Неистово искаш понякога
да спреш този стар маратон!
И дъх да поемеш след бягане,
дори кратък, колкото стон.
За ден да объркаш маршрута,
да свърнеш по нов коловоз.
В блажени и цветни минути
да тръгнеш към слънцето бос.
Дъгата небесна нарамил,
да крачиш през злачната шир.
И скътал любовния пламък,
да пееш под звездния клир.
И даже, когато те гони
зла глутница с вой: да се спреш,
ти пътя си, маратонецо,
на дребно не ще продадеш.
На своя враг прошка изпратил,
ще светиш, по-чист от дете.
Дори да не чуеш Съдбата
присъдата как ти чете.