И пак ще гледат онемели
в порязания вик на Огледалото
света, изкривен от копнежа,
от алкохола и забравата...
Да им постели вечер в Нищото
една дъга от седем цвята.
На прага стъпиш ли – забравяш,
че си отрепката квартална.
И в своя ендемит потънал,
сънуваш ново Огледало.
не умирай…
Умира бавно този,
който бяга от страстта и водовъртежа
на чувствата.
Пабло Неруда
на жена ми
Не умирай в очите ми,
мое нежно момиче.
Невъзможни сме с тебе-
като лято в снега.
Сякаш дива река
ти в съня ми потичаш.
Ала днес от очите ми
бяга сънят…
Бяха толкова тихи дотук световете.
И коминът над нас –
скрит в нощта телескоп.
А сега този сняг по лицето ти
свети -
разтопен, посивял.
Значи толкова…стоп!
Много сажди се сбраха
в звездоброя, зазидал
с черно- бяла дъга
моя вечерен бряг.
Затова е светът като в графика
вечер. С котарака на покрива -
недовиждащ и сляп.
В нокти стиснал звезда.
Или вечерен белег.
(Аз ли в тебе потънах
като нощна следа…)
- - - - -
Не умирай в очите ми,
нежно мое момиче.
Остани си до мене,
до завоя последен.
Може днес да повярваме,
че в оловно войниче
спи живота ни още,
неотстъпен на кредит.
Вместо епилог
Тишина...Тишината е в нас.
В нашето съзнание. Просмукала нашата съвест.
Всеотдайната Тишина на съзерцанието .
И предателството.
Тишината на Сътворението. И сътвореното Време.
Тишината в болничната стая. След визитата на Смъртта.
Тишината...
Понякога е толкова близка.
И съучастнически притиска съзнанието ми.
Вероятно никога не може да разтвориш в Тишина думите.
Може би поезията е синоним на Тишина, изказана с чувства.
А самият стих е зрънцето Тишина , което ревниво сме кътали.
От Сътворението до днес.
Всъщност, най- ценното нещо в нашият живот вероятно е Тишината.
Защото имаме възможност да усетим растежа на тревата под нас.
И на собствените ни деца.
Еманацията на мисълта е Тишина. Начина да преживееш собствената си болка или радост, собствения си възход или падение зависи от Тишината в самия теб, от чувството ти за собствена значимост.
Или, за това, че нищо повече не зависи от тебе.
Тишината в нас...Тя е нашият Съдник и Отмъстител.
Нашият Предател.
Ехото на бучките пръст върху сандъка след...
Авторът работи като лекар в МБАЛ- Пазарджик.
Публикувал е стихове в периодичния печат от 1993 година досега, в Интернет. Автор на книгата”Стъпки в храма” /1993/ и в съавторство със поетесата от Бургас Светла Гунчева – на поетичния сборник „Нежна голгота„ /2013/. Публикувал е 27 поетични книги на своята страница в руския сайт за съвременна поезия „Стихи.ру”. Член на Съюза на писателите в Интернет.